Даниел Стийл
Знакът на съдбата (5)

Глава пета

Почувства се странно, когато вечерта пристигна в Савана. Беше студено, тъмно и много късно. Самолетът закъсня и когато почти в полунощ тя се прибра у дома, градът тънеше в мрак. Брат й бе дошъл да я посрещне на летището, но майка й, измъчвана от лоша простуда, си бе легнала. Само Куини бе будна и я очакваше, приготвила й горещ шоколад и любимите на Пакстън сладки с овесено брашно, които току-що бе извадила от фурната.

Двете се прегърнаха, без да си кажат нито дума. Пакстън се притискаше към старата си приятелка, искаше да сподели с нея щастието си. По време на целия полет бе мислила за Питър и сега нямаше търпение час по-скоро да разкаже на Куини за него. Но Джордж сякаш не възнамеряваше да си ходи. Изглежда се чувстваше задължен да я изчака да изпие топлия шоколад. Разказа й новините за града, каза й, че майка им е получила награда от Дъщерите на гражданската война и Пакстън се опита да прояви необходимото вълнение и радост. После се обърна към Куини и й се усмихна, а очите й говореха колко много я обича.

Най-накрая тя се качи в стаята си, а Джордж се прибра вкъщи. Пакстън си легна, като си мислеше за Питър и се опитваше да се чувства у дома си. Но нищо вече не бе същото, нищо тук не я привличаше, не я радваше, не я сгряваше, и тя можеше единствено да лежи в тъмнината, да мисли за Питър и за Калифорния. Бяха й необходими няколко часа, за да заспи, а когато най-сетне започна да се унася, Пакстън осъзна, че е самотна без бърборенето на Габи.

А на сутринта стана още по-лошо. По време на закуската с майка си, тя се почувства като непозната натрапница. Пакстън я поздрави за наградата и след като й благодари със студено кимване, майка й потъна в неловко мълчание. Двете сякаш нямаха какво да си кажат и Пакстън отчаяно се опитваше да измисли нещо. Майка й изобщо не я попита за съквартирантките й и Пакси проумя, че по никакъв начин не би могла да й каже за Питър. Беатрис спомена, че Джордж имал нова приятелка, каза й, че ще се запознае с нея по време на вечерята, макар че самият Джордж не й бе намекнал абсолютно нищо, когато я взе от летището. И Пакстън отново осъзна колко по-различно е семейството й от семейство Уилсън. Не можеше да не се пита какво ли би било, ако баща й бе все още жив, за да стопля сърцата им и да ги прави малко по-човечни и сърдечни.

Едва късно следобед успя да завари Куини сама в удобната кухня и й разказа всичко за Габи, за Питър и за семейство Уилсън.

— Не си направила нищо, за което ще съжаляваш после, нали, момиченце? — строго попита Куини, а Пакстън поклати глава. Подобна мисъл обаче бе минавала през главата й, а сега, когато и двамата си бяха признали колко сериозни бяха чувствата им, тя имаше основание да вярва, че рано или късно това ще се случи. Но в този момент можеше спокойно да отговори на Куини, макар да знаеше, че има мисли, които не би могла да сподели дори и с нея.

— Не, Куини, не съм. Но той е чудесен. Непременно ще го харесаш. — Отново й разказа всичко за него, а възрастната жена я наблюдаваше с препълнено от нежност сърце и се радваше на блясъка в очите й, докато тя й разказваше за момчето, в което се бе влюбила в Калифорния.

— Харесва ли ти там? Щастлива ли си?

— Много. Там е чудесно. Толкова е вълнуващо…

Разказа й за занятията, които посещава, за хората, с които се бе запознала, за местата, които бе посетила, а Куини сякаш се пренесе с нея в Калифорния. После със заговорнически шепот Пакстън я попита за новата приятелка на Джордж.

— Ще я видиш. — Старата жена се разсмя. — Струва ми се, че тая май вече е насериозно.

Пакстън обаче усети, че Куини не я харесва особено.

