Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Без сако, с разкопчана яка и цигара между пръстите аз лежах на леглото и си измъчвах акъла с фактите, които ми бяха известни досега.

Очевидно Хелън чакаше Дестър да умре и започваше да става нетърпелива. Можех да разбера това. Беше влудяващо да очакваш седемстотин и петдесетте хиляди долара.

Ако можех да вярвам на Симъндс и Джак Соли, Дестър щеше скоро да изпадне във финансови затруднения, ако вече не беше изпаднал. Вноските по толкова голяма застраховка „живот“ струваха бая мангизи. Сигурно връщаха назад дохода му с осем или може би десет хиляди долара годишно. Беше малко вероятно да продължи да вади толкова пари. Много ми се искаше да разгледам по-подробно застрахователната полица и да видя кога е следващата вноска.

Повече от вероятно беше, че той няма да успее да я плати и застраховката щеше да стане невалидна. Освен ако нямаше специална клауза в договора, Хелън щеше да се сбогува със седемстотин и петдесетте хиляди долара, ако той умре. Тя сигурно знаеше това и искаше да се отърве от мене по тази причина. Изглежда разчиташе, че Дестър ще се пребие с колата преди изплащането на застрахователната вноска.

Но какво щеше да прави сега, когато не успя да се отърве от мене и шансът Дестър да катастрофира беше доста далечен. Тя разполагаше с малко време преди датата на изплащането, тъй че не можеше да си разреши да чака безкрайно Дестър да се довърши с пиене.

Това, което исках да узная, беше дали тя желае тези пари толкова силно, че да ускори смъртта му.

Спомних си какво беше казал Соли: „Друг мъж се хвърлил от прозореца заради нея.“

Имах предчувствието, че този непознат може да ми даде ключа за разрешението на загадката. Ако откриех кой е той и защо се е хвърлил от прозореца, може би щях да преценя по-добре докъде би стигнала тя в стремежа си да сложи ръка на парите. Как можех да разбера това?

Дестър я срещнал в Ню Йорк. Можеше да се предположи, че този друг мъж се е хвърлил от прозореца някъде в Ню Йорк. Май щях да имам нужда от чужда помощ за тази работа. Най-лесния начин да получа информация за непознатия беше да наема частен детектив, но това щеше да струва пари.

Внезапно подскочих. Защо се интересувах толкова? Защо бях така решен да си пъхам носа в нещо, което не ме засяга. Разбира се, знаех отговора, но не исках да призная даже и пред себе си.

Когато разбрах, че Хелън ще получи седемстотин и петдесет хиляди долара след смъртта на Дестър, ме обхвана разяждаща завист. Започнах да се питам дали имам някакъв шанс да се намеся в играта и да получа част от тези пари. Знаех, че нямам право върху парите, но ми се струваше, че ако Хелън възнамерява да ускори смъртта на Дестър, тогава можех да имам известни претенции. Ако докажех, че тя е постъпила така, щях да я държа в ръцете си. Добре знаех как се нарича такова нещо, но дори не трепнах от думата, защото имах огромна нужда от мангизите.

В момента бях вън от играта и само надничах вътре като театрален зрител. Завесата беше вдигната, актьорите бяха на сцената и пиесата започваше да набира скорост, но аз нямах никаква роля. Трябваше да се кача по някакъв начин на тази сцена и да се включа в действието. Мисля, че беше време да поговоря със съвестта си и да разбера докъде бих стигнал, за да получа част от тези пари. Въпросът се отнасяше само до мене и ако не можех да бъда откровен със себе си, не бих могъл да бъда откровен с никого.

Разбира се, всичко зависеше от сумата, която щях да получа. Колкото по-голям беше моят дял, толкова по-голям риск бях склонен да поема. Колко можех да изкопча без прекалено голяма съпротива? Половината, една четвърт…

Спомних си един от многобройните лозунги на Соли: „Винаги искай цена, два пъти по-голяма отколкото очакваш. Ти самият ще бъдеш безкрайно учуден, като я получиш.“

Щях да се пазаря за половината: триста и петдесет бона.

Лежах и се взирах в тавана, като се опитвах да си представя какво означава да притежаваш всичките тези пари. В живота си не бях печелил повече от четири хиляди долара годишно, и то с къртовски труд през най-добрите си години.

Триста и петдесет хиляди!

Сърцето ми заблъска лудо при мисълта за тия пари. Те щяха да променят живота ми. Докъде бих стигнал, колко бих рискувал, за да докопам толкова много пари?

Една мисъл се появи в главата ми, но аз се отдръпнах като опарен от нея. После си спомних, че съм откровен със себе си.

