Даниел Стийл
Знакът на съдбата (18)

Глава седма

Пакстън се приземи на летището в Оукланд след седемнадесетчасов чартърен полет на „Уърлд еъруейз“. По време на полета бе разговаряла с няколко завръщащи се у дома офицери, но почти всички бяха толкова изтощени, съсипани и уплашени от завръщането у дома, че не им се говореше с никого. Дори и с такава красива блондинка като Пакси. Толкова дълго се бяха надявали и мечтали за този ден, а сега изпитваха истински ужас. И какво щяха да кажат на хората? Как щяха да обяснят какво значи да убиваш хора? Как щяха да споделят как се чувства човек, пронизал с щика на пушката си противника, застанал на една крачка от него? Как се чувства човек, пръснал на някой снайперист главата, който изведнъж се оказва жена? Как да им разкаже за деветгодишно момче, хвърлило граната и убило най-добрия му приятел? А как после той обезумял от ярост, измъква хлапето от храстите и го убива? Как да им каже истината за тази война? И как да им опише красивите залези, обагрили върховете на планините, пищната зеленина на Виетнам, звуците и ароматите, и хората, момичето, което не може да произнесе името му, но войникът знае, чувства, че я обича. Нищо от това не можеше да бъде казано и обяснено.

И повечето мъже пътуваха за вкъщи, потънали в мълчание.

А когато Пакстън слезе от самолета, облечена с пола и блуза, вдигнала косата си на стегнат кок, нахлузила на краката си старите вече и охлузени червени сандали, тя просто не можеше да повярва, че си е у дома. За нея това вече не беше домът й. Сайгон и стаята в хотел „Каравел“ се бяха превърнали в истинския й дом. А може би се лъжеше? Може би домът й бе къщата в „Бъркли“, в която бе живяла заедно с Питър? Или домът на Уилсънови? Или къщата на майка й в Савана?

Едва след като слезе от самолета, Пакстън осъзна, че вече няма дом. А едно младо момче, което стоеше до нея, я погледна, поклати глава и прошепна:

— Човече, колко странно се чувствам при мисълта, че се връщам от Виетнам.

Пакстън чудесно разбираше какво има предвид, защото и тя, заедно с него, се връщаше оттам.

Ед Уилсън й бе изпратил лимузината си и тя уморено се отпусна на задната седалка, докато пътуваха към редакцията на вестника.

Само че Пакстън изобщо не бе подготвена за посрещането, което й устроиха. Почувства се като герой, озовал се в непозната страна, когато редактори и служители от вестника, които не бе срещала никога преди, се заизреждаха, за да стиснат ръката й и да я поздравят за страхотната работа, която бе свършила в Сайгон. Пакстън бе изумена. Нямаше представа какво означава всичко това, сълзи напълниха очите й и се затъркаляха по бузите й, докато им благодареше. Най-накрая остана сама с Ед Уилсън, а той я погледна напрегнато и осъзна, че престоят й там бе взел тежкия си данък. Тя бе променена. Беше болезнено слаба и изпита, а изразът в очите й го плашеше. Те бяха безкрайно уморени, събрали в себе си много тъга и мъдрост. Бе видяла хората да умират. Самата тя бе участвала в сраженията.

— Преживяла си ужасни неща — рече той, без да я пита каквото и да било, а тя кимна и се опита да се усмихне.

— Радвам се, че заминах. — Говореше напълно сериозно. Заради Бил, заради Ралф, а и заради самата себе си. Дълбоко в душата си винаги бе знаела, че го дължи на Питър… и на страната си.

— Бих искал да си отидеш у дома и да си починеш. А после се върни, Пакстън, и пиши за всичко, което пожелаеш. Ти свърши чудесна работа и ние бихме искали да те задържим при нас. Ще ти дадем да водиш своя собствена рубрика.

Беше трогната и развълнувана. Искаше да прави точно това, макар че сърцето й се сви болезнено, като си помисли за рубриката, която бе водила от Сайгон.

— Ами „Вести от Виетнам“? Ще я продължите ли?

Той поклати глава и й се усмихна. Знаеше, че всички журналисти са еднакви. Гледаха на рубриките си като на собствени деца.

— Никсън обещава да деескалира войната. А и за момента смятам, че можем да отразяваме войната, като използваме новините, които постъпват от кореспондентското бюро на „АП“ в Сайгон.

