Даниел Стийл
Знакът на съдбата (4)

Глава четвърта

Пакстън и Габи направиха точно онова, което всяка от тях си бе поставила за цел с идването си в „Бъркли“.

Габи се записа за възможно най-леките занятия и успяваше да излиза с приятели почти всяка вечер. Забавляваше се както никога преди в живота си, макар че все още не си бе намерила съпруг.

Пакстън направи точно обратното — избра най-трудните предмети, включени в програмата им, и най-вече онези, свързани с писане и журналистика. Освен това посещаваше занятия по политическа икономия, които бяха толкова трудни, че направо я ужасяваха. Изучаваше още физика, математика и испански. Наставникът й бе настоял за повечето от предметите, с изключение на испанския и математиката, и тя се справяше добре с всички предмети, като се изключи физиката, която, така или иначе, бе задължителна.

Пакстън бе преизпълнена с възторг от всичко, което учеше, или правеше, а понякога дори успяваше да излезе с Габи и приятелите й. Винаги й бе приятно с тях, защото те бяха много дружелюбни и забавни и сякаш членуваха във всички възможни комитети и организации. Двама от тях участваха в CORE, няколко от тях пък се опитваха да събират пари за SNCC, и тъй като това бяха каузи, които подпомагаха чернокожите от южните щати, Пакстън участваше във всичко с желание. Една вечер даже се запозна с Марио Савио — лидера на Движението за свобода на словото. Габи сякаш познаваше абсолютно всички — не само лидери и водачи на движения, но и по-светски и популярни личности. Повечето от приятелите й бяха много скромни и учтиви и Пакстън се чувстваше добре сред тях.

 

 

Течеше вторият месец от началото на учебната година и Пакстън бе успяла да се скара вече няколко пъти с Ивон Джилбърт. Чернокожото момиче изглеждаше твърдо решено да не отстъпва за нищо. Винаги, когато се случеше нещо нередно, тя приемаше, че вината за това е изцяло на Пакстън, а Пакстън започваше да се дразни сериозно от отношението й. Предразсъдъците на Ивон я вбесяваха и Пакстън усещаше, че й е все по-трудно да сдържа яда си.

Ивон си бе намерила приятел още през втората седмица и това изобщо не бе изненадващо, предвид изключителната й привлекателност. Той беше звездата на футболния отбор — огромно, красиво, чернокожо момче от Тексас, и заради връзката си с него, а и поради собственото си излъчване, Ивон също бе започнала да придобива особена популярност в студентското градче. Всички момчета тичаха след нея, но тя изглежда държеше на Дийк и вече се бе постарала да обясни на няколко от обожателите си, че не проявява интерес към бели момчета.

С Пакстън посещаваха заедно занятията по физика, но Ивон изобщо не разговаряше с нея и двете си разменяха по някоя дума само ако случайно се видеха във всекидневната им и не можеха да избегнат срещата. Онова, което си казваха, обаче, никога не звучеше дружелюбно и приятелски.

А Дон си живееше свой собствен живот. Тя все още спеше през повечето време и Пакстън често се питаше дали изобщо посещава някакви занятия.

— Никога няма да завърши, ако я кара по този начин — каза Пакстън на Габи, която очевидно смяташе, че това не е неин проблем.

Тя си имаше свой собствен живот. И добре се забавляваше с двама от приятелите на брат й от Юридическия факултет. Освен това предсказанията й се сбъднаха. Виждаше се с брат си много по-често отколкото бе свикнала, и макар че постоянно се оплакваше от него, в действителност честите им срещи й доставяха огромно удоволствие.

Той бе започнал да се отбива при тях през няколко дни, уж само за да се увери, че тя е добре, или за да й донесе нещо — пица или някакъв сладкиш, който току-що бе купил, или пък бутилка евтино вино. Габи обаче знаеше, че не се безпокои за нея, а проявява интерес към Пакстън. Двамата понякога седяха с часове на разнебитеното канапе, или направо на пода, разговаряха по цяла нощ, пиеха кафе, бира, или кола, споделяха нещата, в които вярваха. Те сякаш имаха еднакви схващания по всички въпроси и много рядко се случваше да не са съгласни един с друг. Пакстън понякога се плашеше, щом си помислеше колко много си приличат и как чудесно се разбират. Имаше чувството, че те двамата са били предопределени да се срещнат и да станат приятели. Само че Пакстън се притесняваше от това, защото, за разлика от Габи, тя не мечтаеше за съпруг. Беше дошла в „Бъркли“, за да учи и да постигне нещо в живота си. Един ден щеше да стане известен, или поне добър журналист и щеше да пише за света около себе си. Искаше да посети Европа, Африка, Ориента. Понякога дори си мислеше, че би могла да работи една година в Корпуса на мира^[1]. Последното нещо, което искаше в този момент, бе да се влюби, да се омъжи, да се премести в предградията и да гледа деца. Беше споделила мислите си с Питър и той се бе разсмял. Те двамата бяха еднакви дори и на външен вид. Хората им казваха, че си приличат, а Питър сякаш бе брат на Пакстън, а не на Габи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че аз ти приличам на мъж, който ще се ожени и ще се премести в предградията? Исусе, каква обида!

