Даниел Стийл
Знакът на съдбата (30)

Глава деветнадесета

Последните американски войници напуснаха Виетнам на двадесет и девети март 1973 година, а три дни по-късно, на първи април, последните американски пленници бяха освободени в Ханой. Само ден преди това Пакстън освободи апартамента си в Париж и отлетя за Ню Йорк. Настани се в „Алгонкуин“, а когато на следващия ден отиде в редакцията, за нейна голяма изненада шефовете й я помолиха да замине за Сан Франциско, за да интервюира военнопленниците в Пресидио.

Тя им заяви, че просто не би могла да го направи. Трябваше да изпратят някой друг. Току-що се бе върнала от Париж, беше уморена, а и трябваше да си потърси апартамент.

Нито един от доводите й не бе сериозен и тя го знаеше. Редакторът — също. Продължиха да я притискат и най-накрая тя се обърна към редактора и му заяви, че не дава пет пари дали и как ще я накажат, но тя няма да замине, защото тази шибана задача бе твърде болезнена за нея.

И те я оставиха на мира. Никой не я безпокои през целия ден, но в шест часа вечерта й се обади главният редактор и я помоли да замине. Най-накрая уморена, изтощена, съсипана от разликата в часовото време, и много ядосана, тя все пак отстъпи. Отлетя на следващия ден и пристигна навреме, за да посрещне самолета на военновъздушната база „Травис“. Стоеше на летището и наблюдаваше същата сцена, на която беше станала свидетел в Манила преди шест седмици. Знаеше, че и тази командировка ще бъде изключително тежка и болезнена. Но този път поне беше подготвена психически за онова, което щеше да чуе от съпругите, от мъжете, та дори и от децата. Онова, което преживя през следващите няколко дни се оказа по-страшно дори от очакванията й.

Но най-лошото дойде, когато един от мъжете заговори за трима избягали военнопленници и историята й се стори позната. Част от нея сякаш не искаше да чуе продължението, но Пакстън знаеше, че трябва да го направи. И тя започна да задава въпросите, които бе задала и на другите мъже в Кларк, но този път отговорите бяха различни. Да, мъжът беше сигурен, че тримата мъже са избягали. Други двама успели да направят това преди тях. Всички останали, които се опитали след тях, били убити. Първо седмина, после четирима, а после още двама. Но някои все пак успявали, а от тримата, за които ставаше дума, единият със сигурност бе успял да се спаси. Двамата били убити по-късно, но единият никога повече не се появил.

— Кой беше той? — несигурно попита тя. Искаше й се никога да не бе идвала тук, да не бе събуждала отново напразните си надежди. Вече бе готова да го остави да почива в мир. Защо не й позволяваха да го стори?

— Знаете ли кой беше той, сър?

— Не съм сигурен. — Отчаяно се опитваше да си спомни името, но паметта му не беше като едно време. Бяха му причинили какво ли не. Електрошокове и мъчения, отрязали бяха двата му палеца, едва не бе загубил гангренясалия си крак… Как, по дяволите, би могъл да помни кой е избягал и кой е оживял? И все пак трябваше да си спомни… не можеше да й причини това. Пакстън търпеливо чакаше, сдържайки дъха си. — Зная, че беше от базата Ку Чи… тунелен плъх… но не съм сигурен за името му. Ако го чуя, може би ще го разпозная — рече той, опитвайки се да й се извини.

Пакстън се чувстваше виновна, че го притиска по този начин, но не можеше да не го направи.

— Тони Кампобело? — прошепна тя.

— Точно така! — Той я погледна с изненада. — Точно той! — Изглеждаше изумен, че тя знае името му. — Той избяга, ох… не си спомням точно… може би преди осемнадесет месеца… или две години… вече не съм сигурен. Но зная, че успя да се измъкне. Пакстън усети, че й се вие свят.

— И защо сте толкова сигурен, сър?

— Не донесоха тялото му обратно и… — Той изведнъж сякаш се смути. — Един от пазачите ми каза.

— Възможно ли е да ви е излъгал? — В този момент едва не й се искаше Тони да е мъртъв, не желаеше повече да се измъчва с напразни надежди, но нямаше как да пренебрегне думите на този човек.

