Ричард Кондън
За честта на Прици (17)

Шестнадесета глава

В 10:00 ч. на онази съботна сутрин Чарли хвана самолета от Ла Гуардиа за Лос Анджелийс. Час преди това той целуна Мейроуз за сбогуване, после я целуна отново, защото не можеше да свикне с нея — с женствената й твърдост и изтънчения й вкус. След това чувството за раздяла нарасна неимоверно и той я повали върху килимчето пред входната врата. Тя се изпразни мигновено и зави от удоволствие.

 

 

Трябваше да й зададе няколко въпроса. Знаеше, че има готови отговори. Каквито и да бяха, те щяха да му свършат добра работа. Цял живот, мамичката му, беше живял сам, защото слагаше работата на първо място. Е, добре, а сега слага работата, Прици и тяхната чест на второ място — много по-назад. Не беше с всичкия си, когато излъга Винсънт. Знаеше, че Айрин е изиграла Прици. Знаеше, че тя е пречукала Луис Пало. Знаеше, че сигурно Айрин бе организирала цялата работа. Той беше излъгал Прици. Не я уби и не я напъха в багажника на колата заедно с Маркси. Само веднъж може да ти се случи да паднеш толкова ниско — помисли си той. Беше се променил. Не даваше и пукната пара за това, което дължеше на Прици. Всичко, което искаше сега, бе тази лукава жена. Може би възмъжаваше. Беше на четиридесет и две години. Маркси Хелър бе го нарекъл Чарли Точната стрела. Американският Робин Худ, както го наричаха повечето от хората зад гърба му. Много важно! Беше направил всичко за Прици. И какво, по дяволите, представляваше той? Някакъв наперен чиновник, който почти от две години не беше виждал дон Корадо. Нямаше дори осемдесет-деветдесет хиляди долара в Швейцария, които да подплатят тази глупост за точната стрела. Винсънт сигурно имаше петнадесет милиона.

Айрин значеше нещо за него. Без Айрин той не желаеше да върши каквото и да било. Айрин беше всичко. Това е. Така че той ще й зададе няколко въпроса и ще приеме всичко, което тя му отговори. Свещена глупост! Ама че работа!

Щом влезе в сградата на летището, веднага отиде до телефона.

— Айрин? Аз съм, Чарли.

— О-о, Чарли. Слава богу!

— Трябва да се видим.

— Къде си?

— На летището в Лос Анджелийс. Виж какво, ще те чакам в ресторанта. При пуерториканеца, на открито.

— Кога?

— Ще запазя стая в хотела. Какво ще кажеш за един часа?

— Ще мина да те взема от хотела.

— Не! Просто желая да бъдем навън, когато се срещнем. Как да стигна?

— Чарли, няма да го намериш лесно.

— Добре. Ще взема такси.

Когато пристигна, потърси управителя. Същият келнер, пуерториканец, му каза, че бил в почивка. Чарли му даде петдесет долара.

— Ще седна на онази маса — каза той, посочвайки една маса в дъното на терасата с изглед към океана — Не искам никой да сяда близо до мен. Остави три маси свободни между мен и останалите.

Келнерът се ухили и сви рамене. Чарли седна. Айрин дойде в един без десет. Изглеждаше страхотно. Прекоси бавно терасата, като се усмихваше. Нищо друго не го интересуваше. И двамата направиха нещо смешно. Протегнаха ръце и се здрависаха.

Келнерът дойде веднага, щом тя седна. Заговори му на пуерторикански или нещо подобно.

— Ананас ли поръча? — попита той.

— Да.

— Смазан съм — каза той.

Тя пое въздух, наду бузи и въздъхна тежко.

— Айрин, нека ти кажа. Знам всичко за теб. Знам, че ти си пречукала Нетурбино и съм почти сигурен, че ни измами във Вегас с Луис и мъжа ти.

Тя вдигна глава. Безкрайното й спокойствие му подейства като наркотик. Усещаше как се изпълва с него. Това му се случваше само когато беше с нея.

