Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Едва ли щях да узная някога колко дълго съм стоял над нея. Когато дочух шума на кола, движеща се по черния път, се съживих отново за действие. Хвърлих се към прозореца и погледнах навън.

Колата влизаше през вратата. По червената светлина, тлееща на покрива, разбрах, че е полицейска.

Останах като закован три-четири секунди, гледах през прозореца и не можех да откъсна поглед от приближаващата се кола. Когато най-сетне до парализирания ми мозък достигна мисълта, че след момент те ще бъдат тук и ще ме заловят на местопрестъплението, беше твърде късно да избягам през предния изход.

Опитах се трескаво да вдигна прозореца, но той беше заял и моите усилия не му направиха никакво впечатление. Чух входната врата да се отваря. Бях като в капан. След секунди щяха да влязат в стаята и да ме открият.

Огледах се диво наоколо за някакво скривалище. Точно до мене бяха четирите големи, дървени щайги. Застанах на ръце и колене и отдръпнах една от стената. Имах късмет. Беше празна и без капак. Обърнах я с отворената страна към стената и пролазих вътре. Имаше място колкото да се свия на кълбо. Не беше кой знае какво скривалище, но едва ли можеха да очакват, че някой се крие тук, за да претърсват стаята.

Чух един мъжки глас да казва:

— Остани в колата, Джаксън. Хайде да разгледаме тая дупка.

Сърцето ми се сви, когато познах гласа на Бромуич. Чух, че пристъпи по коридора, натисна дръжката на една врата и влезе в офиса, където бях попаднал, когато дойдох тук за първи път.

Гласът на Луис отвърна остро:

— Виждаш ли, прозорецът е счупен.

— Това нищо не означава — отряза Бромуич. — Мястото е обявено за продажба от месец. Новината се е разнесла наоколо и някой нехранимайко се е вмъкнал, за да провери дали не може да открадне нещо.

— Тук е имало някой снощи — каза Луис. — Светлините на колите се виждат от шосето. Може да са ги докарали тук след отвличането, лейтенанте. Движили са се в тази посока, когато Мак Тавиш ги е изпреварил.

Бромуич изръмжа:

— Тук няма нищо.

Чух, че излязоха, пресякоха коридора и влязоха в стаята отдясно. Бях увиснал в някакъв студен ужасяващ вакуум. Ако ме откриеха тук, щяха да си помислят, че съм я убил и да ме пратят в газовата камера.

— Мисля, че си губим времето — обади се Бромуич от съседната стая. — Все още смятам, че са офейкали. Може би е искал да ни прати по погрешна следа, като е зарязал колата. Докато работим по хипотезата за отвличането, той вероятно е на някой кораб, пътуващ за Европа.

— Шефът не мисли така — каза Луис.

— Той си търси белята — кисело отбеляза Бромуич, — но не трябва да се претрепва от тичане като мене. И аз щях да мисля, че е отвличане, ако само си седях зад бюрото и раздавах тъпи заповеди.

— Все пак да проверим и последната стая — предложи Луис.

Затаих дъх, когато вратата се отвори. Лъчът от мощно фенерче заигра из стаята. Затворих очи и се притиснах към щайгата.

— Боже пресвети! — възкликна Бромуич. Чух го как пристъпва напред.

— Това е жената на Дестър! — с възбуден глас допълни Луис. — Описанието съвпада. Студена ли е?

— Мъртва е поне от трийсет часа — каза Бромуич. — По дяволите! Сега ще почне една история …

— Значи са били отвлечени — продължи Луис. — Мислиш ли, че тялото на Дестър е някъде тук?

— Откъде, по дяволите, да знам? — озъби се Бромуич. — Трябва да докарам тук момчетата. Ще видя дали телефонът в съседната стая все още работи. Ти остани тук.

Чух, че затича по коридора, докато Луис запали цигара и започна да кръстосва из стаята.

Той се спря пред една от дървените щайги и я подритна леко. Останах неподвижен, облян в пот, със затаен дъх и разтуптяно сърце.

Чувах как Бромуич си дере гърлото по телефона. Не можах да разбера какво казва. След час, а може би и по-малко, цялото лесничейство щеше да гъмжи от полиция. Ако успеех да се измъкна, трябваше да го направя, преди да пристигнат.

Луис сигурно беше натиснал ключа за осветлението, защото стаята внезапно се обля в светлина.

— Е, поне не са изключили осветлението, лейтенант — извика той.

След около пет минути Бромуич се завърна в стаята.

