Ричард Кондън
За честта на Прици (46)

Четиридесет и пета глава

Чарли закопча презрамката на кобура от лявата страна на гърдите, провери ножа в калъфа на крака си, взе малкото куфарче на Айрин и чантата си и напусна апартамента. Когато затваряше вратата, телефонът иззвъня. Върна се и вдигна слушалката. Обаждаше се Мейроуз Прици.

— Здравей, Чарли.

— Здравей, Мей. Бях почти излязъл.

— Къде отиваш?

— Трябва да отида до Крайбрежието.

— Току-що научих голямата новина, Господи. Ти си наистина като Хорейги Алджър^[1].

— Кой е той?

— Баща ти ми каза, че ще се преместиш в нашата къща.

— Така е. Тук съм много далеко от Пералнята.

— Мисля си за това, откакто той ми каза. Не можеш да живееш в онази дупка. Обзаведена е като колибата на калабрийски миньор. Чуй ме. Ще ми разрешиш да преобразя цялата къща. Като сватбен подарък. Какво ще кажеш?

— Ще бъде страхотно, Мей.

— Айрин ще се съгласи ли?

— Да — отвърна Чарли.

— Искам да кажа, че тук всичко ни е под ръка. Можем да подберем най-приятните десени, най-хубавите мебели, наистина най-подходящите тапети. Разбира се, искам да кажа, че всичко ще направя заедно с нея, както тя го вижда, както тя иска да изглежда. Повярвай ми, Чарли, ще й хареса, наистина.

— Имаше големи идеи, дечко. Но аз трябва да тръгвам за летището.

— Обади ми се, като се върнеш, чу ли?

Чарли откара шевролета до летището и в следващите двадесет минути вече беше излетял.

Тя вече беше там, когато влезе от тунела в сградата на летището. Господи, как великолепно изглеждаше тази жена, помисли си той. Вършеше всичко както трябва. Жена като нея никога не можеше да остарее. Тя беше зряла. Беше в разцвета си, но какво от това, дявол да го вземе.

Мълчаха. Приближиха се един към друг и се прегърнаха. После се целунаха и само за миг от секундата тя почти промени решението си. За първи път в живота й й се прииска да се е родила тъпа, а Чарли — пласьор (на наркотици) на улицата. Но той си изкарваше хляба с нож, каза си тя, затова нямаше никаква вероятност да умре в леглото. Неговият ред беше дошъл.

Те заедно носеха безнадеждността като планина, която Господ им беше отредил, обикаляйки три пъти света. Така е с всички, каза си той, те всеки ден правят това, което аз ще направя довечера. Те унищожават всичко, което обичат. Всички хора приемат любовта си. Оставят я да ги топли и да расте вътре в тях, докато почувстват, че няма място под небето за радостта им и тогава, рано или късно, я изхвърлят в снега и я убиват, преди тя да е успяла да ги промени.

— Яде ли в самолета, Чарли?

— Как мислиш? Намираме се само на няколко мили от латиноамериканския ресторант, от нашето място. Там ще ям, ако въобще мога да отделя погледа си от теб.

— Е, изминали са поне двадесет и четири часа откакто сме разделени — отвърна тя.

— Обичам те, Бейби — промълви той и езикът му се вдърви.

Тя знае, помисли си Чарли, че са го изпратили да я убие, но смята, че това е само заради петстотин и четиридесетте хиляди долара и затова съвсем делово й се струва, че е нормално съпругът й да се опита да я ликвидира. Той беше новият Бос. Искаше да започне нов живот. Но тя не е поглеждала вестник цялата седмица и няма представа какво беше предизвикала жената, попаднала погрешно на етажа, мислеше си той. Тя не знае, че се беше превърнала в единствената изкупителна жертва, съзираща бурята, която можеше да помете бизнеса на фамилията в Ню Йорк и да унищожи бизнеса.

Тръгнаха към наетата кола, голям къркач на бензин с огромен багажник. Шофираше Айрин.

— О, по дяволите, Чарли — рече тя, — нека да отидем вкъщи и да си легнем.

— Още не. Трябва да се върнем в латиноамериканския ресторант. Аз го сънувам и ти винаги си там. Може би за последен път ще седнем там, ще послушаме океана и ще пийнем ананасовия сок.