Но той каза тези думи в два часа през нощта, докато двамата се смееха и разговаряха във всекидневната й. Габи току-що се бе върнала от среща, Дон отдавна вече бе заспала, а Ивон напоследък все по-често нощуваше в апартамента на Дийк извън студентското градче.

— Наистина ли чух някой да споменава думата женитба! — Габи шеговито покри уши с ръцете си и се спря на път за спалнята.

— Не, не си! — побърза да се поправи Пакстън. Тя беше облечена с дънки и тениска и лежеше на пода до Питър. Обичаше да е близо до него, харесваше начина му на мислене и всичко онова, което той представляваше и символизираше. Но не желаеше нищо повече, не искаше да се влюбва в него. Не още. Просто не можеше да си го позволи.

— Твоята приятелка ме обиди — информира той по-малката си сестра, но докато произнасяше тези думи погали златистата коса на Пакси и с усмивка се вгледа в зелените очи, в които започваше да се влюбва. — Мисля, че тя току-що намекна, че съм ограничен, или дори нещо още по-лошо.

— Не е вярно! — Пакстън седна на пода, смеейки се. — Просто казах, че нямам намерение да се омъжвам, да се местя в предградията и да имам деца. Първо искам да опозная света.

— А защо смяташ, че аз не искам? — Той все още изглеждаше леко засегнат.

— Той иска да опознае света — увери я Габи. — Монте Карло, Кеп д’Антиб, Париж, Лондон, Акапулко, Сейнт Мориц. Нали разбираш, най-бедните, изпълнени с трудности и несгоди точки на планетата. — Тримата се разсмяха.

— И за какъв ме смятате вие двете? — попита ги той. — За мързеливец?

Сестра му го познаваше много добре, за да знае, че не е мързелив и само поклати глава.

— Не. Просто си разглезен. Също като мен. — Усмихна му се благосклонно, а той хвърли по нея една празна кутийка от кола.

— Е, какво? Това е самата истина. Можеш ли да си представиш, че някой от нас двамата би искал да се присъедини към Корпуса на мира като Пакс? Тръпки ме побиват само като си помисля за това, а и изобщо не те виждам да копаеш канавки, или да строиш отходни места. Няма да го направиш, нали? — честно го попита тя и той поклати глава.

— Защо мислиш, че постъпих в Юридическия факултет? — подразни я той, но в думите му имаше и много истина. Щеше да завърши образованието си на двадесет и пет години и с малко късмет би могъл да се отърве от военна служба, която обхващаше мъже само до двадесет и шест години. Харесваше му отсрочката, която му осигуряваше Юридическия факултет. Нямаше никакво желание да се включи във военните действия във Виетнам. Само преди два месеца, след инцидента при залива Тонкин, американски самолети за пръв път бомбардираха Виетнам, след като години наред американците се бяха настанили там като съветници. — Да ти кажа истината, не мога да си представя, че мога да замина за Виетнам или за някое друго отдалечено място. Защо държиш да се присъединиш към Корпуса на мира, Пакс?

— Не съм сигурна, че държа на това. Просто искам да правя нещо по-различно — сериозно рече тя, а Габи отново ги остави сами. — Прекарах целия си живот сред хора, които мислят само за себе си и не дават пет пари за останалите. Аз не искам да живея така. Баща ми искрено се интересуваше от съдбите на хората. Мисля си, че той би направил нещо подобно, ако му се бе предоставила подобна възможност и ако не се бе оженил.

— Той трябва да е бил добър човек — тихо рече Питър и се загледа в лицето й, стоплено от спомена за баща й.

— Такъв беше. — В гърлото й заседна буца. — Много го обичах… Животът ми… много се промени… след смъртта му.

— Защо? — Гласът му беше ласкав и нежен. Толкова много неща обичаше у нея, но понякога и той като Пакстън, се плашеше от чувствата си.

— Майка ми и аз… ами, ние сме съвсем различни… — Не искаше да казва нищо повече, поне за момента. А и не бе необходимо. Пък и сигурно щеше да прозвучи много ужасно, ако му кажеше, че мисли, че майка й не я обича.

— За това ли ти е необходим Корпусът на мира? За да се махнеш далеч от нея?

— Не. — Пакстън се усмихна. — Но точно заради това дойдох в „Бъркли“.

Беше напълно откровена с него. Той също. Просто и двамата бяха такъв тип хора.

— Радвам се, че си тук — рече той и устните му докоснаха нейните. Лежаха един до друг на пода, подпрели се на лакът.

— Аз също — прошепна тя в отговор, а той я взе в прегръдките си и устните им се сляха в продължителна целувка.

Изведнъж Габи отвори вратата на спалнята и ги изгледа със значителен интерес.

— Вие двамата поотделно ли ще си легнете тази нощ, или заедно? Или смятате да си лежите тук и да се галите? На мен ми е все тая, но просто се чудех дали да чакам Пакс, или да заспивам.

Питър изпъшка, а Пакстън се разсмя и се отдръпна от него. Косата й бе разрошена, а бузите й бяха поруменели от целувката.

— Някой казвал ли ти е напоследък каква досадница си, Габриел? — Той знаеше, че тя отчаяно мрази пълното си име и обичаше да го използва, за да я дразни. — Исусе, ама и аз имам един късмет! Как можах да лапна по съквартирантката на сестра си! — Той се изправи и подаде ръка на Пакстън. — Предполагам, че най-добре е да поспиш малко, бебчо. Ако тая бърборана те остави на мира. Не зная как я понасяш.