— Те тръгнаха. Кажи на Джаксън да огледа другите две бараки. Дестър може да е в едната от тях.

Луис излезе. Чувах как Бромуич се мотае из стаята и си тананика под нос. Не виждах какво прави, но всеки път, когато минаваше близо до щайгата, аз затаявах дъх.

— Той оглежда бараките — извести Луис, завръщайки се. Чух, че отива до Хелън. — С положителност е била в безсъзнание. Мислиш ли, че се е задушила от тоя парцал?

— Отде да знам. Съдебният лекар ще ни каже. Бромуич седна върху щайгата, в която се криех. — Не ми е ясно защо са я оставили така завързана. Трябва да е била жива. Не биха вързали една мъртва жена, нали? Но защо са я оставили тук? Не прилича на отвличане. Има нещо мътно в цялата история, Луис.

— Да-а — провлачи Луис. — Прилича ми на аматьорска работа. Трябва да ти кажа, че тоя приятел Неш ме тревожи. Много е мазен. Мислиш ли, че е забъркан?

— Не знам, но ще разбера. Прав си, има нещо нередно в него. Преди време работеше за Джак Соли. Ние прибирахме Соли няколко пъти, но не успяхме да го уличим в нищо, спомняш ли си? И двамата са един дол дренки.

— Точно това си мислех. Беше доста словоохотлив, когато разправяше колко болен бил Дестър. Обзалагам се, че Дестър никога не е бил болен.

Слушах всичко това и треперех от страх.

— Тя също може да е била замесена — продължи Бромуич. — Тази връв около китките и глезените и някак не се връзва с цялата история. Изглежда ми нагласена работа.

— Въпреки това не можеш да фалшифицираш тази подутина, която има на лицето си.

— Прав си.

В коридора прозвучаха стъпки и след тях се обади един нов глас:

— Проверих другите две бараки. Няма никой и никой не е стъпвал там от известно време, лейтенант.

— О’кей, Джаксън. Навъртай се навън и ми се обади, като дойдат другите.

За известно време настъпи тишина, която беше нарушена от Бромуич.

— Имам друга идея, която доста ми харесва. Да предположим, че Дестър я е убил и завързал така, за да инсценира отвличане? Може да е офейкал с надеждата, че ще си помислим, че е в ръцете на похитителите. Как ти се харесва това?

— Защо е трябвало да я убива? — запита Луис със съмнение в гласа.

— Не са стигнали до споразумение. От това, което съм чувал, знам, че тя се е отнасяла с него като с куче. Може да са се скарали по пътя за санаториума. Идеята да отиде там е била нейна. Може да е решил, че тя нарочно го пъха в тази дупка, откъдето не би могъл да се измъкне. Може би я е накарал да спре колата, цапардосал я, домъкнал я дотук, разбрал, че я е убил и нагласил всичко да изглежда като отвличане. Може така да е станало, Луис.

— След това се е върнал в Холивуд, зарязал е колата и е взел влак или автобус за някъде. Мисля, че си на прав път, лейтенант.

— Дяволски сигурен съм — изправи се Бромуич от щайгата. — Ще поговоря сега с шефа. Ти можеш да огледаш другите две бараки, в случай че Джаксън е пропуснал нещо. Не е толкова умен, колкото би трябвало да бъде.

Чух стъпките на двамата надолу по коридора. Миг по-късно телефонът издрънча, когато Бромуич започна да избира номера.

Сега или никога! Изпълзях навън от щайгата, пристъпих безшумно към полуотворената врата и надникнах в коридора. Вратата на офиса, от който телефонираше Бромуич беше открехната. Трябваше да мина покрай нея, за да се добера до изхода. Дали полицаят стоеше отвън или беше тръгнал с Луис? Чух Бромуич да казва:

— Намерихме мисис Дестър, шефе. Тя е в лесничейството на Нюмарк. Мъртва е. Да, прилича на убийство.

Прокраднах се по коридора с лудо тупащо сърце. Ако Луис се върнеше сега, щяхме да се сблъскаме двамата. Спрях се пред вратата на офиса със затаен дъх.

Бромуич тъкмо казваше:

— Момчетата са на път за тук. Ще знам повече, след като я види съдебният лекар. Да, мъртва е поне от трийсет часа.

