Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Имах късмет, че Мадвиг и Бромуич се чувстваха обидени от намесата на Мадъкс в случая. Не разбрах това веднага, но последвалите факти щяха да докажат, че те се отнасят връждебно не само към него, но и към неговите идеи.

Мадвиг каза:

— О, не знам мистър Мадъкс. Не искаме да усложняваме този случай твърде много. Според мене тя е била убита от Дестър. Това е една проста хипотеза. Те заминават заедно, тя е намерена убита, а той изчезва. Чиста работа. Случвало се е хиляди пъти и ще продължава да се случва още хиляди пъти по-нататък в живота.

Мадъкс се втренчи продължително в него с поглед, предизвикващ неудобство, и след това сви рамене.

— О’кей, не е моя работа да ви съветвам как да водите това разследване, но си спомнете какво казах, когато откриете трупа на Дестър: Търсете другия мъж.

— Какво те кара да мислиш, че Дестър е мъртъв? — запита остро Мадвиг.

— Когато един човек е застрахован за три четвърти милион и идва при мене, за да ме помоли да анулирам клаузата за самоубийство в застрахователната му полица с една зле скалъпена история за това, че не иска да се изкуши да свърши със себе си, веднага разбирам, че могат да се очакват неприятности. Когато знам, че е женен за една убийца, използваща богати мъже, ясно ми е от коя посока ще дойдат неприятностите. Когато чух, че той е изчезнал внезапно, а тя е била намерена мъртва при мистериозни обстоятелства, разбрах, че е бил направен хитър, но неуспешен опит да се измами моята компания. Ние трябва да го открием.

— Ще направим това — отвърна Мадвиг, а моравото му лице стана още по-тъмно.

— И нещо друго: кой наследява остатъка от неговото състояние, след като съпругата му е мъртва? — продължи Мадъкс. — Дестър оставил ли е завещание?

Нещо ме възвърна към живот. Наречете го интуиция, ако щете, но имах внезапното чувство, че никой не трябва да види завещанието, което Мариан намери, докато не ми се отдаде възможност да го прегледам. Доколкото познавах Дестър, той можеше да ми е оставил нещичко и ако го беше направил, щях моментално да попадна на мушката. До сега нямаше мотив, с който черно на бяло можеше да се докаже, че аз съм го убил, но едно споменаване на името ми в завещанието му щеше да го осигури.

— Не знам — каза Бърнет. Не си попаднал на завещание, нали, Неш?

— Не още, но имам да прегледам доста документи — отвърнах аз.

Погледнах към Мариан, срещнах учудените и очи и и се намръщих. Направих това бързо и после хвърлих поглед към Бърнет. Изглежда не беше забелязал моя сигнал.

— Ако намеря нещо, веднага ще ви уведомя.

— Той има ли някакви роднини? — запита Мадъкс.

— Не, нито той, нито мисис Дестър. Мадъкс се почеса по ченето.

— Бих искал да знам кой ще бъде облагодетелстван, ако моята компания трябва да изплати застраховката.

Той оголи в мрачна усмивка белите си зъби.

— Мога да заявя това: ние няма да я изплатим, освен ако не сме абсолютно убедени, че няма опит за измама. Въпреки всичко бих желал да разбера с кого ще си имаме работа.

— Ако Неш открие завещанието, ще ви уведомя — увери го Бърнет.

— О’кей. Е, сега трябва да се връщам в Сан Франциско. Ще намина пак. — Той се обърна към Мадвиг.

— Докато не се намери Дестър, жив или мъртъв, искам да има човек в тази къща. Мога да изпратя някой от моите детективи. Искам къщата да бъде денонощно под наблюдение докато се намери Дестър. Кой ще го организира — вие или аз?

Що се отнася до мене, това беше почти краят. Как щях да преместя тялото на Дестър, ако къщата се охраняваше денонощно от полицаи?

— Това едва ли е необходимо — отвърна Мадвиг намръщено. — Току-що казахте, че сте убеден в смъртта на Дестър.

