Ричард Кондън
За честта на Прици (41)

Четиридесета глава

Откупът за Филарджи в Лагос, Хонконг, Аруба, Панама и Сао Паоло бе изплатен в момента, когато погребваха Винсънт в Стейтън Айлънд, в гробището на Санта Грация ди Трагето, сред монументалната архитектура на мраморни гробници и паметници, които напомняха за покойните Прициевци, Сестеровци и Гароневци.

Погребението беше безмълвно драматично. Винсънт бе един от последните мафиози от старата гвардия, роден зад океана в Агридженто, и последната му литургия събра известни личности от организираната престъпност и светските среди от Съединените щати, в това число и представител на семейство Спина, които бяха кръстници на дон Корадо и негови роднини по женска линия в Сицилия. Вестниците оцениха положените цветя на около шейсет и пет хиляди долара. В църквата и на гробищата имаше камери на всички национални телевизионни канали. Министърът на правосъдието, секретарят на вътрешните работи, шефът на федералната комисия по телекомуникациите, шестима губернатори и единадесет сенатори лично телефонираха на дон Корадо или на Ед Прици, за да поднесат съболезнования. Като в море от черно облекло опечалените се събраха преди заупокойната литургия. Черните небръснати бузи на сицилианците бяха още един израз на скръб. Духов оркестър, облечен тържествено, свиреше пред църквата, когато изнасяха ковчега към черната катафалка, за да го пренесат през моста Веразано Нероуз към вечния му дом.

Дон Корадо стоеше до гроба на сина си заобиколен от осем опечалени телохранители, молитвено унесен, докато гласът на епископа се извисяваше над всички в псалма „Последно прости“. Мейроуз Прици се опита да се хвърли в гроба върху ковчега, докато шейсет и четири млади подгласници от църквата, с криле на ангели, пееха популярен вариант на Вердиевия реквием, аранжиран от Скот Милър.

В същото време изпълнението се записваше като музикално възпоменание със запазени права, собственост на Прици.

Анджело Партана си проби път през тълпата, застана до дон Корадо и като сложи утешително ръка върху крехките му рамене, прошепна тихо сред упояващия дъх на чудния летен ден:

— Парите са в Цюрих.

Дон Корадо се изсекна.

Те се върнаха вкъщи през късния следобед, за да изчакат двайсет и четирите часа, когато щеше да дойде Чарли.

 

 

— Какво ще кажеш да отидем в Монтаук и да хванем по някоя риба? — каза Водопроводчика.

— Защо не — отвърна Чарли.

Водопроводчика излезе през задната врата и заобиколи пикапа до мястото на шофьора. След три минути бяха на пътя.

— Все още ли мислиш, че всичко е наред, Чарли? — попита Айрин.

— Както и да го пресмятам, излиза, че ще победим. Няма да бягаме. Няма да си променяме лицата или документите. Поемаме всичко в ръцете си и оттук нататък командваме парада. Мислила ли си някога, че ще се ожениш за Боса на най-голямото семейство в цялата страна? Това е фантастично.

— Ти си фантастичен. Ако не беше ти, щяхме да бъдем натясно.

— Не знам как стана — каза Чарли, — но няма да повярвам, докато не го чуя от Корадо Прици.

— Да намерим телефонна кабина в някоя дрогерия, където утре вечер ще чакам да ми се обадиш и да ми кажеш как е минало всичко.

— Да. И все пак, трябва да се уговорим къде ще се срещнем, защото следващата стъпка е да пуснем Филарджи, бедното копеле — Той се обърна и със състрадание погледна към вратата на Филарджи.

— Както и да се развият нещата, ще имам нужда от шевролета. Защо не се договорите с Водопроводчика да бъдете в Брентууд, където е караваната? Да кажем, утре вечер, аз ще ви звънна там.

— Фантастично — отвърна Айрин.

На следващия ден в два следобяд Чарли взе влака от Смифтаун за Ню Йорк.

 

 

Дон Корадо плачеше, докато говореше на Чарли за Винсънт. Той се върна към първите дни на семейството в Ню Йорк, когато Винсънт беше малко момче и те живееха на улица „Мълбъри“ в Манхатън.

