Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (2)

ГЛАВА ВТОРА

Когато стигнах до гаража, видях, че кадилакът липсва. Не беше много трудно да отгатна, че красивата мисис Дестър се е изнесла да обядва. Беше дванайсет и четвърт и аз реших, че след като къщата е празна, няма да е лошо да огледам наоколо, ако мога да вляза.

Един прозорец над верандата беше отворен. Беше съвсем лесно да се покатеря, да открехна прозореца и пристъпя в един дълъг коридор, който минаваше покрай най-горната площадка на стълбището.

Имаше седем спални, три бани и две тоалетни на етажа. В пет от спалните мебелите бяха покрити с калъфи. Спалнята на Дестър беше срещу стълбището, а тази на Хелън в другия край на коридора. Не влязох в нито една от стаите. Само отворих вратите и ги разгледах от прага.

Стаята на Хелън беше просторна. Бяха хвърлени бая пари за цялата луксозна обстановка. Имаше едно от онези огромни легла, които толкова често виждаш във филмите — издигнато на подиум, с млечносива пухкава възглавница и кървавочервена покривка. Обзавеждането се допълваше от удобни фотьойли, писалище, радиоапарат, елегантна тоалетна масичка, вградени гардероби и разсеяно осветление. Беше много приятно убежище за жена, която е решила да спи сама. По безупречния разкош лесно можеше да се познае, че тук не стъпва мъж.

Стаята на Дестър беше по-малка и също толкова уютна, но изглеждаше занемарена. Дори без да влизам, видях прах по мебелите. Явно Хелън не губеше много време за поддържането и.

За по-малко от пет минути успях да видя, което исках, и слязох долу. Пропуснах дневната и разгледах останалите пет стаи. Навсякъде мебелите бяха покрити с предпазни калъфи, което без друго решаваше проблема с домашната прислуга.

Имаше достатъчно доказателства в подкрепа на това, което Симъндс ми беше казал. Явно Дестър се приближаваше към края си. Той все още се опитваше да прави стойки; отвън къщата все още носеше белези на благополучие, но затворените стаи красноречиво говореха накъде духа вятърът.

Аз се върнах в апартамента над гаража, свалих униформата си, прегледах парите си, които възлизаха на огромната сума от десет долара, и отидох до ъгъла на улицата. От там хванах автобус, който ме закара до центъра на града. Хапнах евтино в един ресторант, който често посещавах, и след това отскочих до офиса на Джак Соли на улица „Бруър“.

През изтеклата година бях работил за Соли. Той наричаше себе си рекламен консултант и предприемач. По някое време Соли е бил търговски директор на „Херинг и Инч“ — голямата рекламна компания в Ню Йорк. Беше притежавал кадилак, шестстаен апартамент, доход, измерващ се с пет-цифрено число, и гардероб, пълен с хубави дрехи. Но той винаги си е бил човек на шанса и специалист по бързите удари. Соли се беше опитал да изкара нещо допълнително, като предложил някои от сделките на „Херинг и Инч“ на конкурентна фирма срещу солиден процент. Някой се разпял и Соли загубил работата си, дохода си и кадилака в тази последователност. Нещо по-лошо — бил включен в черния списък и скоро разбрал, че няма никаква надежда да работи отново за някоя друга рекламна агенция. Ето защо дошъл в Холивуд с това, което успял да спаси от корабокрушението, отворил офис и започнал да работи за себе си.

Сега той се занимаваше с бизнеса на дребни собственици на магазини, еднолични фирми и тем подобни и едва успяваше да свърже двата края.

Соли беше висок, слаб тип с изсечено лице, дълбоко хлътнали коравосърдечни черни очи и уста като капан за мечки. Той имаше труден характер и с течение на времето беше загубил всички остатъци от морал, който някога беше притежавал. Липсата на успех и увеличаващата се необходимост от пари го бяха докарали дотам. Соли вече беше имал на два пъти сблъсъци с полицията относно някакви тъмни сделки, подробности за които не знаех.