Убийство?

Бих ли извършил убийство за такава сума?

Едно беше да си лежиш в леглото и да обмисляш убийството на Дестър за такива пари, а съвсем друго — да го извършиш. Дори да съберях достатъчно кураж да го направя, рискът си оставаше.

Ако той беше убит, Хелън щеше да бъде първият заподозрян от полицията. Знаех добре как работи мозъкът на един полицай в подобен случай. Щеше да си помисли, че Хелън е искала да се отърве от съпруга си, за да получи застраховката. Би съобразил, че тя едва ли е извършила сама убийството. Щеше да се огледа наоколо за съучастник и да ме вземе на мушка.

Освен това трябваше да мисля и за застрахователната компания. Те нямаше да изплатят така лесно всичките тия мангизи. Застрахователните ченгета бяха по-твърди, по-умни и далеч по-опасни от полицията.

Не, явно убийство беше твърде рискована работа. Далеч по-лесно беше да се инсценира нещастен случай, както го планираше Хелън. Дестър трябваше само да подкара колата, наквасен до козирката, или да се изпречи пред някой бързо движещ се автомобил. Така изглеждаше доста по-добре. Ами ако не вземеше колата, когато е отцепен? Колко време оставаше до застрахователната вноска? Въпросът беше жизнено важен.

Хелън сигурно знаеше, че времето не чака. Не беше ли по-хитро да изчакам да се отърве от Дестър, като си стоя настрана, а след това да атакувам и да я накарам да се раздели с половината пари?

Това ми напомни отново за човека, който беше паднал от прозореца. Дали имаше нещо в нейното минало, с което можех да я държа в ръцете си? Изведнъж се сетих за Соли.

Той имаше контакти в Ню Йорк. Би могъл да ми достави информацията, ако можех да го убедя да прескочи до там.

Погледнах часовника си. Едва минаваше седем. Не можех да си представя, че Дестър ще излиза тази вечер. Трябваше да говоря възможно най-бързо със Соли.

Вдигнах телефона и позвъних в апартамента му. Той вдигна слушалката с известно закъснение.

— Джак, искам да говоря с теб — казах аз. — Може ли да се видим в бара на Сам след половин час?

— Тази вечер не мога. Имам важна среща. Какво те е бъзнало?

— Нищо, но ти ще се бъзнеш бая, ако не се домъкнеш до бара.

Той се пребори със себе си, след което го чух да въздиша.

— Добре де, ако свършим бързо ще мога да отида на срещата. Имам един час на разположение.

— След двайсет минути в бара на Сам — отвърнах аз и затворих телефона.

Облякох костюма си и заситних бързо по алеята. Искаше ми се да взема назаем една от колите без разрешение, но знаех, че няма да е безопасно.

Соли ме чакаше с нетърпение, когато влязох в бара. Заведох го в крайното сепаре до стената, където никой не можеше да ни чуе и казах на сервитьора да донесе две питиета.

— Какво искаш? — запита Соли, след като сервитьорът остави питиетата пред нас и изчезна.

— Да, слушай сега. Спомняш ли си какво ми каза за мисис Дестър? За някакъв нещастник, който се хвърлил от прозореца заради нея?

Соли направи гримаса.

— Добре де, но това какво общо има с мене? Слушай, ако си ме докарал тука …

— Кротко — потупах го аз по ръката. — Кой ти каза за него?

— Убий ме, ако знам — повдигна рамене Соли. — Хората постоянно ми казват най-различни неща. Не се сещам.

— Вярно ли е?

— Предполагам. Защо си толкова възбуден? Какво общо има мисис Дестър с твоето предложение за работа?

— Със сигурност ли знаеш, че оня е паднал от прозореца?

Соли впери поглед в мене.

— Някой знае ли нещо със сигурност? Абе, за какво става въпрос?

Аз се облегнах назад, отпих малко от питието, като му хвърлих един поглед.

— Искаш ли да спечелиш пет стотака?

Той почеса с мръсен нокът клюнестия си нос.

— Майтапиш ли се?

— Нямам време за майтап. Чакат те пет стотака ако си готов да свършиш нещо полезно.

— Това някаква далавера ли е? — запита Соли с остър поглед. — Глей сега, ако ти …

— Знам, знам. Остави ме аз да говоря. Предлагам ти възможност да изкараш нещичко, но се приготви да рискуваш с мене и да свършиш малко предварителна работа, преди да си прибереш мангизите.