— И какво те кара да мислиш така? — Пакстън изглеждаше заинтригувана, но Куини само се разсмя.

Два часа по-късно Пакстън можа сама да си отговори защо Куини няма особено високо мнение за приятелката на Джордж. Алисън изглеждаше като абсолютна двойница на майка им. Носеше косата си сресана по същия начин, лицето й излъчваше същото студено безразличие и високомерие, маниерите й бяха сковани, типично южняшки, и тя бе много, много по-сдържана и от майка им. Цялото й същество излъчваше такова напрежение, че тя сякаш всеки момент щеше да се пречупи и да се сгромоляса. Джордж, обаче, очевидно се чувстваше добре с нея. Той бе свикнал с такива жени, макар че когато бе по-млад, дори и той ги харесваше малко по-непринудени.

Пакстън я наблюдава през цялата вечер. Устните й бяха така здраво стиснати, че тя едва успяваше да говори, но в същото време изобщо не се срамуваше да споделя мненията си.

След вечерята Пакстън се втурна към кухнята и когато останаха сами, тя се обърна към Куини.

— О, боже, тя е толкова надменна и властна! Как, за бога, изобщо я понася?

Алисън обаче бе точно от типа жени, които Джордж харесваше. Според него тя бе съвършена южняшка дама. Майка му наистина го бе възпитала добре.

— Какво мисли мама за нея?

Пакстън бе любопитна, но Куини само сви рамене.

— Не зная. Тя не ми казва нищо.

— Когато погледне към Алисън, мама сигурно се оглежда като в огледало. Но може би тя изобщо не го съзнава…

Останалата част от вечерта бе невероятно скучна, както и дните до края на ваканцията. На Бъдни вечер и на Коледа ходиха на църква. Пакстън се видя с няколко от приятелките си и бе шокирана да научи, че две от момичетата, които бяха предпочели да не ходят в колеж, ще се женят скоро, а една друга, която се бе омъжила веднага след дипломирането им през юни, вече очакваше дете. Пакстън се чувстваше прекалено млада дори да се замисли за подобни отговорности, а те вече изцяло се бяха отдали на стремежа си към семеен живот, съпрузи и деца.

Срещата с тях я накара отново да си спомни за Питър. Всъщност, всичко, което правеше напоследък, й напомняше за него. Той й се обаждаше през няколко дни, но тъй като обикновено тя вдигаше телефона, никой все още не подозираше колко чести са телефонните им разговори. Майка й го спомена само веднъж. Струвало й се странно, че някакво момче от Калифорния търси Пакстън чак в Савана и тя се надявала, че не ставало дума за нещо неприятно. Нещо неприятно за Беатрис бе връзка на дъщеря й с момче, което не е от Савана, Джорджия.

Пакстън отиде и в редакцията на местния вестник. Беше отказала предложението на господин Уилсън да й ходатайства пред главния редактор, но въпреки това успя да получи назначение за лятото — от юни до август, по време на лятната й ваканция. Отдавна мечтаеше за възможността да поработи във вестника, но мисълта, че отново ще трябва да се раздели с Питър, я потискаше. А това я безпокоеше. Пакстън не желаеше да бъде напълно зависима от него. Искаше да постигне още толкова много неща в живота си, искаше да изпълни обещанията, които бе дала пред себе си. Но той й бе обещал, че ще я чака, и тя знаеше, че ще удържи думата си. А и при всеки телефонен разговор той й го бе повтарял отново и отново.

Пакстън се бе уговорила с него да се върне в Калифорния в деня преди настъпването на Новата година, а майка й бе толкова погълната от Джордж, Алисън и собствените си приятелки, че Пакстън бе убедена, че няма да има нищо против заминаването й. Тя дори й каза, че иска да прекара новогодишната нощ с приятели от колежа, и макар майка й да бе заявила, че това е много неучтиво от нейна страна, тя сякаш веднага бе приела и се бе съгласила с намеренията на дъщеря си.

В последния си ден у дома Пакстън прекара една спокойна сутрин с Куини в кухнята, след което Джордж я закара на летището. Куини отново бе започнала да кашля — както всяка зима досега — и Пакстън я бе накарала да обещае да отиде на лекар.