Той седеше зад бюрото си, забил нос в някакво долнопробно списанийце, когато аз блъснах вратата и влязох в опърпания и скапан кабинет.

Патси, неговата секретарка — пищна двайсет и три годишна блондинка с бебешко лице и помъдрели очи, вдигна поглед и ми се усмихна жизнерадостно. Не и беше лесно да работи със Соли. Освен че трябваше да върши цялата работа в офиса, тя оставаше до по-късно, когато жлезите на Соли се нуждаеха от облекчаване на товара. За специалните услуги не се предвиждаше добавка към заплатата и.

Патси хапваше обяда си от една хартиена кесия.

Соли остави списанието и ме погледна враждебно с черните си очи.

— Какво си въобразяваш? Виж колко е часът. Предполага се, че трябва да си тук в девет часа.

— Кротко, братле — отвърнах аз и седнах на края на бюрото. — Вече не работя за тебе.

Патси постави полуизядения си сандвич на бюрото и извъртя стола си, за да ме разгледа по-добре. Големите и сини очи се разтвориха широко.

Соли ме погледна кисело.

— Напускам — казах аз. — Джак, ще трябва да си намериш някой друг мухльо. Започвам нова кариера.

— За кого ще работиш? — облегна се той назад. — Може да ти дам повишение. Не избързвай. Нали няма да се опиташ да свиеш някоя от моите сделки?

— Ако съм достатъчно откачен, за да започна подобна работа за някоя друга акула като теб, разбира се, че ще свия колкото може повече сделки, а те не са много. Успокой се. Напускам бизнеса. Намерих си приятна лека работа за петдесет на седмица плюс всички разходи, включително униформа.

Очите на Соли изскочиха на челото му, а Патси, която беше взела сандвича си, застина с широко отворена, зяпнала уста.

— Какво искаш да кажеш — униформа? — настойчиво запита Соли.

— Шофьор съм — намигнах аз на Патси. — Шофьор на една от важните клечки в студио „Пасифик“. Как ти се струва?

— Ама ти си съвсем побъркан! — изрева Соли. — На това работа ли му казваш? Кой иска да е шофьор, освен някой откачен? Знаеш ли как се отнасят с шофьорите в този град? Все едно че имаш верига с топка на крака си. Трябва да си изпаднал в делириум, за да се хванеш на тази работа.

— Почти се бях отказал, но тъй се случи, че видях съпругата на боса.

— Съпругата му ли? — Изражението на Соли се промени. Той заприлича на ловно куче, когато господарят му се прицелва. Най-важното нещо в живота на Соли след парите са жените.

— Повръща ми се от вас мъжете — каза Патси и стана. — Отивам до тоалетната. Моля те, спести ми гадните подробности, преди да се върна.

Соли се опита да я плесне отзад, но беше правил това толкова често, че за нея не представляваше трудност да си врътне опашката извън обсега на ръцете му.

Когато тя затвори вратата, Соли извади две цигари, търкулна едната по бюрото към мене и ми предложи огънче.

— Какво искаш да кажеш с това за съпругата? — запита той.

— Хубава е — описах аз с ръце формите и във въздуха. — Много сочна, с медночервена коса, зелени очи и с фигура като реклама за сутиени. Не виждам защо да не се хвана на работа около нея, когато ми предлагат такава възможност. А освен сексуалния интерес карам кремавосин ролс — голям и скъп колкото крайцер. Това не е ли по-добре от нашата скапана работа?

— Тъй ми изглежда — каза Соли замислено. — Не искат ли иконом? Мога да си говоря с червенокосата, докато караш съпруга и на работа.

— Не искат никой друг, освен мене — ухилих се аз.

— Ама сериозно, Глин, докъде ще стигнеш? Шофьорлъкът не е начин на живот за един издигащ се като тебе мъж.

— До къде ще стигна с твойта работа, ми кажи?

