Даниел Стийл
Знакът на съдбата (8)

Глава осма

Питър се дипломира през юни 1967 година, а родителите му организираха голям прием в негова чест в клуб „Бохемия“ в Сан Франциско. Приемът се превърна във важно светско събитие, на което присъстваха най-влиятелните личности в града, включително и новият шеф на Питър, който оглавяваше много известна адвокатска фирма. Семейство Уилсън представиха Пакстън като бъдещата си снаха и тя сякаш нямаше нищо против. Мат и Габи също бяха там. Тя беше красива и елегантна и постоянно говореше за бебето.

— Готова съм за още едно — сподели тя с Пакстън, когато двете заедно посетиха дамската тоалетна. А Пакстън забеляза, че приятелката й никога преди не бе изглеждала толкова добре.

— Ами училището?

— Така или иначе, не възнамерявам да се връщам в колежа. Аз не съм като теб. Ти искаш да станеш журналист, мечтаеш за кариера, стремиш се да докажеш нещо. По дяволите, Пакс, аз искам единствено да съм омъжена и да имам деца.

Пакстън се усмихна с тъга.

— Това е мечтата на майка ми. Добре поне, че Алисън ще й даде онова, което аз не мога. Тя ще ражда през август. Предполагам, че ще трябва да си ида у дома, за да видя бебето. — Пакстън отново бе решила да работи в „Морнинг сън“ през лятото. Оставаше й още само една година в колежа, а след това щеше да получи постоянна работа като репортер. — Е, кога да очакваме следващото? — подразни я Пакстън. Бяха кръстили бебето Марджъри Габриел и я наричаха Марджи. — Този път сигурно ще е момче.

— Това иска и Мат. — Габи засия от удоволствие. Беше на двадесет и една години, омъжена, с дете. А Пакстън бе живяла с Питър три години, той вече бе адвокат, а тя все още бе студентка. Искаше й се вече да приключи с това. Да завърши училище, да си намери истинска работа и да се омъжи. В този ред.

— Той добър ли е с теб? — попита Пакстън, макар да знаеше, че не бива.

— О, да — тихо рече Габи и сериозно погледна старата си приятелка и съквартирантка и бъдеща сестра. — Имах късмет. Той можеше да се окаже истински негодник. За мое щастие излезе свестен човек. И луд по бебето.

— Радвам се за теб — сърдечно рече Пакстън, когато двете излязоха от тоалетната и се върнаха на масата си.

— Къде бяхте вие двете? Търсих ви навсякъде — оплака се Питър, когато най-сетне я намери. — Исках да те запозная със съпругата на моя шеф. Тя е англичанка и мисля, че ще я харесаш. — Само че не можаха да я намерят и се отказаха.

Денят беше много дълъг и много щастлив, а те и двамата бяха много изтощени, когато се прибраха в малката си къщичка в „Бъркли“. Бяха решили, че ще останат в нея още една година, за да може Пакстън по-лесно да се придвижва до колежа. А след като завърши и започне работа във вестника, след като се оженят… щяха да се преместят в града.

— Прекарахме чудесно! — Тя му се усмихна. — Толкова се гордея с теб… Ти успя! — Той също изглеждаше доволен, а родителите му щяха да се пръснат от гордост. И двете им деца им носеха щастие. Всички те истински обичаха Пакстън и тя им отвръщаше с дълбока обич и привързаност.

Останалата част от лятото се изниза неусетно. Питър беше зает в кантората, а Пакстън работеше ден и нощ във вестника. Малко преди началото на учебната година тя се прибра у дома, за да види майка си и бебето на Джордж. Той беше невероятно горд с малкия си син. Кръстили го бяха Джеймс Карлтън Андрюз. Беше много сладко бебе, а Алисън се чувстваше добре. Дори и майка й сякаш бе станала малко по-сърдечна.

А Куини й се стори остаряла с десетина години. Цялата бе скована от артрит и вече трудно се движеше.

— Защо не направиш нещо за нея? — обвини го Пакстън, но Джордж не й обърна никакво внимание. Имаше далеч по-важни задължения и нямаше време да се тревожи за престарялата слугиня на майка си. — Тя няма да отиде при друг лекар, Джордж. Има доверие само в теб.

— Нищо не мога да направя. Куини е стара, Пакс. По дяволите, та тя сигурно наближава осемдесетте.

— И какво от това? Би могла да доживее и до сто години, ако някой се погрижи за нея. — Джордж обаче не мислеше така, макар че не й го каза. През последните няколко години здравето на Куини се бе влошило и макар Пакстън да не искаше да си го признае, тя нямаше да живее вечно.