Наведох се напред и надникнах в офиса. Бромуич се беше подпрял на бюрото с килната на тила шапка, полуобърнат към мене. Не се поколебах. С два бързи скока достигнах до изхода. Спрях се отново, докато се взирах навън в тъмната нощ. Видях полицейската кола. Светлините очертаваха пътека в тъмнината, но Луис и Джаксън не се виждаха никъде. Чух как телефонът издрънча, когато Бромуич затвори. Нямах никакво време. Поех дълбоко въздух и се плъзнах в тъмнината. Започнах да се отдалечавам предпазливо от полицейската кола, като притисках гръб към стената на бараката.

Чух някакъв звук и когато погледнах надясно, видях, че Бромуич дойде до вратата и се вторачи към шосето, отвъд площадката пред колибата.

Продължих да се придвижвам, докато стигнах до края на стената. Надникнах зад ъгъла, но не видях нищо освен тъмнина. Почувствах хладния вятър върху лицето си. Чух, че Луис говори някъде настрани от мене.

Напуснах закрилата на бараката и ниско приведен, започнах да се движа в широк кръг към вратата от бодлива тел. Не виждах накъде вървя и трябваше да опипвам с крак пред себе си преди всяка стъпка, за да бъда сигурен, че няма да се блъсна в някое дърво, да настъпя суха пръчка или да се издам с някакъв звук. Колкото повече се отдалечавах от бараката, толкова по-смел ставах и започнах да се придвижвам по-бързо. Дори по този начин ми трябваха десет минути, за да стигна до вратата.

Спрях се и погледнах назад.

От Бромуич и Луис нямаше и следа, но забелязах Джаксън, който се беше облегнал на вратата на бараката.

Аз се обърнах и закрачих по черния път, като отначало се движех предпазливо, но когато се отдалечих на достатъчно разстояние, преминах в бяг. Тъкмо достигнах до края на пътя, когато чух приближаващите се сирени. Без много колебание се хвърлих в един храсталак и се проснах по очи.

След две-три минути три полицейски коли завиха по черния път и зареваха нагоре по хълма към лесничейството. Оставих ги доста да се отдалечат и като се изправих на крака, затичах се през глава към буика.

Едва когато се върнах в голямата безмълвна къща на Дестър и стаята, която Мариан беше използвала, преди да се премести в моя апартамент, изпитах с пълна сила въздействието, което ми оказа смъртта на Хелън.

Твърде много неща се бяха случили веднага след нейното откриване, за да имам време да изпитам нещо по-различно от зашеметяващия факт, че тя е мъртва, но сега, докато седях с пресъхнала уста и все още блъскащо сърце в един фотьойл, разбрах, че по някакъв начин съм причинил смъртта и.

Спомних си, че изпаднал в паника, я бях ударил по-силно, отколкото възнамерявах, но сигурно един удар по челюстта не би могъл да я убие? Тревожеше ме липсата на посиняване, което е основният признак на задушаването. Полицията не можеше да ме обвини в убийство, ако я бях оставил жива и беше умряла по-късно заради парцала в устата. Най-много можеха да се опитат да ми пришият непредумишлено убийство, но ако я бях убил с юмрук, щяха да ме обвинят в истинско.

Проклинах се, че въобще започнах цялата тая история.

И дума не можеше да става за трите четвърти милион долара. Бях затънал в ужасна каша. Долу в кухнята се намираше тялото на Дестър. Много скоро къщата и нейното обзавеждане щяха да бъдат подложени на оценка, за да се задоволят исканията на кредиторите, фризерът също щеше да бъде прегледан. Трябваше да преместя някъде тялото му, преди да се случи всичко това. Дали щях да бъда в безопасност, ако го захвърлех някъде, без да ме видят? От това, което бях чул, знаех, че Бромуич вече ме подозира, но можеше ли да докаже нещо? Дали бях оставил някаква улика в бараката, която да ме издаде? Липсата на мотив да убия Дестър и Хелън беше най-важното нещо в моя полза.

Какво би станало, ако полицията откриеше тялото на Дестър, в случай че имах късмет да го захвърля някъде? Щяха ли да си помислят, че похитителите са загубили самообладание и след като без да искат са убили Хелън, са застреляли и него?

Бромуич изглежда смяташе, че Дестър е убил Хелън. Внезапно прозрях как бих могъл да се спася, в случай че късметът ми проработеше.

Ако можех да извадя Дестър от фризера и отнеса някъде тялото му, да взема пистолета, който бях сложил в депозитния сейф и го поставя в ръката му, нямаше ли вероятност Бромуич да си помисли, че след като е убил Хелън, Дестър е изпитал угризения на съвестта и се е самоубил?