— Ако работиш сериозно и осигуриш някакви сделки, мога да те направя и съдружник по-нататък — каза Соли и се усмихна самодоволно. — Ти не си лошо момче, само дето си ужасно мързелив.

Аз се разсмях.

— Представи си от кого го чувам.

Соли тръсна пепел на килима, вдигна краката си на бюрото и махна с ръка.

— Коя всъщност е тази важна клечка?

— Казва се Ърл Дестър.

Единствената причина, заради която разправях на Соли тези глупости, беше, че той познаваше почти всички големи имена в Холивуд. Аз още събирах информация, но не можех да питам открито Соли, освен ако не исках да си платя.

Усмивката му изчезна и той се вторачи в мене.

— Дестър? Да не би да искаш да кажеш Дестър от „Пасифик?“

— Разбира се, че него имам предвид. Кой друг мислиш?

— Пресвети боже!

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам? Тоя пияница! Аз много внимавам с кого се събирам. Ама наистина, Глин, ти съвсем си откачил. Слушай, тоя приятел е изпята песен. След два-три месеца ще бъде или напълно фалирал, или с дупка в главата. Ърл Дестър! Боже мой!

Престорих се на объркан.

— Ти не би ме излъгал, нали Джак?

— Слушай, тоя приятел е нещо повече от пияница. Той е алкохолик. Никога не е трезвен. Никой не го иска във филмовия бизнес. Договорът му изтича в края на месеца. А пък жена му! Няма да получиш нищо от нея, освен неприятности. Виждал съм я. Хубава е, признавам, но тя е само една хубава форма, в която е обвит айсберг.

— Въпреки всичко си мисля, че мога да свърша нещо и да я поразмекна.

Соли се усмихна подигравателно.

— Сега вече здравата се заблуждаваш. Чувал съм разни неща за тази дамичка. Казват, че тя докарала Дестър до пиянство. И аз щях да почна да пия, ако бях женен за нея и откриех, че е буца лед. Чувал съм, че имало и друг мъж, който се хвърлил през прозореца заради нея. Приятел, много се лъжеш, ако мислиш, че ще можещ да я разтопиш. Нямаш никакъв шанс и ако не искаш да свършиш като съпруга и, най-добре ще е да я зарежеш.

— Каква е била преди да се омъжи за Дестър?

— Не знам. Той я срещнал в Ню Йорк, оженил се за нея и я докарал тука. Няма значение коя е тя. Зарежи я или ще се натопиш до гуша в неприятности.

— Ъхъ, благодаря за съвета, но не можеш ме уплаши — казах аз и бутнах назад стола си. — Ако Дестър се тръшне мъртъв и мисис Дестър ми предложи да се оженя за нея, ще те поканя за кръстник.

— Ега ти бляновете! — възкликна Соли с отвращение. — Стегни се, за бога! Върни се и започни работа. Ще ти кажа какво ще направя: ще увелича твоята част на петнадесет процента. По-справедливо не може и да бъде, нали?

— Заври си я тази част — казах аз весело. — Оставам с Дестър, докато се разори. Дотогава ще съм съвсем обучен и ще помоля Сам Голдуин за работа.

Соли повдигна рамене и разпери ръце.

— Хубаво де, откачен си, но както и да е. Когато се умориш от тази работа, върни се при мене. Ще ти пазя мястото.

— Единствената причина, заради която ще ми пазиш мястото, Соли, е защото знаеш дяволски добре, че няма да намериш някой друг будала. Чао. Не ме поздравявай, когато ме видиш в ролса. Аз също трябва да внимавам с познатите си.

Излязох по стълбите в горещината навън.

„Друг се хвърлил през прозореца заради нея.“

Кой мъж и защо? — запитах се аз.

 

Когато се върнах в резиденцията на Дестър около три следобед, кадилакът все още липсваше. Сложих си униформата, уверих се, че изглеждам безупречно и подкарах към студио „Пасифик“.