Майката на Пакстън смяташе да отскочи до фризьорката си, така че двете се бяха сбогували рано сутринта. Преди да се сбогува и с Джордж, Пакстън го помоли да предаде поздравите й на Алисън и той премигна от изненада, смутен от фамилиарния й тон.

— Отношенията ви са сериозни, нали? — Пакстън не устоя на изкушението предвид интимността на момента. Интимност обаче бе дума, която брат й ненавиждаше.

— Нямам представа какво означава това — с леден глас заяви той и тя не можа да не се разсмее. Той току-що бе навършил тридесет и три години и ако все още не го беше разбрал, значи имаше сериозни проблеми. — Много е невъзпитано от твоя страна да задаваш подобни въпроси, Пакстън.

Тя веднага се сети за непринудените, приятелски взаимоотношения между Питър и Габи и с тъга осъзна колко по-различен е собственият й живот, колко сковани и официални са взаимоотношенията й с единствения й брат.

— Мисля, че тя наистина те харесва, Джордж. А и мама като че ли я одобрява. — Това поне отговаряше на истината. Но Пакстън не желаеше да го лъже и затова не се и опита да му каже, че харесва Алисън.

— Сигурен съм в това — нещастно промълви той. Искаше му се сестра му да не бе започвала този разговор.

— Грижи се за себе си. — Тя се наведе напред и го целуна по бузата, а после, без да каже нито дума повече, взе чантата си от ръката му и се запъти към самолета, като му махна приятелски с ръка.

Питър бе направил много за нея. Тя не можеше вече да играе играта им, игра на ледена учтивост, сдържаност и безкрайни мълчаливи вечери. А Джордж я гледаше как се отдалечава и с тъга си помисли за промените, които бяха настъпили със сестра му в Калифорния.

Когато Пакстън слезе от самолета в Сан Франциско, Питър я очакваше на летището. В момента, в който се срещнаха, тя сякаш се отдели от земята. Той я грабна в прегръдките си, притисна устни към нейните и те продължиха да се смеят и да се целуват, докато другите пътници ги задминаваха с усмивка. Те двамата — толкова млади и толкова влюбени — представляваха приятна гледка, която сгряваше сърцата на хората и им напомняше за тяхната младост.

— О, боже, толкова ми липсваше — пламенно рече той, когато най-после я пусна на земята и двамата, хванати за ръце, бавно се насочиха към лентата за получаване на багажа. — Мислех си, че не мога да издържа нито минутка повече.

— Нито пък аз — усмихна се тя.

— Как беше в Савана?

— Ужасно! — Тя му разказа всичко — за Алисън, за Джордж, за предстоящата работа през лятото, за онова, което Куини бе казала за тях двамата, а после със съжаление сподели разочарованието си от студенината и отчуждеността на майка й. — Мисля, че тя все още се чувства предадена и не може да ми прости заминаването за „Бъркли“. А може би винаги си е била такава, но сега го виждам по-ясно, защото вече познавам толкова по-различни хора. — Като семейство Уилсън, например.

— Това няма значение, мъничката ми. Сега имаш мен.

Много смело изявление от негова страна, което я трогна до дъното на душата й. И въпреки това, една малка част от нея се боеше да му се довери напълно. Ами ако той променеше мнението си за нея, ако заминеше надалеч, ако се влюбеше в друга… Много отдавна бе научила, че е твърде опасно да обичаш някого истински и безрезервно. Беше усвоила този урок преди много години. Човекът, когото бе обичала с цялото си сърце, човекът, който означаваше всичко за нея, си бе отишъл в един-единствен миг, заедно с разбития си самолет.

— Какво ще правим довечера? — щастливо попита той, докато вървяха към паркинга, за да вземат таратайката му.