Инстинктивно разбра, че лекарят от списанието не е бил прав. Това чувство нямаше нищо общо с онова, което би искал да получи от майка си. То бе точно това, което искаше да получи от тази жена.

— Аз пречуках Нетурбино, Чарли — отвърна тя. — Но нямам нищо общо с Маркси и неговия партньор.

— Нищо ли? А-а? Как така?

— Това не е моя работа и ако аз бях в играта, нямаше да го направя така.

— Знаеш ли, Винсънт Прици дори не си е помислял, че Луис би постъпил по този начин. Той никога не го е смятал за много умен. „Освен това — казва той, — ако са били само двамата мъже, щели са да действат както нареди Луис, защото твоят мъж въобще не е имал възможност да командва Луис.“

— Каквото и да са направили, Чарли, аз нямам нищо общо с него.

— Мислиш ли, че Луис Пало щеше да чака в колата през нощта зад заведение като бара на Престо Чилионе? Мислиш ли, че щеше да извърши всичко през нощта, преди Джак Реймън да се върне в казиното? Смяташ ли, че така лесно щеше да си раздели парите с мъжа ти. Като че ли Маркси беше някой от посветените мъже, или нещо подобно? Ако е чакал някого в колата, това би могло да е само твоят съпруг. Единствено него би пуснал при себе си. Може би защото съпругът ти е носел още пари, но какви пари? Те са си оправили сметките. Луис би трябвало да е опукал мъжа ти и вече да е бил на път към Рено или Сан Франциско, когато е бил убит на паркинга.

— Не знам какво са правили — каза тя с непринудено спокойствие.

— Пистолетът е бил под таблото. Луис беше толкова мнителен, че преди да тръгне и за сладолед винаги проверяваше колата си за бомба. Такъв беше той. Но на тебе щеше да позволи да се приближиш до колата и да се качиш в нея.

Остави го да усети болката в очите й, но продължаваше да го гледа, като че ли се заклеваше над детска главичка. Поклати бавно глава, три пъти, после промълви толкова тихо, че той едва прочете само по устните й:

— Не.

— Трябваше да те запитам, Айрин, не мога да дойда на себе си, докато не поговорим за това.

— Разбирам те — отвърна тя. — Не съм спала, защото разбрах, че голяма част от живота ти е свързана с честта на Прици. Някоя застрахователна компания ще изплати незаконно отнетите ви пари, а ти се чувстваш опетнен от това, което са направили Луис и Маркси. Казваш си, че Прици се доверяват на теб и на никой друг, и вярват, че само ти ще им върнеш парите. Независимо дали ще ги върнеш или не, ти трябва да се разплатиш с този, който е предал Прици.

— Господи! — рече Чарли — Седемстотин двадесет и две хиляди долара са много пари.

— Те получиха половината.

Все пак, триста и шестдесет хиляди са много пари.

— Не можеш да спреш всеки, който бърка в кесията. Хората мамят себеподобните с пари.

— Да — рече Чарли дрезгаво, — нещо такова. Но аз не съм им казал какво е станало с парите. Прикрих те. Излъгах себе си и Прици — все едно, че съм участвал.

— Ти не си ме прикрил, Чарли. Няма значение как ти се е набило в главата, но ти не си ме прикрил, защото нямам нищо общо с тази история.

Тя не се ядоса, нито прояви нетърпение или притеснение. През цялото време беше спокойна и естествена, а Чарли напрегнат.

— Тръгнахме заедно с баща ми след срещата при Винсънт Прици. Бях като полудял или виновен, или нещо такова. Попитах го дали Винсънт мисли, че аз съм пипнал другата половина от парите. Никога няма да забравя израза в очите на татко.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Ще се оженим ли? — тихо попита Айрин.

Чарли втренчи поглед в нея.

— Господи, що за въпрос! — рече той.

Цялата суровост се изпари от лицето му. Съмненията изчезнаха.

— Искаш ли? — каза той. — След всичко, което ти приписвах?

— О-о, Чарли!