— Там работят страхотни журналисти — каза Пакстън, като си мислеше за Ралф, а Ед Уилсън я погледна, преизпълнен с гордост, и се усмихна.

— И ти беше една от тях, Пакстън — откровено рече той. — Ти ме изненада дяволски много. Никога не съм подозирал, че имаш такъв талант и издръжливост. Мислех си, че ще се върнеш само след месец, ужасена от видяното.

— В началото наистина бях обхваната от ужас, но поне чувствах, че върша нещо полезно.

— И си била права. Но през последните няколко седмици бях изгубил всякаква надежда, че някога ще се върнеш в Сан Франциско. — Той се намръщи. — Защо все пак се забави толкова много?

В първия момент, Пакстън просто не знаеше какво да му каже. Мъжът, когото обичах, беше убит… Друг мъж…

— Аз… бях твърде погълната от работата си там. Не е лесно просто да прекратя всичко и да си тръгна.

— Предполагам, че е така. Е, сега си почини добре. Върни се тогава, когато се почувстваш готова за работа. — Тя се питаше колко ли време ще й е необходимо за това. Погледна часовника, припомнила си, че трябва да си намери стая в някой хотел. Но от редакцията се бяха погрижили за това. — Запазихме ти апартамент във „Феърмонт“. Марджъри искаше да се настаниш при нас, но аз си помислих, че имаш нужда от почивка, а и сигурно вече си станала още по-независима.

Освен това бе казал на Марджъри, че не би искал да я настани в гостната им, особено пък ако носи някоя болест от Виетнам.

Бяха й осигурили също кола и шофьор, а семейство Уилсън я очакваха на вечеря още същия ден. Но нейният биологичен часовник бе с шестнадесет часа напред и тя едва успяваше да държи очите си отворени.

Срещата бе много емоционална и вълнуваща за всички тях. Пакстън имаше чувството, че те очакват от нея да им каже защо бе загинал Питър, но тя все още нямаше никакви отговори, а в главата й се блъскаха още повече въпроси.

През цялата вечер Габи не спря да бърбори за децата си и за новата си къща. Марджи била много умна, Питър — изключително енергичен, стените в дома им били покрити с коприна от „Фортчъни“ и тапети от „Брънзуиг“, а завесите в спалнята им били сини. Пакстън бе толкова изтощена, чувстваше се толкова объркана, че на два пъти, без да иска я нарече Деби. Струваше й се, че не може да се справи с всичко това. Посрещането й дойде твърде много, а животът им през изминалите седем месеца бе съвършено различен от нейния. На няколко пъти едва успяваше да се пребори със сълзите си и с импулса да им каже, че не издържа повече, че не може да понася празния им разговор. Липсваха й звуците и ароматите на Виетнам, стаята й в „Каравел“, Питър… Бил… А когато най-накрая си тръгна от дома на семейство Уилсън, вече й се виеше свят от умора.

Прибра се в хотела си, но остана будна часове наред. Чувстваше се толкова уязвима, уморена и потисната. Заспа едва на зазоряване, а два часа по-късно я събудиха от рецепцията. Трябваше да стане, да се изкъпе и да се облече, а после да се качи на самолета за Савана.

А там се почувства още по-зле. Беше тръгнала с възможно най-неподходящите дрехи. Нямаше какво да сподели с близките си. Не можеше да понася Младежката лига, бридж клуба на майка си, едва изтърпя обяда, даден в нейна чест от Дъщерите на гражданската война. Всички повтаряха, че искат да разберат какво става във Виетнам, но в действителност не проявяваха интерес. Не искаха и да чуят за мириса на кръв, за момчето от Маями с откъснатата ръка, за сакатите просяци, които по залез-слънце запълзяваха по терасата на хотел „Континентал палас“. Не искаха и да знаят за венерическите болести, за наркотиците, за момчетата, които ежедневно умират в плен при виетконговците, за невръстните деца и младежите, които също умират от куршуми и бомби. Не искаха да разберат как тази страна съсипва и унищожава хората, как разбива сърцата им, и в същото време ги кара да я обичат.

И Пакстън през цялото време повтаряше колко съжалява, че е толкова уморена, толкова болна и слаба, и напълно неспособна да им разкаже каквото и да било. Защото те си представяха войната като на филм — без кръв, без шрапнели, без откъснати човешки крайници, без човешко месо, което полепва по униформите на оживелите, без изчезнали момчета и без една умираща страна.