— Ами просто заспивам, когато съм уморена.

— А тя вероятно продължава да си говори. — И тримата се разсмяха, защото това бе самата истина.

Той целуна Пакстън за лека нощ и си тръгна. Веднага след това Габи я засипа с въпроси.

— Сериозно ли е, Пакс?

— Не ставай глупава… Та ние се познаваме едва от шест седмици. Целият ни живот е пред нас. На него му остават три години докато завърши Юридическия факултет, а аз имам да уча още четири години. Как би могло да бъде сериозно? — Но макар че все още не искаше да си го признае пред Габи, дълбоко в сърцето си тя знаеше, че случилото се е много сериозно.

— Ти не познаваш брат ми. Никога не съм го виждала такъв. Той наистина е силно увлечен по теб. Мисля дори, че те обича. — А после я погледна с напрегнат, въпросителен поглед. — Казвал ли ти е, че те обича?

— За бога… не е, разбира се…

Но не бе необходимо да й го казва. Пакстън го знаеше. Габи имаше право. А и Пакстън никога преди не бе изпитвала такива чувства. Лошото бе, че всичко се бе случило толкова бързо и толкова рано. Последното нещо, което Пакстън искаше в този момент, бе да намери мъжа на мечтите си.

— По дяволите! Пак моят скапан късмет — оплака се Габи, след като си легнаха. — Аз искам да си намеря съпруг, а ти не искаш. И какво става? Ти си имаш Питър, който въздиша по теб и изглежда така, сякаш иска да се сгодите веднага, а аз? Кого си имам аз? Никого. Някакъв лумпен с накъдрена коса, дълга до кръста му, който иска да отида с него в Тибет през лятото, при условие че му платя самолетния билет. Някои хора наистина имат късмет.

— Карма! — захили се Пакстън, която лежеше в тъмнината и слушаше тирадата на Габи.

— Кой е той? Да не е онзи тип, когото видяхме на дансинга в Банкрофт?

— Не, не става дума за човек, а за онова, за което Дон говори постоянно. Карма. Съдба. Късмет.

— Всичките тия неща май й действат като сънотворни хапчета. Исусе, вчера й бе много лошо. Чу ли я? Мисля, че тя умира.

— Може би е бременна — колебливо прошепна Пакстън.

— Откъде да намери време да забременее? Тя непрекъснато спи.

Двете се разсмяха, а после се обърнаха и се унесоха в сън. За пръв път Габи не знаеше какво повече да каже. На сутринта отиде на занятието си по съвременна музика. А после бе много заета. Беше денят преди Хелоуин^[2] и тя искаше да поработи върху костюма си. Възнамеряваше да се въплъти в тиква от златисто ламе.

 

 

Това беше и денят, в който виетнамските части нападнаха въздушната база „Биен Хоа“, разположена на петнадесет мили северно от Сайгон. Тя бе първата атакувана американска база.

Петима американци бяха убити, а двадесет и шест ранени. Джонсън обаче не прибягна към нападение като наказателна мярка. Той се опитваше да закрепи позициите си преди предстоящите след четири дни избори. Голдуотър обещаваше да бомбардира цялата страна и да приключи мисията на САЩ във Виетнам с унищожаване на целия Север. Джонсън обаче обещаваше да не задълбочава конфликта, а точно това искаха да чуят избирателите. И на трети ноември Джонсън извоюва съкрушителна изборна победа. Това беше отговорът на нацията на заплахите на Голдуотър да въвлече страната във война с Виетнам.

А през следващата седмица Питър попита Пакстън какво смята да прави за Деня на благодарността^[3].

— Нищо особено. Твърде е далеч, за да си отида вкъщи само за няколко дни.

Твърде далеч и твърде скъпо, макар че без пуйката на Куини празникът нямаше да е същият. Пакстън се опитваше да не мисли за това и възнамеряваше в Деня на благодарността да учи за теста по физика, а ако се сети, да изяде един сандвич с пуешко месо в закусвалнята.

— Чудех се дали би искала да дойдеш с нас у дома. Миналата седмица споменах на мама, че смятам да те поканя и тя каза, че ще се радва, ако дойдеш. Ще те настаним в стаята за гости. Тъкмо малко ще си починеш от Габи, която ти говори по цяла нощ.

— Мисля, че приказките й може да ми липсват — срамежливо рече Пакстън. — Сигурен ли си, че няма да ви преча?

— Не, разбира се. Нали това е смисълът на Деня на благодарността. Да се съберем всички, да преядем, а после да гледаме футбол. Всъщност, татко и аз ще ходим на мача в събота и много ще се радваме, ако дойдеш с нас. А в петък ще можем да отидем на Стинсън бийч.

— С удоволствие. — Тя се усмихна.