В края на краищата Дестър действително се беше застрелял. Аз само трябваше да сложа пистолета в ръката му, за да върна часовника назад. Изправих се и започнах да крача насам-натам, докато обмислях тази идея. Полицията не можеше да докаже, че Дестър е умрял преди повече от седмица. Щяха да си помислят, че е умрял, след като го извадя от фризера. Тази част от първоначалния план все още беше в сила.

Преимуществото на тази нова схема се състоеше във факта, че не трябваше да изнасям тялото на Дестър извън околността на къщата. Можех да го пренеса в някое отдалечено кътче на градината и да го захвърля там с пистолет в ръка. Когато откриеха тялото, полицията щеше да си помисли, че Дестър се е върнал в къщата, за да вземе пистолета. Можех да им кажа, че той е държал пистолет в чекмеджето на бюрото си. Дори щях да оставя незавършено признание на пишещата машина.

Колкото повече си мислех за тази идея, толкова по-убеден бях, че ще се измъкна. Мариан не беше вече в къщата. Можех да извадя тялото от фризера, когато бъдех готов.

Тя трябваше да чуе звука от изстрела в момента на предполагаемото самоубийство. Това беше много съществено. Исках полицията бързо да го открие. Ако имаше други патрони, изстрелът нямаше да представлява трудност. След като подредях сцената, единственото, което ми оставаше да направя, беше да стрелям във въздуха, да извадя празната гилза и поставя нов патрон в пистолета. След това щях да сложа оръжието в ръката му и да изтичам обратно до къщата. Трябваше да се върна, преди Мариан да звънне по телефона и запита какво означава този изстрел.

Върнах се веднага в стаята на Дестър, за да потърся патрони. След пет минути трескаво търсене намерих кутията, пъхната под купчина ризи. Извадих един патрон и го мушнах в джоба си.

Нищо друго не можех да направя през тази нощ. Първо трябваше да взема пистолета от депозитния сейф. Щях да сторя това на сутринта и същата нощ щях да инсценирам самоубийството. Това означаваше да изключа мотора на фризера по някое време сутринта. Към полунощ тялото на Дестър щеше да бъде почти в първоначалното си състояние и можех да се оправя с него. Страхувах се от мисълта, че трябва да го извадя и отнеса в градината, но трябваше да го направя. Не можех да рискувам и да стана обект на полицейско разследване. Трябваше да ги отклоня от себе си и да привлека вниманието им към Дестър.

Отиваше към два часа, когато най-после си легнах. Чуствах доста по-голямо облекчение. Ако успеех, щях да съм с развързани ръце да се махна от къщата и да оставя целия този кошмар зад гърба си.

Казах си, че това ще ми е за урок. Никога повече планове за бързо забогатяване. Щях да се върна към рекламния бизнес. Не беше необходимо да работя за Соли. Можех да си намеря работа в някоя друга фирма. Този път щях да се погрижа сериозно за себе си. Когато Мариан се върнеше от Рим, щяхме да се оженим. Бях уверен, че ще се измъкна от бъркотията и се унесох в безметежен сън, докато Мариан не ме обезпокои. Тя започна да шета долу и ме събуди към девет часа.

Обръснах се, взех душ, облякох се и слязох долу. Тя беше сложила поднос кафе, рохко сварени яйца и препечени филийки на терасата. Закусихме заедно.

— Бърнет ще дойде в единадесет часа — обявих аз. — Ще се радвам ако ми помогнеш. Трябва да подготвя списък с дълговете на Дестър и да сложа в ред документите му.

Досега не беше споменала нищо за напускане. Ако исках да осъществя плановете си тази нощ, беше изключително важно тя да е тук. Имах нужда от надежден и независим свидетел на изстрела.

След като измихме чиниите, се качихме в кабинета на Дестър и започнахме работа. Претърсихме всички чекмеджета на бюрото и натрупахме отгоре документите, които намерихме вътре. След това ги прегледахме основно. Мариан ми казваше сумите на сметките, а аз ги записвах. След около половин час работа тя внезапно спря. Вдигнах поглед и видях, че се взира в един дълъг плик с масивен печат на гърба.

— Какво гледаш там? — запитах я аз.

— Беше между сметките.

Погледнах го и прочетох адреса. Мариан ми го подаде.

 

На вниманието на мистър Едуин Бърнет. Завещание на Ърл Дестър. Шести юни, 1955 година.

 

Вперих задълго поглед в плика. Почувствах се много обезпокоен без някаква видима причина. Искаше ми се да го отворя, но с Мариан до мене знаех, че не мога да направя това.

Оставих го обратно.