Преди да си тръгне, Пакстън отново го помоли да се погрижи за Куини и прекара по-голяма част от последния си следобед у дома с нея.

— Кога най-сетне ще се омъжиш за него? — сърдито попита тя, когато Пакстън спомена името на Питър.

— Мислим да го направим следващия юни, след като се дипломирам, или малко по-късно, през лятото. — Искаше й се първо да започне работа. Все още много държеше на независимостта си.

— Какво още чакаш, момиче? Да ти побелее косата ли? Та ти го обичаш вече три години.

— Зная. Но искам първо да завърша започнатото.

— Можеш да се омъжиш и да продължиш да ходиш на училище. Достатъчно умна си, за да го направиш. Къде е проблемът тогава?

— Вероятно просто съм глупава. Продължавам да вярвам, че нещата трябва да се вършат едно по едно.

— Не отлагай прекалено дълго. — Тя многозначително изгледа момичето, което бе отгледала и си помисли, че Пакстън е по-красива от всякога. Изглеждаше по-зряла, чертите й бяха по-силно изразени, тялото — привлекателно оформено.

— Какво искаш да кажеш? — Пакстън изведнъж се притесни.

— Той може да си намери някоя друга, която няма да го кара да чака, или пък някое момиче ще му се обеси на врата… или… не зная… животът е странен понякога. Има моменти, в които съжаляваме горчиво за нещо, които сме отлагали твърде дълго. Разбираме, че е трябвало да го направим, докато сме имали възможност, защото то изведнъж става невъзможно, неизпълнимо… милинка, мисля, че трябва да се омъжиш. Не предизвиквай съдбата. Разбери какъв знак ти дава…

Пакстън обаче си помисли, че старата жена просто иска да я види омъжена, докато все още е достатъчно добре, за да й се порадва. Освен това знаеше, че Питър ще я чака. Той не беше от мъжете, които биха хукнали след някоя друга. Беше сигурна в това. Бяха чакали толкова дълго. Можеха да почакат още една година. До следващото лято.

В деня, в който Пакстън се прибра у дома при Питър, за президент на Южен Виетнам бе избран Тиен. А само за един месец след това тринадесет хиляди американци загинаха във Виетнам, а други седемстотин петдесет и шест се водеха безследно изчезнали.

Точно тогава Габи й каза, че отново е бременна. Бебето щеше да се роди през следващия юни. На Пакстън това й се струваше безкрайно далечна дата — също като годежа й.

Последната година в колежа й се видя най-безинтересна. Дните минаваха неусетно, а Пакстън и Питър непрекъснато обсъждаха бъдещите си планове.

Всички прекараха Коледа заедно в дома на семейство Уилсън, а както и предишната година, след празника Питър и Пакстън заминаха на ски в Скуоу Вали. Прекараха страхотно, смяха се много, когато си припомниха за запознанството на Габи с Матю на същото това място преди две години, с изумление си дадоха сметка, колко много неща им се бяха случили през тези три и половина години, които бяха прекарали заедно. Чакането вече не им се струваше толкова дълго. Дипломирането на Пакстън през юни изглеждаше съвсем близко. А след това тя щеше да си намери сериозна работа и до края на лятото щяха да се оженят. Оставаше им по-малко от година.

Когато обаче се прибраха у дома, в кутията им ги очакваше писмо от военната комисия. Щяха да го мобилизират. Пакстън имаше чувството, че сърцето й спира да бие, докато четеше писмото.

— О, боже, какво ще правим? — възкликна тя с разкривено от ужас лице.

— Ще се молим — отвърна той, а по-късно вечерта се обади на баща си. Баща му си призна, че няма никакво влияние и връзки сред военните и направо го попита дали Пакстън ще се съгласи да се оженят.

— Сигурен съм, че ще се съгласи — тихо отвърна той, а Пакстън моментално се досети за въпроса на баща му. — Но ние наистина трябва да изчакаме до лятото. — Той знаеше, че за Пакстън е много важно да върши нещата едно по едно. Най-важните — най-напред.

— Не мисля, че трябва да чакате повече. Ако това ще ти помогне да се измъкнеш от тази война, направете го. — Всички знаеха, че една сватба в този момент можеше и да помогне, но нищо вече не беше сигурно.

Мобилизационните комисии единствено можеха да решат дали да приемат женитбата като достатъчно основание за отсрочка. А напоследък подобни прибързани сватби и бракове, сключени в последния момент, просто биваха отхвърляни като причина за отлагане на военната служба. Вероятно вече бе твърде късно. А и Питър не искаше да настоява Пакстън да се омъжи за него, преди да се е дипломирала.

— Ще видим, татко. Може би ще променят решението си, след като мина през лекарската комисия. След шест седмици ставам на двадесет и шест години. Те предпочитат по-млади момчета.