Всъщност, за нея нямаше почти никакво значение какво точно ще правят. Важното бе, че е с него. Никога преди не бе изпитвала такова щастие. Може би приятелките й от Савана, които бързаха да се омъжат и да имат деца, бяха прави, в края на краищата. Беше му разказала и за тях. Споделила бе чувствата си, породени от срещите с тях, а Питър бе осъзнал, че тя все още не е готова за толкова сериозна връзка. Той сякаш разбираше всичко, а тя си мислеше, че не би могла да го обича повече.

Те седнаха в старата му кола и се целуваха дотогава, докато и двамата престанаха да мислят разумно.

— Какво ще правим довечера?… — Той се опитваше да измисли нещо й тя се разсмя. — Смятах да те заведа на езерото Тахо^[1] за уикенда. Само че там бушува буря и са затворили прохода Донър. Ще трябва да изчакаме до утре сутринта, за да разберем дали ще го отворят. Искаш ли да отидем на вечеря, а после — на кино?

— Разбира се.

Той я закара в града и тя изобщо не бе сигурна къде ще прекара нощта — дали в общежитието, или в стаята за гости на семейство Уилсън. Родителите му и Габи все още бяха извън града, прислугата бе освободена, но той настоя, че няма причина тя да не остане в дома им.

— Мислиш ли, че ще можем да се държим разумно? — откровено го попита тя, докато той се опитваше да я убеди да остане.

— А ти искаш ли да се държа разумно — попита той и нежно я притисна към себе си.

— И аз не съм сигурна какво искам, Питър… Непрекъснато си повтарям, че трябва да изчакаме… за това, също… а после се сещам за приятелите си и решавам, че съм много глупава.

— Тогава не мисли за тях — ласкаво рече той. — Мисли за мен, мисли за теб. Ще направя онова, което пожелаеш, Пакси.

Тя му се усмихна с благодарност.

— Ще спя в стаята за гости.

Не й се искаше да се прибере сама в общежитието. Всъщност, искаше й се единствено да се сгуши в леглото до него. Искаше много повече от това, но продължаваше да вярва, че не трябва да избързват. Пакстън бе почти на деветнадесет, а той скоро щеше да навърши двадесет и три години. Бяха достатъчно големи, за да се оженят и да имат деца, а в същото време не трябваше да се любят, защото не бяха женени.

Когато стигнаха в дома му, той качи куфара й на горния етаж, а после се върна долу и потърси вестника, за да избере подходящ филм. Пакстън се чувстваше като у дома си, стоплена от великолепието на прекрасната къща, построена от бащата на Ед Уилсън. Тя се усмихна и огледа красивата гостна стая. Стените бяха покрити с весела басма на цветя, килимът бе бледожълт, а банята бе облицована с розов и бял мрамор. Всяко момиче мечтаеше за такава стая. И за мъж като Питър.

— Какво ще кажеш за най-новия филм за Джеймс Бонд? — предложи Питър, който се бе върнал в стаята й, понесъл две бири и пакетче пържени картофки. — Яде ли в самолета? — Той внезапно осъзна, че може да е гладна.

— Два пъти. — Тя се усмихна. — Не бих могла да хапна нищо повече. — Беше събула обувките и бе навлякла дънките си. Чувстваше се така, сякаш отново се бе върнала у дома. Щастлива бе от близостта му, а той седна на леглото и се притисна към нея.

— Изобщо не можеш да си представиш колко много ми липсваше.

— И ти ми липсваше — тихичко рече тя, обгърна с ръце шията му и го целуна. После бавно се търкулнаха на леглото и останаха дълго притиснати един към друг. Целуваха се, галеха се, докосваха се. Бяха спокойни и щастливи в уютната стая, а след малко той се отдръпна от нея и се огледа наоколо.

— Никога преди не съм съзнавал колко много обичам тази стая. А може би сега ми изглежда толкова красива, просто защото е твоя. — Питър се усмихна, целуна я отново и я задържа близо до себе си, опиянен от едва доловимия аромат на парфюма й. Пакстън използваше „Femme“, парфюм, който той много обичаше. Самата дума му напомняше за нея. Жена. — Май ще трябва да станем. — Той я погледна колебливо. Чудеше се дали наистина трябва да го направят, защото на него никак не му се искаше да се отдели от нея.