— Искам да съм сигурен, че призракът му не се разхожда наоколо — отвърна Мадъкс с лека, но сурова усмивка.

— Сержант Луис може да остане — предложи Бромуич. Мадвиг сви рамене.

— Да, той е тук в момента. Няма смисъл да използвате някой от вашите хора.

— Чудесно — рече Мадъкс и изчука пепелта от лулата си. — Ако намерите Дестър или неговото завещание, съобщете ми веднага. — Той се обърна към мене.

— Какво е вашето положение тук, мистър Неш?

— Платено ми е до края на месеца — отвърнах аз. — До тогава съм на разположение на мистър Бърнет.

— Аз не искам да остана — намеси се Мариан.

Мадъкс погледна към нея и после към Бърнет, който каза:

— Не можете ли да останете още няколко дена, мис Темпъл? Ще имаме нужда от вас при разследването. Някой трябва да се грижи за къщата. Естествено, ще ви се заплати. Много ще се радвам, ако останете.

Мариан се поколеба.

— Добре, ще остана до края на седмицата, но не повече.

— Благодаря ви. Дотогава ще имаме информация за Дестър.

Мадъкс, Мадвиг и Бромуич бяха излезли в преддверието. Чувах, че Мадвиг говори с Луис. Бърнет продължи:

— Е, така и така съм тук, мога да хвърля един поглед върху документите на Дестър. Готови ли са?

— Щях да ги опаковам и да ви ги изпратя — отвърнах аз. В момента са в доста голяма бъркотия. Ако ми дадете време до утре сутринта, ще приготвя всичко.

Той се поколеба и след това кимна с глава.

— Направете това. Аз ще наредя на един от моите служители да ги разгледа.

Като кимна към Мариан и към мене, той излезе и се присъедини към останалите трима, които стояха и разговаряха до полицейската кола. Мариан дойде до мене.

— Глин, ти защо не…

Аз светкавично сложих ръка на устата и и прекъснах думите и.

— Луис е там навън — прошепнах аз. — Не казвай нищо. След това продължих на по-висок глас.

— Да се върнем в кабинета. Трябва да свършим доста работа.

Пребледняла, с разтревожени очи, Мариан ми разреши да я изведа в преддверието.

Луис се мотаеше около стълбището с ръце в джобовете, изпитото му изсечено лице беше намръщено.

Минахме покрай него, без да кажем нищо, и продължихме надолу по коридора към кабинета на Дестър. Аз затворих вратата и я заключих.

— Глин! Какво става? Защо не им каза, че сме намерили завещанието?

— Исках първо да го разгледам — отвърнах аз, като отидох от вратата до бюрото. — Трябва аз пръв да го разгледам.

— Но защо? Ти не трябва да правиш това. Адресирано е до мистър Бърнет.

Бутнах настрана купчината сметки и намерих дългия плик. След това седнах, като го държах в ръка.

— Мога да го сложа в друг плик. Бърнет няма да знае, че е бил запечатан. Трябва първо да го разгледам.

Тя се приближи и застана срещу мене, с длани опрени на бюрото и уплаха в очите си.

— Но защо, Глин? Има ли нещо нередно?

— Не още. Ти чу какво каза Мадъкс за другия мъж, нали? Ако името ми фигурира в това завещание, той може да стигне до прибързаното заключение, че аз съм другият мъж.

Тя се вторачи в мене с широко отворени очи.

— Мога да имам неприятности, Мариан, ако не изпипам грижливо цялата история. Трябва да знаеш истината. За много кратко време Хелън и аз бяхме любовници.

Мариан се обърна, прекоси стаята и седна на един стол.

— Предположих това, Глин.

— Да, Мадъкс може да предположи същото. Ако намерят Дестър мъртъв, Мадъкс ще си помисли, че аз съм го убил, ако името ми се споменава в завещанието.

— Разбира се, че няма да си помисли това, Глин! Как можеш да говориш такива неща?