— Не ми харесва всичко това — каза бавно Соли. — Ти не можеш да докопаш пет долара, камо ли петстотин. К’во става по дяволите? Слушай, закъснявам за една приятна среща, защото си мислех, че говориш сериозно…

— Разбирам — прекъснах го аз. — Знам, че звучи много шантаво, но в действителност не е. Въпросът е колко искаш да научиш.

Соли се размърда нетърпеливо.

— Колко искам да науча? Всичко, разбира се.

Аз се взрях изпитателно в него.

— Сигурен ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам информация за Хелън Дестър — тихо отвърнах аз. — Смятам, че ти можеш да осигуриш тази информация. Когато я получа, ще ти платя пет стотака, но не преди това. — Спрях и отново го изгледах. — Все още ли искаш да узнаеш всичко?

Той започна да казва нещо, изведнъж загря и изсеченото му лице придоби сурово изражение.

— Чакай малко, тази далавера е като динамит. Един изнудвач …

— Затваряй си човката, безмозъчен глупак! Кой ти говори за изнудване? — казах аз, като се стараех да не повишавам тон. — Предлагам ти пет стотака, за да се разровиш в миналото на Хелън Дестър и ми предадеш това, което откриеш. Не съм казал нищо за изнудване.

— Имах една среща с ченгетата, Глин. Стига ми толкоз.

— Кой ти говори за ченгета? — срязах го аз. — Но ако се чувстваш така, мога да наема някой друг да свърши работата.

Той се взря изпитателно в мене и повдигна рамене.

— О’кей, пет стотака ще ми влязат в работа. Какво точно трябва да направя, за да ги спечеля?

— Искам пълна информация за нещастника, който паднал от прозореца, и като казвам пълна, това значи всичко известно за него. Кой е бил той, защо е паднал, заключението на съдебния лекар, кой е бил с него, когато се е случило произшествието, какво място е заемал в живота на Хелън. Загря ли? Искам подробни сведения. Освен това ми трябва всичко, което можеш да разбереш за Хелън. Ще трябва да отскочиш до Ню Йорк и да се поразровиш, но уверявам те, няма да е напразно.

— А какво ще стане с бизнеса ми, докато съм в Ню Йорк? — поиска да узнае Соли.

— Твоя работа. Патси може да се справи сама. Това е по-важно. Много добре знаеш, че ти трябва поне месец яко бачкане, за да направиш пет стотака с твоя бизнес. Предлагам ти същата сума за няколко дена работа.

— Абе, добре звучи, но кога ще получа сухото?

— Ако номерът успее, ще го получиш. Ако не стане, и двамата сме без късмет.

— А аз междувременно трябва да си платя билета до Ню Йорк.

— Боже господи! Ако мислиш тъй, по-добре се откажи.

Той опъна една голяма глътка от чашата си.

— Не ми харесва тая работа. Такава далавера може да ни натика и двамата в пандиза.

— Каква далавера? — запитах аз като се вторачих в него.

— Знаеш какво искам да кажа. Не се прави на ученичка.

— Какво се тревожиш толкова? Единственото, което искам от теб е да ми доставиш малко информация. В замяна ти давам пет стотака и това ти е печалбата. — Ти не знаеш защо искам информацията или откъде идват петте стотака. Няма опасност да си докараш някаква беля.

Той претегли всичко това в ума си и изглежда се успокои.

— Ами ти? Ти можеш…

— Аз мога да се грижа за себе си. Приемаш ли работата или не?

Соли сви рамене.

— Добре, ще видя какво мога да изровя. Ако ти доставя информацията, не искам да знам за какво ще я използваш. Не ме накисвай и мене.

— Дадено. Тръгваш ли утре? Искам бързо тая информация и като казвам бързо, имам точно това предвид.

Соли довърши питието си и стана от масата.

— Ще я получиш. Аз ще ти се обадя. Какъв ти е номерът?

— Не, не, аз ще ти се обадя в петък в девет часа на твоя телефон. О’кей?

— Добре, но внимавай. Не мисля, че разбираш колко сериозно може да се окаже за тебе. Надявам се, че знаеш какво вършиш.

Аз му се ухилих насреща.

 

След като Соли си замина, хапнах набързо и се върнах с автобуса в резиденцията на Дестър. Кадилакът беше изчезнал. Помислих си, че мога да имам някаква файда, ако разбера как се чувства Дестър, след като Хелън я няма.

Той лежеше в леглото. Бутилка скоч и полупразна чаша стояха на нощното шкафче. Гледаше ме с решителен вид и кръвясали очи. Държеше автоматичен пистолет в ръката си. Видях го ясно, преди да плъзне ръката си с пистолета под чаршафа.