— Да — тихичко промълви тя. — Май ще е по-добре.

Станаха от леглото. Тя си облече един топъл пуловер, сложи си обувките и отидоха на кино. След това се отбиха в „Хит“, за да хапнат по един хамбургер и много преди полунощ вече си бяха у дома. Той я целуна за лека нощ пред вратата на стаята й, а после се прибра в собствената си стая. Както винаги, и тази вечер бяха разговаряли за хиляди неща, които имаха значение за тях — за семействата, за приятелите, за възгледите си, за бъдещето си. Пакстън вече бе облякла нощницата си и седеше, замислена за него, когато, няколко минути по-късно, той тихичко почука на вратата й.

— Да? — Пакстън знаеше, че е той, защото, освен тях, в къщата нямаше никой друг.

— Аз съм — усмихна се той и пъхна глава през открехнатата врата.

— Това е добра новина. — Пакстън се разсмя. — Мислех си, че ако не си ти, сигурно е някой крадец.

— Липсваш ми — промълви той. Приличаше на малко, нещастно момченце. После отвори вратата и тя видя, че е облечен в червена пижама от трико. Питър забеляза погледа й и се разсмя. — Трябваха ми десет минути, за да я намеря. Иначе щях да дойда много по-рано.

И двамата се разсмяха, а тя бавно се приближи до него. Беше млада, щастлива и много влюбена.

— И ти ми липсваш — нежно изрече тя. Без да каже нито дума повече, той загаси лампата и те застанаха един срещу друг, облени от лунната светлина, която струеше през прозорците.

— Не зная какво да правя, Пакс… Не искам да направя нещо, което би могло да те нарани… сега или по-късно… Обичам те толкова много… но… толкова ми е трудно да стоя далеч от теб.

— Не мисля, че искам да го правиш…

Седнаха на леглото, уж за да поговорят, но веднага започнаха да се целуват, а само след миг вече лежаха. Тя беше в прегръдките му и той нежно съблече нощницата й.

— Искам само да те погледам. — Изрече го много тихо, а гласът му преливаше от неизказана нежност. Тялото му изтръпна от болка, а очите му като омагьосани оглеждаха изящната й хубост, осветена от лунните лъчи. Пакстън беше висока, стройна, с безупречни форми и извивки. Приличаше на красива статуя от розов мрамор. — О, боже… обичам те…

И тя го обичаше. Без да се колебае, Пакстън разкопча пижамата му и те останаха дълго така — притиснати един към друг. Не се осмеляваха да продължат по-нататък, а така копнееха за много повече, копнееха за онова, което можеха да си дадат един на друг — сега и завинаги. Той погали дългата й коприненомека коса, нежно докосна гърдите й, плъзна ръце надолу към бедрата й и отново ги върна нагоре, без да смее да направи онова, което най-много желаеше. Но Пакстън реши всичко вместо него. Тя просто не издържаше повече, желаеше го отчаяно. Нежно съблече долнището на пижамата му, забеляза възбудата му, почувства желанието, което той не можеше повече да контролира.

— Пакси… — дрезгаво промълви той — сигурна ли си?…

Но тя само кимна с усмивка и го целуна. Той нежно я обърна по гръб, внимателно разтвори краката й и потърси онова, което тя бе пазила толкова дълго. За този миг. За него.

Беше невероятно нежен и Пакстън не почувства почти никаква болка. Изпитваше само страст, и желание, и младежки копнеж, радваше се на даровете на любовта — дарове, които всеки от тях даваше и на свой ред — получаваше. Лежаха прегърнати през цялата нощ, любеха се отново и отново, а на сутринта, когато Питър се събуди, тя лежеше до него с разпиляна върху ръката му коса, с успокоено от съня ангелско лице, хванала ръката му със своята. Питър се загледа в нея и усети сълзите, които напираха в очите му. Тя беше олицетворение на онова, за което бе мечтал през целия си живот, и се бе надявал да намери някой ден. И я обичаше толкова много.