— Разбира се, че ще си помисли. Полицията работи по следната схема: съпруг, който е застрахован за много пари, внезапно умира. Съпругата има любовник. Тя умира. Любовникът наследява пари, оставени от съпруга. Заключение: любовникът е убил съпруга и вероятно съпругата. Случвало се е преди и ще продължава да се случва. Единственото, което те искат да открият сега това е някакъв мотив.

— Но полцията не работи по този начин, Глин. Те работят с улики … — започна тя и спря, когато аз извадих джобното си ножче и разрязах плика.

— Те нямат никакви улики — отвърнах аз и извадих един единствен лист хартия от плика. — Аз ще се погрижа добре да нямат мотив, който да използват срещу мене.

Прочетох краткия документ. Докато четях думите, първо ми стана много горещо, а след това студено. Стана ми толкова студено като че ли се бях изправил срещу бушуващ арктически вятър.

Изложението беше съвсем ясно и конкретно. В него се казваше, че поради това, че съм спасил живота му, трябваше да получа всички пари, останали след изплащането на дълговете към кредиторите му. В случай че Хелън умре и ако „Нашънъл Фиделити“ изплати застраховката, цялата сума оставаше на мене.

Мариан запита остро:

— Глин, какво има?

Аз й подхвърлих завещанието.

— Прочети го — казах с треперещ глас. — Откаченият пиян глупак ми е завещал всичко!

 

Каква ирония на съдбата!

Ако не бях такъв тарикат и не се бях опитал да се докопам до застраховката, сега щях да имам прекрасната възможност да получа парите. Бях сигурен, че Хелън щеше да се провали срещу Мадъкс. Ако бях стоял в сянка, без да се меся и я бях оставил да се отърве от Дестър, тя вероятно щеше да завърши в килията за смъртници и парите автоматично щяха да дойдат при мене. Но не, трябваше да се правя на хитрец. Бях се поставил в положение да не мога да покажа на Бърнет завещанието. Веднага щях да стана център на внимание. Не само щяха да ми натресат смъртта на Хелън, но щяха да се постараят да ми припишат и смъртта на Дестър. Знаех, че никога няма да мога да издържа на полицейските разпити.

Направих всичко възможно да обясня на Мариан, че не искам парите, и докато съществуваше някаква тайна, свързана със смъртта на Дестър, щеше да бъде абсолютно неразумно някой да види завещанието.

— Засега ще го задържа — обясних аз. — Ако Дестър се появи, ще му го върна и ще го помоля да го унищожи. Не искам парите. Ако не е жив, аз самият ще го унищожа. Трябва да се измъкна от тази история, малката. Разбираш, нали?

— Но, разбира се, Глин, ако мистър Дестър е искал ти да получиш парите… — Тя спря внезапно и ме погледна. — Ти нямаш нищо общо с неговото изчезване, нали?

— Виждаш ли как тази идея изведнъж се появи в главата ти? Можеш ли да си представиш как ще реагира Мадъкс?

— Това не е отговор на въпроса ми — настоя рязко Мариан. — Не бих попитала, ако не се държиш толкова странно, Глин, а ти наистина се държиш странно.

— Не знам какво се е случило с Дестър и нямам нищо общо с неговото изчезване — отвърнах аз и направих усилие да я погледна в очите. — Признавам, че съм гузен. Хелън и аз бяхме любовници. Държах се като глупак и поведението ми може да ми довлече неприятности с полицията. Мисля, че разбираш това?

— Само защото сте били любовници…

— Виж какво, хайде да не губим време. Знам какво правя. — Започнах да губя търпение. — Ще оставя временно завещанието в моята банка. Отивам веднага. Би ли продължила със списъка на тези сметки? Няма да се бавя дълго.

— Напълно ли си сигурен, че знаеш какво парвиш, Глин?

Станах, отидох до нея и я прегърнах.