— Ще го дам на Бърнет. От това, което виждам, Дестър едва ли има кой знае какво да завещае.

Гласът ми прозвуча странно в ушите ми. Трябва да е прозвучал странно и за Мариан, защото тя ми хвърли бърз поглед.

— Да продължим нататък. Тези приятели ще дойдат след половин час.

Все още се занимавахме с документите, когато пристигна колата на Бърнет. Дотогава вече имах някаква представа какво дължи Дестър. Доколкото можех да преценя, бяха около двайсет и седем хиляди долара. Активите му се състояха от две хиляди долара в банката, къщата, двете коли и обзавеждането. С малко късмет и един добър водещ на търга трябваше да е възможно събирането на парите за изплащането на дълговете към неговите кредитори.

Докато Бърнет излизаше от колата си, една друга се заизкачва по алеята. Беше полицейска кола.

Мариан и аз застанахме на отворената врата, а Бърнет се обърна да посрещне пътниците от другата кола. От нея излязоха висок мускулест мъж с мораво лице и близко разположени остри очи, лейтенант Бромуич, сержант Луис и един друг мъж, който незабавно привлече вниманието ми.

Той имаше рамене на шампион по бокс от тежка категория и крака на джудже. Не беше висок повече от един и шейсет и пет. Оредялата му прошарена коса беше разрошена, а лицето му ми напомняше една от онези гумени кукли, които можеш да огъваш и мачкаш във всякакви форми и размери. От него лъхаше твърдост и студенина като от сибирска зима. Носеше небрежно добре скроените си дрехи. Яката на ризата му беше измачкана, връзката му висеше на една страна, но си личеше веднага, че той е важната фигура в цялата компания. Дори едрият мъж с мораво лице, за когото предположих, че е шефът на полицията, му отстъпи, за да даде възможност на Бърнет да поздрави първо него.

Петимата мъже поговориха малко и след това се изкачиха но стъпалата.

Наблюдавах ги с разтуптяно сърце, а дланите ми бяха студени и покрити с лепкава пот.

Бърнет се обърна към късокракия мъж.

— Мисля, че не познавате Глин Неш. Той е секретарят на Дестър.

Огледах се в чифт тъмносиви очи. Почувствах дясната си ръка, обхваната в ръкостискане, което можеше да ми строши костите.

— Неш, запознай се с мистър Мадъкс от застрахователната компания „Нашънъл фиделити“.

Спомних си какво беше казал Дестър, когато се взрях в тези тъмносиви смразяващи очи.

Ползва се с висока репутация в застрахователните среди. Той е умен, твърд и изключително ефикасен. За него казват, че инстинктивно познава кои иск е фалшив и кои не. Петнадесет години е работил за „Нашънъл фиделити“ и през това време е пратил бая народ в затвора, а осемнадесет души — в килия за смъртници.

Точно на това приличаше той: една сила, с която човек трябваше да се съобразява.

Мадвиг, Бърнет и Бромуич последваха Мадъкс към преддверието. Както обикновено, Луис остана назад. Те не изглеждаха сигурни какво ше се случи, докато Мадъкс създаваше впечатлението на човек, който знае съвсем точно какво прави.

— Нямам много време — каза той с глас, който подхождаше на лицето му. — Да седнем около някоя маса и да поговорим.

Заведох ги в дневната. Нямаше маса, но това не обезпокои особено Мадъкс. Той зае позиция пред празната камина на централно място в стаята, докато Бърнет, Мадвиг и Бромуич се настаниха почти извинително във фотьойли с лице към Мадъкс.

Мариан и аз застанахме до вратата.

— Влезте, вие двамата — подкани Мадъкс и посочи към два стола малко настрани от там, където седяха другите.

— Ще имаме нужда от вашата помощ.

Веднага след като седнахме, Мадъкс се обърна към Мадвиг. — Не са ми известни никакви факти освен това, което прочетох във вестниците. Както знаете, Дестър е един от моите клиенти. Той е застрахован при нас за седемстотин и петдесет хиляди долара и това са бая пари. Що се отнася до моята компания, той представлява много ценно наше капиталовложение. Искам действителните факти. Някой от вас ще ми изясни ли картината?

Мадвиг кимна към Бромуич, който прочисти гърлото си с прокашляне и се наведе напред върху крайчеца на фотьойла.

— Бяхме известени от мистър Неш през нощта на двайсет и пети юни, че Дестър и съпругата му са изчезнали. Тя го е карала в санаториума „Белвю“ до Санта Барбара. Не са пристигнали там. Били са видени от един патрулиращ полицай на шосе 101 и след това са изчезнали.