Пазачът отвори вратите, без да ме погледне, и аз се насочих към административния блок с неловкото чувство, че навлизам в чужда собственост. Паркирах ролса в едно от очертаните с тебешир места пред блока и зачаках. В четири и двайсет излязох от колата, изкачих се по стъпалата и влязох в огромното фоайе, където половин дузина пикола седяха на една пейка до голямо кръгло бюро, на което четири хубавици обработваха запитвания и посетители. Една от тях — руса, към деветнайсетина годишна, с тази свежа кожа, която само младите притежават, ме погледна въпросително.

— Да?

— Бихте ли съобщили на мистър Дестър, че колата му е тук?

Изскубаните й вежди се повдигнаха. — Мистър кой?

— Мистър Дестър: пише се Д-е-с-т-ъ-р и се произнася по същия начин.

Лека червенина пропълзя по лицето и.

— Тук няма никакъв мистър Дестър — тросна се тя. — Опитайте в студиото.

— Виж к’во, маце, мръдни се и ме остави да говоря с някого, който познава по-добре работата от теб. — Аз повиших тон, забелязвайки една черноока, елегантна млада жена, която си лъскаше ноктите с много зает вид.

— Ей, сладурче, може ли една секунда от скъпоценното ти време?

Чернооката замръзна в позата на разгневена статуя.

— Случайно да говорите на мене? — запита тя с глас, който можеше да глазира една торта.

— Разбира се. Какво трябва да направя, за да бъда обслужен в тая дупка? Искам да говоря с мистър Ърл Дестър. Къде мога да го открия?

Тя прелисти един указател, погледна ме втренчено, изобрази известно учудване на лицето си, когато намери името му и със същия смразяващ глас отвърна:

— Четиридесет и седма стая на първия етаж.

След това ми обърна гръб.

Пиколата се раздвижиха възбудено, докато слушаха и изхихикаха при тази малка сцена. Аз избрах най-дебелия от тях и го изправих на крака за дясното ухо.

— Заведи ме до четиридесет и седма стая, синко, и по-бързичко си размърдай задника.

Той се поколеба и ние се вгледахме един в друг. На върха на езика му беше да ми тегли майната. Аз свих юмрук и му се усмихнах. Накрая пиколото реши да не приема предизвикателството ми и ме поведе по широко стълбище, докато останалите от тях и четирите хубавици се взираха в мене, като че бях първият посетител от Марс.

Шишкото ме подкара по един дълъг коридор с причудливи табелки, завинтени на всяка врата, на които имаше изписани още по-префърцунени имена. На четиридесет и седма стая нямаше табелка, макар че още си личаха следите от винтовете.

— Тук се мотае — каза момчето, като посочи презрително с палец към вратата.

— Благодаря, синко.

Точно така си представях стаята на някой важен продуцент. Мокетът беше дебел пет инча, бюрото, фотьойлите и обзавеждането бяха модерни и скъпи. Цялата обстановка беше много изискана. На бюрото имаше седем червени, два бели и един син телефон. Всички бяха онемели в този момент и вероятно щяха да си останат така. Когато се плъзгаш надолу във филмовия бизнес, първото нещо, което изчезва, са телефонните обаждания.

Дестър седеше зад бюрото си във фотьойл, тапициран със зелена кожа и достатъчно удобен, за да заспиш в него. Ръцете му почиваха на ръба на бюрото. Върху абсолютно чистата попивателна стоеше празна бутилка от скоч, а друга се търкаляше в кошчето за боклук. Очите му бяха вперени кръвнишки в една точка над главата ми. Лицето му беше зачервено и вцепенено като дъска.

— Минава четири часа, сър.

Все едно, че говорех на Великия сфинкс. Мина ми през ума, че не беше просто къркан. Беше се парализирал от пиене.

Затворих вратата, за да не би да мине някой и да надникне вътре. Махнах празната бутилка от бюрото и го потупах грубичко по рамото.