— Не върша нищо лошо. Не желая парите му и не искам Мадъкс да знае, че ми ги е завещал. Не се тревожи и не казвай на никого, че знаеш за това.

Целунах я и като отключих вратата на кабинета, излязох в преддверието.

Нямаше и следа от Луис. Застанах, колебаейки се и си мислех за фризера. Ами ако Луис полюбопитстваше и надникнеше вътре? Трябваше на всяка цена да измъкна тази нощ тялото на Дестър оттам. Нямах представа как ще го направя в присъствието на Луис, който се мотаеше наоколо, но беше съвсем наложително.

Запътих се по коридора към кухнята, но в нея нямаше никой. Разгледах бутилките върху капака на фризера. Бяха на място. Отидох до него и натиснах ключа. Моторът издаде леко бръмчене и спря.

Останах дълго време с ръка, подпряна върху капака на фризера. Тялото щеше да се размрази напълно към полунощ. Дори в отпуснато състояние знаех, че ще бъде дяволски трудна работа да го измъкна от фризера без чужда помощ.

Прогоних мисълта от главата си, излязох от кухнята, забързах към гаража, качих се в буика и стигнах до банката, откъдето взех ключа за сейфа.

След това отидох до компанията, в която бях наел депозитен сейф. Отворих го, извадих пистолета на Дестър и го покрих с една носна кърпичка, преди да го докосна. Пъхнах го в джоба си. Оставих завещанието върху прощалното писмо на Дестър, затворих сейфа и го заключих.

Беше вече след един часа, когато се върнах в къщата. На терасата имаше подредени прибори за трима. Влязох в кухнята и заварих Мариан да приготвя обяд.

— Моторът на фризера е изключен — каза тя, когато влязох. — Това нормално ли е?

— Да, едва ли ще го използваме сега, затова го изключих.

Чух някакъв звук зад себе си и като се обърнах, видях сержант Луис. С поглед вперен във фризера той премина с бързи крачки покрай мене и застана пред него.

— Винаги съм искал да имам едно от тези неща — обясни Луис. — Тоя е доста голям, нали?

Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, когато пристъпих и застанах до сержанта.

— Има и по-малки — отвърнах аз. — Семейство Дестър почти не използваше това чудовище.

— Наистина е огромен — повтори Луис.

Той премести погледа си към бутилките. — Доста голям запас от уиски е имал. Странно място да си държи човек бутилките.

— Аз ги сложих там. Той ги държеше в спалнята си.

— Ако организират разпродажба, може би ще успея да купя евтино този фризер — отбеляза Луис. — Какво има вътре? Оборудван ли е с вани и рафтове?

— Има две дълги вани — отвърнах аз, като с усилие запазих спокоен тон. — Сигурно някой от хотелите ще наддава за него.

— Да, предполагам, че си прав.

Той се загледа доста дълго във фризера, сви рамене и се обърна. Мариан съобщи, че обядът е готов и ние и помогнахме да изнесе чиниите на терасата. Луис като че ли се отпусна след доброто хапване и топлото слънце.

— Този приятел Мадъкс може да е страшно печен като застрахователен експерт, но що се отнася до разследване, има много скапани идеи. От една миля се вижда, че Дестър е очистил съпругата си. Ти разбираш това, нали? — погледна той към мене.

— Мисля, че е изгубил разсъдъка си и я е ударил твърде силно — отвърнах внимателно аз. — Едва ли е възнамерявал да я убие.

— Дали е възнамерявал или не, това си е чисто убийство — наклони назад плетения си стол Луис. — Чудя се къде ли е сега? Обзалагам се, че е в Мексико или на някое друго място, където надали ще ни хрумне да го търсим.

— Значи мислите, че няма да се върне? — запита Мариан.

— Няма вероятност. Защо ще иска да се връща? Без съмнение знае, че къщата е наблюдавана. Ще гледа да изчезне колкото се може по-далеко от Холивуд. Това е единствената му надежда. — Луис хвърли поглед към мен. — Намери ли някакво завещание?

