Даниел Стийл
Знакът на съдбата (26)

Глава петнадесета

Последният й ден в Сайгон премина като насън. Изведнъж с изненада установи, че няма какво толкова да върши. Следобед се сбогува с всички в бюрото на „АП“, а когато си тръгна оттам, нямаше сили да говори. През цялото време си мислеше за Ралф, за Франс и за двете деца. За последен път посети „Глупостите в пет часа“, а после седна на терасата на хотел „Континентал палас“. Просяците, които се тълпяха около нея, вече не я плашеха. Те само я потискаха. Случайно видя Жан-Пиер и се сбогува и с него. В този град не й бе останал никой близък и скъп приятел. Хората, които бе обичала, си бяха отишли. По най-различни причини.

Изпи едно питие с Жан-Пиер, но той бе вече пиян и кой знае защо, не спираше да й говори за Найджъл. Той беше мъртъв от доста време насам, а Пакстън започваше да се пита дали, ако бе решила да остане, щеше да свърши като Жан-Пиер — пияна, объркана, разочарована, изпълнена със злоба и горчивина. Хората, които оставаха тук прекалено дълго, ставаха като него. Но и онези, които си тръгваха, изобщо не бяха същите. Тогава? Кой оставаше непроменен, неосакатен и непопарен от престоя си тук? Онези, които бяха загубили живота си? А може би никой. Вероятно това бе най-верният отговор. Никой не можеше да спечели в тази война. И никога нямаше да успее.

— Ще се върнеш ли?

Той я погледна, почти изтрезнял между две питиета, но тя само поклати глава. Този път знаеше, че си заминава завинаги. Независимо от това колко трудно щеше да се окаже завръщането й, тя съзнаваше, че тук не би могла да научи нищо повече. Трябваше да се върне у дома и да започне нов живот. Дълбоко в душата си знаеше, че ще продължи да разпитва за Тони. Но разследването й може би щеше да е по-ефективно, ако го върши в Америка. В Щатите живееха и други хора, които скърбяха за мъжете, които бяха изгубили, за близките си, попаднали в плен, или изчезнали по време на акция.

— И аз ще трябва да си ходя — добави Жан-Пиер, сякаш тази мисъл му бе хрумнала току-що. Но и той като нея си нямаше никого у дома.

Сбогува се с Жан-Пиер и тръгна по „Ту До“ към хотела си. Сърцето й се сви от болка, докато се движеше сред познатите звуци и аромати. На площада видя един американски войник, който се опитваше да научи банда улични хлапета да играят софтбол^[1] и се разсмя. В Тан Сон Нхут постоянно се провеждаха турнири. Бе ходила да ги гледа няколко пъти с Бил, но Тони никога не бе харесвал тази игра. Той беше прекалено нервен и припрян. Обичаше да говори, да мисли, да спори и да философства. Не му доставяше удоволствие да стои на едно място и да гледа как другите играят бейзбол. Беше я научил на толкова много неща, докато бяха заедно. За живота, за хората, за войната, за това, че трябва да прави най-доброто, на което е способна. Пакстън си спомняше нещата, които й бе казвал… идеите, които бе споделял… и нощта, в която бяха помогнали на Франс да роди бебето си.

В този момент всичко това й приличаше на отдавна отминал сън.

Тя прекоси фоайето на „Каравел“, припомняйки си колко неловко се бяха чувствали и двамата, когато Тони бе дошъл да я посети в хотела й за пръв път. Началото бе толкова трудно. А колко щастливи бяха след това… и по време на незабравимия им отпуск в Хонконг. Тя все още носеше пръстена със сърчицето. И щеше да го носи до края на дните си. Както и гривната на Бил. А медальонът на Питър пазеше сред най-ценните си вещи. Точно както другите хора, които пазеха кичури коса, части от медальони, малки парченца от униформи, или носеха гривни с имената на загиналите. Това бяха реликви от едно време, донесло им много страдания, но и много любов, време, което бе взело големи жертви, и което все още не бе свършило.