— Дори тогава той беше сериозно момче — каза дон Корадо. — Имахме толкова неприятности, за да го караме да ходи на училище, защото той искаше да ми помага, за да потръгне работата. Спина, роднините на жена ми в Агридженто, имаха възможност да ми уредят добър кредит, за да мога да внасям сирене и маслини. Започнах да разширявам дейността си в Бруклин. Когато се преместихме изцяло в Бруклин, Винсънт беше дванайсетгодишен. Трябваше да го бия всеки ден, за да посещава училище. Ходеше дотогава, докато не станах толкова зает, че нямах време да го контролирам, само след няколко месеца. По онова време слагах началото на малък лихварски магазин за италианци в Бруклин — мислех си, че като имаме него, бих могъл да започна италианска лотария. Успехът беше колосален, но ми трябваше някой да го управлява, за да мога да разширявам дейността си. Писах на Пиетро Спина в Агридженто, приятелят на приятелите, и той ми изпрати баща ти през 1926 г., когато беше седемнадесетгодишен момък. Той пристигна точно навреме, в средата на периода, когато имаше забрана на алкохола, така че преуспяхме и постигнехме целта си. Твоето семейство има голяма заслуга към моето. Прици и Партана са работили рамо до рамо почти шейсет години. Баща ти е моят най-голям, най-стар и най-скъп приятел. Сега колелото се завърта и ти ще поемеш моята работа, така както баща ти я пое от мен преди много години. Отнеха сина ми и сега ти ще бъдеш син на моето семейство. Сега аз те определям, под клетва в покорство и мълчание, за Бос на най-съкровените дела на семейство Прици. Приемаш ли, сине на моя приятел и син на моето семейство?

— Оказваш ми чест, падрино.

— Ще скрепим с печат това. — Дон Корадо взе остра карфица от ревера на сакото си. Той прободе върха на показалеца си с карфицата и там се появи малка алена капка кръв. Подаде пръста си на Чарли, за да го близне. Ти спечели — каза дон Корадо. Взе ръката на Чарли и бодна неговия пръст. Когато кръвта се появи, той я близна. — Сега сме един ум и едно тяло. Моите врагове са и твои врагове. Моята воля става твоя воля.

На Чарли му прилоша от силата, която току-що се беше вляла в него.

— Ще ти служа вярно, падрино — каза той пресипнало.

— На работа — добави бързо дон Корадо, издухвайки носа си. — Водопроводчика трябва да изчезне. Той трябва да заплати за предателството си към семейството по случая Филарджи, а и знае твърде много за тебе и баща ти. Скоро може да се запие и да се разприказва как е прекарал и двете страни. Освен това, всичко, което е сторил, го е направил само за повече пари, сигурен съм. Така ли е?

— Да.

— Той не защитаваше брака си като тебе. Той не действаше дори и лоялно към теб, неговият sottocapo. Той предаде семейството си само за повече пари. Ако ми беше верен, щеше да се съгласи да се присъедини към теб и жената, за да може след това да те убие. Нека завърши работата с Филарджи и да помисли, че съм му простил. След седмица или две твоите хора да приключат въпроса.

Чарли беше отвратен от себе си. Беше пропуснал първата си възможност, за да докаже, че е истински лидер. Но получи един урок.

— Но това не е толкова важно. Говорим за моя паметник, Чарли. Слушай как трябва да освободиш Филарджи, за да може стъпва по стъпка да се стигне до неговото арестуване, процес, опозоряване, осъждане, фалит на банката и нейното връщане на семейството срещу десет цента за долар.

Старият човек поднесе кутия с мексикански пури към Чарли, като говореше разпалено.

— Застрахователната компания изплати парите и сега те са в Цюрих. Още утре, в което време кажеш, твоят дял — два милиона и половина — ще бъдат прехвърлени на сметката ти.

Чарли сумтеше от вълнението, което присвиваше стомаха му.