— Не мисля. Не обичаха да си признават, че са позволили на някого да избяга, а когато все пак го правеха, това означаваше, че говорят истината. Освен това измъчваха един от другите за назидание на останалите.

— Имате ли представа къде може да е отишъл?

— Съжалявам, но не зная. Предполагам, че е тръгнал на юг… а може би все още се крие някъде във вътрешността на страната. Щом е бил тунелен плъх, той вероятно е доста хитър и ловък. Възможно е все още да е жив.

Възможно е… А сега какво? И какво щеше да каже на Джоуи? Че баща му би могъл да е жив някъде във вътрешността на Виетнам? Или че би могъл вече да е мъртъв, сврян в някой тунел, или окоп, или дупка, или хралупа на дърво?

Благодари на човека и, почувствала се изведнъж безчувствена и вкаменена, завърши с интервютата и взе самолета за Ню Йорк.

Следващите три дни прекара в апартамента си, без да говори с никого. Беше неспособна да направи, или каже, каквото и да било. Трябваше да помисли. Трябваше внимателно да си припомни всичко, което й бяха казали. Препрочиташе записките си отново и отново, но все не стигаше доникъде.

А в понеделник най-сетне взе решение.

Отиде да се види с редакторката в „Таймс“ и тя в първия момент й каза, че е полудяла. Пакстън обаче успя да я убеди. Била е там и преди и познаваше страната. Сега, когато армията си бе тръгнала, там сигурно бяха останали и други американци. Журналисти, лекари, чуждестранни бизнесмени, глупаци, опортюнисти. Все някой трябваше да е останал. Тя самата не изпитваше никакви съмнения и колебания. Трябваше да се върне там и да остане, докато не намери отговорите, които търси, без значение колко време ще й отнеме това и какво ще й струва.

Най-накрая шефовете й се съгласиха. Просто нямаха избор. Трябваше или да се лишат от перото на Пакстън, или да й дадат благословията си. И те предпочетоха да й осигурят всичко, което пожелае.

А през уикенда Пакстън излезе на дълга разходка с Джоуи. Каза му, че заминава за Виетнам, за да намери баща му, или останките му, или пък някой, който би могъл да й каже със сигурност какво точно се бе случило. Каза му за военнопленника, с когото се бе срещнала в Пресидио, преразказа му думите му. Джоуи имаше право да знае и тя бе длъжна да му каже всичко.

— Знаеш ли, майка и татко продължават да смятат, че си луда.

Той се усмихна. Понякога и той се чудеше дали не е наистина луда, но въпреки всичко знаеше, че я обича.

— И ти ли си го мислиш? — Пакстън му се усмихна.

— Понякога. Всъщност, това не ме интересува особено, Пакс.

— Благодаря. Да ти кажа истината, и аз смятам, че завръщането ми там е истинска лудост. Но смятам, че никога няма да намеря покой, ако не получа отговор на въпросите, които ме измъчват. Мислех си, че сме узнали истината — след онова, което бе чула от Джордан в Кларк, — но се оказа, че сме се лъгали. Оня човек бе толкова сигурен, че баща ти е успял.

— Наистина ли мислиш, че той би могъл все още да е жив? Изминаха три години, откакто го обявиха за безследно изчезнал.

Този път дори и Джоуи бе скептично настроен.

— Не зная. Наистина вече не зная, Джоуи.

Той кимна. Тревожеше се за нея.

— Колко време ще останеш там?

— Не зная. Не искам да ти обещавам нищо. Ще ти пиша, ще ти се обаждам по телефона, ако това е възможно. Сега, когато американските войски не са там, не зная в какво състояние ще бъдат телефонните им услуги. Вероятно доста лоши. Но ще направя всичко, което е по силите ми. И ще си дойда у дома, когато науча всички отговори. Не и преди това.

Тогава той я сграбчи за ръката и я стисна с все сила.

— Внимавай, Пакс… не позволявай да ти се случи нещо… както се случи с татко.

— Няма — обеща му тя, наведе се към него, целуна косичката му, а после го погали. — Аз не съм толкова смела колкото него.