— Защо е отивал в санаториума? — запита Мадъкс.

— Той беше болен човек, алкохолик — отвърна Бърнет. — Аз говорих с мисис Дестър. Тя ми каза, че той има халюцинации и понякога буйства. Убедила го е да отиде в санаториума. Мистър Неш се е грижел за него. Те двамата са се разбирали отлично и той се е справял с него.

Мадъкс ме погледна. Очите му се завъртяха като свредели в главата ми.

— Буйстваше ли Дестър?

Не бях прекарал напразно нощта, разхождайки се напред-назад. Имаше голяма вероятност да повярват, че Дестър е убил Хелън, но аз трябваше да предложа мотива.

— Не, не буйстваше — отвърнах аз. — Изглеждаше ми много болен, сякаш беше упоен.

Бромуич реагира веднага на това.

— Ти не ми каза такова нещо — каза той нападателно.

— Казах ви, че спеше повечето време.

— Това не е същото.

— Дестър искаше ли да отиде в санаториума? — намеси се нетърпеливо Мадъкс.

— Да. Мисис Дестър каза, че е бил радостен от това, че тя му е уредила да замине — обади се Бърнет.

— Питам Неш. Няма значение какво е казала мисис Дестър — озъби се Мадъкс.

— Не знам, когато влизах в стаята му, той или спеше, или беше в нещо като кома. Никога не му бях споменавал за санаториума.

Мадъкс сви рамене и кимна на Бромуич.

— Продължавай — каза той, извади лула от джоба си и започна да я тъпче с тютюн от една изтъркана кожена кесия.

— Мислех, че след като Дестър дължи един куп пари… — започна Бромуич, но Мадъкс го прекъсна.

— Колко пари?

Бърнет погледна към мене.

— Нямах време да подготвя окончателен отчет, но по приблизителна оценка са около двайсет и седем хиляди долара, а може и да са повече.

— Отначало си мислех, че е офейкал — продължи Бромуич. — Уведомих патрулите да се оглеждат за колата. Не можеш да я сбъркаш: кремавосин ролс с гюрук. Бил е намерен изоставен на Девета Уест Стрийт. Проверихме летището, гарата и автогарите, но никой не е виждал Дестър. В началото изглеждаше, че след като са минали през Вентура, са се върнали в Холивуд или поне Дестър се е върнал. Другата възможност е да са били задържани от похитителите, които са зарязали по-късно колата. Както и да е, колата е била докарана обратно в Холивуд, след като са минали през Вентура.

Знаех си, че рано или късно ще стигне до смъртта на Хелън и агонизирах от нетърпение да узная как е умряла. Правех всичко възможно да запазя спокойствие и самообладание.

— Продължихме да търсим Дестър — каза Бромуич. — Съсредоточихме търсенето между Вентура, Глендейл и Девета Уест Стрийт. Нямахме никаква информация. Никой не беше виждал ролса по обратния път. Няколко шофьори и полицаят го бяха видели на път за санаториума. Патрулът минал достатъчно близо, за да види, че са били само двама: мисис Дестър, която той идентифицирал по бялата и шапка, и Дестър.

— Как го е познал него? — запита Мадъкс, обвит в облак синьобял тютюнев дим.

Сърцето ми леко подскочи и за да скрия напрежението си, извадих табакерата и запалих цигара.

— Той видял, че Дестър носел палто от камилска вълна. Имаме описание от мис Темпъл как е бил облечен Дестър, когато напускал къщата.

Мадъкс обърна очи към Мариан. Той като че ли я забеляза за първи път.

— Вие сте видели Дестър да заминава?

— Да.

— Познавате ли Дестър?

— Не, видях го за първи път.

— Предполага се, че е бил болен. На вас болен ли ви се стори?

— Той беше много немощен. Очите го боляха.

— Откъде знаете това?

— Чух, че помоли да изгасят лампата в преддверието. Мадъкс се почеса по брадата с дръжката на лулата.

— Искате да кажете, че е слязъл на тъмно по стъпалата?

Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не го чуят.

— Не беше истински тъмно. Имаше четири стенни лампи, но осветлението беше много слабо.

— Значи не успяхте да видите лицето му?

— Не.

— Предполагам, че го наблюдавахте?

— Мисис Дестър ме помоли да бъда готова, в случай че и потрябва помощ за него. Помоли ме да не се показвам, защото мистър Дестър бил чувствителен.