Габи бе споменала нещо преди няколко дни, но сякаш след това бе забравила за поканата си. Пакстън обаче не би могла да си пожелае нещо по-приятно от това да прекара Деня на благодарността с тях. Все още не познаваше родителите им, но от всичко, което бе чула за тях, беше останала с впечатлението, че непременно ще ги хареса. Мисълта да им гостува обаче я плашеше малко — това посещение щеше да я сближи още повече с Питър. Но като че ли нямаше как да го избегне. Те най-често излизаха с приятели и тя бе оставала насаме с него само няколко пъти, но дори и сред цяла тълпа от хора привличането помежду им бе толкова силно, че им бе невъзможно да се преборят с него.

Същия следобед той каза на Габи и тя влетя в стаята им, докато Пакстън учеше, и я изненада с радостта си.

— Разбрах, че ще ни гостуваш за Деня на благодарността, Пакс! Това е страхотно! — Габи се усмихна сърдечно. Беше разговаряла с майка си същия ден и Марджъри Уилсън бе поискала да научи нещо повече за съквартирантката й и за интереса й към Питър. Беше й се сторило странно, че не Габи, а той се бе обадил у дома, за да пита дали биха могли да поканят Пакстън за празника. — Мама много ще ти хареса.

— Сигурна съм в това. — Габи й бе говорила толкова много за нея, че Пакстън вече я харесваше. Двете бяха изключително близки помежду си, а от начина, по който Габи говореше за майка си, ставаше ясно, че я боготвори. Марджъри Уилсън, също като майката на Пакстън, сякаш участваше в благотворителни организации и бридж клубове, но за разлика от Беатрис Андрюз тя искрено обичаше децата си. Пакстън не бе сигурна какво точно работи баща им, но кой знае защо бе решила, че се занимава с бизнес.

Питър мина да ги вземе в сряда следобед и, както обикновено, Габи имаше твърде много багаж, а Пакстън носеше само една малка чанта. Беше облечена в строга тъмносиня рокля и зимното си, сиво палто. Обула бе чифт черни обувки — единствените елегантни обувки с висок ток, които имаше. Изглеждаше красива и спретната. Косата й, вързана на конска опашка, бе украсена с тъмносиня атлазена панделка, а на ушите си бе сложила малки перлени обеци, завещани й от баба й.

— Изглеждаш като Алиса в страната на чудесата — с усмивка рече Питър, докато тя се настаняваше в очукания му форд.

Наскоро бе споменал, че иска да си купи нов мустанг, но все още не бил спестил достатъчно пари. Баща му му бе предложил да избира между пътешествие в Европа и нова кола като подарък за дипломирането му и той, разбира се, бе предпочел двата месеца в Европа — Шотландия, Англия и Франция, и изобщо не съжаляваше за избора си, докато се тръскаше в старата таратайка, която бе карал по време на обучението си в колежа.

— Дали не трябваше да облека нещо по-елегантно? — Пакстън нервно се обърна към Габи. Имаше една черна рокля от кадифе, която можеше да облече, но я пазеше за самия Ден на благодарността.

— Изглеждаш чудесно. Не го слушай какво говори.

— Габи беше облечена в червена минипола от кадифе и черен пуловер, носеше червени обувки на висок ток, а червената й коса бе сресана като на Шърли Темпъл. — Майка ми ще бъде облечена в черна семпла рокля, а на врата си ще има наниз перли. А баща ми ще носи кариран панталон и кадифено сако. Това са униформите им.

Пакстън нервно се разсмя. Искрено се надяваше, че няма да ги смути с присъствието си. Изведнъж мнението на родителите на Питър придоби такова голямо значение, че тя пак се уплаши. Никой преди не я бе представял у дома си като сериозна приятелка, а тя имаше замайващото чувство, че Питър прави точно това.

С пълна скорост прекосиха „Бей бридж“ и продължиха на запад по „Бродуей“. Минаха край заведението на Каръл Дода и край баровете, в които танцуваха голи момичета. После минаха през „Бродуей тънел“, прекосиха „Ван Нес“ и пред погледа им изникнаха величествените къщи по „Бродуей“. Пакстън бе впечатлена и нервността й се засили.

А после стигнаха пред дома им. Питър рязко натисна спирачките, които изскърцаха пронизително, Габи скочи от колата и натисна звънеца, а само миг по-късно те вече стояха в огромното антре на една много голяма тухлена къща, където родителите на Питър, облечени точно според описанието на Габи, ги очакваха.

Майка им бе дребна жена с поизбеляла червена коса, прибрана в гладък кок, и искрящи зелени очи, които приличаха на тези на Пакстън. Баща им беше слаб и висок като сина си, а русата му някога коса сега бе снежнобяла. Цялото му същество излъчваше аристократична изтънченост и толерантност.

Жена му ги погледна сърдечно, а топлата прегръдка, с която посрещна Пакстън, изглеждаше напълно искрена.

Тя накара Габи да й покаже стаята й, а няколко минути по-късно всички се събраха на първия етаж, в елегантна, облицована с дърво, библиотека, препълнена със стари книги в кожени подвързии, натъпкана с антични мебели и ориенталски килими, в която вече пращеше силен огън. Беше като онези стаи, за които човек чете в книгите. Пакстън изобщо не предполагаше, че са толкова богати. Внезапно отново се почувства неудобно заради простичката си рокля, но в този дом сякаш никой не обръщаше внимание на облеклото на другите. Нейната собствена майка неминуемо щеше да направи някакъв коментар за миниполата на Габи, но Марджъри Уилсън сякаш намираше полата на дъщеря си за забавна и двете оживено разговаряха за партито, което Габи е посетила предишната седмица, за момчето, което бе срещнала и което не считаше за твърде надеждно — любимият й израз, когато ставаше дума за мъжа, за когото би искала да се омъжи. А в другия край на стаята Питър разговаряше с баща си и Пакстън го чу да пита как вървят нещата във вестника.