— Какво искаш? — запита ме той остро. — Не можеш ли да почукаш, преди да влезеш?

Видът на пистолета ме стресна и аз се учудих дали се досеща, че Хелън го чака да умре. Страхуваше ли се от нея? Дали си беше приготвил пистолета, за да се защити от нападение?

— Съжалявам, сър — извиних се аз от вратата. — Мислех, че може би спите. Само исках да разбера ще излизате ли тази вечер.

Видях облекчението му.

— Влизай, малкия — покани ме той. — Тази вечер няма да излизам. Не се чувствам много добре.

Затворих вратата и се доближих до леглото. Изпитвах странно чувство, като гледах този мъж, който струваше мъртъв три четвърти милион долара.

— Излезе ли мисис Дестър? — запита остро той и се пресегна за чашата.

— Да, сър, поне кадилакът го няма.

— Не каза ли къде отива?

— Не, сър.

Той довърши уискито и си наля още в чашата. Ръката Така трепереше, че разля малко върху чаршафа.

— Мисля, че трябва да знаете, сър. Мисис Дестър не ме иска — продължих аз. — Два пъти ми каза да се махам.

Той се усмихна горчиво и измъчено.

— Това не ме учудва, малкия. Аз ще ти нареждам какво да правиш.

— Да, сър.

— Не обръщай внимание на това, което казва. Аз искам да си тук. Искам да караш ролса.

— Да, сър.

Дестър се отпусна на възглавницата и впери поглед в мене.

— Женен ли си, малкия?

— Не, сър.

— Умен си. Никога не се жени. Нямаше да бъда един проклет пияница, ако си стоях настрана от женитбата. — Той направи някакво движение с ръката си. — Красива е, нали? Всичко, което може да пожелае един мъж. Никога не би помислил, че една толкова красива жена може да бъде по-студена от айсберг, нали? Но тя е такава. Има само едно нещо, за което мисли, и това са парите. Теб интересуват ли те парите?

Облизах устните си, преди да отговоря.

— Кой не се интересува?

— Да, но има различни степени на интерес. Аз също се интересувам от пари, но не живея заради тях. А тя живее заради парите. Дестър отпи още малко уиски. — Чака ме да умра. Мисли си, че ще наследи много пари, когато хвърля топа. — Той се изсмя неприятно. — Направо ще получи шок, защото единственото нещо, което ще наследи, са куп дългове. Това е всичко. Аз ще се погрижа за това.

Не казах нищо, но си отварях добре ушите. Казах си, че това не може да означава нищо друго, освен че наближава датата на застрахователната вноска, и Дестър няма намерение да поднови застраховката си.

Изведнъж той като че ли осъзна какво говори. Лицето му доби твърдо изражение и изкрещя: — Не стой тука и не ме зяпай! Изчезвай, искам да бъда сам. Не влизай повече, без да чукаш.

Е, посещението ми в неговата стая може би не ми донесе полза, но със сигурност ми даде доста материал за размишления.

Точно в десет и тридесет на другата сутрин Дестър слезе от къщата до колата. Изглеждаше сравнително трезвен, но лицето му беше опънато и под очите му имаше тъмни кръгове. Движеше се бавно, като че ли се чувстваше несигурен в походката си.

— Няма да ходя в студиото тази сутрин — каза той и се качи в колата. — Закарай ме на летището. Ще взема самолета до Сан Франциско в единадесет и трийсет.

— Да, сър — отвърнах аз.

Чудех се защо ли ще ходи до Сан Франциско, докато карах към летището. Спомних си, че централният офис на застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“ се намира там. Какво не бих дал да го попитам направо какво ще прави, но това нямаше да донесе нищо друго, освен ритник през вратата.

Спрях пред входа на летището, излязох от колата и му отворих вратата.

— Ще бъда в студиото около четири часа, малкия. Ела ме вземи от там.

Той седеше неподвижно и ме гледаше. След това продължи: — Как си с парите?

Макар че се учудих, отвърнах достатъчно бързо: — Ами, сър, малко съм закъсал точно сега. Ако можете … Спрях и краят на изречението увисна във въздуха.

Дестър се усмихна.

— Какво казах, че ще ти плащам?

— Петдесет, сър.

Той извади чекова книжка от джоба си. Погледна ме и се усмихна горчиво.

— По-добре ще бъде да го осребриш, малкия, докато все още има нещо останало. Не след дълго останалите ще се нахвърлят върху парите.

Той написа чек и ми го подаде.

— Това е годишната ти заплата. Сега няма да напускаш, нали? Остани с мене до фалита. Още малко остава.