Никога преди Пакстън не се бе чувствала толкова самотна. И никога не бе изглеждала толкова зле. Куини й липсваше ужасно, макар да знаеше, че и тя не би могла да я разбере. Беше пораснала и бе съвсем сама. И напълно различна от хората, които я заобикаляха. Беше й невъзможно да разговаря с някого. Освен с хора като нея, завърнали се оттам.

Една вечер бе излязла с приятели и ужасно съжаляваше, че им се бе обадила, когато в един бар попадна на някакво непознато момче. Разговориха се и тя най-сетне откри сродна душа. Поговориха за Бен Сук и Ку Чи, за Нха Транг, Биен Хоа, Лонг Бинх, Хю и Вунг Тау — курорта, в който тя и Бил бяха прекарали първия си уикенд. Сякаш си говореха на някакъв таен език, познат само на посветените приятели и това бе най-приятната й вечер, през двете седмици откакто се бе завърнала в Савана. На раздяла си стиснаха ръцете, а когато по-късно вечерта се прибра у дома, Пакстън вече не се чувстваше толкова самотна.

Особено мъчителни бяха разговорите с майка й. Беатрис смяташе, че Пакстън все още скърби за Питър, но това беше твърде далеч от истината. Тя се разкъсваше от мъка по изгубената си младост, тъгуваше за страната, която нямаше да види никога повече, скърбеше за двамата мъже, които бе обичала, и за оная част от нея самата, която те бяха отнесли със себе си.

А брат й обясняваше състоянието й единствено с преумора и изтощение. Най-накрая, в средата на февруари, след като си бе купила някои дрехи, които изглеждаха по-подходящи за случая от бойните й ботуши, които тя неизменно носеше със себе си, Пакстън отлетя за Сан Франциско.

Сериозно се залови за работата си в „Сън“. Остана на хотел няколко седмици, докато си намери един малък апартамент. Всяка вечер си обещаваше, че ще се обади на Габи, само за да установи, че не може да го направи. Нямаше какво да й каже. Не изпитваше желание да види новата й къща и новите й пердета, не желаеше да разговаря с Мат, който, кой знае защо, сега й се струваше твърде тесногръд и високомерен, а и всички те й изглеждаха толкова превзети. И напълно безинтересни. И маловажни. Дните, в които ги бе чувствала толкова близки и сърдечни приятели, бяха отминали безвъзвратно. Хората, които бе обичала, вече ги нямаше. Не й бе останал никой. А тя не можеше да понася дори и работата си във вестника.

Заради опита, който бе натрупала във Виетнам, й бяха възложили да отразява местните политически събития, но тя намираше работата си невероятно отегчителна. Господин Уилсън я подтикваше, ако й е възможно, да се запише на вечерни курсове и да получи все пак дипломата си от „Бъркли“. Пакстън не можеше да си представи, че би могла да започне да учи отново — толкова уморително и отчайващо безполезно занимание. През цялото време се чувстваше смазана от умора. Мразеше вечерите, защото трябваше да се прибере у дома. Беше на двадесет и три години, а имаше чувството, че целият й живот е приключил и единствените хора, с които можеше да разговаря, бяха онези, които като нея се бяха върнали от Виетнам.

От време на време попадаше на такива хора. Разговаряха часове наред, но после те си тръгваха и отново настъпваше тишина. През цялото това време Пакстън знаеше, че във Виетнам хората се бият, печелят, губят и умират. А тя бе далеч от всичко това, макар че не искаше да бъде никъде другаде, освен в Сайгон. Един ден се опита да обясни какво чувства на редактора на вестника, но той само се усмихна и й каза, че работата, която върши в Сан Франциско е чудесна.

Пакстън продължаваше да следи новините от Виетнам. Постоянно се питаше какво ли правят Ралф и останалите. Дали все още са там? Защо тя трябваше да се върне у дома? С какво бе заслужила подобно отношение.

А противно на обещанията, които тя и целият американски народ бяха чули, войната ставаше все по-ожесточена, а жертвите — все повече и повече.

В края на май, четири месеца след завръщането й, Пакстън осъзна, че не би могла да издържи повече. Питър бе мъртъв вече повече от година и тя бе присъствала на помена. Най-лошото обаче бе, че и тя се чувстваше мъртва като него. Той и Бил поне бяха живели и умрели след това, бяха се появили на този свят и си бяха отишли с достойнство, но тя само вегетираше, пишеше за неща, които не я интересуваха, убедена, че напразно пропилява живота си.