— Не.

— Този приятел Мадъкс си търси белята — каза Луис, като повдигна рамене. — Както и да е, не ме е грижа. В момента имам една хубава сладка работа.

— Тъкмо се сетих: ако искате да подремнете следобяд — предложих аз, — по-добре е да ви покажа вашата стая.

— Защо, по дяволите, ще искам да си подремна?

— Мислех, че ще стоите буден цяла нощ.

Той се изсмя.

— В случай че Дестър се върне? Не си познал. Не съм спал като хората, откакто започна тази история. Няма да пропусна шанса сега, когато Бромуич не може да ми се обади посред нощ, за да му държа ръката.

Отместих назад стола си.

— Е, мисля, че е по-добре да се залавяме за работа. Мистър Бърнет иска документите на Дестър утре сутринта, а все още има много за довършване.

За първи път откакто чух, че Луис ще остане в къщата, чувството на страх започна да ме напуска. Ако не се мотаеше наоколо, имах възможност да замъкна тялото на Дестър в градината. Щеше да бъде рисковано, но трябваше да поема този риск.

Луис предложи на Мариан:

— Ще ти помогна да измиеш чиниите. Жена ми казва, че съм най-добрият мияч на чинии в квартала.

Влязох в кабинета на Дестър, затворих вратата и седнах. Измъкнах пистолета от джоба си и го оставих в най-горното чекмедже на бюрото. После нахлузих чифт ръкавици, които предварително бях приготвил, извадих лист хартия от етажерката и го поставих на пишещата машина. Свалих ръкавиците и седнах за момент, мислейки усилено. После напечатах следното:

Върнах се за пистолета. Това е краят. Не исках да я ударя толкова силно. Мислех, че мога да се измъкна, но сега знам, че е невъзможно. Както и да е, не искам да живея повече. Избирам лесния начин. За мене няма вече бъдеще…

Прочетох за момент писмото и след като си сложих отново ръкавиците, извадих листа от машината и го мушнах под купчина хартия за писане в най-горното чекмедже. Погледнах към часовника. Беше около два и половина. След около десетина часа, ако имах късмет, щях да съм свободен от целия този кошмар.

 

Мариан и аз успяхме да опаковаме документите на Дестър едва към осем часа. Попаднахме на друго чекмедже със сметки, точно когато си мислехме, че сме свършили и това ни забави.

След като пресметнах окончателната сума, аз обявих:

— Е, мисля, че това е почти всичко. Сега дължи към петдесет хиляди долара.

— Смяташ ли, че ако нещо се е случило с него, застрахователната компания ще плати? — запита Мариан.

— Не знам, зависи какво му се е случило. Както и да е, въобще не ме интересува. Не му искам парите. Е, мисля, че не е необходимо да оставаш повече, освен ако не искаш, малката. Защо не отидеш на кино или някъде другаде?

Тя поклати глава.

— Нямам желание. Ти искаш ли?

Мисълта да остана в къщата, очаквайки Луис да си легне, не беше особено приятна, но не се осмелявах да изляза. Той беше проявил умерен интерес към фризера. Имаше вероятност, макар и малка, останал сам, да свали бутилките от капака и да надникне вътре.

— Да влезем в дневната. Може да дават нещо интересно по телевизията.

Луис гледаше боксовите срещи, когато ние влязохме.

— Тия са абсолютно скапани — каза той, като се извърна и погледна към нас. — Ако искате някаква друга програма, нямам нищо против.

Мариан каза, че не и се гледа телевизия.

— Отивам в стаята си. Трябва да напиша няколко писма. Зарадвах се, че тя няма да бъде в къщата.

— Ще дойда с тебе — предложих й аз.

Отидохме до гаража в настъпващия здрач и се спряхме на входа.

— Връщам се — казах аз. — Искам да си легна рано. Цялата тая суматоха ме умори.

— Мислиш ли, че ще се случи нещо тази нощ, Глин?