Преследваха я духовете на загиналите близки и приятели, докато опаковаше багажа и подреждаше книгите си, които щеше да остави на малкото си останали живи приятели. Щеше да отнесе със себе си много малко багаж… и спомените, които никой не можеше да й отнеме.

На следващия ден Пакстън взе такси до базата „Тан Сон Нхут“ и заедно с останалите зачака да се върне у дома. Беше пълно с виетнамски момичета, които плачеха за приятелите си, яки, здрави на вид момчета, които едва сдържаха нетърпението си и искаха час по-скоро да се качат на самолета. Имаше и няколко ранени. Раните им обаче не бяха сериозни. Тук-там се виждаше превързана или липсваща ръка, чифт чисто нови патерици… Но и другите, онези, които нямаха видими наранявания, не бяха същите. Техните рани бяха дълбоко в душите им и хората просто не можеха да ги забележат.

Самолетът направи един кръг над Сайгон и дъхът на Пакстън сякаш спря за миг, когато тя погледна надолу. Chao ong, прошепна тя и самолетът се насочи към къщи. Сбогом… довиждане, Виетнам… довиждане… аз наистина те обичах…

Затвори очи. Струваше й се, че и Тони е тук, седнал до нея. Чувстваше се като предател, загдето го изоставя във Виетнам, но всички й повтаряха, че той е мъртъв и тя трябваше да се опита да им повярва.

А и вече като че ли нямаше друг избор. Трябваше да се върне у дома за погребението на майка си. Но се чувстваше някак странно. Не изпитваше нищо към никого. Сърцето й, скътало любовта към Тони, се бе превърнало на камък в гърдите й. Знаеше, че все още го обича и винаги ще го обича, но той бе отнесъл част от нея със себе си. Както и всички преди него.

Летяха от Сайгон до Мидуей, а от там до Сан Франциско. Не се обади в редакцията на вестника, нито пък на Уилсънови. Те знаеха, че тя се прибира у дома. Трябваше само да смени самолета и да продължи за Савана. След няколко дни щеше да се върне в Сан Франциско и да реши какво да прави с работата си във вестника. Но рубриката „Вести от Виетнам“ вече бе закрита. Пакстън бе приключила с този етап от живота си.

Беше четири часът след обяд, когато кацна в Савана. Взе чантите си, нае такси и даде на шофьора адреса на къщата, в която бе пораснала. Все още имаше ключ, а когато пристигна, в дома й нямаше никого. След смъртта на майка й новото момиче бе освободено. Вече нямаха нужда от нея. Пакстън веднага се обади на Джордж и като изпъшка от изтощение, седна в познатата кухня. В хладилника нямаше нищо, а за нейна изненада, шкафовете също бяха почти празни. Но за Пакстън това нямаше значение. Нищо вече не я интересуваше. А завръщането й у дома се бе оказало по-болезнено, отколкото очакваше. Домът й, й напомняше за миналото, което нямаше да се повтори никога повече, както и за онова, което никога не бе намерила в семейството си.

Пакстън се изкъпа, преоблече се и отиде в погребалното бюро в града, за да се срещне с Джордж. Докато стоеше край ковчега, загледана в майка си, тя осъзна, че не изпитва абсолютно нищо. Нищо, освен жал. Жал към тази нещастна жена, която през по-голямата част от живота си се бе оказала неспособна да даде, а също и да получи любов от близките си. Пакстън знаеше, че докато беше жив, баща й я бе обичал дълбоко и искрено. А Куини бе дала всичко, на което бе способна… Животът на Ралф бе пълноценен… дори и на Франс… на Питър и Бил… и на Тони… Но тази жена не бе направила нищо в живота си. Беше посещавала единствено клубовете си, а сега бе дошъл краят и на това.

— Изглеждаш уморена — прошепна Джордж. Облечен бе в тъмен костюм, а Пакстън забеляза, че косата му бе започнала да посивява и му придаваше много внушителен и достолепен вид.