Погледнах чека, без да вярвам на очите си. Беше попълнил сумата две хиляди и шестстотин долара.

— Добре ще направиш, ако го осребриш бързо — продължи той. — Не го дръж много. Който дойде първи, първи го обслужват. След няколко дена няма да има и пукната пара.

— Да, сър, но се надявам, че това не означава … — не довърших, защото се страхувах от укорителна забележка.

— Означава точно това — усмихна се той. — Договорът ми изтича в събота и няма да бъде подновен. Не четеш ли клюките във вестниците? Не е тайна. Аз съм свършен. Пияница съм, малкия, а напоследък никой не иска пияници. Това означава, че в събота си оставам вкъщи. Дължа пари на всички. Те ще ме разпродадат. Къщата, колите, всичко ще замине. Потънал съм до уши в дългове. Докато съм главен продуцент на студио „Пасифик“, кредиторите ми ще се въздържат, защото се надяват, че ще стане чудо, но като напусна в края на седмицата, ще се нахвърлят върху мене като ято лешояди.

Той излезе от колата и се взря в синьото небе, подложил лице на топлите слънчеви лъчи.

— Какво ми пука? Забавлявах се. Пътувах, притежавах ролс-ройс. Ожених се за най-красивата жена в Холивуд. Какво повече може да желае човек? Сега е време да се плаща, и правилно. Ще платя, каквото мога, а за останалото ще останат с пръст в уста.

Той постави ръка на рамото ми и леко ме разклати напред-назад, гледайки през мене с устни, изкривени в нерадостна, горчива усмивка. — Тя ще бъде между тия, които ще останат с пръст в уста. Само така мога да и го върна за това, че ме докара дотук. Дори сега бих запълзял пред нея и бих облизал краката и за една нейна човешка дума.

Дестър ме погледна право в очите.

— Калпав диалог, а, малкия! Направо от някой второкласен филм. Никога не успях да запаля някакво пламъче у нея, нито веднъж. Какво беше казал Хемингуей? Земята никога не се върти заради нас. Знаеш ли какво искам да кажа? Да си влюбен в нея е толкова жалко и ужасяващо, все едно че обичаш труп. Той се обърна рязко и влезе в залата на летището.

Аз се върнах в колата, запалих цигара и подкарах бавно по изхода към магистралата. За да се избавя от неговия трагичен, отчаян образ, се насилих да мисля за триста и петдесетте бона, които можех да докопам, ако той умре. Това обаче не ми достави особен кеф, противно на очакванията ми.

Бях се отървал от това настроение, когато стигнах в града. Поне бях получил нещо срещу неприятностите си. Две хиляди и шестстотин долара не бяха лошо начало. Паркирах колата, извадих чека и погледнах да видя къде е банката. Щях да го послушам и веднага да инкасирам чека.

Служителят в банката на Дестър изглеждаше учуден, когато му бутнах чека през гишето. Той влезе вътре и видях, че проверява в една счетоводна книга. Накрая се убеди и ми брои парите.

Аз ги занесох в една банка отсреща и си открих собствена сметка. Беше много приятно да притежаваш отново чекова книжка.

Върнах се в къщата, махнах си униформата и поради липса на нещо по-добро, извадих голямата сенокосачка и дълго косих моравата.

Едва към един часа, когато реших, че няма да е лошо да помисля за обяда си, видях Хелън, която идваше откъм къщата. Тя дойде до края на моравата и зачака. Аз насочих сенокосачката така, че да мина близо до нея и угасих мотора.

— Трябвам ли ви, госпожо?

— Искам да ме закараш до клуба „Палм Гроув“ тази вечер и към един часа да ме върнеш. Мистър Дестър няма да излиза.

Бях изумен, когато срещнах погледа и. Омразата, която очаквах да видя, липсваше. Вместо това, зелените очи ме гледаха топло.

— Не обичам да карам през нощта — продължи тя. — Не е необходимо да си обличаш униформата, Неш. Тъй като ще чакаш дълго, можеш да гледаш някой филм или нещо друго.

Аз бях толкова удивен, че само я гледах зяпнал.

— О, Неш, след като настояваш да останеш тук и за двамата ще бъде по-забавно, ако се сприятелим.

Бавният, продължителен поглед, който ми хвърли, можеше да означава само едно. Достатъчно дълго съм се мотал с всякакви жени, за да мога да позная в погледа и поканата, която се криеше зад него.

— Да, госпожо — отвърнах аз.

Тя се усмихна внезапно и усмивката я правеше да изглежда по-млада и още по-красива.

Сърцето ми заби лудо, като я гледах да отива към гаража.