Ричард Кондън
За честта на Прици (13)

Дванадесета глава

Шест дни преди Тереза Прици да се омъжи в Ню Йорк, Айрин Уокър се измъкна гола от леглото на Луис Пало. Искаше се той да е с измита коса. Тя беше красива, много красива жена. Но имаше нещо много по-съществено, което впечатляваше. Тя излъчваше успокоение, което укротяваше буйните мъже.

Айрин облече набързо син пеньоар, който струваше 825 долара (на дребно). Обу чифт вносни френски пантофи, които беше купила от магазина за 150 долара.

— Къде отиваш? — попита Луис с приглушен глас.

За кафе — отвърна напевно тя.

— Колко е часът?

Тя погледна към светещия часовник „Патек Филип“ над камината (3500 долара на дребно).

— Около осем без четвърт — каза тя.

Луис изсумтя и се обърна, както кола, която се върти по време на изложение, избутвайки възглавницата до рамката на леглото.

Айрин сложи кафето, взе душ и изми косата си. Облече костюм на Диор (695 долара на дребно), докато кафето стана готово. Айрин купуваше всичко на дребно, защото това бе нормалният начин на пазаруване.

„Като купиш нещо от битак, кой ще ти го вземе обратно, ако излезе въшлясало“, казваше тя на Маркси Хелър. „Що за глупост, хора, които не могат да си позволят и битак, да пазаруват на едро, за да поддържат самочувствието си, Хора с пари. Мислиш ли, че е престижно да купуваш на едро? За мен престижното е да купуваш на дребно“.

Тя донесе две порцеланови чашки и чинийки, лъжички, сметана и захар върху поднос и го остави на масичката до леглото, от страната на Луис.

— Хайде, любовнико, — подкани го тя.

Той отхвърли завивките и седна, като гледаше сякаш клепачите му бяха зашити към брадичката. Посегна. Тя насочи ръката му към чашата. Той вдигна чашата към устата си.

— Хей — каза той и очите му се ококориха, — къде е кафето?

— В кухнята. Нямаше място за каната.

— Ти наистина имаш особен поглед върху нещата, Айрин — възкликна с възхищение той. — Много хора не биха ми подали празна чаша.

— Трябваше да те събудя, нали?

— Така де. Точно както кафето.

Тя се върна с каната и напълни чашата му.

— Готови сме да тръгваме, Луис. Тази вечер е първата.

— Събрала си хубави разписчици.

— Струваха ми много пари.

— Те са безупречни.

— Днес, когато ти пристигнеш, Джак Реймън напуска. Имаш на разположение десет дни. Две разписки на Маркси тази вечер, три утре, една във вторник и т.н. Общо четиринадесет. Това прави 722 085 долара. Какво ще кажеш?

Луис се ухили.

— Инфлационни долари — рече той.

— Е, разбира се. Шестдесет процента за теб, защото твоето положение е най-трудно и по двадесет процента за Маркси и за мен. Отлитаме за Рио, а след това ще живеем щастливо.

— Зависи какво ще стане след това.

— Зависи от какво? — Светлокафявите й очи проблеснаха любопитно.

— Чарли Партана.

— Защо?

— Знаеш ли нещо за Чарли Партана?

— Знам, че той върши мръсната работа на Прици.

— Добре, че вярваш.

— Той просто е един палач на друга голяма организация.

— Чарли е нещо друго. Той не само прави това, което му наредят. Не е от тези, които като търсят нещо и не могат да го намерят, се отказват. Чарли се отнася много сериозно към парите на Прици. За него те са като честта им. Когато му кажат, че някой ги е ограбил, той винаги дава урок на всички. Чарли не се спира пред нищо. Той е неспокоен. Заяжда се с хората. Изчаква и дебне. Слушай Айрин, не смятай, че като отидем в Рио, ще бъдем напълно в безопасност.

— Не разбирам. Маркси ми разказа за Чарли. Всъщност Чарли бил тъп.

— Много забавно — тъп сицилианец. Но аз знам какво имаш предвид и именно това прави Чарли толкова опасен. Той наистина мисли, че отговаря за честта на Прици. Боли го, когато някой ги ограбва или не ги уважава. Ето, за това говоря аз. Спомняш ли си Джоуи Лаброила и Уили Деспиза?

— Двамата, които тръгнаха срещу тях преди четири години ли?

— Да, те.

— Какво е станало с тях?

— Къде мислиш са сега?

— Все някъде. Пластична хирургия. Нови карти за социално осигуряване, нови имена. Може би са в бояджийския бизнес в Уинстед Кънектикът.

— Чарли ги откри.

— Как? — тя се изненада.

— Бяха му необходими три години и една смяна във висшата администрация. Той не остави на мира Ед Прици, докато не научи от правителството къде се намират Джоуи и Уили. Те струваха на Прици около шестстотин хиляди долара и Чарли не можеше да го понесе. Парите нямаха значение. Те бяха изиграли Прици и това беше достатъчно за Чарли. Правилно го е възпитал баща му. Ако някой те прекара, трябва да си получи заслужено. Така учеше той Чарли и е прав. Прици нямаше да въртят никакъв бизнес, ако някой се научеше да граби от тях.

— Господи, не мога да повярвам. Чарли нарушил закона за защита на свидетелите.

— Да, наистина. Слушай. За тях се писа много във вестниците. Стана правителствен въпрос, а те се измъкнаха. Шест от бойците на Прици отидоха в пандиза. Само това струва на Прици осемдесет хиляди годишно за издръжка на семействата им. Слушай, как може да се открият двама души с нови лица, нови отпечатъци на пръстите и нови документи в такава голяма държава? В толкова голям свят? Чарли обаче на мислеше така. Който пресече пътя на Прици, застава пред Чарли. Той ги накара да свикат среща на комисията. Държеше връзка по телефона непрекъснато с всички и навсякъде, напомняйки на всеки capo^[1] и на всички мошеници, че е техен дълг да търсят Джоуи и Уили. Но хората са си хора. Те си имаха и други грижи. След като го залъгваха известно време, той се опря единствено на Ед Прици. Не след дълго на Ед му писна и той каза на Чарли да го остави на мира. Чарли не се отказа. Продължаваше да го натиска. Ед свика среща. Дон Корадо седеше начело на масата. Винсънт също беше там, Анджело Партана и тримата. Чарли им дръпна такава реч, че никой не можа да му каже да се откаже от работата. Той търсеше Джоуи и Уили заради честта на Прици. Те трябваше да платят, това беше всичко. Дон Корадо каза на Ед да продължава издирването. Това им отне осем месеца и намесата на няколко големи политици от федерален мащаб. Получиха следата към Джоуи и Уили направо от правителството.

— Господи!

— И знаеш ли какво направи Чарли? Открил ги в мебелния бизнес в Якима, Вашингтон. Това, което направиха, е смешно, защото са непочтени един към друг. Така е. Това са фактите. Господи, сицилианци. Както и да е, Чарли наема една къща в Якима и баламосва агента, че има нужда от мебели, за което той ще получи комисионна. Срещал се с много мебелиери, но те нямали това, което той търсел. И така агентът му изпрати Джоуи. Лекарите си бяха свършили добре работата с лицето му. Това не беше ново лице, знаеш какво имам предвид, но не може веднага да го разпознаеш. Джоуи не ме познаваше, затова Чарли изпрати първо мен. Отидох и разгледах склада им. У или беше там втория път. Носеше златни гривни, ризата му беше разкопчана и имаше дълга руса коса. Господи! Казах, че се нуждая от специалист, който да огледа и да каже какви мебели биха подхождали най-добре на помещенията. И така, определихме си среща да пийнем нещо, а след това тръгнахме към дома — аз, Джоуи и Уили. Уили беше много нафукан по това време, може би защото отговаряше за вътрешното оформление. Джоуи се занимаваше с цените. И така, тръгнахме. Купих много вино и макарони. Къщата беше малко извън града. Бяха вече седнали, когато Чарли влезе и Джоуи повърна всичко. Уили припадна. Свалихме ги в мазето и там се прояви истинският Чарли. Той нито им крещя, нито им говори много. Обясни им положението, като че ли за тях беше особено важно всичко да прозвучи достоверно. Каза им спокойно и тихичко какви са били, когато са отишли при Прици — непрекъснато търчащи млади никаквици, изкарващи хляба си с глупави залагания на три карти. Каза им как година след година те са печелели все повече и когато работата с кокаина се разраснала, Прици им осигурил подходящо място в този бизнес. Джоуи се разрева, а Уили каза:

— Какво ще правиш, Чарли. Правителството ще те духне, ако посегнеш на нас — или нещо подобно.

Чарли им беше като баща. Той само искаше да осъзнаят, че бяха прегрешили към своите. Все още не разбираха, че бяха покойници. Мислеха, че той иска нещо друго, не знам какво.

— Какво искаш от нас? — попитаха го те.

— Искам да проведете няколко телефонни разговора — рече Чарли — и да кажете, че съжалявате за това, което сте направили.

— Това ли е всичко?

Той кимна с глава.

— На кого да се обадим?

Чарли им даде имената и частните телефони на четирима capi di Mafiosi^[2] от различни краища на страната. Взе слушалката и набра първия номер. Говореше на сицилиански.

— Дон Абрамо — каза той — тук е Чарли Партана. — Размениха си поздрави — Тук съм с Джоуи Лабриола и Уили Деспиза, момчетата, за които говорихме преди няколко години. Те искат да говорят с вас. Момент.

Той подаде слушалката на Джоуи.

— Какво да кажа?

— Ами, че си постъпил зле с Прици и заслужаваш да се пържиш в ада за това — отговори Чарли.

Джоуи взе телефона. — Дон Абрамо — промърмори той с треперещ глас. — Обажда се Джоуи Лабриола. Признавам, че посрамих Прици. За това заслужавам да горя в ада. — Погледна към Чарли, Чарли посочи към Уили с пурата си. Уили взе слушалката и повтори абсолютно същото, което каза Джоуи. Четири обаждания. В края на всеки разговор Джоуи и Уили изглеждаха по-добре.

— Сега ще се обадим на дон Корадо — нареди Чарли, набирайки номера.

— Амалия — рече той на сицилиански, — обажда се Чарли. Търся дон Корадо. — Почака. — Падрино^[3], тук съм с Джоуи Лабриола и Уили Деспиза. — Той слушаше. Джоуи стана, за да вземе слушалката. — Да, Падрино, да. — Чарли затвори.

— Той ви прощава — каза Чарли. Джоуи и Уили се прегърнаха. Бяха така успокоени, че плачеха.

— Но, той иска вашите палци.

Те се обърнаха:

— Какво? — извика Уили, а Джоуи не можа да проговори.

— Очаквахте, че ще ви се размине ли?

Чарли застреля и двамата в корема. Когато паднаха на земята, той извади брадвичка от едно чекмедже. Коленичи до тях и просвайки ръцете им на пода, отсече десните и левите палци. Болката ги свести. Очите им се завъртяха в орбитите и се обърнаха към Чарли, който ги гледаше втренчено. Той е суров човек, но тази нощ ти казвам, се беше размекнал от победата си.

— Ченгетата в Бруклин ще получат палците ви — каза той. Нашият човек ще се погрижи официалният документ с отпечатъците ви да се появи във вестниците. Отново ще станете известни!

— И той стреля в колената им. Те се разкрещяха, казвам ти.

— Ще се помотаем наоколо, момчета, докато се успокоите — говореше им Чарли, сякаш те го чуваха. След двадесетина минути — кой можеше да издържи на този вой? — той ги застреля в главите и ние си тръгнахме.

Айрин гледаше втренчено Луис.

— Ние няма да останем в Рио, Луис — успокои го тя — оттам отиваме в слънчева Южна Африка, където никой не може да ни намери, защото там едва ли има някой.

Тя обаче никога не бе имала намерение да отива където и да било с Луис, след като пипнеха парите. Тръгна към офиса си с аметистовия Гоззи (петдесет и три хиляди долара на дребно с табелите), мислейки за Чарли Партана, когото — ако изобщо някога бе помисляла за него — си беше представяла разбойник като баща й. Тя беше благодарна на Луис, че й разказа за Чарли Партана. За нея всички бяха от една банда, независимо от фамилното им име. Всеки, който мислеше с главата си, дори да беше сляп, можеше да ограби поляка Джо Салтис. Реши, че ще трябва да изкара някакъв курс за сицилианците. Те бяха твърде глупави хора, за да опазват парите си, а когато някой им ги вземеше, пощуряваха за отмъщение. Може би нейната работа беше твърде специализирана, затова никога не можеше да разбере голямата игра. При сицилианците освен парите навярно имаше и още нещо. Всички те се перчеха много, а бяха толкова гадно тъпи. Тя не можеше да разбере тази глупост — тяхната гордост, нахвърлянето им един срещу друг за нищо и никакво, за скапан цент. Тяхната религия предаваше семействата и приятелите им. Те бяха най-долната смрад на земята и ако продължаваше да мисли така, трябваше да се самоубие.

Никога не гледаше на работата си като на нещо обикновено. Затова беше и най-добрата. Така че щеше да започне отначало и щеше да изучава всеки разбойник сам за себе си, не просто като полски, еврейски или сицилиански, а като опасни животни, способни да й причинят големи неприятности. Те сигурно имаха най-малко по два мозъка: групов мозък, който ги правеше част от едно семейство, и отделен, свой мозък, който им позволяваше да оцелеят сред жестоката двулика маса на техните семейства, предаващи хората си за пари непрекъснато, хиляди пъти. Тя беше сигурна, че именно манията за бабаитство беше направила сицилианците толкова гадно тъпи. Семейството живееше само за власт и пари, защото те означаваха повече власт — но това беше префинена власт, манипулирана с лукавство, за да решава големите им проблеми, какъвто беше проблемът на Чарли Партана. В крайна сметка той трябваше да бъде решен от министъра на правосъдието на Съединените щати с вълшебните му средства, задвижвани от много пари. Те отдавна бяха забравили момента, когато парите бяха станали само смазка за колесницата. Всички, които я следваха, печелеха пари в огромни размери и продължаваха да я следват заради чудовищно вълшебната й мощ. Тя можеше да направи всичко, защото имаше марихуаната и кокаина, шестдесет и седемте национални вида спорт, от които получаваше по петстотин милиона на ден от залаганията на глупаците, от проститутките, лихварите-кожодери и синдикатите, ченгетата, политиците и съдиите и от още стотици „законни“ дейности. Можеше да стигне навсякъде, защото хората желаеха тези неща, а хората избираха политиците. Тя потръпна приятно при мисълта, че ще получи своя дял в най-висока степен.

Беше жена, но връщайки се назад в годините, извели я от бордеите на Чикаго до Гози-то, считаше това за преимущество.

Тя разбра, че ще трябва да опознае Чарли Партана. Той притежаваше нещо, което тя нямаше. Тя имаше нещо, което, може би, той нямаше. Той беше твърд. Добре, Маркси беше твърд, но неуверен. Маркси правеше това, което му кажат и той се радваше, че я има, за да го направлява. Чарли Партана беше лоялен и въпреки че тя не знаеше дали той обича хората, към които беше лоялен, той обичаше лоялността сама за себе си, защото така беше научен. Маркси беше повече зависим, отколкото лоялен, защото беше мъж с половин дроб и командваше група от седемдесет жени. Маркси се нуждаеше от жени, които да му помогнат да живее. Беше се опитвал много пъти, демонстрирайки опортюнизма и патката си. Беше по-лоялен към изменящата се лоялност. Чарли Партана беше силен. А никой не би могъл да каже, че Маркси Хелър беше силен.

Тя не знаеше нищо за Чарли Партана, освен това, което беше чула, а то съвсем не бе достатъчно. Когато се удадеше възможност, а това вероятно никога нямаше да стане, тя щеше да опознае Чарли Партана. Междувременно, едва ли имаше нещо по-важно от това да отдели колкото се може повече време, за да мисли как би могла да се защити от него, когато се раздуха случилото се във Вегас след сутринта на единадесетия ден.

Пъхна ключа в ключалката на една врата — имитация на махагон, с позлатена табелка, на която пишеше „Уокър и Уокър, данъчни консултации“, а в долния десен ъгъл с по-малки букви „Само при уговорена среща“, и след като влезе вътре, заключи вратата. Прегледа пощата. Почти всичко беше от финансовия отдел и Службата по вътрешните приходи, но имаше и четири писма от клиенти. Продиктува отговорите на писмата в машината, след като прегледа няколко папки и данъчни справочници. Телефонира два пъти на адвокати. След това постави фишовете с продиктуваното в голям кафеникав плик, който беше адресиран до стенографската служба, телефонира да изпратят човек, за да го вземе, после изслуша телефонния секретар, включен към телефона, намиращ се в отдалечения ляв ъгъл на дългото бюро.

Това беше ексцентричен, дори пищно обзаведен офис, без предно помещение, защото нямаше други служители. Стаята беше приблизително тридесет на тридесет фута, в ъгъла на двадесет и третия етаж на една нова сграда, с четири прозореца, обърнати към Бевърли Хилз. Бюрото, което почти запълваше стаята, е било военна картографска маса от дъбов плот отгоре — широк четири и дълъг осем фута, върху дъбова поставка. Във всеки ъгъл на масата имаше по един телефон, свързан с телефонен секретар. Имаше метална гравюра на Пилсудски и една романтична картина — Шопен, седнал на пианото, портрета на Маркси в масивна месингова рамка на Тимстър Ричард. Един класьор бе скрит в една от стъклените витринки, обвита с растения, прикриващи папките отдолу. Голямата странична маса някога е била ползвана в казино за игра на зарове. На стените без прозорци имаше лавици, пълни с данъчни справочници и таблици. Чрез връзки тук и там Айрин даваше данъчни консултации за около шестдесет хиляди долара годишно — по-малката част от нейните доходи, но нейната солидна фасада.

Тя прослуша през микрофона единственото съобщение на един от най-отдалечените телефонни секретари. Беше грубоват нюйоркско-италиански глас. Той каза: „Стая осем нула пет, хотел Пийкс, Бруклин, четвъртък, двадесет и трети юли. Един човек ще те заведе на срещата. Носи инструменти“.

Двадесет и трети беше след шест дни. Двадесет и трети щеше да бъде самият ден от обира във Вегас.

Тя се обади на един клиент, затънал в данъци, и му каза, че могат да обядват заедно.

 

 

Когато при почукването Айрин отвори вратата на стая 805 в хотел Пийкс, пред нея стоеше красива жена с италиано-арабски черти.

— Здравейте — рече жената — вие ли сте Айрин Уокър?

Айрин кимна с глава.

— Аз съм Мейроуз Прици, ще Ви заведа на сватбата.

Когато стигнаха до Санта Грация, Мейроуз й каза да си намери място от лявата страна в църквата.

— Ще ви взема веднага след като свърши службата — каза тя.

Разположила се като котенце, обладана от спокойствие и ведрина, Айрин наблюдаваше бракосъчетанието, мислейки дали ще бъде вкъщи утре по същото време. Тя реши, че във Вегас нещата трябва да вървят добре, защото липсата на новини означаваше добри новини, а Маркси никога не пропускаше да й се обади, когато нещо не бе наред.

След службата видя Мейроуз до себе си. Посочиха им кола, която да ги закара на приема. В колата Мейроуз й даде запечатан плик.

— Пусни го в копринената торбичка на входа — каза тя.

Щом влязоха в приемната зала, която беше украсена като за полска сватба, Мейроуз забеляза някакъв човек и му извика. Вероятно беше свръзката. После Мейроуз й го представи и тя разбра, че е връзката. Това беше Чарли Партана, легендарният Чарли Партана. Тя се отнесе с огромно внимание към него. Мейроуз изчезна в тълпата. Чарли я гледаше така, като че ли тя бе някакъв нов екземпляр. Помисли си, че той никога не беше провеждал операции заедно с жена. Всички свикваха с това. Остави го да говори.

— Нещо за пиене? — попита той.

— Може би чаша вино в чест на булката и младоженеца. — Господи, той е голям мъж. Беше огромна маса от плът и коса. Имаше хубава усмивка и това я обърка. Не подхождаше на бизнеса му. Гласът му излиза от корема, както от кофа с кал, помисли си тя, но беше приятен за слушане и отговаряше на казаните слова. Хубави дрехи. Повечето от мъжете, които познаваше, носеха скъпи дрехи, но малко от тях бяха хубави. Италианци и поляци смятаха, че трябва да бъдат със смокинг на следобедна сватба, а сакото на Чарли беше черно и дискретно, с естествени рамене, точно по мярка и много ефектно — никакви яркозелени ризи с финтифлюшки, никаква жълта папийонка — всичко го правеше да изглежда истински мъж, а не оберкелнер на пиянска компания.

Някой заговори по микрофона от сцената. Трябваха й няколко минути, за да разбере, че това беше Винсънт Прици. Тя обаче разпозна безпогрешно следващия, внушителния възрастен мъж Корадо Прици — най-възрастния, най-могъщия оцелял върховен глава на цялото национално обединение.

Произнесоха кратки речи. Чарли я покани да танцуват. Свиреха прекрасна мелодия от времето, когато беше малко момиченце — „Ти, ти ме влудяваш“. Големите й кафяви очи казаха „да“ на Чарли, но когато тръгнаха към дансинга, Мейроуз Прици й съобщи, че я викат на телефона и тя изведнъж разбра от начина, по който я гледаше Чарли, че това беше нещо съвършено различно. Той не беше свръзката.

Последва Мейроуз през тълпата, мислейки, че Чарли се бе разтопил по нея и тя преценяваше как възприема този факт. Беше добре, защото го хареса. Беше дори много добре, защото вече здраво се бяха захванали с акцията във Вегас. Чарли щеше да го оцени като удар върху честта на Прици и щеше да бъде хрътката, която щяха да изпратят да ги разкъса на парчета. Чарли й беше нужен, за да я подкрепи. Ако беше разгадала правилно, това беше нейният щастлив ден.

Мейроуз я заведе в една ниша в странична стая, далеко от балната зала и не я представи на високия, слаб, възрастен мъж, който стоеше там. Остави ги сами. Беше Анджело Партана. Великолепната му учтива усмивка разкриваше скъпа протеза. После тя изчезна и на лицето му не остана нищо друго освен кръглите му, изпъкнали очи.

— Договорът е за Сал Нетурбино — обясни той — „Валдорф“, 21 етаж, стая № 100, в три часа, винаги в продължение на час и десет минути той очаква жена, която никога преди не е виждал. Когато влезеш, ще си помисли, че е чакал теб.

— Проститутка ли? — попита Айрин.

— Да.

— Мога да бъда проститутка — отвърна Айрин.

— Когато си тръгнеш, след като го пречукаш, слез долу в бара. Попитай за Джони, бармана. Кажи му, че очакваш съобщение за мисис Бронщайн. Той ще ти даде плика и ще ни съобщи, че всичко е минало отлично.

После се усмихна и кимна. Тя тръгна.

Взе такси до Валдорф. Качи се направо на двадесет и първия етаж. Апартаментът на Нетурбино беше вдясно, близо до асансьора. Натисна звънеца и реши да бъде въздържана проститутка. Той отвори вратата готов за действие. С разтворена хавлия и без долнище на пижамата, с надървена патка, като солидна ръка.

— Хей, точно навреме! — извика той с онова натрапчиво съсредоточаване, което обхваща възбудените мъже.

— Аз съм Ронда Бронщайн — рече тя, примигвайки продължително — Съжалявам, но трябва да използувам тоалетната.

— Разполагай се — отвърна той любезно — Само не стой там цял ден.

Тя влезе в тоалетната, завинти заглушителя към пистолета, върна се в хола и уби Сал Нетурбино. След това се изпика.