Ричард Кондън
За честта на Прици (28)

Двадесет и седма глава

Издигането на брат му Ед като основен стълб в семейство Прици дразнеше Винсънт. Естествено, Корадо, бащата, беше силата в семейството и Винсънт никога не го оспорваше. Но той считаше, че Ед беше придобил властта си с непочтени към брат си средства; Ед беше настоявал да получи образование.

Винсънт, доста грубовато яко момче, напусна училище на дванайсет години, за да работи с баща си. Той запечата в съзнанието си момента на клетвата за вярност; бе на двадесет години и Анджел Партана стана негов кръстник. Винсънт беше приел всяка клетвена дума към fratellanza-та субективно, сякаш тя защитаваше лично него. Това означаваше: взаимна помощ за всеки член на обществото, в случай на нужда, каквато и да е тя; пълно подчинение на висшестоящите; обидата срещу един от тях е обида срещу всички и трябва да получи възмездие на всяка цена; никога не разкривай имената или тайните на обществото и не се обръщай към правителствените институции за справедливост. Винсънт безкомпромисно спазваше тези правила, защото беше един Прици, и то от върха, а те, правилата, бяха създадени да го защитават.

Но Ед никога не беше проявявал какъвто и да е интерес към „Посвещението“. Завърши университета като един от първите в курса си. Винсънт му се подигра, когато Ед поиска разрешение от баща си да отиде в колеж. Изненада се и се срамуваше, когато Ед влезе да учи право. Според Винсънт брат му се беше измъкнал от задълженията си, защото и Винсънт поддържаше старата сицилианска поговорка, че колкото по-малко се променят нещата, толкова повече те си остават същите. Ед се опитваше да променя всичко. Какво, по дяволите, му беше хубаво на едно образование по мошеничество? Когато приятелите му от детинство Бен Сестеро и Хари Гароне отидоха да учат някакви си там науки, дори имаше моменти, в които Винсънт се тревожеше, чудейки се как семейството ще я кара занапред.

Той се обнадежди, когато след две години следване Чарли Партана прояви здрав разум и напусна университета, но горчиво се засегна, защото Чарли се върна във вечерен факултет, за да го завърши след като беше „посветен“.

Винсънт ненавиждаше училището от времето, когато Ед се върна и пое деловата работа на семейството. Поп нямаше никакви възражения, казваше, че Ед, Бен и Хари щели да утроят бизнеса, а може би да спечелят и повече. Винсънт така и не разбра защо Поп толкова залагаше на закона. Но когато Ед си дойде, вече адвокат, започна да вижда и дълбоко да се възмущава, че тази негова дейност, същинският бизнес на семейството, който финансираше всичко останало с освободения от данъци капитал, се ръководеше от загубения Едуардо.

Неочакваното надмощие на Едуардо беше за него удар с чук по главата. Ед беше в крак със закона. Той знаеше как да направи всичко. Ходеше и се връщаше от Вашингтон, Кемп Дейвид, беше приятел на президентите. Водеше сенатори, конгресмени и министри от кабинета на лов или на разходки с яхта из Карибите или в имението си в Палм Спрингс, където Винсънт отказваше да ходи. Но никога не посещаваше Вегас. Беше твърде чист за Вегас.

Ед дори не се ожени. Вечно беше „сгоден“ за разни жени, а трите, които се задържаха покрай него най-дълго, наричаше свои „извънбрачни“ съпруги. Беше приятел на Кардинала! На Били Граъм! На Раби Кахан! Ед се оправяше с всичко. Като че ли никога не работеше. Беше винаги на телефона или в самолета. Въртеше страхотен бизнес, но това беше най-малкото, което непрекъснато засенчваше Винсънт. Ед беше от хората, които управляваха страната, мама му стара. Имаше такава голяма власт, че когато някое семейство от fratellanza-та, от еврейските сдружения или от чернокожите, които се бяха навъдили така бързо, искаха да им се свърши нещо на федерално ниво, отиваха при Ед. Той знаеше цената на всеки, така че беше Човекът.

