Ричард Кондън
За честта на Прици (42)

Четиридесет и първа глава

Чарли нави часовника за 5:30 сутринта, оставяйки време да почистят основно къщата, да си приготвят топла закуска и да тръгнат в осем, за да може със сигурност да закара Филарджи в Ню Йорк в десет.

— Какво толкова ще чистим, Чарли — каза Айрин, опитвайки се да се разсъни от звъна на часовника.

— Слушай, ние ще използваме тази къща. Може да пожелаеш да изкараш няколко седмици през лятото.

— Тази седмица тук ми се стори като няколко месеца.

— Тук са живели две абсолютни прасета. Накарах ги да изчистят, но какво разбират те от чистене?

След като минаха стаите с прахосмукачка, оправиха леглата и измиха пода в кухнята и банята. Чарли приготви омлет от три яйца и шунка, препечени филийки и кана с кафе за Филарджи и му ги занесе.

— Тази сутрин тръгваме за Ню Йорк. Това е твоят голям ден.

— Благодаря на Бога — каза Филарджи. — Не мога да повярвам.

— Ще тръгнем след четиридесет минути. Виж, ако можеш да пооправиш тук, след като закусиш. Нали? Ще ти бъда задължен.

Айрин изми техните чинии и ги прибра, когато той се качи горе.

— Как ще го качиш в колата? — попита тя.

— Ще му завържа очите и ще му запуша ушите долу, после ще легне на дюшека отзад в пикапа и ще го закарам до Лонг Айлънд. Когато стигнем там, ще махнем превръзките и ще го преместим отпред в кабината, докато пътуваме за Ню Йорк. Ти ще се обадиш на баща ми от Лонг Айлънд и ще му кажеш, че ще освободя Филарджи след петнайсетина минути, за да може той да прати хората на ФБР в хотела му. После ще вземеш метрото към къщи и ще се видим там към дванайсет и петнайсет.

— Добре.

— Лошо му се пише на малкия приятел. Трябваше да приеме предложението на дон Корадо.

— Сега е твърде късно — отвърна Айрин.

— Филарджи е свидетел — рече Чарли. — Ти си го изплашила, така че нека да остане изплашен. Погледни го свирепо, когато слезеш. Като запомни лицето ти, ще мълчи през следващите двайсет и пет години.

Филарджи се сепна, когато Чарли отвори вратата на мазето и Айрин влезе, като му се „усмихна“ с усмивката на телевизионен артист в ролята на убиец.

Чарли накара Филарджи да седне на единствения стол, постави памучни тампони върху очите му и тапи в ушите му и докато Айрин ги придържаше, той ги прикрепи с бинт около главата му. Завърза ръцете зад гърба му, после го вдигна като чувал и носейки го на рамото си, се качи по стълбите в кухнята и излезе през задната врата към шевролета. Айрин отвори вратите на пикапа и Чарли положи Филарджи вътре на пода, докато Айрин заключваше къщата.

Те се качиха отпред и поеха по страничното шосе към града.

Десет-дванайсет минути пътуваха мълчаливо. После Айрин проговори:

— Чарли, какво ще направиш за парите, които Прици ми дължат?

— Ами, ще ги взема. Ще им кажа, че си ги искаме.

— Представи си ако кажат, че тая няма да я бъде.

— Господи, Не знам.

— Чарли, ние имахме Филарджи. Те имаха нужда да си го върнат. Анджело каза, че това са седемдесет милиона, а вероятно са сто милиона, защото ще си върнат цяла банка. Една банка, Чарли. Може би осемнадесетата най-голяма банка в страната. Така че ти би могъл да им поискаш всичко, и те би трябвало да се съгласят, защото ние държахме Филарджи. Той все още е в ръцете ни. Но те ми дължат петстотин и четиридесет хиляди плюс сто и петдесет хиляди за Филарджи, плюс първите триста и шейсет хиляди. Имаше също така уговорка с дон Корадо и Винсънт, че ще ми платят петдесет хиляди, които Винсънт трябваше да ми даде, за да те убия. Това прави милион и сто хиляди, Чарли. Те ми дължат милион и сто хиляди, много повече пари, отколкото съм взимала наведнъж през целия си живот. Те ти казват, че ще ти платят два милиона и половина за твоето участие, но ти още не си видял парите. Не знаеш дали въобще някога ще ги преведат в Швейцария. Тогава защо им връщаме Филарджи? За някакви си пари, които те може би имат в тяхната банка в Швейцария или където ги крият? А ти, какво ще получиш за Филарджи? Ти получаваш поста Бос на семейство Прици. След като Винсънт беше убит, те трябваше и без друго да ти го дадат, за да вървят работите им, защото нямат друг, който би могъл да работи за тях така успешно.

— Айрин, за Бога, това място на Бос струва може би три милиона годишно за нас.

— Чарли, кой друг ще го направи, освен теб? Ти ще го правиш за тях и това е цената за тази работа. Не те, а ти им правиш услуга. Но все още ние имаме Филарджи и те ни дължат два милиона и петстотин и шейсет хиляди. Те ни дължат това. Те приеха твоето писмо и определено казаха, че си струва да платят толкова, за да си върнат Филарджи. А къде са парите, Чарли?

