Ричард Кондън
За честта на Прици (25)

Двадесет и четвърта глава

Мейроуз смирено се обади на Амалия и помоли за среща с дон Корадо, за да му благодари, че беше я върнал към истинския живот, като убеди баща й да й позволи да се прибере вкъщи. Не беше минал и час, когато Амалия — нейната добра приятелка — й звънна, за да й каже, че дядо й ще я приеме в пет следобед.

Мейроуз пристигна облечена в черно и коленичи пред стола на дон Корадо, за да целуне ръката му. Той поруменя от деликатно засвидетелстваната към него почит в стила на старото време, помилва я, каза й да седне до него и подържи ръката му.

Жените около дон Корадо Прици знаеха, че той обича да държи женски ръце, не от любов, във всеки случай вече не, а заради непосредственото усещане на пухкавината, мекотата или очертанието на ръката, или защото вярваше, че чрез ръцете им би могъл да проникне в телата и съзнанието им, така както той самият някога, като малко момче, беше почувствал да се влива в него силата на Capo di tutti Capi на цяла Сицилия.

Той държеше ръката на Мейроуз и с мъничките си ледени очи на гадател пронизваше съзнанието й. Отвъд широкия прозорец Манхатън лежеше в краката му като поле от аспарагус, а зад него се простираше Америка — безкраен океан от бетон.

— Амалия ми каза — рече той с глухия си глас, — че си искала да ми благодариш за това, че те върнах вкъщи. Аз съм главата на семейството. Кой друг трябваше да отиде при баща ти и да моли за твоето единствено място в света, към който ти принадлежиш. Ти си кръв от кръвта ми, плът от плътта ми и докато мога, ще се грижа за твоето благо.

— Благодаря, дядо — каза Мейроуз, негово копие в блестящо изпълнение. — Ти ме извади от Чистилището. Аз съм отново част от теб и семейството. Само това може да запълни живота ми.

— Бих искал да си момче. Имаш деликатността и силата да устояваш. Искаш ли курабия?

— Аз трябва да ти подаря нещо, дядо.

— Обичам подаръците. Мисля, че винаги съм им се наслаждавал.

Тя отвори портмонето си и извади един плик. Отвори го и извади три снимки. Подаде ги на дон Корадо.

— А-а. Коя е тази красива жена?

— Това е съпругата на Чарли Партана, дядо.

— Неговата съпруга ли? Кога? Защо не са ми казали? Сватбите, ражданията и погребенията са най-важните събития, които едно семейство може да сподели.

— Станала е неочаквано, дядо. В Калифорния.

— Добре, добре.

— Дядо, това е моят подарък за теб. Не само снимките, но и това, което те означават. Спомняш ли си, че Луис Пало бе убит?

— Да.

— Той бе застрелян в една кола на паркинга при заведението на Престо Чилионе, извън Вегас.

— Спомням си.

— Занесох снимките на Чилионе, един почтен човек. Помолих го да ги покаже на хората, които работят при него — които са били там в нощта, когато Луис е бил убит. Едно момиче е било в една от колите на паркинга. Каза, че е видяла жената от тези снимки да излиза от една кола и да отива към колата, в която бе убит Луис. След няколко минути се чуло някакво припукване. Тя излязла от колата на Луис, отворила багажника, взела от там една чанта, после отишла до колата си и отпътувала.

— Жената, която се омъжи за Чарли ли?

— Да, дядо.

— Това е сериозен разговор, дъще.

— Тя е откраднала седемстотин и двадесет хиляди долара от тебе. Върнала е половината, за да се спаси. Твоите триста и шейсет хиляди са все още у нея.

— Какво искаш да направя?

— Пречукала е Луис и е откраднала пари на семейството. Тя ни опозори. Затова трябва да си плати, нали?

— Но как ще се отрази това на Чарли?

— Чарли се е оженил за нея. Оженил се е щом тя върнала половината от парите. Не казвам, че е знаел за това, което тя е направила, но е знаел, че е замесена, защото мъжът й е бил помощник на Луис в цялата сделка. Чарли трябва да я прати в гроба. Това трябва да бъде неговото наказание. Лично той да я убие.

— Сега си негов изповедник. Ти разкри греха му, ти ще го накажеш.

Той я гледаше с възхищение.

— Ти си като мен — рече той, безразличен като истукан. — Ние нищо не прощаваме.

Тя сведе очи.

— Трябва да помисля за това — каза дон Корадо. — Трябва да задам няколко въпроса. Като глава на семейството, мой дълг е да не допускам несправедливост.