Какво беше Винсънт? Направляваше хората и времето. Беше движещата сила. В пресата го наричаха гангстера, а Ед — водещ индустриалец. Собствената му дъщеря не го уважаваше, защото го беше посрамила пред техните среди в Съединените щати, постъпвайки като долнопробна курва. Това й струва бъдещето като съпруга на човека, който със сигурност един ден щеше да заеме мястото на баща й във фамилията. Сега Чарли Партана — син на човека, на когото Винсънт, баща му и дори Ед вярваха най-много на света — му беше показал, че не изпитва и капка уважение към него. Чарли беше предал семейството си, но това беше насочено срещу Винсънт. Беше поискал да го опозори. И това той правеше непрекъснато, ето защо Винсънт бе обладан от мисълта, че Чарли трябва да бъде убит.

Позвъни на Каско Вагоне, consigliere на семейство Бока в центъра на Ню Йорк.

— Здравей, Каско! Винсънт е. Как я карате?

— Здрасти, Винсънт.

— Днес идвам в Ню Йорк. Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Къде да се видим?

— Какво ще кажеш да хапнем заедно?

— Дадено. При „Павоне Азуро“^[1]. Един часа.

Каско беше стар приятел. Може би шест години по-възрастен от Винсънт. Бяха се заклели през една и съща година, 1935. По време на обяда си разказваха стари спомени, припомняйки си подробностите за хората и делата, които мислеха, че вече сигурно са забравили. Когато си пиеха кафето, Винсънт сподели, че четири от неговите момчета са ограбили магазин за кожени изделия на територията на семейство Бока и поиска разрешение да дели плячката.

— Ами, щом казваш. Това е наша територия, Винсънт. Така че би трябвало да постъпим както обикновено.

— Разбира се. Дадено. Лично ще се разпоредя.

След като уточниха подробностите за разпределянето на плячката от обира, Винсънт заяви:

— Искам да се свържа с най-добрия наемен убиец. Дай ми телефонния му номер.

— Анджело Партана им има телефоните.

— Зная — каза Винсънт.

— Добре, ако искаш най-добрия, ще струва пари.

— Колко?

— Около седемдесет и пет хиляди долара.

— Трябва ми номера, Каско.

— Имаш го. Номерът е в Канзас сити. А, и изпълнителят е жена.

Вагоне го надраска от вътрешната страна на кибрита.

— Жена, но тя е най-добрата.

Винсънт влезе в една телефонна кабина в хотел „Рузвелт“, насред града, и набра номера в Канзас сити. Автоматичното реле прехвърли повикването на апарата в Бевърли Хилз. Чу се глас: „Това е телефонен секретар. Моля оставете вашето съобщение след като чуете сигнала.“ Сигналът се чу и Винсънт каза: „Елате на среща, ъ-ъ, в малкия парк, Парк Пейлей, на Петдесет и пета улица от Пето авеню в Ню Йорк. Пълен хонорар. До себе си на пейката ще имам, ъ-ъ, един брой «Попюлър Меканикс»^[2], така че ще ме разпознаете. Вторник, девет и двайсет сутринта на първи септември.“ Той затвори.

Винсънт отиде в Парк Пейлей в 9:05 часа, за да бъде сигурен, че ще намери пейка. Всички бяха свободни. Айрин влезе в парка в девет и петнадесет. Поколеба се само за миг, когато видя кой беше клиентът, след това си спомни, че Винсънт никога не беше я виждал, така че не можеше да я разпознае като съпруга на Чарли.

Тя отиде направо до пейката и седна.

— Някой да е чувал за „Народен занаятчия“? — попита тя учтиво.

— Ти ли си наемникът? — попита Винсънт.

— Да.

— Добре. Колко?

— Зависи. Някои са лесни, други са трудни. На кого искаш да видя сметката?

— Едно приятелче от Бруклин, на име Чарли Партана. Познаваш ли го?

Айрин го погледна с насмешка, повдигайки вежди.

— Това може да се окаже много рискован удар — каза тя и не си губи времето да мисли за Чарли. Това беше бизнес. Първо цената, а след това щеше да разсъждава.

— Колко?

— Чарли Партана е твърде опитен — отвърна Айрин. — И е опасен. Петдесет на петдесет е възможно да ме пречука той, преди аз да свърша тази работа.

— Колко?

— Не мога да поема риска за по-малко от сто хиляди.

— Шегувате се, мадам. Искам да кажа, това е невероятна сума.

— Ако можете да си наемете някой за по-малко, платете по-малко.

— Казаха ми седемдесет и пет бона.

— Ти ми спомена Чарли Партана.

— О-о, по дяволите! — извика Винсънт. — Давам деветдесет.

— Не забравяй, че аз съм на мушката. И никой не може да ми помогне, освен аз самата. Затова трябва да бъдат сто хиляди.