— Сигурен съм, че нищо няма да стане. Не мисли за това, малката. Дестър е на много мили оттук. След няколко дена ще можеш да напуснеш.

— Много ще се радвам.

Наведох се и я целунах.

— Ще се видим сутринта.

Завърнах се бързо в къщата. Луис се беше излегнал във фотьойла си и зяпаше двойка биячи, които много внимаваха да не се наранят взаимно.

— Тия въздухари танцуват по ринга от десет минути. Досега не са си ударили и по един тупаник.

Погледнах часовника си. Наближаваше девет часа. Трябваше да убия поне още четири часа, преди да започне последната фаза от този кошмар. Седнах, запалих цигара и се загледах в екрана на телевизора.

След като изминаха още пет отегчителни минути, съдията на ринга прекрати срещата и обяви, че я анулира.

— Съвсем навреме — презрително отбеляза Луис. — Както и да е, няма да получат никакви пари.

На ринга се качи друга двойка, която също започна бавна и скучна хватка. След малко забелязах, че Луис спи.

Погледнах към него. Изпитото му лице не се беше отпуснало в съня. Изглеждаше като изсечено от камък. Не смеех още нищо да предприема. Започнах да отмятам наум нещата, които непременно трябваше да помня. Бях подготвил всичко. Първо, трябваше да сваля бутилките от капака на фризера, да извадя тялото от там, да го занеса в градината и да стрелям с пистолета.

Изведнъж осъзнах с чувство на прилошаване, че няма да успея да се върна в къщата, преди Луис да е слязъл, за да провери какъв е този изстрел.

Не можех да рискувам да ме забележи в градината. Имаше вероятност да погледне през прозореца и да ме види, когато се връщам в къщата или пък да се втурне надолу по стъпалата и да се срещнем точно когато влизам.

Седях втренчен в яркия телевизионен екран и се опитвах да се преборя с надигащата се у мене паника. Как можех да избегна тази непредвидена пречка. Бяха ми необходими няколко минути, за да възприема факта, че ми липсва смелост да отнеса Дестър в градината. Тогава се досетих, че си усложнявам сам нещата. Поначало Дестър се беше самоубил в кабинета си. Най-безопасно за мене беше да инсценирам самоубийството му отново в кабинета. Можех да стрелям през отворения прозорец, фактът, че прозорецът е бил отворен, щеше да обясни начина, по който Дестър е влязъл в стаята. Започнах да дишам отново с пълни гърди. Така беше по-добре. Веднага след изстрела щях да прекося коридора и да вляза в кухнята, да изчакам, докато Луис отиде до кабинета, после да изляза от кухнята, да се промъкна до средата на стълбището, да се обърна и изтичам шумно надолу като че ли току-що съм напуснал стаята си.

Звучеше чудесно на теория, но потрепервах от мисълта, че ми се налагаше да приложа всичко това на практика. Страхувах се да отворя фризера и да го видя отново, но трябваше да го направя.

Около десет и половина Луис се събуди внезапно. Аз го наблюдавах и когато видях, че се размърда, затворих очи и се престорих също на заспал.

— Дявол да го вземе! Тия въздухари още танцуват заедно — възкликна той с отвращение и се изправи.

Раздвижих се и отворих очи.

— Е, те ни приспаха и двамата. Какво повече искаш? — аз изключих телевизора. — Мисля да си лягам.

— Да — отвърна Луис и се протегна. — Само си губя времето. Трябваше отдавна да съм в леглото. — Той се изправи на крака. — Тука заключвате ли?

— Разбира се — казах аз. — Няма да ни отнеме дълго време. Ти се качвай.

— Мисля да те придружа. Не ми се иска някой крадец да се вмъкне, докато аз хъркам горе. Ще стана за майтап до края на живота си.

Той ме последва в преддверието, докато заключвах и пусках резето на входната врата и след това дойде с мен в кухнята, където заключих вратата към задния изход.

— Това е — рекох аз. — Хайде да се качваме. Той дръпна кухненските пердета.