— Слушай, Айрин — извика Чарли отчаяно, — Прици не са казали, че няма да ни платят, което ни дължат. Всъщност дон Корадо каза, че е абсолютно сигурно, че ще ни платят. Бях там. Той ми го каза.

— Това са куп сицилиански глупости, Чарли — отговори разпалено Айрин. — Чул ли си някога за сделка, в която глупакът да се отказва от своя дял, защото някакъв сицилианец му казал, че един ден ще му платят това, което му дължат.

— Айрин, през целия си живот съм чакал да стана Бос на най-голямото семейство. Говоря за най-голямото семейство в страната, което я управлява така, както я управляват Сенатът или Дженеръл Мотърс, или Александър Хейг младши. Мислиш ли, че ще захвърля всичко това заради половината от три милиона и шестстотин хиляди? Десет години като Бос и ние ще имаме трийсет милиона долара в Цюрих. Двадесет години и ще имаме шестдесет милиона. Не можем да изпуснем това. Ще се откажем от една малка сума и ще получим петнадесет пъти повече. Ще им дадем Филарджи и те сами ще хукнат да ни дават това, което поискаме. За Бога, Айрин.

— И така, аз не смятам, че те ще ни изплатят три милиона и шестстотин хиляди. Първо ще си изядат децата.

— С първото като че ли мога да се съглася, каза Чарли — но да си изядат децата — никога.

— И така, добре. Да забравим двата милиона и петстотинте хиляди от застраховката. Добре. Ще забравя дори останалата част от договора с Винсънт. Слушай, дори бих искала да им отстъпя парите, които ми дължат за втори човек, просто за да им го върна. Но има едно нещо, от което няма да се откажа. Трябва да си получа петстотин и четиридесетте хиляди. Това абсолютно трябва да ми платят — петстотин и четиридесет хиляди.

Те пътуваха петнайсет минути в мълчание и после Айрин проговори отново:

— Трудно ми е да кажа това — рече тя, — защото ти единствено значиш нещо за мен, Чарли. Но Прици ми дължат петстотин и четиридесет хиляди и аз ще трябва да получа толкова. И така, ще ти кажа какво ще направя. Ще ти помогна да развържем Филарджи, за да седне тук, отпред. Ще се обадя на Поп и ще му съобщя за петнайсетте минути, после отивам вкъщи и ще чакам до пет часа. Ако не си получа парите от Прици до пет часа, изчезвам оттук и ще се върна в Лос Анджелийс, а това ще бъде и краят на всичко между теб и мен.

Очите й бяха пълни със сълзи. Той се пресегна и хвана ръката й.

— Добре, Айрин — извика той, — имаш право. Ще хвърля Филарджи и ще отида да се срещна с Поп. После двамата ще отидем при дон Корадо и ще му кажем какво трябва да направи. Както ти каза — честност за честност. Но не казвай, че ще си отидеш. Не мога да се оправя, ако си отидеш. Всичко ще стане, както ти искаш.

Чарли и Айрин действаха мълчаливо в задната част на пикапа, в едно пусто място в Лонг Айлънд Сити, сваляйки превръзката, тапите за уши и тампоните от очите на Филарджи. След това го отведоха в кабината. Когато колата се отдалечи към моста, Айрин отиде до една телефонна кабина и се обади на Анджело Партана в пералнята на хотел „Свети Габионе“.

— Поп, той ще бъде там след около петнайсет минути.

Тя затвори и тръгна към спирката на метрото за дома й, осем преки по-надолу.

В Пералнята Анджело извади малко черно тефтерче, погледна вътре и набра един номер.

— Дейви? — рече той — Робърт Финли, банкерът, ще влезе в хотела си след около петнайсет минути.

Той затвори, Хенли се обади на главния инспектор, който му нареди да съобщи на Магюир, шефа на детективите, на вестниците „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“ и на ФБР.

— Те ще го хванат — каза той, — но ние трябва да бъдем сигурни, че ще получим достойна оценка за оперативната работа по случая.

Чарли караше пикапа с Филарджи отпред до него, преминавайки през моста Куинсбъро.

— Още няколко минути и ти ще пресечеш пеша булевард Медисън към хотела си — рече той. — Спомняш ли си какво ти казах?

— Да.

— Никой не може да те опази. Ако ти покажат десет хиляди снимки и ти им кажеш, че някой от нас е там, ще умреш. Не вярваш ли?

— Да, да.

— Край. Жив си. Дишай. Гледай хората. Живей. Всъщност през цялото време си бил с вързани очи, разбра ли?

— Да.

— Ти нищо не знаеш, защото нищо не си видял, нито чул, докато си бил при нас, avete capito^[1]?

— Да, да, разбрах.

Движеха се мълчаливо по Шейсет и първа улица. Чарли спря колата до близката пресечка на Шейсет и първа и Медисън.

— Излизай — извика Чарли на Филарджи. — Бъди щастлив!

Филарджи стъпи на тротоара. Наведе се през прозореца и се втренчи в Чарли.

— Вече те забравих — рече той на италиански.