— Има много интересни новини. Особено след последното развитие на конфликта във Виетнам. Нападението над „Биен Хоа“ може да промени ситуацията там, независимо дали Джонсън желае това. Не можем просто да седим там и да бездействаме.

Питър не каза нищо. Знаеше, че баща му е твърд поддръжник на Голдуотър, макар че той предпочиташе да не обсъжда политическите си пристрастия със сина си.

— Не мисля, че изобщо трябва да стоим там. Трябва да се махаме час по-скоро, преди да сме затънали до шия, както стана с французите — мрачно рече Питър.

— Ние сме по-умни от тях, сине. — Баща му се усмихна. — А и не можем да оставим комунистите да завладеят света, нали?

Водеха този безкраен спор от години, а гледните им точки никога не съвпадаха. Питър не смяташе, че мястото на американските военни части е във Виетнам, но като повечето хора от неговото поколение, баща му бе на противното мнение. Той смяташе, че те могат да се справят с виетнамците набързо, да им дадат един суров урок, да им сторят и добро, ако е възможно, и да се изтеглят от страната, преди да са претърпели твърде сериозни поражения. Въпросът обаче бе в това, какво трябваше да се разбира под твърде сериозни поражения.

След малко те се присъединиха към жените и Пакстън забеляза огромната прилика между Питър и баща му. По-възрастният мъж притежаваше същата енергична пламенност и жажда за живот, същите живи, сини очи, които тя толкова харесваше у Питър, същата топлота и сърдечност. Цялото им семейство бе искрено и непринудено и по време на вечерята Пакстън осъзна, че се чувства много по-спокойна отколкото някога се бе чувствала в компанията на майка си и брат си в Савана. Освен това, Пакстън установи, че те постоянно разговарят за сутрешния вестник и някъде по средата на вечерта разбра, че бащата на Питър работи в редакцията, а после, когато стана дума за това къде ще работи Питър през лятото, тя проумя още нещо и остана зашеметена от изненада. Питър говореше, че би искал да работи в някои сродни вестници в страната и докато го слушаше, Пакстън разбра всичко, включително и решимостта на баща му да запази в тайна подкрепата си за Голдуотър. Вестник „Морнинг сън“ официално поддържаше Джонсън, а и още от създаването си, бе твърд поддръжник и изразител на идеите на Демократическата партия. Но не и собственикът му. А собственик на вестника бе бащата на Питър и Габи. Всъщност семейство Уилсън притежаваха „Морнинг сън“ вече повече от сто години и Пакстън се разсмя на глас, когато най-после проумя всичко това, а Питър я изгледа с недоумение.

Той току-що бе казал, че изобщо не е сигурен дали би искал да работи в някой вестник през лятото. Уведоми ги, че смята да се включи като доброволец в екипа юристи, които заминаваха за Мисисипи да работят в помощ на Мартин Лутър Кинг, който бе спечелил Нобеловата награда за мир през октомври.

А тя се смееше.

— Кое е толкова смешно? — Питър изглеждаше изненадан. Тя обикновено се отнасяше изключително сериозно към подобни разговори, а и освен това споделяше възгледите му по повечето въпроси, особено пък по проблемите на чернокожите.

— Нищо, съжалявам. Току-що осъзнах нещо, което нито един от двама ви не си направи труда да ми каже. Мислех, че говорите постоянно за „Морнинг сън“, просто защото баща ви работи там. До този момент и през ум не ми бе минавало, че… че…

Изглеждаше леко смутена, и Питър се усмихна, а баща му се разсмя на глас.

— Не се засягай толкова, Пакстън. Когато беше малко момче, той казваше на приятелите си, че продавам вестници на „Мишън стрийт“. Сега поне не отива толкова далеч в измислиците си. Или се лъжа?

— Не. — Тя поклати глава и се разсмя. Габи също се усмихна. Тя също не бе говорила за семейството си пред Пакстън. Двамата с Питър не обичаха да се хвалят пред приятелите си и Пакстън разбираше защо. Макар да живееха богато, те не бяха хора, които обичат да се перчат с парите и общественото си положение. Майка й сигурно щеше да е силно впечатлена от богатството и дискретността им. — Всъщност, никой от двамата не е споменавал каквото и да било по този въпрос.

— Не смятах, че е важно — тихо обясни Питър, който знаеше, че тя го харесва заради него самия, а не заради онова, което притежаваше баща му.

И Пакстън побърза да го увери, че не се лъже.

— Така е. Но е интересно. Вие поне можете да си говорите за нещо интересно у дома. А в моето семейство се говори единствено за това кой се е оженил, кой си е купил нова къща, кой от пациентите на брат ми умира.

— Баща ти също ли е лекар? — попита Марджъри Уилсън и ласкаво се усмихна.

— Не — тихо отвърна Пакстън, почувствала силна тъга дълбоко в душата си. Искаше й се и тя като Габи и Питър да си има баща. — Татко беше адвокат. Почина преди седем години при самолетна катастрофа.