Въобще не реагира. Продължи да се взира в точката над вратата. Опипах пулса му. Все още имаше такъв, но не беше кой знай колко здравословен. Разхлабих яката му. Продължаваше да стои в същата поза. Беше отцепен повече от всеки друг пиян, който съм виждал, а аз съм виждал доста такива в живота си.

Не можех да направя нищо. Не можех да го пренеса по коридора до колата. Трябваше да чакам докато се посвести, ако въобще можеше, което не изглеждаше много вероятно в момента. Седнах в един от удобните фотьойли, запалих цигара и зачаках.

Струваше ми се, докато седях в тази забравена от всички стая, че ако бях на мястото на Дестър, щях също да се изкуша да му ударя едно-две питиета. Озадачаваше ме защо трябваше той сам да бърка с пръст в раната. Нямаше никакъв смисъл да стои пиян в тази стая, след като никой не му обръща внимание и никой не го търси по телефона. Защо просто не си кажеше „майната му на всичко“ и да си остане вкъщи?

След половин час седене започнах да изпитвам клаустрофобия. Станах и започнах да шаря из стаята, търсейки нещо, с което да наруша еднообразието на чакането.

Дестър все още не даваше признаци на живот. Той продължаваше да седи неподвижно и да се взира заплашително в точката над вратата. Отидох до него и размахах длан пред очите му, но не получих никаква реакция.

Отсреща имаше зелен, огнеупорен шкаф картотека. Отидох до него и го разгледах. Отворих най-горното чекмедже. Вътре имаше подвързани с червена кожа папки, на които пишеше със златни букви: „На непосредственото внимание на мистър Дестър“, „Забележки на мистър Дестър“, „Разписание на Мистър Дестър“, „Бележки на мистър Дестър по настоящата продукция“, „Отнесете се до мистър Дестър за мнение“ и тъй нататък. Петнайсет скъпи, красиво надписани папки, които доказваха, че по някое време в студио „Пасифик“ са имали високо мнение за мистър Дестър, дори ако сега не беше така. Папките бяха празни и малко прашни. Аз затворих чекмеджето и отворих друго. Вътре лежеше дебел документ в масивна пластмасова обложка. Извадих го, обърнах го и прочетох написаното върху външната страна.

 

Застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“ от Калифорния е съгласна да заплати с настоящия документ сумата от седемстотин и петдесет хиляди долара на изпълнителите, администриторите или наследниците на Ърл Дестър (застрахования) при представяне и одобрение от централния офис в Сан Франциско на доказателства, задоволяващи компанията относно настъпилата смърт на застрахования и самоличността на ищеца.

 

Поех си бавно и дълбоко въздух и прочетох написаното за трети път.

Нищо чудно, че Хелън желаеше смъртта му.

Тръпка, мразовита като ръката на костеливата гостенка с косата, пропълзя по гърба ми.

 

Едно русо парче в джинси и каубойска риза премина с поклащане покрай прозореца, арогантно уверена, че всички мъже, шляещи се наоколо, я гледат и смятат за доста добро това, което виждат.

Аз я забелязах, но толкоз. Седемстотин и петдесет хиляди долара криеха в себе си повече прелест, отколкото някакво добре сложено русо гадже, обуто в чифт плътно прилепнали джинси.

Дестър вече не представляваше за мене един хроничен алкохолик, нуждаещ се от съжаление. Рано или късно този приятел щеше да се строполи мъртъв, прегазен от кола или паднал от някой прозорец. Не можеш да се наливаш с алкохол до вцепенение и да не попаднеш в беля най-накрая. Когато хвърлеше топа, но само тогава, трупът му щеше да струва седемстотин и петдесет хиляди долара суха пара, което си беше една тлъста сумичка, както и да я погледнеш.