— Този прозорец не е затворен — забеляза Луис и пусна резето. — Нека да прегледаме и останалите прозорци.

Можех да го удуша в този момент, но нямаше какво друго да направя, освен да го последвам в столовата, дневната и накрая в стаята на Дестър. Той провери и видя, че прозорците на дневната и столовата бяха затворени. Отвори вратата към кабинета на Дестър, светна лампата и отиде до прозореца.

— Този не е затворен — отбеляза Луис.

Бях втренчил поглед в бюрото, а по гърба ми пролазиха студени тръпки. Като някакъв небрежен глупак бях оставил съвсем открити ръкавиците до пишещата машина. Пристъпих с надеждата, че мога да ги дръпна незабелязано, преди той да се обърне, но се заковах на място, защото вече беше късно.

— Е, това е всичко — обяви той. — Сега никой не може да влезе, без да счупи някое стъкло.

Луис прекоси стаята, без да поглежда към бюрото, и излезе в коридора. Аз угасих лампата и го последвах, като оставих вратата полуотворена.

— Да тръгваме — предложи той. — Ако чуеш нещо, обади ми се. Обикновено спя като мъртвец.

Качихме се горе заедно и се разделихме на най-горното стъпало. Той се запъти към стаята за гости в далечния край на коридора в съседство със спалнята на Хелън.

— Лека нощ — пожелах му аз. — Приятни сънища.

Той кимна с глава, влезе в спалнята си и затвори вратата.

Останах за момент, ослушвайки се, след това загасих лампите в преддверието от централния ключ и се запътих по коридора към стаята си. Влязох, пристъпих бавно към леглото и седнах върху него. Дали беше видял ръкавиците? Такова глупаво недоглеждане можеше да докара на човек смъртна присъда. За какво мислех, че да допусна такава грешка? Може и да не ги беше видял. Нищо не спомена, но какво ли означаваше това?

Усетих, че се изпотявам, когато осъзнах каква работа ме очаква тази нощ. Трябваше да сваля всички бутилки от фризера и след като извадя Дестър, да ги наредя отново абсолютно безшумно. Не се заблуждавах, че Луис спи като мъртвец, независимо от последната му забележка.

Той си мислеше, че е проверил всички прозорци и вярваше, че никой не може да влезе, без да счупи някое стъкло, но беше пропуснал килера за дрехи, който водеше към преддверието. От там трябваше да влезе Дестър, казах си аз. Луис обаче беше усложнил нещата. Принуден бях да стрелям в кабинета на Дестър. Това означаваше да сваля резето на прозореца, да го отворя, да стрелям през него, да го затворя и да спусна отново резето. Това щеше да ми отнеме почти цялото време, необходимо, за да се върна в стаята си. Трябваше да действам като светкавица, ако исках да изляза от кабинета, преди Луис да стигне до най-горното стъпало, откъдето можеше да погледне към преддверието.

Станах от леглото и бавно се съблякох. Облякох си пижамата и халата. Бях донесъл пистолета от кабинета. Проверих го, извадих празната гилза и заредих новия патрон на нейно място. Избърсах много внимателно пистолета с една носна кърпичка и след като я увих около дръжката, го сложих в джоба на халата си.

Първо трябваше да сляза до кабинета на Дестър и да взема ръкавиците. Знаех, че не трябва да докосвам нищо, без да съм ги сложил. Един отпечатък щеше да прати по дяволите всичките ми планове. Погледнах часовника си. Беше единайсет и пет. Не можех да започна нищо преди един часа. Трябваше да съм сигурен, че Луис е заспал непробудно. Угасих лампата, отворих вратата и погледнах по коридора към неговата стая. Под вратата не се виждаше никаква светлина. Това поне означаваше, че си е легнал.

Дръпнах вратата, без да я затварям, добрах се пипнешком до леглото и се изтегнах върху него. Лежах в тъмнината, чаках, за първи път от много години насам се молех на бога.