— И как иначе? Пътувах цели двадесет и шест часа.

Тя го погледна със съжаление. Толкова много приличаше на майка им. Беше я целунал бегло, прегърнал я бе едва-едва. Изобщо не я попита как е, а след всичко, което бе преживяла, той бе изненадан от уморения й вид.

— Струваш ми се отслабнала.

Тя му се усмихна.

— Вероятно си прав. Животът във Виетнам понякога става малко опасен. Мини, снайперисти, самоубийства, момчета, изчезнали по време на акция… нали разбираш… също като в Савана. — Разговаряха тихичко край ковчега на майка им. — Как са Алисън и децата?

Докато тя отсъстваше, Алисън бе родила отново, но Пакстън се чувстваше напълно отчуждена от тези деца.

— Добре са. Щеше да дойде тази вечер, но малките са нещо неразположени.

Нямаше значение. Майка й, така или иначе, никога нямаше да узнае това.

Вечерта дойдоха хора, за да изкажат последна почит към покойната. Преобладаваха жени от „Дъщерите на гражданската война“. А на следващата сутрин всички се събраха за службата в Епископалната църква „Свети Джон“. Беше много тържествено. Съпрузите на приятелките й носеха ковчега. Церемонията беше внушителна и благоприлична — точно както би искала майка й. Когато всичко приключи, на Пакстън й се прииска веднага да се махне от града. Самото й пребиваване в празната къща я потискаше. Каза на брат си, че трябва да продаде къщата. Тя не проявяваше никакъв интерес към нея. Не можеше да си представи дори, че би могла да се върне в Савана.

— Освен ако двамата с Алисън не искате да се пренесете тук.

— Къщата не е достатъчно голяма за нас — учтиво рече той. — Искаш ли нещо от вещите й?

Майка й притежаваше няколко наниза перли, часовник с диаманти, който баща им й бе подарил, обеци и други бижута, но на Пакстън й се гадеше само при мисълта, че би могла да рови из скъпоценностите на майка си в този момент.

— Просто ми ги изпрати. Задръж нещо и за Алисън.

— Всъщност — той леко се изкашля, — тя би искала да вземе дрехите на мама и коженото й палто.

То беше на десет години и отдавна вече не бе на мода. Пакстън го погледна с тъга и съжаление. Искаше й се да му предложи да купи на жена си ново палто, но не го направи.

— Чудесно. — Тя самата бе много по-висока от майка си и се ужасяваше при мисълта, че би могла да облече дрехите й. Думите на брат й бяха твърде дребнави, но тези неща вече не я вълнуваха.

— Какво смяташ да правиш сега? — Джордж се обърна към сестра си, която никога не бе познавал и разбирал. Не можеше да проумее защо бе прекарала по-голямата част от последните две години във Виетнам, макар че бе останал изненадан от силните статии, които изпращаше оттам и които бяха отпечатвани дори във вестниците на Джорджия.

— Все още не зная. — Погледна го и въздъхна, а после се запита какво ли би си помислил Тони за него. Беше сигурна, че двамата мъже щяха да се намразят от пръв поглед. Тони беше прекалено прям и безцеремонен, твърде честен, за да се примирява с глупостите на Джордж. — Утре заминавам за Сан Франциско. Ще поговоря с шефовете за плановете им. Мисля, че за известно време поне, като повечето войници, които се прибират от Виетнам, ще ми е трудно да свикна и да се приспособя. Когато се върнах миналата година, се чувствах по същия начин.

— Смяташ ли пак да се връщаш във Виетнам? — Погледна я, опитвайки се да проумее коя, в края на краищата, бе тя. Чудеше се дали изобщо я бе познавал някога. Ако я бе попитал, тя щеше да му отговори, че той така и не бе успял да я опознае.

— Не мисля, че ще го направя. Струва ми се, че вече трябва да си остана у дома.