— Добре. Това е. Това урежда всичко. Прици трябва да ми повярват, защото аз ти вярвам.

Тя се изпълни с благодарност към Господа, към Чарли, към майка си, която я беше научила на екстравагантна арогантност, към Маркси, който беше я научил как да лъже. Това я извисяваше. Мислеше си, че може би това е единственият важен момент в нейния живот. Очите й се изпълниха със сълзи и тя се усмихна.

Чарли се изсекна шумно.

— Виж, Айрин, моят баща знае чувствата ми към тебе, така че може би мисли като мен. Но той е мъдър човек. Не се опита да спре Природата. Каза, доведи я в Ню Йорк, живей с нея, но тъй като семейството знае, че тя работи при нас, не можеш да се ожениш за нея. В края на краищата, ти разбираш какво искам да кажа. Те няма да се съгласят една жена екзекутор да се мотае сред жените от семейството.

— Хайде, Чарли! Жените в семейството трябва да се мотаят сред мъжете в него, а те вършат всеки ден повече мръсни, отколкото добри дела.

— Разбира се. Сигурно. Но ти видя колко много ги е изпреварил Поп. Каза ми, че не мога да се оженя за теб. Но татко през целия си живот, докато мама беше жива, не е имал друга жена. Не смятам да отварям очите на баща си.

— Сигурен ли си, Чарли? Това няма да ти помогне да вникнеш в себе си, нали?

— Това не е работа на Прици — каза Чарли. — Мейроуз ще бъде твоята приятелка в семейството, а когато имаш нея, все едно, че имаш цяла армия. Хайде, отиваме в Мексико. Там ще купим дрехи. Ще се оженим.

Не стана точно така. Айрин беше сигурна, че няма да отиде на първото си истинско венчило с куп дрехи, избрани в крайбрежен бутик. Затова се върнаха в дома й и въобще не мислеха да събират дрехите. Те бяха в леглото, където Айрин се беше любила с Луис Пало и най-вече с Маркси. Но сега любенето беше толкова страхотно, че те все отлагаха опаковането на багажа, докато стана седем без петнадесет.

Айрин приготви вечеря — отчасти полска, отчасти сицилианска и мексиканска.

— Никога не съм ял толкова вкусна храна — похвали я нейният годеник.

След напрежението на деня, олимпийския секс с Мейроуз предишния ден, пътуването, безпокойството за Айрин, страхотния секс с нея и четирифунтовото ядене с бутилка френско вино „Петрус 70“, което Айрин предложи, Чарли се строполи като пън в леглото. Когато се увери, че е заспал, Айрин отиде в стаята с телевизора, където Маркси обичаше сам да реди пасианси, и се обади по телефона в кантората си в Бевърли Хилз. Беше десет и половина. Апаратът в Южна Калифорния бе записал добре обигран мъжки глас с подчертани високи нотки. Гласът каза: „Би ли било възможно да се срещнем в Далас на девети август? Заплащането ще бъде в пълен размер.“ Айрин се усмихна в полумрака. „Пълен размер“ означаваше сто хиляди долара. „Нека да бъде по обяд, в един часа, в кафенето на «Хилтън Ин» на Централната, Мокингвърд. Търсете ме на шестата маса до прозореца от лявата страна при влизане. Приборите са наши.“

Тя погледна календара. Девети беше шестият ден, броен от утре. По-добре кратък меден месец, отколкото нищо. Тя изтри записа и изгаси лампата.

На следващата сутрин се събудиха в седем и станаха.

— Чарли — каза тя преди да станат от леглото, — има много формалности за тези, които искат да се женят, а не са мексиканци, уреждането им може да отнеме три седмици.

— Така ли? — попита Чарли.

— Преди две години трябваше да проверя за една моя приятелка.

— Е, и?

— В град Тихуана. След това ще се качим на самолета за Акапулко.

— Да тръгваме.

— Докато се обличаха, Айрин му каза, че имат на разположение шест дни, защото тя имала делова среща на девети в Далас.

— По какви въпроси?

— По работа.

— Колко ти плащат за една.