Най-накрая, на първи юни, точно преди Никсън да замине за Мидуей^[1], за да се срещне с Тиен, Пакстън взе окончателното си решение. Влезе решително в кабинета на Ед Уилсън. За пръв път от месеци наред се почувства по-добре. Беше напълно уверена в себе си. Помоли го да й продължи предишната рубрика. После му обясни внимателно, че ако той не я изпрати в Сайгон, някой друг ще го направи.

Ед беше ужасен. За миг се зачуди дали не бе малко откачила през времето, прекарано във Виетнам.

— За бога, защо искаш да се върнеш пак там? По дяволите, Пакстън, хората правят всичко възможно, за да не видят никога тази страна. — Днешната му позиция нямаше нищо общо с първоначалните му убеждения, които се бяха променили след смъртта на сина му. — Защо искаш да заминеш?

— Защото изпитвам нужда да съм там — отчаяно се опита да му обясни. — Защото тук се чувствам безполезна. Защото, в действителност, никой не разбира какво става там. Никой, освен хората, които познават тази война.

— И ти си мислиш, че разбираш всичко много по-добре от нас? — В гласа му се долавяше недоверие. И скептицизъм.

— Не, но поне я видях. Зная за какво става дума. Не е необходимо да ми се обяснява. И не мога да си седя тук, да обсъждам колите, завесите, децата и скарите за барбекю на хората, при положение че знам какво става там. Господин Уилсън, аз трябва да замина.

Решението й му се струваше абсолютна лудост, но тя беше достатъчно голяма и зряла, за да знае какво иска, а и рубриката й несъмнено бе имала голям успех. След прекратяването й в редакцията се получиха много оплаквания, но нито един от другите им репортери не пожела да замине за Сайгон.

— Какво мислят близките ти за това?

— Все още не съм им казала.

— Ами ако те убият? — направо попита той.

— Значи така ми е било писано — тихо отвърна тя.

— Също като Питър. Съдба…

Ед кимна. И той като нея, се бе примирил със смъртта му. Знаеше обаче, че Марджъри все още се гневи на съдбата заради несправедливия удар, който им бе нанесла. Той също знаеше, че не е честно. Но… просто се бе случило…

— Колко време искаш да останеш този път, Пакстън?

— Не зная… — Тя се замисли. — Може би година. Всъщност, предпочитам да не се уточнява срокът за завръщането ми. — Усмихна му се непринудено. За пръв път от четири месеца насам. — Ще те уведомя, когато реша, че не мога да издържам повече. Или когато войната свърши.

— Пакстън? — Той я изгледа дълго, продължително. — Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — Забелязал кимването й, той реши, че трябва да задоволи собственото си любопитство. Не можеше да проумее желанието й отново да замине за Виетнам. — Имаш ли си там някого?

Пакстън разбираше какво има предвид, но само поклати глава.

— Имам приятели. Други лунатици като мен самата — рече тя, замислена за Ралф и останалите, — които искат да видят всичко, чак до горчивия край на тази война.

— Надявам се той да дойде скоро — тъжно отрони Ед. А после я изненада с цифрата на заплатата й, която назова. — Можеш да се настаниш в същия хотел. Или в някой по-добър, ако има такъв. Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, докато си там, Пакстън. Предоставям ти пълна свобода на действията. — Изправи се и я целуна, а тя му благодари и напусна кабинета му, грейнала от радост.

— Някой май е получил повишение — подхвърли й една от редакторките, когато Пакстън мина край тях.

— Можеш да се обзаложиш на това — захили се тя. — Позволиха ми отново да водя старата си рубрика и заминавам за Сайгон.

— По дяволите! — рече момичето и изумено поклати глава. За всички останали, желанието й да се върне във Виетнам бе напълно непонятно.

А когато седна зад бюрото си, Пакстън съчини една телеграма, адресирана до Ралф Джонсън в кореспондентското бюро на „АП“ в „Идън билдинг“, Сайгон.

Връщам се у дома с първия възможен полет. Приготви се. С обич: Делта Делта.

Изпрати телеграмата и се прибра в апартамента си, за да опакова багажа и да се обади на майка си и Габи. Майка й беше ужасена, но дълбоко в себе си изобщо не бе изненадана. А Габи се разплака, защото третото й дете трябваше да се роди всеки момент. Но Пакстън си имаше свой собствен живот.

Два дни по-късно отлетя за Сайгон.