— Той все още е там, Чарли.

— Наистина, но ние къде сме? Аз съм новият Бос, ще бъда много зает.

Тя караше по магистралата край Атлантика и си мислеше: „Ако бяха глупачка, а Чарли беше дошъл по други причини — друга жена или нещо такова, ако знаех, че той се готви да ме убие, ако това беше телевизионен филм, щях да насоча тази таратайка с двама ни към онази урва и право в океана.“

Чарли си мислеше, че това би било подходящо място, за да я пречука, когато се стъмни. Щеше да я накара да отидат с колата нагоре по хълмовете, заедно набързо… И щеше да я наръга с ножа. Но това беше само тактическа мисъл. Тя му мина през ума професионално, само като възможност. Той трябваше да постои с нея в латиноамериканския ресторант, където започнаха. След това трябваше да отидат у дома, още веднъж, за последен път.

Айрин зави с колата на паркинга при ресторанта.

— Ей, толкова ли сме умрели от глад, Чарли? — попита тя. — Я да отидем вкъщи и да потренираме в леглото за Олимпиадата.

— Още един полъх от добрите стари времена — рече Чарли. — Знаеш ли какво си мислех?

— Какво?

— В колата има куфар с пари. Бихме могли направо оттук да отидем на летището в Сан Диего, после в Далас и оттам да сменим за някъде. Къде искаш?

— Веднъж видях един туристически справочник, който никога няма да забравя. Беше за Южния остров на Нова Зеландия. Много спокоен и много красив.

— Тогава какво, по дяволите, да вървим. Да вземем куфарчето и да тръгваме веднага.

Тя се наведе, вдигна ръката му и я целуна.

— Има ли смисъл, Чарли? Знаеш, че ще ни намерят, независимо къде ще отидем. Искам да кажа, засегната е честта на Прици, нали? Ти сега си Бос. Нека си мислим за нашето щастие. Можем да отидем на Южния остров догодина.

Той я целуна нежно по бузата.

— Само още едно от онази влудяваща напитка с ананас и ще се забравим в леглото.

Тя загаси двигателя и отвори вратата.

Седнаха на същата маса и поръчаха на същия келнер. И двамата се бяха върнали към първата си среща. И двамата за малко бяха оставили настрана смъртоносните си планове. Чарли държеше ръката на Айрин и я гледаше в очите. Изглеждаше влюбен като стотици други влюбени мъже, но умът продължаваше да му напомня, че е професионалист и трябва правилно да балансира нещата, за да не помисли тя, че ще й види сметката. Много му се искаше да сподели всичко с нея, да я чуе как казва, че разбира всичко, че така трябва, а той да махне с ръка, да съберат няколко сака и да заминат с петстотин и четиридесетте хиляди долара.

— Хей, Айрин, може би трябваше да заключим колата. Парите са в онова куфарче в багажника.

— Никога не можех да си представя, че ще накараш Прици да платят по този начин — учуди се тя.

— Той ти е благодарен за Филарджи. Петстотин и четиридесет са нищо. Ти си много известна в дома на Прици.

— Какво нещо! — отвърна Айрин.

Имаше ли смисъл от това будалкане, мислеше си тя. Става по-лошо. Мъжете наистина искат да получат и последната частица от играта с картата на Валентин^[2]. Всичко, което правеха, беше в разрез с логиката. Чарли беше великолепно момче. През целия си живот не беше срещала друг като него, който така да я разпали, че тя да пожелае да са заедно. Може би те бяха онези две носещи се половинки от едно цяло, за които се говореше в поезията. Може би имаха нужда именно от това цяло — да си бъдат верни един на друг за всичко, което ставаше по пътя им, и никога да не се занимават с разсъжденията на другите и с разни банални изкушения. Искаше й се това да бъде темата на разговорите в деня на първата им среща. Това беше най-важното нещо, което трябваше да бъде понятно на двамата. Нищо не се получаваше, когато го разбираше само единият. Беше твърде късно дори да си мисли по този начин. Ако продължеше да разсъждава така, това би я размекнало и би й отредило фатален край. Тя се пресегна към другата му ръка и помоли:

— Време е да вървим, Чарли.