— Утре в десет часа доведи Филарджи в Ню Йорк, закарай го на Медисън авеню и Шейсет и първа улица и го пусни. Трябва да се отнесем внимателно с него. Това е въпрос на чест. Той ще отиде в хотела си, който е две преки по-нататък. Анджело ще намекне на ФБР и те ще го чакат, когато влезе във фоайето. Ще го заведат в центъра на града за разпит. Ще бъде обвинен в престъпно опериране с фондовете на банката и злоупотреба. На ченгетата ще им бутнат пари, за да потърсят доказателства от застрахователната компания, че Филарджи сам е организирал отвличането си и нечестното изплащане, за да присвои откупа, както е присвоявал парите на банката. Ще го задържат за съучастничество в убийството на бодигарда и на жената в асансьора, жената на ченгето. Следата с почерка на Филарджи ще тръгне от Лагос, Аруба, Панама, Хонконг и Сао Паоло и ще стигне на края по сметката на Филарджи в банката в Лихтенщайн. Министерството на правосъдието ще докаже престъпна дейност и швейцарската банка ще бъде принудена да конфискува парите по сметката на Филарджи, но докато това стане, парите вече ще бъдат прехвърлени. В сметката няма да намерят нищо, освен че е била на името на Филарджи. Гомски има всичките доказателства срещу него, съхранявани в нашата банка. Филарджи ще отиде в затвора за двайсет и пет години. Банката ще бъде опетнена. Италианците ще бъдат щастливи да я продадат на нашите агенти на цена, която дадем, и Филарджи ще разбере, че е сгрешил фатално, когато отказа предложението ми да работим заедно.

Дон Корадо стана. Срещата приключи. Той изпрати бавно Чарли до вратата.

— Изплашѝ го здравата тази нощ, Чарли. Той е неаполитанец. Ще си припомни неща, които умът му е забравил. Кажи му, че ръката ни стига навсякъде и ако само спомене някъде подозренията си за случилото му се, където й да бъде — в затвора ли, пазен от полицейска охрана, зад високите стени ли, ние ще го убием. Наблегни на това, Чарли. Той не е мистър Робърт Финли, големият банкер, той просто е Росарио Филарджи, един неаполитанец. Той ще разбере.

 

 

Чарли тръгна с колата от Бруклинските височини, сияещ от възторг. Преди една седмица мислеше, че досега той и Айрин трябваше да са преследвани цял живот, бездомни, без лица и приятели. Сега той беше Босът на семейство Прици. Платиха му два и половина милиона долара за неговото предизвикателство към Прици. Не успяха да получат само частта на Айрин от техните искания за откупа. Може би дон Корадо никога нямаше да заговори за това. По дяволите, той ще раздели два и половина милиона с нея като утешителна награда. Когато Айрин научи, че е станал Бос и получи всичко, което се полага за това, ще бъде така поразена, както беше поразен и той.

Чарли щеше да реорганизира цялата система на Прици. Тримата capiregime само се мотаеха насам-натам. Щеше да поиска от Ед Прици да им построи изцяло нова съвременна пералня, нова сграда с подходящи кабинети и добро обзавеждане — стопроцентово чисто място, за да се чувства удобно, когато отиде на работа. Не както сега, в тази дупка — царство на хлебарките, в която работеха. Нека да разгърнат широка мрежа от печеливши перални в хотелите, които да изместят другите.

Той не беше доволен от лихварските операции. Винсънт беше изградил тази система преди петнайсет години и мислеше, че такава, каквато е сега, носи най-големи приходи, но Чарли виждаше още десетки други възможности за нарастване на общия доход най-малко с тридесет процента. Толкова много пари минаваха чрез спортния справочник ден след ден, че никой не се замисляше за загубите от несполучливи комбинации и неизплащане на вноски. Винсънт винаги бе следил брутната печалба като цяло, вместо да помисли, че би могъл да я увеличи с осем процента, поставяйки само още няколко души при „инкасаторите“, и да им даде тяхната комисионна, като им разреши да натупат няколко участника. Това беше достатъчно за да се разчуе, че всеки трябва да си плаща залога.

Чарли искаше да разговаря с дон Корадо след седмица или две за това, че честта им изисква да се отмъсти за Винсънт, въпреки че той беше убит с одобрението на едно цяло семейство. Бока трябваше да платят за това, че бяха пречукали Винсънт. Великият съвет да върви по дяволите.