— Потрябва ли му помощ?

— Не.

Мадъкс се обърна към Бромуич.

— Продължавай.

Личеше си, че на Бромуич не му харесват всичките тези прекъсвания. Неговото лице стана още по-мрачно.

— Получихме донесение от един шофьор, че е видял светлините на кола, излизаща от лесничейството Нюмарк. Едва когато прочел за изчезването на Дестър, си помислил, че трябва да съобщи какво е видял. Нюмарк е обявено за продажба от пет седмици и шофьорът знаел, че там не работи никой. Отидохме до лесничейството и намерихме мисис Дестър. Беше мъртва.

Наведох се напред, за да изтърся пепелта от цигарата си, като леко обърнах лицето си, за да не ме видят. Промених цвета си.

— Един от прозорците на бараката беше счупен. Ключалката на вратата беше махната. Мисис Дестър лежеше в една от стаите със завързани ръце и крака и запушена уста. Беше мъртва от двадесет и шест часа. Предполагам, че е умряла около час, след като патрулиращият полицай я е видял на шосето.

Мадъкс зададе въпроса, който чаках от дълго време.

— Убита ли е била?

— Така мисля — отвърна Бромуич. — Била е ударена много силно по челюстта и е паднала лошо върху тила си. Гръбначният стълб в основата на черепа е бил счупен от удара и падането е довършило фаталните наранявания. Съдебният лекар каза, че трябва да е умряла скоро след удара.

Бях напълно изстинал. Успях да запазя спокоен израз на лицето си само чрез някакъв невероятен инстинкт за самосъхранение.

— Който я е ударил явно не е знаел, че е извършил убийство — продължи с важен вид Бромуич, — иначе защо щеше да я връзва така?

— Ако беше умен, щеше да постъпи точно така, за да се признае за виновен в непредумишлено убийство, ако го хванат — отвърна тихо Мадъкс.

— Да, разбира се — каза неловко Бромуич. Той погледна към Мадвиг, който се втренчи студено в него. — И аз си помислих за това.

— Някакви улики? — запита Мадъкс.

— Абсолютно никакви. Няма отпечатъци от пръсти. Запушалката на устата е копринено шалче, което е принадлежало на мисис Дестър. Връвта е от една щайга в стаята.

Мадъкс започна да се разхожда напред-назад пред камината.

— И никаква следа от Дестър?

— Какво те кара да мислиш, че той може да се измъкне?

— Все още го търсим. Не може да се измъкне.

Мадвиг се обади за първи път.

— Работим върху теорията, че Дестър е убил съпругата си.

Мадъкс се спря. Той изгледа Мадвиг, след това Бромуич и накрая мене. Успях да издържа на пронизващия му немигащ поглед. После изгледа Бърнет.

— Мислите ли, че Дестър би убил съпругата си?

— Дестър беше алкохолик. Можеше всичко да се очаква — рязко отвърна Бърнет.

— Знаем, че мисис Дестър и той не са се спогаждали — намеси се Мадвиг. — Нещата не са потръгнали още в началото на женитбата. Престанали са да живеят като мъж и жена от доста време. Говори се, че Дестър е започнал да пие по тази причина. Бил е безотговорен и натрупал много дългове. Разбирам защо тя е искала той да бъде под надзор. Мислим, че Дестър е разбрал колко трудно ще бъде да се измъкне от санаториума, след като влезе веднъж вътре. Смятаме, че е престанал да разсъждава нормално, опитал се е да убеди мисис Дестър да не го води в санаториума и когато тя е настояла, я ударил и убил. След това я закарал в лесничейството, завързал я, за да изглежда, че това са сторили похитителите, а той самият се скрил с надеждата да повярваме, че е в техни ръце. Няма да се изненадам, ако не получим писмо за откуп от него.

Мадъкс се приближи бавно до мене и застана близо.

— А вие, мистър Неш, мислите ли, че Дестър би убил съпругата си?

— Не знам — отговорих аз, като едва отлепих устни. — Понякога ставаше много избухлив, когато пиеше. — Положително може да я е ударил, ако е отказала да направи това, което той иска. Може да е нещастен случай.

Е, поне бях включил теорията за нещастния случай в инсценировката.

Бромуич обаче възрази.

— Не е било нещастен случай. Никой не удря една жена толкова силно, освен ако няма намерение да я довърши.

Внезапно ми се догади. Ако ме хванеха, никога нямаше да повярват, че не съм искал да я убивам.

Мадъкс се отдалечи.