— Аз никога не разбрах, защо реши да заминеш… освен… ами, смъртта на онова момче… но това не бе достатъчно основание, за да прекараш толкова време в Сайгон.

— Може би…

И въпреки това, мъката и скръбта й бяха помогнали да издържи през тези две години. Както и необходимостта да разкаже за войната, вътрешната й убеденост, че трябва да е там.

— Но както и да е. Ще те уведомя за плановете си. — После се сбогува с него, а той едва-едва я целуна по бузата.

На сутринта Пакстън си тръгна. Заключи вратата и пусна ключа в пощенската кутия. Той нямаше да й трябва повече. Беше помолила Джордж да й изпрати нещата, след като тя се установи на някакъв постоянен адрес в Сан Франциско.

Но когато си тръгна, Пакстън се почувства като циганка. Беше човек без дом, без семейство, с твърде несигурно бъдеще. Ако брат й се бе замислил малко, сигурно щеше да му се стори странно, че един човек, прекарал по-голямата част от живота си в техния дом, може внезапно да се почувства толкова самотен и бездомен. Другите войници, които се връщаха от Виетнам, изпитваха същите чувства. Прибираха се в страната, но не искаха да се върнат по домовете си, не знаеха нито къде да отидат, нито какво да правят, не можеха да си представят какво ще се случи при завръщането им.

Пакстън се измъчваше от същите мисли и страхове по време на полета до Сан Франциско. След пристигането си се настани в един малък хотел. Този път нямаше запазен апартамент във „Феърмонт“, а и Уилсънови не я поканиха на вечеря. След няколко дни размисъл, Пакстън реши да не се обажда на Габи. Просто не знаеше какво да й каже. Как би могла да й разкаже… за Франс… за Ралф… за Бил… за Тони… Как да обясни случилото се на един човек, който си живееше в пълна безопасност и охолство, посещаваше официални приеми и вечери, ходеше на мач и на кино? Това просто бе невъзможно.

Видя се с Ед Уилсън в редакцията на вестника и поговориха за плановете й. Най-доброто, което можеше да й предложи, бе собствена рубрика за местните събития. В определен смисъл „Сън“ беше един малък вестник в малък град.

— Духовете в страната се поуспокоиха напоследък. Хората не искат вече да слушат за тази война, Пакстън. Умориха се от нея, от шума и демонстрациите, от оплакванията и недоволството. Мисля, че настъпват мирни дни.

Но той се лъжеше. Не отчиташе силния отзвук, който щеше да предизвика убийството на четирима студенти от Националната гвардия по време на антивоенна демонстрация в Държавния университет Кент в Охайо. Други осем студенти бяха ранени в същия ден. А случилото се само доказа онова, в което Пакстън дълбоко вярваше. Тя бе убедена, че има хора, които са загрижени заради тази война, че страната все още кърви, че не знае как да изцери голямата рана, която си бяха причинили сами с навлизането във Виетнам.

Но „Ню Йорк Таймс“ внезапно направи избора й много по-лесен. През всичките тези години хората от „Морнинг сън“ бяха изключително лоялни и почтени към нея. А Ед Уилсън й бе дал шанса да замине за Сайгон, когато тя бе по-зелена и от страната, в която отиваше. Но Пакстън вече бе надраснала мащабите на вестника им. И изведнъж, най-неочаквано, получи предложение от „Таймс“ да замине за Париж и да отразява мирните преговори. Шефовете на „Таймс“ искаха тя да се яви най-напред в Ню Йорк, за да обсъдят назначението й, а Пакстън бе изключително поласкана както от самото предложение, така и от заплатата. Изказаха се много ласкаво за рубриката й в „Сън“. Отнасяха се към нея като към експерт по проблемите на войната. Беше й трудно да повярва в случилото се, а когато затвори телефона, се разсмя като хлапе. Искаше й се да можеше да сподели новината с Тони. През цялата нощ си мисли за него, опитвайки се да го достигне с мислите си, където и да се намираше той в този момент. А когато най-после заспа, го сънува да се промъква из храсталака в джунглата, да се крие в изоставените тунели. Когато се събуди, осъзна, че всичко е било просто сън. И въпреки това, Пакстън отново изпита чувството, обхванало я веднага след съобщението за изчезването му. Струваше й се, че той не е мъртъв, че все още е жив някъде. Понякога се питаше дали тази й убеденост не се дължи на факта, че просто не би могла да понесе още една смърт. Но каквато и да бе причината, чувството й бе съвсем истинско и трайно.