Той знаеше как да се оправи с Куарико Бока. Най-големият им бизнес беше проституцията. Бока контролираха целия порочен свят в Ню Йорк и доставяха жени за Вегас, Маями и други големи градове в САЩ, както и за Карибите и Бахама. Чарли щеше да говори с Ед Прици за назначаването на нови държавни вице-комисари по моралните въпроси и приемането на нови сериозни закони, прилагащи строги мерки. Така Бока трябваше да пропилеят шейсет процента от времето си, мъчейки се да не попаднат в затвора или да се оправят с полицейските хайки. По този начин щяха да загубят своите клиенти и бардаци, защото щеше да им писне от преследване. Те нямаха влиятелни хора в политиката. Прици имаха политически приятели на всяко ниво в страната, така че Бока ще трябва да отидат при Чарли, със свалена шапка, за да го молят да преправи закона, и тогава Чарли щеше да им обясни. Щеше да им каже, че ако му дадат Куарико Бока, той ще види какво може да се направи. Нищо нямаше да стане — нито реорганизация, нито подобрения, нищо — докато не отмъстят за Винсънт Прици.

Също така цените на стимулантите, на транквилантите, на кокаина и марихуаната трябваше да се изравнят с процентното нарастване на инфлацията, така както всичко друго се увеличаваше.

Разбираше, че повече не можеха да останат в апартамента на брега. Беше твърде отдалечен и не можеше да се охранява достатъчно добре. Вероятно Мейроуз щеше да се премести в града, така че той би могъл да помоли дон Корадо за къщата на Винсънт, след това здравата да я почисти от тавана до мазето. Мисълта за Мейроуз го възбуди. Спря колата близо до една дрогерия и отиде до телефона. Набра номера й.

— Мей, ти ли си? Чарли е.

— Чарли?

— Трябва да ти кажа колко съм опечален заради баща ти.

— Да, благодаря, Чарли.

— Семейна работа ми попречи да бъда на погребението.

— Да, зная.

— Добре ли си, Мей?

— Чувствам се добре, когато говоря с теб.

— Какво ще правиш?

— Връщам се обратно в Ню Йорк.

— Кога?

— Всеки момент. А-а, по дяволите, Чарли. Загубих всичко: играта с баща ми, с теб и със самата себе си.

— Мисля много за теб, Мей.

— Това не е много, Чарли. Както и да е, не е достатъчно. Защо животът на човек се обърква. От времето, когато узряваха гърдите ми, винаги съм те желала.

— Какво, по дяволите, Мей. Искам да кажа, каква полза? Станалото — станало.

— А всичко е в твои ръце, Чарли.

Тя трясна телефона.

 

 

За Чарли всичко беше загубило реалните си очертания. Това, че беше станал Бос, начинът по който се бяха развили нещата с Филарджи и Мейроуз Прици — всичко това беше част на едно цяло. То доказваше, че установените неща бяха такива само привидно. Кое беше по-вярно — това, че той беше станал Бос, или че Мейроуз се беше напила и избягала от него с онова момче, за да се промени всичко в неговия живот, в нейния живот и в живота на Винсънт ли?

Какво щеше да стане с нея сега? Той почувства нейната болка като своя. Тя си беше отишла и той не можеше да направи нищо. Айрин беше нещо друго, но Айрин беше сегашният му живот и всичко това само доказваше, че миналото и настоящето не само не бяха едно и също, но дори не можеха да се сравняват.

Той пътуваше към Брентууд, когато насред пътя си спомни, че се беше договорил да телефонира и спря на една бензиностанция, за да й се обади. Айрин отговори на първото позвъняване.

— Чарли — прошепна тя, затаила дъх.

— Всичко е страхотно. Ще ти разкажа като дойда. Няма да повярваш.

— О, Чарли — рече тя, — това ме изпълва с желание. Бързай, бързай!

Когато стигна в Брентууд, Чарли даде на Водопроводчика една фалшива разплащателна карта на American Express, която службата на Ед Прици му бе подготвила на името на Робърт Филарджи, и го изпрати да върне караваната в Бейшор.

— Всичко е уредено — каза му Чарли. — Всички са се съгласили да изплатят откупа, така че ще върна Филарджи в Ню Йорк и ще го пусна.

— Той е симпатяга — рече Водопроводчика — и ще спечелим от него.

— След като оставиш караваната, вземи обратно влака за Бруклин. Ще се видим през следващата седмица, когато ти е удобно.

— Фантастично — отвърна Мелвини, — ще ми липсва кухнята ти. Слушай, може ли да наема кола с тази карта, вместо да се качвам на влака за Ню Йорк?