Когато излязоха от колата на алеята у Айрин, Чарли каза:

— И все пак, ето ти твоите петстотин и четиридесет хиляди.

Тя отвори страничната врата на къщата усмихвайки се.

— Донесе ги — рече съпругата му. — Ще ги сложим там, където ги намерихме.

Преминаха през кухнята в предния хол. Айрин отвори вратата на нишата. Чарли постави куфарчето в краката й, тя го бутна навътре и затвори вратата.

— Няма ли да ги пребориш? — попита той.

— Защо? Ти си ги броил.

Те се качиха горе прегърнати и Айрин усещаше 38-калибровия Магнум под сакото му.

— Хей, доста топлина събираш там — прошепна тя. — Надявам се, че няма да легнеш с него.

— Нямам търпение да сваля целия хамут.

В голямата спалня на Айрин целият таван бе покрит с огледала от едната до другата стена, което отразяваше огромното легло. Тя седна свита и наблюдаваше Чарли как закачва сакото си, след това разкопчава кобура от кръста си и го закачва в гардероба, в другия край на стаята.

Докато се разсъбличаха и слагаха дрехите за спане, бяха с гръб, всеки от своята страна на широкото легло. Когато Чарли обу долнището на пижамата, стана, заобиколи леглото и прекоси стаята, за да отиде в банята преди Айрин, гол до кръста, за да можеше тя да види, че нямаше никакво оръжие.

Аз наистина съм готов — каза Чарли. — Двадесет и четири часа без теб и се възбуждам като някой секс маниак.

— Позатопли го още пет минути, скъпи — усмихна се Айрин, с непроницаемите си очи, изпълнени с престорена сласт. Когато Чарли се върна и легна в ниското легло, Айрин стана и отиде в будоара. Той лежеше с дългия тънък нож на Маркси в дясната си ръка, провиснала през отдалечения край на леглото. Беше се облегнал на възглавницата, като я наблюдаваше как разресва косата си в осветеното помещение зад тъмната спалня.

Вчесвайки се, Айрин реши. Чарли си е Чарли, и ще разчита да се любят цяла нощ. Ако го застреля сега, това няма да стане. Тя остави чантата и погледна в стаята. Чарли лежеше със затворени очи и докато я чакаше да дойде в леглото, се готвеше да бъде тигър сред чаршафите.

Тя извади 22-калибровия пистолет от тоалетната чантичка, като го държеше в ръката си насочен надолу и плътно до нея, прикривайки го с тялото си. Пристъпи леко в стаята и започна да вдига пистолета. Чарли се размърда. Вдигна ножа от пода и го хвърли със страхотна сила през петнадесетте фута, които ги деляха. Пистолетът гръмна, но не го уличи, защото ножът прониза ларинкса й и прободе гръбначния стълб, приковавайки я в рамката на вратата зад нея. За три кратки секунди тя беше преминала от прекрасния живот в смъртта.

Чарли се облече методично. Свали куфара си долу в хола, взе пътното куфарче на Айрин от нишата и ги постави на предната седалка в колата. Върна се в къщата и бавно, залитайки, се качи по стълбите. В спалнята трябваше да използува цялата си сила, за да извади ножа от гърлото, докато тялото й гротескно се свлече на пода. Внимателно изтри дръжката с кърпа, сложи ножа в калъфа и отново го прикрепи към левия прасец.

Върна се при трупа, взе пистолета, който лежеше до него, и държейки го близо до тялото, точно под голата лява гърда, стреля веднъж. Когато вдигна топлия труп, той разбра, че плаче.

Носейки Айрин завита в одеяло през рамото си, Чарли слизаше надолу по стълбите към страничната врата. Отвори багажника на колата и натъпка тялото вътре, мислейки че той и Айрин всъщност не бяха се оженили. Сватбата беше тайнство, извършвано в католическа църква пред погледа на Бога, а някакъв мирови съдия, на име Джоузеф Тиърни Мастър, в един долнопробен град като Тихуана не би могъл да осъществи един истински брак. Само свещеник можеше да го стори, но все не оставаше време. Едва ли някога беше имал време за нещо.