— Съжалявам — нежно промълви майката на Габи.

— Аз също.

Сред тях се чувстваше толкова щастлива, държеше се толкова естествено. Вечерта играха на домино, шегуваха се помежду си, смяха се. Питър дълго разговаря с баща си пред огъня, а после включиха и Пакстън в разговора си. Отново говореха за Виетнам и Дием, за позицията на Джонсън спрямо руснаците след държавния преврат през септември, който бе свалил Хрушчов от власт. А Пакстън осъзна, че е преизпълнена с възхищение към Едуард Уилсън. Той беше интелигентен и разумен, притежаваше изключителна прозорливост, която тя уважаваше, макар че по въпроса за Виетнам мненията им бяха коренно различни. Говориха за проблемите на интегрирането на населението в южните щати, за Мартин Лутър Кинг, за разрастването на студентските размирици в „Бъркли“. През последните няколко дни Движението за свобода на словото бе излязло извън контрол, а ръководството на колежа бе заело твърда позиция и отказваше да преговаря със студентите. Бащата на Питър бе съгласен с това решение на властите. Пакстън бе на същото мнение, макар то да не бе много популярно в студентското градче. Оказа се, че ректорът — Кер, е негов стар приятел, с когото бе разговарял същата сутрин.

— Той няма да отстъпи пред тези хлапета. Залогът е прекалено голям. Ако се предаде сега, ще изгуби контрол над колежа.

Питър изобщо не бе съгласен с това и спорът им продължи доста дълго, но Пакстън осъзна, че дискусията им действа ободряващо. Беше толкова вълнуващо да си сред хора, които разговарят за важни и умни неща, които са наясно с всичко, което се случва по света. В Савана някога се чувстваше толкова изолирана от истинския живот, така затънала в тресавището на ленивия Юг, в отчаяната битка на близките й да се държат за миналото и да поддържат един начин на живот, които отдавна трябваше да си иде.

Пакстън сподели мислите си с Ед Уилсън.

— Въпреки това, смятам, че имате чудесен вестник. Морис и аз сме стари приятели.

— Надявам се следващото лято да работя за него, или поне за вестника му. Специализирам журналистика.

Питър гордо й се усмихна, пресегна се и хвана ръката й, а жестът му не убягна от вниманието на баща му.

Ед Уилсън не каза нищо, но вечерта, докато се събличаха в спалнята си, той заговори за това с Марджъри.

— Мисля, че синът ти е сериозно хлътнал, мила моя. — Нежно погледна жена си. Тя обичаше децата им толкова много, че той понякога се питаше дали няма да е много тежко, когато те най-накрая се влюбят.

Хиляди студенти бяха започнали седяща стачка в знак на протест срещу отношението на университетските власти към свободата на словото, и срещу решението им да не позволят на различните движения и комитети да използват собствеността и базата на университета, за да събират пари и да раздават листовки в подкрепа на каузите си. Университетските власти твърдяха, че демонстрациите затрудняват и блокират движението, а позивите и брошурите замърсяват студентското градче. Най-накрая се бе стигнало до компромис. Властите позволиха на студентите да използват същите пространства, които бяха използвали и преди, но да не призовават към размирици и насилие. На Пакстън всичко това й приличаше на буря в чаша вода, но негодуванието бе набрало скорост. Под въпрос бяха поставени някои свободи, а и самото време бе подходящо за сблъсък на воли и интереси и за внушителни демонстрации. Същата вечер бяха арестувани почти осемстотин студенти. А Пакстън се радваше, че е в дома на Уилсънови, където всички дълбоко преживяваха онова, което става по света и бяха толкова близо до хората на управлението и властта.

На следващия ден всички гледаха в новините продължаващите демонстрации, в резултат на което двамата с Питър така и не можаха да се разходят до Стинсън. В събота Пакстън отиде с Питър и баща му на мач, а Габи придружи майка си на пазар.

Пакстън се бе обадила на майка си в Деня на благодарността и бе разговаряла с нея, с Джордж и с Куини. Те бяха добре, а тя ги увери, че прекарва страхотен празник, макар Куини да се съмняваше в това. Беше успяла да й пошепне по телефона, че тая година не си бе направила труда да направи любимия на Пакстън пай с кълцано месо, тъй като тя не си е у дома, за да го оцени.

Пакстън се забавлява истински по време на мача, а до края на седмицата се сближи още повече с всички. Чувстваше се така, сякаш е член от семейството, а когато се сбогуваше с тях, не пропусна да им благодари за чудесния празник. Това бяха най-щастливите й дни от много години насам, най-щастливият й празник след смъртта на баща й.

В колежа все още се забелязваха следи от размириците. Навсякъде имаше полицаи, които дежуриха, в случай че демонстрациите започнат отново, а Пакстън бе шокирана, когато научи, че Ивон и Дийк са участвали в демонстрацията и са били арестувани. И двамата бяха вече освободени, но Ивон имаше ужасни синини по ръцете си, причинени й от полицаите, които я влачили към камионетката.

— Беше доста страшничко — призна си тя с мрачно изражение. — А вие къде бяхте през уикенда? — Ивон обвинително изгледа Пакстън и Габи, докато Питър носеше чантите им от колата.