Внезапно ми стана ясно защо Хелън не искаше той да има шофьор. Тя знаеше, че той ще продължи да кара ролса пиян или трезвен, с шофьор или без шофьор. Предната нощ, когато беше къркан до козирката, щеше да подкара по задръстения булевард, ако не бях взел нещата в свои ръце. Тя залагаше на това, че той ще попадне в някакво произшествие, за предпочитане с фатален край. Само така можеше да се обясни защо се беше отървала от Симъндс и защо се опитваше да се избави от мене.

Според Соли Дестър вървеше към фалит, а Соли си имаше свои начини да разбере нещо от тоя сорт. Изглежда нищо не можеше да спаси Дестър от краха, но ако умреше, съпругата му щеше да погаси дълговете и пак щяха да и останат достатъчно пари да си живее спокойно.

Лек шум зад мене ме накара да оставя застрахователната полица в чекмеджето и да погледна през рамо.

Дестър се връщаше към живот. Пръстите му се раздвижиха по попивателната, а неподвижният поглед беше изчезнал от очите му.

Аз безшумно затворих чекмеджето и бързо пристъпих към вратата.

— Готов ли сте да си ходим вкъщи, сър? — запитах високо.

— Ти ли си, Неш? — отвърна той с надебелял език. — Стана ли вече четири часа?

— Малко след четири е, сър. Чаках ви.

Учудих се колко бързо се съживи. Отмести намръщено стола и погледна часовника си.

— Имах много работа — каза Дестър. — Страшно сме заети в момента. Не съм усетил кога е станало толкова късно.

Аз се доближих до бюрото, когато той се надигна и се заклати застрашително. Протегнах ръка и го задържах.

— Изтръпнал ми е кракът — смотолеви той и се облегна на мене. Седна на ръба на бюрото и запита: — Къде е колата?

— Отпред, сър.

— Докарай я отзад — посочи той една врата. — Ще изляза от тук.

— Да, сър.

Излязох от стаята, преминах бързо по коридора и през фоайето, като чувствах върху себе си погледите на четирите хубавици, които ме наблюдаваха със съсредоточен интерес. Слязох по стъпалата и отидох до колата. Закарах я отзад и излязох от нея точно когато Дестър слизаше по задното стълбище и се крепеше за парапета.

Вкарах го с известна трудност в колата и той се излегна назад с изпотено лице и полузатворени очи.

— Да ви закарам ли вкъщи, сър?

Усилието, което беше положил, за да се придвижи от офиса до колата, се оказа твърде голямо за него. Изглежда, че изпадна в кома; нито ме погледна, нито ми отговори.

Аз затворих вратата и се върнах до мястото на шофьора. Подкарах към външната порта, преминавайки покрай непрекъснат поток от хора, които също си отиваха вкъщи.

Чух едно момиче да казва:

— Ето го, Дестър си заминава, нагласен както винаги — след което се закикоти.

Увеличих леко скоростта, но не можех да карам толкова бързо, колкото ми се искаше. Другите хора ни зяпаха и правеха забележки. Бях се изпотил, когато намалих, и пазачът отвори вратите.

Този път благоволи да хвърли един поглед към колата и очите му попаднаха върху Дестър, който се беше излегнал на седалката с лице, приличащо на развален домат и изцъклен поглед.

Пазачът ме погледна, направи някаква гримаса и се изплю на пътя. Може би имаше право да се чувства така, но аз изпитах изкушение да изскоча от колата и да му натикам зъбите в гърлото.

Натиснах газта, като излязохме на широкия булевард, но даже и тогава хората зяпаха ролса, когато изсвистявахме покрай тях. Те знаеха, че карам вкъщи един пияница; познавах по подигравателното им хилене.

Въздъхнах с облекчение, когато навлязох в закрилата на алеята, водеща към резиденцията на Дестър. Там никой не можеше да ни види. Спрях пред къщата, излязох от колата и отворих вратата.

Дестър седеше вцепенен и неподвижен, а очите му отново бяха вперени в една точка с този мъртвешки заплашителен поглед. Почуках го по коляното.

— Вкъщи сме, сър.

Все едно, че говорех по някакъв изключен микрофон.