— Добре.

— Кога?

— Веднага.

— Необходимо ми е време да го отработя, да наблюдавам човека, да открия най-подходящото място. А може би изобщо не трябва да го убивам. Ако ми се стори, че не е редно — няма да го направя.

— Кога ще решиш?

— Кажи ми къде мога да те потърся. Ще ти позвъня до две седмици.

— Слушай, това не ме устройва. Ти прие съобщението. Дойде в Ню Йорк, защото знаеш каква ти е работата. Може би това е нищо. — Той извади един плик от вътрешния джоб на смачканото си тъмно сако и го хвърли в скута й. — Ето петдесет хиляди долара. Първата вноска. Да не сме ученичета, че да играем на „може би“? Предполага се, че ти си най-добрата в занаята.

Айрин взе плика и повдигна незалепения край. Погледна петдесетте хиляди долара в банкноти. Бяха ползвани дълго. Тя ги извади и размаха.

— Кога е следващото плащане? — попита тя.

— Като свършиш работа.

— Добре. След две седмици, ако искаш. Впрочем, точно сега той ту е в града, ту го няма.

Винсънт извади една картичка. На нея някой беше написал двата адреса на Чарли — вкъщи на крайбрежието, а под него — на Пералнята в хотел „Св. Габрионе“. Тя обърна картичката. Беше цветна снимка от плажа на Кони Айлънд. Имаше толкова много хора, че не можеше да се види дори пясъкът.

— Горният адрес е домашният. А този долу — служебният. Това ще ти помогне при планирането на удара.

Айрин пъхна плика в чантата, казвайки си, че ще преброи парите по-късно.

— На следващото плащане — рече тя, — ми дай половината в стодоларови банкноти.

— За бога, ще ми е нужен цял куфар.

„Каквито и да бъдат, петдесет хиляди долара са си петдесет хиляди“ — каза си тя. Дълбоко в себе си помисли, че преди да направи удара, ще види сметката на тоя селяндур и всичко ще бъде наред, защото вече има петдесет хиляди в аванс.

Като че ли чу гласа на Чарли. Привидя й се как се храни, усети го до себе си, сякаш се любеше с него. Никой не можеше да има такива спомени срещу петдесет хиляди долара.

Айрин обядва сама в „Шрафт“ и обмисли цялото предложение. Плюсът беше многото пари. От вчерашното отвличане на Филарджи тя също щеше да спечели много пари. Тази година беше спечелила повече, отколкото президентът на Съединените щати. Минусът — не си струваше да убива Чарли нито за тия пари, нито за каквато и да е друга сума, защото той беше незаменим. Искаше й се така да завърти нещата, че да й предложат сто хиляди долара да закопае Винсънт Прици, но по никакъв начин не можеше да убие Чарли. Е, по дяволите, ще върне по пощата депозита и ще се прости със стоте хиляди. Може би, след като Винсънт си е наумил да очисти Чарли, тя би могла да убие Винсънт. Но винаги съществуваше възможност на някой друг да му хрумне да убие Винсънт и ако замислеха това, имаше шанс да й предложат на нея да свърши работата и може би да си спечели отново стоте хиляди.

Яде салата от пиле и размишлява върху любовта. Как е възможно някой да струва повече от сто хиляди долара, мислеше си тя. Какво можеше да си купи с Чарли? Той беше разкошен. Тя тръгна по пътя на разкоша от първия ден, когато това й се удаде. Купуваше си луксозни предмети. Не се беше отказала и сега от огромната бала пари само заради привилегията да ги има. Заради разкоша да бъде с Чарли, тя плащаше с тялото си всяка нощ. Беше страхотно, такова нещо никога не беше изпитвала. Помисли, че това беше част от любовта, получена срещу тази цена. И я плати, когато изработи онази история. Плати, като напусна Калифорния, за да живее в Бруклин; плати, лишавайки се от своето Гози, така че луксът да има Чарли беше изцяло платен. Стоте хиляди долара бяха нещо друго. Божичко! Сети се за майка си, просната в един ъгъл на онзи вонящ склад в Чикаго, след като баща й беше впивал зъби в нея, а тя Айрин, се беше чудила какво, по дяволите, е любовта, след като майка й можеше да се примирява с животно като баща й в продължение на години. Можеше ли да се откаже от сто хиляди долара, защото любовта донякъде беше впила зъби и в нея.