— В Сан Франциско — рязко отговори Габи, очевидно твърдо решена да не казва нищо повече. Нямаше никакво намерение да се чувства виновна, задето не е била арестувана. — Не е необходимо да влизаш в затвора, за да защитиш позициите си, Ивон. Едва ли ще докажа нещо повече, ако имам синини по ръцете си, а и да ти кажа истината, пет пари не давам къде точно ще раздават проклетите позиви.

За пръв път избухваше срещу Ивон, но вече й бе дошло до гуша от подлите й забележки и завоалираните й обвинения.

— А за какво даваш пет пари? — не й остана длъжна Ивон.

Питър и Пакстън стояха настрана и слушаха.

— Може би за същите неща, за които и ти. Загрижена съм за чернокожите, за Виетнам, за това хората да получават онова, което заслужават и да останат живи, за да му се порадват, но не смятам да позволя да ме влачат по улицата и да ме заключат в арестантска камионетка само за да го докажа.

— В такъв случай, никой няма да се вслуша в думите ти. Не можеш да седиш във всекидневната, да се занимаваш с маникюра си и да се надяваш, че ще те чуят. Няма да стане. Южните щати тънеха в мълчание и едва когато започнаха да арестуват хората, да стрелят по тях и да ги убиват, се заговори за граждански права.

— Тогава защо си тук, а не там? — върна й го Габи.

— Защото ми писна от всичко. Писна ми да пътувам в задния край на автобуса, скъпа. Целият си живот прекарах така. И смятам да остана тук, докато разбера, че мога да се върна, да се кача през предната врата на автобуса, където някой със сигурност ще ми обърне внимание.

— Страхотно. Но не се заяждай с мен, докато си тук, защото аз просто си гледам моята работа.

— Аз и без друго се изнасям следващия месец — неубедително осведоми Ивон. Беше ядосана, а и не бе съвсем сигурна дали Габи не я изпитваше в този момент. Може би наистина трябваше да си остане на Юг. Може би трябваше да е в Бирмингам, да се бори срещу приятелчетата на Уолис, вместо да участва в седящи стачки в „Бъркли“. Но й бе дошло до гуша от всичко това и точно поради тая причина с такава радост бе приела стипендията за „Бъркли“.

— При Дийк ли ще се местиш? — попита я Габи, леко заинтересована. Беше уморена от Ивон и от огромния товар, който тя носеше на раменете си — толкова голям, че през повечето време не й позволяваше да види нещата в истинската им светлина.

Пакстън обаче, която добре познаваше Юга, не бе сигурна, че може да я вини за пристрастията й.

Ивон само поклати глава в отговор на въпроса на Габи.

— Не… аз… — Внезапно им се стори смутена. Сякаш изведнъж бе осъзнала, че е отишла твърде далеч, че е изляла гнева си върху тях, а те не го заслужаваха. — Не се местя при Дийк. Ще живея извън студентския град с приятели. — Пакстън разбираше, че тя предпочита да живее с хора като нея, които все още бяха твърде сърдити, за да могат да се радват на равенството, което най-накрая бяха извоювали, но не знаеха какво да правят с него.

— Това е чудесно — тихо рече Пакси. — Надявам се, че ще бъдеш щастлива там.

— Ами стаята ти? — равнодушно запита Габи, която изобщо не бе развълнувана от съобщението на Ивон.

— Предполагам, че ще намерите някой, който да заеме мястото ми.

И тогава Дон, облечена в нощница, влезе в стаята.

— Аз също се изнасям — колебливо изрече тя. — … Ами… искам да кажа… че напускам. — Изглеждаше малко гузна, но доволна. После им се усмихна. — Връщам се у дома.

— Отказваш се от колежа? — Габи беше смаяна. Не можеше да си представи защо някой би искал да си тръгне. Та тя така добре се забавляваше! Трябваше да признае обаче, че през трите месеца, които бе прекарала заедно с тях, Дон не бе правила почти нищо, а по цял ден и по цяла нощ бе спала в стаята си.

— Ще се женя… мисля, че… за Коледа… Аз съм… — Тя се изчерви и ги погледна. Единствените й приятели в „Бъркли“. Едва ли бе посетила и едно занятие откакто бе започнала учебната година. — Ще си имам бебе през април.

Трите момичета я погледнаха с изумление, макар че по-късно Пакстън осъзна, че са били невероятно глупави. Тя проявяваше всички симптоми, описани в книгите, но те само на шега допускаха, че може да е бременна.

— Двамата с Дейв заминаваме за Непал веднага след като се роди бебето, за да се видим с нашия гуру.

— Страхотно — възкликна Габи, която все още изглеждаше изумена, а Питър се извърна настрана, за да не могат момичетата да видят усмивката му. — Това наистина е страхотно, Дон.

А след като другите две момичета се прибраха в стаята си, Габи се обърна към Пакстън и я погледна с раздразнение.

— По дяволите! И какво ще правим с тяхната стая? Само един Господ знае кого ще ни изпратят, ако се намеси ръководството, а аз лично не се сещам за никой, който да иска да се премести по средата на годината.

— Защо да не се разменим? — замислено отрони Пакстън. — Познавам четири момичета, които живеят в стаи за две, но умират да се съберат заедно в четворка. Можем да им предложим тази, а да вземем една от техните стаи.