Не можех да го оставя в колата. Не ми се искаше и да чакам в горещия късен следобед. Пресегнах се, издърпах го навън за реверите и го преметнах през рамо като пожарникар.

Сигурно тежеше към стотина кила, но аз съм доста як и съм вдигал по-тежки неща от Ърл Дестър, макар и не много. Заклатушках се по стъпалата, отворих входната врата и пресякох преддверието. Хелън извика от дневната: — Ти ли си, Ърл? Искам да те видя.

В гласа и се чувстваше явна подигравка, което ми подсказа, че и беше съвсем ясно в какво състояние се намира той. Поколебах се за момент, обърнах се и влязох в дневната с Дестър, преметнат през рамо като чувал зърно. Тя беше потънала в един фотьойл с поднос за чай до ръката и и списание в скута. Беше облечена в това което наричат следобедна рокля от светлобежова коприна. Изглеждаше много красива и спокойна, когато ме изгледа, повдигайки дъгообразните си вежди.

— А, ти ли си, Неш? — каза тя, без да обърне внимание на товара ми. — Мислех, че е мистър Дестър.

Изпитах желание да го изтърся от рамото си в скута и, но се сдържах навреме. В момента трябваше да изпълнявам ролята на съвършения слуга, за да не ме изрита.

— Да, госпожо, чух като повикахте. Тъкмо щях да сложа мистър Дестър в леглото. Той се чувства малко зле.

— Колко мило от твоя страна. Надявах се, че днес ще е по-добре. Както и да е. Отнеси го и внимавай да не го изпуснеш. Когато го сложиш да спи можеш да се върнеш. Искам да говоря с тебе.

— Да, госпожо.

Изкачих се по стълбището и влязох в стаята на Дестър. Проснах го на леглото. Не ми отне много време да го съблека и пъхна между завивките. В момента, в който главата му докосна възглавницата, той започна да хърка.

Аз го завих, дръпнах завесите, поставих бутилка с вода на нощното шкафче, където лесно можеше да я стигне, и излязох, затваряйки безшумно вратата след себе си.

Слязох по стъпалата, усещайки, че сърцето ми почва да бие ускорено и влязох в дневната. Изчаках за момент и след това запитах:

— Искахте да ме видите, госпожо.

Тя се намръщи, направи някакъв сърдит жест с ръка и продължи да чете.

Почудих се как ли щеше да реагира, ако бях издърпал списанието и бях смачкал устните и с моите.

Започнах мълчаливо да я разглеждам с изпитателен и изучаващ поглед. Очите ми се плъзнаха по лицето и. Разгледах формата на ушите и, цвета на червилото, очертанията на тялото и по същия начин, по който би постъпил един фермер с добитък, който възнамерява да купи.

Не мисля, че и хареса много моето отношение. Кръвта нахлу в лицето и. Тя внезапно захвърли списанието и вдигна поглед към мене със святкащи очи.

— Не ме зяпай така, глупак проклет! — избухна тя яростно.

— Извинявайте, госпожо.

— Снощи ти казах, че не те искам вкъщи. Казвам ти го отново.

Тя седна изправена и ме загледа със сърдит поглед.

— Сега знаеш в какво се състои работата ти. Едва ли ти харесва. На никого не би му харесало. За моя съпруг е подобре да не му помагат. Ако няма бавачка, той ще се стегне. Ще ти дам двеста долара вместо заплата, събери си багажа и се измитай веднага.

Нищо не казах. Тя се надигна, отиде до бюрото, извади две стодоларови банкноти от едно чекмедже и ги хвърли на масата.

— Вземай ги и се махай!

Точно това трябваше да направя, но разбира се, не го сторих.

— Получавам заповедите си от мистър Дестър, госпожо. Докато той има нужда от мене, оставам.

Обърнах се и тръгнах към изхода.

— Неш! Върни се!

Аз продължих, стигнах до преддверието, отворих входната врата и излязох на слънце.