Но когато затвори телефона, видя, че в очите на Пакстън блестят сълзи. Тя бе ужасена от мисълта, че могат да го мобилизират.

— Не ставай глупава, скъпа. — Той я притисна към себе си. — Аз съм твърде стар. Няма да ме вземат.

— Ами ако го направят?

— Няма.

— Хайде да се оженим. — В този момент искаше точно това, но той не смяташе, че една сватба би му помогнала особено.

— Не искам да се оженим по този начин. Не чакахме три и половина години само за да се паникьосаме и да се оженим за два дни.

— Защо не? Питър, не искам да го отлагаме повече. — Внезапно си припомни думите на Куини Понякога съжаляваме горчиво за неща, които сме отлагали твърде дълго… Ако не успеем да различим знаците на съдбата. — Искам да се оженим.

— Престани да се паникьосваш. — Той се опитваше да говори спокойно. За пръв път я виждаше толкова уплашена. — Утре ще разговарям с шефа.

Но и той бе на същото мнение като Питър. Смяташе, че няма да мобилизират човек, който само след месец ще навърши двадесет и шест години. Подобна стъпка му изглеждаше безсмислена. А ако все пак решаха да го вземат, той вероятно щеше да успее да се измъкне. В края на краищата, ставаше дума само за шест седмици.

Но когато се яви на медицински преглед в оукландския център, те го признаха годен за военна служба. И това беше краят. Беше мобилизиран. А те и двамата сякаш не можеха да повярват в случилото се. Пакстън имаше чувството, че целият свят се сгромолясва в краката й. Искаше й се да го скрие някъде, но той не желаеше да се крие. Питър не вярваше във войната. Тя му припомни, че преди години бе изгорил военната си книжка. Но сега вече бе зрял мъж с чувство на отговорност и син на издателя на „Морнинг сън“. Той трябваше да замине, беше убеден в това, макар да не вярваше и да не одобряваше войната.

Дори и да се оженеха сега, сватбата им нямаше да промени нищо. Вече бе мобилизиран и въпросът не подлежеше на обсъждане.

Всичко беше като лош сън. А във Виетнам, една страна, която изпълваше Пакстън с кошмари, двестахилядна армия се движеше на юг, за да извърши изненадващи нападения в навечерието на Тег, китайската Нова година. На двадесет и шести януари севернокорейските войски завладяха американския кораб „Пуебло“. Същия ден Питър трябваше да се яви във Форт Орд за първоначална военна подготовка. Пакстън нямаше да го вижда цели шест седмици, а след това само един господ знаеше къде щяха да го изпратят. Окуражаваше го единствено, фактът, че е адвокат и че вероятно ще му осигурят някоя писарска работа из щабовете. Надяваше се никога да не види сражение от близо. И макар че се опитваше да успокои Пакстън и родителите си, Питър продължаваше да изпитва страх. Не такива бяха плановете за бъдещето им седем месеца след дипломирането му в Юридическия факултет.

— Питър, моля те… нека да заминем за Канада… Готова съм на всичко — умоляваше го Пакстън, но той не искаше и да чуе.

— Не ставай смешна! Искам да завършиш колежа. — Знаеше колко много означава образованието за нея, знаеше, че тя се справя чудесно, а и не искаше да бяга по този начин. Предпочиташе да приеме ситуацията такава, каквато е. Заминаването за Виетнам неминуемо щеше да обърка плановете и да забави кариерата му, но пък две години не бяха кой знае колко дълъг период, повтаряше си той. Би могъл да постъпи в офицерска школа, но това само би удължило службата му. Предпочиташе да изкара двете си години като обикновен войник и да се върне у дома.

Вече нищо не можеше да предотврати заминаването му. Но до последния момент Пакстън не спря да го умолява да не го прави. Тя дори го закара до Форт Орд и се обля в сълзи, когато го остави там.

— Ще се видим след няколко седмици, скъпа. А сега престани.

Беше настоял тя да се пренесе в Сан Франциско при родителите му. След няколко дни обаче, Пакстън се върна в къщата им в „Бъркли“. Бе прекарала толкова щастливи мигове в нея, че искаше да продължи да живее там. Всяка вечер седеше до телефона и го чакаше да се обади. А когато най-сетне чу гласа му, Пакстън се почувства така, сякаш през изминалите дни бавно бе умирала.

През следващите шест седмици тя не прочете нито ред. Можеше да мисли единствено за Питър. Когато й позвъни отново, той й каза, че се връща същия уикенд. Новините, които донесе със себе си, обаче, не бяха радостни. Той се прибираше у дома само за да им каже, че след пет дни заминава за Сайгон.