— Или просто можете да превърнете свободната стая в килер. Можете и да се пренесете при мен — с надежда предложи Питър и погледна Пакстън.

И двамата се чувстваха много добре, докато гостуваха на родителите му през уикенда. И макар че се изкушаваше да влезе в стаята и да я прелъсти, той си бе наложил въздържание. Разбираше, че мисълта, че би могла да извърши подобно нещо в къщата на родителите му, ще я разтърси неимоверно много, а и освен това, знаеше от Габи, че Пакстън е все още девствена. От известно време Питър се питаше дали тя би се съгласила да отидат някъде заедно, но сякаш все още не бе дошъл подходящият момент за подобен въпрос и той предпочиташе да изчака деня, в който тя щеше да е готова за него. Пакстън бе момичето, което би искал да има до себе си до края на живота си.

— Всъщност, идеята не е никак лоша, знаете ли? — повтори им той, преди да си тръгне. — Може би през следващата година ще можем да си намерим квартира извън студентското градче…

Предложението се хареса и на тримата, но до следващата година оставаше още много време, а Пакстън се питаше дали той щеше да продължи да я харесва и тогава. Много неща можеха да се променят за една година. Изумително бе колко много нови неща се бяха случили напоследък. Само за три месеца тя и Габи бяха станали добри приятелки, двамата с Питър се бяха влюбили един в друг, бяха изгубили и двете си съквартирантки, едната, от които дори щеше да си има бебе.

Пакстън си легна замислена и поразена от всичко това. А следващите няколко седмици преди коледната ваканция се изнизаха неусетно. След Коледа Питър заминаваше на ски с приятели, а Габи, заедно с родителите си, плануваше пътуване до Пуерто Валарта в Мексико. Питър бе попитал Пакстън дали би искала да отиде на ски заедно с него, но тя му бе обяснила, че ще й бъде неудобно да изостави семейството си, за да се върне по-рано в Калифорния и той я бе разбрал.

 

 

На двадесет и първи декември той я закара на летището. Двамата стояха до терминала и си бъбреха за предстоящия празник, когато той внезапно я погледна и сърцето й сякаш спря, когато й заговори. Изведнъж й се стори по-възрастен и възмъжал, също като баща си.

— Така нищо няма да се получи. Знаеш това. — Вече почти беше Коледа, а той й казваше, че това бе краят на романтичната им връзка.

— Какво… аз… аз… съжалявам… — Тя не можеше да го погледне. Беше я наранил твърде жестоко. Упорито наведе глава надолу, когато той сложи ръка под брадичката й, принуждавайки я да го погледне. Очите й бяха пълни със сълзи, които думите му бяха предизвикали.

— Не знаеш какво имам предвид, нали, Пакс? — Неговите очи също бяха влажни, а тя го погледна и нещастно поклати глава. — Не мога да продължавам тази игра, не мога да се преструвам, че двамата с теб сме просто приятели, а връзката ни — несериозен флирт. Аз те обичам, Пакс. Никога преди не съм обичал така. Искам един ден да се оженя за теб. Ти трябва само да кажеш кога. Утре, следващата седмица, след десет години. Искаш да отидеш в Корпуса на мира, в Африка, на Луната… Добре! Ще те чакам. Обичам те.

Гласът му трепереше, устните му също. После толкова силно я притисна към себе си, че дъхът й сякаш спря и когато я целуна този път, тя му отвърна с цялото си сърце. Тя също не можеше да се залъгва повече. Вече знаеше колко много го обича.

— Питър, какво ще правим? — Тя се усмихваше през сълзи. Той също. Прегръщаше я, чувстваше я близо до себе си, целуваше я и това му бе достатъчно, за да е сигурен, че и тя го обича. — Имам още три и половина години училище. Трябва да завърша — додаде тя.

— Значи ще изчакаме. Не е толкова страшно. Може би след време ще се сгодим. Всичко, което искам да зная в този момент, е дали ме обичаш.

Прикова поглед към нея и тя кимна сериозно.

— Обичам те… Толкова много те обичам… — прошепна тя и той отново я взе в прегръдките си и я целуна с много нежност и любов.

— Не искам да се разделяме точно за Коледа — прошепна той, заровил лице в косата й. — Искаш ли да дойда в Савана след Коледа?

Искаше, но не смееше да го покани. Ако майка й разбереше, че на осемнадесет години дъщеря й е сериозно влюбена и то в момче от Калифорния, сигурно щеше да изпадне в истерия.

— Не, твърде рано е. Те няма да разберат.

— В такъв случай връщай се бързо.

Чуха последното повикване за нейния самолет. Всички останали пътници вече бяха заели местата си.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя от дома. — Дом… къде беше домът й сега? — Обичам те. — Ами ако той я забравеше през ваканцията?

Ако си намереше друго момиче? Ако срещнеше някоя друга в планината, докато кара ски? Всичките й мисли бяха изписани на лицето й и той я отдръпна от себе си и се разсмя.

— Престани, глупаче! Обичам те! Добре е да го запомниш. Един ден името ти ще бъде Пакстън Уилсън. — Целуна я бързо за последен път и тя се затича да хване самолета си. Махна му с ръка и му извика през рамо, че го обича.