— Сто хиляди за тази. Зависи. По-обикновените, но все пак заплетени случаи вървят по седемдесет и пет хиляди.

— Колко на година?

— Три-четири.

— О-о, толкова много.

— Не чак толкова много, като се има предвид населението на страната.

Те привършиха с багажа и Айрин извика такси.

— Добре — рече Чарли, — колко време ще останеш в Далас?

— Не знам. Може би три дни. Те ще извършат подготовката.

— Свърши носенето на две дини под една мишница, Айрин, нали?

— Ще се оженим. Всичко ще се промени. Ти ще ми бъдеш съпруг. Ще разчитам на теб. Ще живеем заедно.

Той се втурна през стаята, обхвана ласкаво лицето й с две ръце. Целуна я влюбено по лицето, по очите, по нежните бузи и по още по-нежните устни.

— Не мога да повярвам — промълви Чарли.

Ожениха се в Тихуана, ползувайки услугите на двама професионални свидетели и един мирови съдия (Джоузеф Тиърни Мастърз, „Вашият син рай“).

— Господи — възкликна Чарли, — трябваше да има свещеник. Нещо не е наред.

— Така може би е по-законно — отвърна Айрин. — Както и да е, като се приберем в Бруклин можеш да уредиш нещо с твоя свещеник. Малко вълнения от този род траят дълго. Страхотно е да се чувстваш в рамките на закона. Съгласна съм, че трябва да се оженим още няколко пъти.

Те отлетяха за Акапулко. След като се настаниха в хотела, Чарли се обади на домашния телефон на баща си в Ню Йорк.

— Тате, Чарли е.

— Здравей, не си се мяркал тук.

— В Мексико съм.

— А-а. Как е времето?

— Ту е горещо, ту вали.

— Какво правиш в Мексико?

— Ожених се, татко.

— За наемничката ли?

— Да.

— Не казвай на никого, Чарли.

— Просто исках ти да знаеш.

— Обади ли се на Дуай Уилямз?

— Нещо специално ли?

— Не, той ще се погрижи да ви обслужат добре в хотела и ресторантите.

— А кой му е номерът? Може пък да има и някой свободен самолетен билет. Бихме могли да го ползуваме.

— Кога се връщаш вкъщи?

— На девети.

— И тя ли идва с теб?

— По-късно. Трябва да подготви всичко.

— Ако ми потрябваш, ще се обадя на Дуай. А-а, Чарли…

— Да, тате.

— Поздравления.

— Благодаря, тате.

— Да се надяваме на най-доброто.

Чарли слезе долу при Айрин в плувния басейн. Златисто-ламените й бикини, които беше сложила, така я закръгляха, че той се възбуди.

— Хей, Чарли — попита тя, усмихвайки се широко, — с кого се срещна?

— Не се интересувай — отговори Чарли. — И това ще отмине. Познаваш ли Дуай Уилямз?

— Не. Трябва ли да го зная?

— Той движи нещата ни тук в Мексико.

— О-о, този Дуай Уилямз. Господи, той беше голям човек!

— Баща ми иска да му се обадя.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Вероятно.

— Направи го веднага. Останалото време да бъде само за нас.

— Разбира се. Искаш ли да дойдеш?

— Не. Ще ми бъде много мъчно, докато те няма.

 

 

Дуай Уилямз някога беше кмет на Филаделфия. Той беше така добре поставен политически, че дори след като предаде ключа на града на разбойническите шайки, дори след като накара жителите на града да се влачат на колене и да вървят пипнешком в тъмнината, защото безогледно ги беше обрал, за да отърве себе си (своята собствена безопасност и тази на партията от някакво обществено разследване), той беше изпратен за посланик в Мексико, където прослужи пълния си мандат, винаги пиян до козирката.