— Знаеше ли мисис Дестър, че съпругът и е застрахован? — запита той.

— Не знаеше, докато не и казах — отвърна Бърнет. — Неш ще потвърди това. Той беше с нас, когато тя ме запита дали Дестър е застрахован.

— Значи не знаеше?

— Тя ме попита.

— Казахте ли и размера на сумата?

— Аз самият не знаех, докато вие не ми казахте.

— Какво отговори тя, когато и съобщихте, че е застрахован?

— Надяваше се, че той ще може да вземе пари назаем срещу застрахователната полица, за да изплати дълговете си. Когато и напомних, че ако той умре, след като е взел пари назаем, може да не остане нищо за нея, тя отвърна, че не би могла да вземе парите от застраховката, ако те могат да му помогнат, докато е жив. Мисля, че това и прави голяма чест.

Мадъкс го погледна и после се изсмя. Неприятният лаещ тон на смеха му ни шокира. Бърнет почервеня от гняв.

— Не виждам повод за смях.

— Аз виждам — каза Мадъкс. — Той посочи с дръжката на лулата си към Бърнет. — Ако смятате, че Хелън Дестър не е знаела, че съпругът и е застрахован за седемстотин и петдесет хиляди долара, трябва още веднъж да си помислите. Тя е знаела и ще ви кажа защо. Вече е била замесена в една измамническа застрахователна афера. Имам навика да не изпускам от очи всеки, който е забъркан в някаква тъмна застрахователна сделка, макар това да няма нищо общо с моята компания. Имам информация за всеки, който е отправил неоснователни претенции, защото никога не се знае дали някой няма да се опита да ни изиграе. От дълго време следя Хелън Дестър. Познавам живота и и знам какво най-много я привлича. Преди четиринадесет месеца тя беше любовница на един нещастник на име Ван Томлин. Той се застраховал в нейна полза за двадесет хиляди долара. Не след дълго, когато бил в апартамента и, паднал от прозореца. Застрахователната компания не струвала, но я заплашили, че ще оспорят претенциите и. Накрая се стигнало до компромис и тя прибрала седем хиляди вместо двадесет. Едва ли има нужда да ви казвам, че ако претенциите и бяха основателни, тя щеше да съди компанията, но не направи това, защото блъсна Ван Томлин от прозореца, и застрахователната компания го знаеше!

Тишината беше наелектризирана. Аз си мислех: слава богу, че нямахме възможност да продължим с тази моя безмозъчна идея. Сега разбирах, че никога нямаше да успеем. Нямахме никакви шансове срещу този човек.

— Искате да кажете, че мисис Дестър е убийца? — попита задавено Бърнет.

Мадъкс оголи в усмивка ситните си бели зъби.

— Точно това ви казвам, а ще ви кажа и нещо друго. Преди три години тя беше на двадесет и четири, компаньонка на една стара дама, която била достатъчно глупава да остави на мисис Дестър пет хиляди долара в завещанието си и още по-глупава да и го каже. След два месеца старата дама паднала по стълбището и си счупила врата.

Мадвиг се обърна към Бромуич и го изгледа кръвнишки.

— Защо, по дяволите, не си разбрал това? — озъби се той.

— Търся Дестър — отвърна Бромуич, а обичайно червеното му лице придоби морав цвят. — Не съм стигнал още до мисис Дестър.

Мадвиг изпръхтя презрително и се обърна към Мадъкс.

— Все пак тя не е убила Дестър, нали?

— Откъде знаеш? Къде е Дестър? Откъде знаеш, че не е мъртъв? Откъде знаеш, че не е възнамерявала да го убие, да инсценира отвличане и прибере парите от застраховката?

— Искаш да кажеш, че тя се е завързала, цапардосала се е по челюстта и си е счупила проклетия врат! — възкликна Мадвиг, приведе се напред и кръвта нахлу в и без това моравото му лице.

Мадъкс извади кутия кибрит и запали отново лулата си. Движенията му бяха бавни и преднамерени. Почувствах как сърцето ми забави ритъма си. Ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Нещо се готвеше, разбирах това. Забелязах, че стискам юмруци и се приведох напред, както направи Мадвиг.

— Не, тя не го е направила — заяви Мадъкс. Лицето му придоби сурово, ледено изражение, което накара всички в стаята да вперят погледите си в него. — Но преди да приписвате смъртта и на Дестър, по-добре ще е да започнете да ровите за другия мъж. — Той спря и погледна към Мадвиг.

— Можеш да се обзаложиш на последния си долар, че има друг мъж.