Ед Уилсън остана много доволен, когато тя му каза за работата в „Таймс“. И изпита истинско облекчение. Подозираше, че ако Пакстън бе останала при тях, много скоро щеше да се превърне в сериозен проблем. Както повечето от момчетата, които се завръщаха от Виетнам, тя сякаш не знаеше какво да прави със себе си, не бе сигурна какво точно иска. Изглеждаше така, сякаш Виетнам бе изцедил жизнените й сили, лишил я бе от идеалите й, обезсмислил бе целите й. Войната сякаш я бе прекършила, сломила бе куража и смелостта й, пречупила бе твърдостта й. А понякога Ед си мислеше, че може би става дума и за наркотици. Но каквато и да бе причината за състоянието й, той се радваше, че тя заминава. Пакстън вече не бе момичето, което познаваше. Беше огорчена, озлобена, изпълнена с тъга, а някъде дълбоко в душата си — Ед бе сигурен в това — все още изпитваше ярост и гняв. Той й пожела късмет, а тя го помоли да поздрави госпожа Уилсън и Габи. Не се видя с нито една от тях преди заминаването си и това, в известен смисъл, й донесе облекчение. Поне не й се бе наложило да се преструва, че все още проявява интерес към начина им на живот. Истината бе, че техните проблеми и дребни радости изобщо не я вълнуваха.

В Ню Йорк се срещна с шефовете в „Таймс“. Настаниха я в някакъв хотел на име Алгонкуин. Беше пълен с журналисти, писатели и драматурзи. Имаше и няколко бизнесмени. Гостите на хотела представляваха пъстра и любопитна група, но Пакстън не разговаряше с никого. Остана доволна от условията и изискванията на „Таймс“. Онова, което искаха от нея, бе истината за преговорите в Париж. Искаха информация за мирните разговори, интервю с лейтенант Кели преди заминаването и за Париж, както и всичко друго, свързано с Виетнам, което тя бе видяла по време на престоя си там. Очакваха силни и вълнуващи материали — като онези, които бе изпращала от Виетнам след мисиите си с Ралф в Ан Лок и Да Нанг, в Лонг Бинх и Чу Лай, както и от другите места, с които бе свързан животът й през изминалите две години. Искаха всичко за войната. Минало, настояще и бъдеще. До самия й край. Настояваха да я направят отговорен редактор по въпросите за Виетнам, а Пакстън разбираше, че не би могла да мечтае за по-добро предложение.

— Кога започвам? — попита тя, неспособна да прикрие вълнението си.

— Утре. — Главният редактор се усмихна доволно. Бяха се опасявали, че тя няма да приеме работата. Много хора бяха уморени до смърт от тази тема. — Говоря сериозно. Защо не се заемеш с интервюто с Кели през следващата седмица? Ние ще задействаме необходимите връзки, за да те пуснат при него. А веднага щом свършиш, ще можеш да отлетиш за Париж. Какво ще кажеш?

— Страхотно. — Едва ли интервюто с един мъж, обвинен в зверско избиване на мирни хора, можеше да се нарече страхотно. Но тя остана доволна, че ще разполага с малко време в Ню Йорк. Имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да се заеме с интервюто с лейтенант Кели.

Един цял ден се разхожда из Ню Йорк. Чувстваше се по същия начин, както и при първото си отиване в Сайгон. