Ричард Кондън
За честта на Прици (23)

Двадесет и втора глава

Винсънт седеше с баща си в дома на Сестеро на Бруклинските височини и го слушаше с нарастващо вълнение. Бяха сами. В стаята беше горещо, защото дон Корадо обичаше камината да гори през цялата година.

— Доста дълго страда дъщеря ти. Ах, знам! Ти също страда, но състраданието ни учи, че трябва да издържим докрай. Исус ни учи така. Божията майка е Олицетворение на това. Всяко нещо има край. След почти десет години скитане в немилост, изгонена от семейството, дъщеря ти — моята внучка — поиска прошка, защото мъжът, когото тя озлочести, символично сложи край на ритуалното ни наказание, като се ожени за друга. Сега Мейроуз е свободна и ти си свободен. Аз съм свободен, Честта е запазена. Извиках те, за да те помоля на колене да простиш на дъщеря си и да й разрешиш да се върне у дома. Виж, ето писмото й. Прочети го, Винсънт. Виж колко те обича детето. Може би заради наказанието, което ти й наложи за извършеното прегрешение към честта, и защото знаеше, че трябва да бъде наказана. Иска да се грижи за теб, а ти имаш нужда от това, Винсънт. Твърде дълго живя в самота. Разтвори обятията си. Приеми я. Нека се обичаме един друг. Дните ни са преброени.

Когато свърши, сълзите се лееха по набръчканите му бузи. Винсънт хълцаше. След като се наслаждаваха продължително време на пречистващото и щастливо чувство, Винсънт каза:

— Изпрати ми я, Поп. Заедно ще наваксаме изминалите години. Тя отново е моя дъщеря.

Докато в Бруклин баща й и дядо й обсъждаха загадките на състраданието Мейроуз седеше в офиса на Престо Чилионе, в големия бар, който беше и салон за танци, и старомодна зала за хазартни игри, отвъд западното крайбрежие на Лас Вегас. Тя внимателно постави три снимки върху бюрото пред Чилионе, — класически тип на престъпник от ранните филми, който говореше на безупречен сиенски диалект.

До снимките Мейроуз наброи десет стодоларови банкноти.

— Знаеш коя съм, нали?

— Да, мис.

— Нали ти е ясно, че тези хиляда долара са за теб?

— Да, мис.

— Виждал ли си някога тази жена?

— Беше тук два пъти. Сама. Пи нещо, поогледа и си отиде.

— Кога?

— Преди няколко седмици, може би преди три.

— Когато беше убит Луис Пало, ли?

— Да, мис.

— Престо, слушай. Ще сляза долу за десет, петнадесет минути. Извикай хората си, един по един. Попитай ги дали изобщо са виждали тази жена тук в нощта, когато убиха Луис.

— Разбира се, мис.

Мейроуз излезе от офиса и слезе в бара. Седна на една уединена маса далече от стълбите и си поръча Шърлей Темпъл.

— Какво?

— Чу какво казах. Искаш ли да повикам мистър Чилионе, за да ти обясни?

— Добре. Ще видя.

— Не много сладко — рече Мейроуз.

След двадесет минути барманът дойде до масата:

— Мистър Чилионе иска да ви види, мис.

Мейроуз остави десет долара на масата.

— Това е за тебе — рече тя и тръгна към стълбите.

Мистър Чилионе я чакаше с една хубава млада жена в сервитьорски костюм.

— Разкажи на дамата за нощта, в която беше убит онзи човек — нареди й той.

— Добре, щом си сигурен, дадено.

Той й кимна мрачно.

— Използвах една Тойота Селика като тайно място за срещи на паркинга с един тъпкач, шофьор на камион. Като вдигнах глава, видях жена в шорти да притичва в светлината на фаровете от една кола. Там беше мъжът, когото пречукаха. Шофьорът, с когото се бях любила, бе много пиян, затова не обърна никакво внимание. След около три минути жената излезе от предната врата и влезе отзад. След около три минути излезе, отиде до багажника и извади една чанта. После се върна в колата, с която беше дошла. Мисля, че беше същата кола, от която тя излезе и замина. Бях забравила всичко това, за което г-н Чилионе току-що ме попита.

— Разгледа ли внимателно снимките? — попита Мейроуз.

— Тя е. Същата курва.

— Благодаря.

Мейроуз кимна на мистър Чилионе. Той извади пачка банкноти от джоба си, отброи две по петдесет и ги даде на момичето.

— Купи си пура, сладурче, — рече той.

— Добре — каза дон Корадо. — Въпросът е уреден. Ще кажа на внучката ми, че може да се прибере вкъщи. Сега трябва да решим въпроса с банката, за да може Чарли да действа. Моля те, помоли Едуардо да влезе.

Когато Ед Прици седна на стола, Дон Корадо му подаде мексиканска пура и заговори.

— Ще накараме банката да плати откупа за Филарджи в чужбина, Едуардо. Нека твоите хора да уредят въпроса.

— В чужбина ли?

— Първо, юридически отвличането не е от компетентността на властите в чужбина — местната полиция не може да направи нищо. Интерпол, така или иначе, е само една телеграфна агенция, която уведомява местната полиция какво е станало, но, разбира се, само за заблуда Гомски, упълномощеният за разплащанията в банката, ще уведоми ченгетата, че банката ще изплати парите на похитителите в Щатите, например в Сентрал Парк или някъде другаде, и докато те се мотаят и чакат тук, ние ще си приберем парите там.

— В коя страна, Поп?

— Мислех за Панама, Лагос в Нигерия, а може би Аруба, една в Хонг Конг и може би една в Сао Паоло. Вземи по две банки във всяка страна. Гомски ще уреди с една банка да изплатят петстотин хиляди долара на куриер, който ще подпише чек с името Филарджи, а не Финли, както е новото му име, разбираш ли? Когато дадем гласност, издирванията на полицията ще покажат, че куриерите на Филарджи след това са внесли петстотин хиляди долара във втората банка на същия град и са ги превели по сметката в Лихтенщайн, която искам да откриеш чрез нашата банка в Цюрих. Повярвай ми, дори и да успеят да установят криминални мотиви — а това е невъзможно — следите винаги ще водят до Филарджи. След няколко години банката в Лихтенщайн ще поиска от цюрихската банка да преведе парите в службите за сигурност на САЩ и тогава, когато вече ще сме готови, ще си ги вземем, заедно с лихвите.

— Това е много добре, Поп — каза Едуардо.

— Страхотно! — рече Винсънт — Сензационна идея! Най-големият проблем при всяка кражба, независимо каква е, си остава изплащането на парите. Винаги те пипват, когато посегнеш към парите за откупа. С такъв съвет бихме могли да превърнем това в един много, много добър бизнес в тази страна.

— Не, Винсънт — каза тъжно дон Корадо. — По-добре да се придържаме към безопасния рекет, който доставя на хората удоволствие и това, което искат. Почнеш ли да правиш големи удари, пресата започва да гърми, хората се вълнуват, политиците веднага разбират, че не могат да ни защитават, защото хората не искат подобно нещо, и така ще си навлечем много главоболия. Освен това номерът с откупа на Филарджи може да се приложи само веднъж.

— Прав си, Поп — съгласи се Винсънт съкрушено.

Онази вечер, в шест часа, Анджело Партана седеше със стария си приятел в затопления кабинет на Бруклинските височини и изчерпателно му обясняваше защо Чарли е решил, че вторият човек на четиридесет и първия етаж в хотела на Филарджи трябва да бъде жена. Когато стигна до момента, в който жената хвърля бебето-кукла към бодигарда, дон Корадо кимна одобрително за хубавата идея.

— Това наистина е професионално — възхити се той. — И много по-добре, отколкото аз го бях измислил.

— Тогава всичко е наред?

Дон Корадо кимна.

— Тя е жена — добави Анджело, — но е специалистка.

— Дай й колкото поиска, приятелю — каза дон Корадо. — Това ще бъде моят паметник.