Ричард Кондън
За честта на Прици (10)

Девета глава

Изкрещя „Чарли!“

Той беше онемял.

— Какво правиш тук? — попита тя истерично. — Защо не се обади? Ти винаги се обаждаш. О, по дяволите, Чарли, ти разруши всичко.

— Къде са парите?

— Парите ли?

— Къде са парите? Хелър уби Луис Пало, за да ги вземе, къде са?

— Чарли, не зная за какво говориш. Пита ли Маркси? Къде е той?

— Мъртъв е.

— Мъртъв?

— Е, добре, Айрин. Къде са парите на Прици, които съпругът ти открадна от Вегас?

Беше зашеметена.

— Ще си спомня. Той имаше една малка чантичка. Ще ти я покажа.

Излезе от кухнята и той тръгна след нея по коридора към една ниша в големия преден хол. Отвори вратата и побутна с крак някаква чанта.

— Може би са там — промълви тя. — Това е единственото място, за което знам, че биха могли да бъдат.

Чарли вдигна чантата и я сложи на масата. Натисна закопчалките и я отвори. Беше пълна с пари.

— Ще ги преброя. Мини насам. Искам да си пред мен.

Айрин се премести.

Той преброи парите. Направи й знак да седне и продължи да брои парите.

— Не стигат!

— Не стигат ли? — учуди се Айрин.

— Тук са триста и шестдесет хиляди долара. Половината!

— Половината ли?

— Мисис Хелър, не отговаряйте с това, което аз току-що съм казал. Къде е останалата част от проклетите пари?

— Чарли, та аз дори не знаех, че те са там — отвърна Айрин. — Как бих могла да знам, че не стигат? Когато Маркси дойде преди три нощи, носеше един голям куфар и тази малка чанта. Той просто я захвърли в килера и разопакова куфара.

— Тогава ти си знаела, че той е дошъл, за да остане. — Гласът на Чарли прозвуча студено.

— Да.

— Ти пита ли го за онова?

— Да.

— И?

— Каза, че отново е много зле с дробовете и че трябвало да се върне във Финикс, но бил толкова уморен, че трябвало да му разреша да си отпочине тук няколко дни.

— И ти му разреши?

— Да.

— Това е най-лошата нощ в моя живот — извика Чарли.

— Аз исках да остане, Чарли, за да поговоря с него и да го накарам да ми даде развод.

— Знаеш ли какво си спомням?

— Какво?

— Спомням си как ти влезе тази вечер през кухненската врата и извика „Върнах се, скъпи“. Не просто, че си се върнала вкъщи, и не просто Маркси, а това, че ти го нарече „скъпи“.

— Той наистина ми беше скъп — бавно каза тя. — Четиринадесет години бяхме заедно. Аз бях дете в Чикаго, а той ми беше приятел. Нито веднъж не ми е крещял, нито ме е ударил или взел парите. Отидох с него в Детройт, а после, когато трябваше да отиде във Финикс, ходех да го виждам, защото беше мой приятел. Мислеше, че ще умре. Обичах го, не както обичам тебе, но аз го обичах така, както баща ми никога не би ми разрешил да го обичам. Маркси беше забавен, смешен човек. Имаше страхотен ум и наистина се грижеше за мен.

— Той задигна седемстотин двадесет и две хиляди долара от Прици!

— Къде е сега?

— Ще го взема със себе си.

— За бога, Чарли! Той ми бе съпруг! Беше добър с мен!

— Ти се изненадваш? Седемстотин двадесет и две хиляди долара и ти се изненадваш — възкликна Чарли горчиво. — Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Потисната, тя впери поглед в него.

— Искаш ли малко време да си помислиш? — рече тя. — Имам предвид, че случилото се с Маркси, не е ново за мен, очаквах го. Когато ми каза как той и Луис Пало са взели парите, разбрах, че с него е свършено. Знаех, че ще те изпратят да го убиеш. Щеше да умре, дори ти да беше станал продавач на обувки. Така че аз не съм изненадана, Чарли. Ти си изненаданият. Седиш в чужд дом, очаквайки някакъв непознат да се завърне вкъщи, и изведнъж непознатият се оказва твоето момиче. Твоето собствено момиче. По дяволите, това е истинска изненада. И така, ти трябва да си помислиш.

„Да помисли“ беше точно казано. Значи тя бе жената на Маркси Хелър. И така, тя знаеше за Прици, знаеше, че Маркси краде от тях, знаеше каква точно беше работата на Чарли. Очаквала го е да дойде за Маркси. Стигайки до тези изводи, Чарли реши да престане да мисли за малко.

— Да-а. Добре. Маркси е в Олдсмобила в гаража ти. Ще откарам Олдсмобила до летището на Лос Анджелийс и ще го оставя на паркинга. Ченгетата ще го открият.

— Не могат. А и табелките му са от Невада.

— Чудесно.

— Чарли, повярва ли ми, като ти казах, че не съм виждала Маркси от четири години?

— Бейби, той е бил само зад хълма, във Вегас. Дошъл е тук при теб, защото това е неговата къща. А тази нощ тоя човек се сдоби и с проклетото олово. Това е всичко. Той донася един голям куфар тук, защото бяга, а ти му готвиш и слагаш масата, и когато идваш у дома по свое собствено желание, му изтананикваш „Върнах се, скъпи“. Не. Не вярвам на нищо, което ти каза. — В гласа му прозвуча горчивина. — Може би, ако беше някоя друга, аз щях просто да те пречукам. Но няма значение, защото нищо не мога да направя, за да променя чувството, което изпитвам към тебе, дори и да исках да постъпя така. Но мога да видя очите ти, Айрин. Вярвам им, защото това е, което искам да видя. Ще се върна в Ню Йорк и ще предам всичко. Маркси Хелър не съществува и за двама ни. Моите хора ще ме питат за тебе и аз ще ги излъжа. После ще се върна тук, така мисля, и ще те попитам отново дали искаш да се ожениш за мене.

— Искам да се оженя за тебе, Чарли.