Когато новата администрация го помете, Дуай Уилямз се захвана с частна адвокатска практика в град Мексико. Е, не беше юридическа дейност, повече консултантска. Не се върна в страната, защото това бе едно от условията да го измъкнат. Никога не можеше да се върне вкъщи. Бизнесът с износ на кокаин, хашиш и марихуана от Мексико за Щатите вървеше отлично и мексиканските койоти се опитваха да късат парчета от него. Дуай успя чрез официалните си връзки да направи различни висши чиновници от мексиканското правителство пълноправни партньори и реката от наркотици стана океан, който заливаше дългата хиляди мили граница и попиваше направо в ноздрите и вените на американците.

Чарли се обади на Дуай от фоайето на хотела. Дуай настоя да изпрати кола за него. Попита за името на хотела, като каза, че ще се оправи и че колата ще бъде там след десет минути.

Чарли чакаше седнал до входната врата на помещението с климатична инсталация. Ставаше му лошо, като си помислеше за Мексико, защото си спомняше как Водопроводчика и Малкия Фил Дзандзара пребиват момчето и блъскат Мейроуз, като я карат да гледа, защото баща й беше наредил да стане така. Водопроводчика винаги се притесняваше от този факт и се извиняваше на Мейроуз най-малко веднъж в годината.

Чарли не съжаляваше особено за раздялата с Мейроуз. Понякога обаче, особено след онази единствена нощ, прекарана заедно и през безкрайното им годеничество, когато обикаляше на пръсти с подпухнали ташаци, той копнееше за нея, просто да бъде до него, не за да се любят или нещо подобно, а просто да я има около себе си, защото му беше приятел. Айрин и Мейроуз заемаха различни части от съзнанието и живота му. Те не можеха да се слеят, както водата и маслото. Той беше най-щастливият мъж на света, защото имаше Айрин, но изпитваше дълбока благодарност към Мейроуз, която го вкара в правия път. Той нямаше да бъде с Айрин, ако Мейроуз не беше му върнала здравия разум. Господи! Той нямаше да я види вече и това го натъжаваше.

Портиерът дойде да му каже, че колата е пристигнала. Закара го на летището.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Чарли.

— Г-н Уилямз ви чака в бюрото си в град Мексико — отвърна шофьорът с каменно безизразно лице на швед.

— По дяволите, той е откачил — викна Чарли. — Мислех че е тук, наблизо. Петстотин мили! Обратно в хотела. Не ме разкарвай наоколо.

— Да, Мистър.

Пътуваха около две мили мълчаливо.

— Аз и колата сме на вашите услуги. Мистър Уилямз искаше непременно да ви кажа това, след като отказахте да летите до Мексико сити.

— Много добре — рече Чарли. — Остави колата. Нямаме нужда от теб.

— Мистър Уилямз иска да бъде сигурен, че ще ви бъда на разположение, за да отидете, където пожелаете, мистър.

— Това е друго. Добре. Чакай в седем и половина довечера.

Сметнаха, че бяха прекарали най-чудесния меден месец.

— Звучи опияняващо — рече Айрин, — но аз залагам следващия си хонорар едно срещу хиляда, че всички двойки от Ню Йорк, Бруклин, Детройт, Чикаго и Лос Анджелийс, една по една, никога не са го правили петдесет и един пъти за пет дни и никога не са наблюдавали как трима души, теглени от подводното течение навътре в морето, се давят точно под техния прозорец.

— Макароните също не бяха лоши — обади се Чарли нерешително.

Прибраха багажа си, за да тръгнат един ден по-рано, защото Поп се бе обадил да каже на Чарли, че трябва да се върне в Ню Йорк.

— Нещо става, Чарли — каза той. — Съдебният състав ще пусне в ход обвинителния акт срещу теб и дон Корадо иска да излезе от това положение преди да свика срещата.

— Каква среща?

— Семейна, на най-високо равнище и на двете страни.

— На двете страни ли?

— Аха.

— За случая във Вегас ли?

— Не мисля, че е заради това. Искам да кажа — какво ли знаят и двете страни за случая във Вегас?

— Да-а.

На летището Айрин плачеше. Те се сбогуваха набързо. Чарли се изсекна. Той бързаше към летище Кенеди, Айрин се отправи към Далас.