— Защо не? Вероятно Филарджи ще си наеме кола след като излезе от пикапа. Слушай, наеми кола и после я зарежи между Петдесет и девета и Шестдесет и втора улица, между Проспект Парк и Пета. Господи, това е чудесна малка подробност.

 

 

Когато Водопроводчика тръгна, Чарли и Айрин се хвърлиха на двойното легло на втория етаж и се любиха с цялата си страст и плът, четиридесет минути. След това взеха душ заедно и отидоха в кухнята. Чарли започна да приготвя вечерята, като й разказваше какво се беше случило с дон Корадо.

— Всъщност уредиха се само две неща. Получих си своите два и половина милиона допълнителни, а това вече ще те порази — сега аз съм абсолютният Бос на семейство Прици. Аз съм Босът. Сега си осигурихме може би по три милиона на година и толкова много допълнителни приходи, че всеки ден ще ти се струва Великден. Имам на разположение две хиляди и сто бойци. Където и да отида, ще ме уважават. Ставам член на комисията. Ще давам благословия за всяко нещо, което другите ще вършат. И не само това. Ти си съпругата на Боса. Какво ще кажеш за това?

— Страхотно е, Чарли. Поздравявам те.

Почувства се засегнат. Очакваше повече, но трябваше да си спомни, че Айрин беше полякиня, необвързана с никого, така че вероятно не можеше да си представи огромното уважение, което съпровождаше новата му длъжност. В сравнение със сегашното му положение дейността му като заместник-шеф в продължение на единадесет години беше равна на работата на обикновен изпълнител. Тогава той лично трябваше да ръководи capiregimi-те и да се справя с тежките случаи. Сега всичко беше приключено. От сега нататък той въобще нямаше да се занимава с такива въпроси. Никакво участие в работата. Щеше да се ограничи в социалните си контакти с неговите хора и да прекъсне всякакви очебиещи връзки със самите операции. Босовете трябва да бъдат защитени. „По дяволите, — помисли си той. — Водопроводчика трябваше да бъде негов естествен заместник, но сега вече беше отписан.“

— Какво стана с моя дял за участието ми като втори човек? — попита Айрин.

— Е, след като първото нещо, което той спомена, беше, че аз получавам моя дял, това означава, че и твоят е уреден, то се подразбира.

— А какво стана с моите петстотин и четиридесет хиляди, с триста и шейсетте хиляди и с другите, които бяхме поискали? Той спомена ли за тях? Надбавката от моя дял беше най-значителната.

— Айрин, за Бога — точно сега той мислеше за двете големи неща в живота му — погребението на собствения му син и цялата история с Филарджи — толкова значителна, че я нарича паметник на живота си. В такъв момент подобни неща въобще не са му минали през ум.

— Каза ти за твоя дял. Той го е гарантирал.

— Така е. Трябва да „опаковаме“ Филарджи утре сутринта и веднага след това ще се видя с дон Корадо. Искаш ли да го накарам да подпише документ, гарантиращ твоя дял?

— Не. Просто му напомни да ми го изплати. Това е всичко. Честност за честност.

Чарли слезе в мазето да види Филарджи.

— Утре сутринта ще те пусна — съобщи му той.

— Всичко ли свърши? — попита малкият дебеланко.

— Да. Утре сутринта в десет часа ще те сваля на пресечката на Шейсет и първа и Медисън.

— Не мога да повярвам — каза смаяно банкерът. — Всеки ден, когато се събуждам, съм сигурен, че тази жена ще дойде и ще ме убие.

— Роден си в Неапол, нали?

— Да.

— Бедно момче ли беше?

— Да.

— Спомняш ли се camorra^[1]-та?

Филарджи кимна.

— Ние сме по-лоши от тях. Те бяха слаби. Ние сме силни. Ние ги унищожихме в тази страна. Няма място, до което да не можем да стигнем — Чарли се наведе по-близко до Филарджи. — Можеш да се скриеш в бронирана каюта на боен кораб сред океана и ние пак ще те намерим. Разбираш ли? Утре, когато те освободим, полицията ще разговаря с тебе. Само ако споменеш нещо за това, кой те е отвлякъл, ама нещичко, каквото и да било, ще те убием. Където и да се скриеш, ще те намерим. Ако проговориш, ще те убием.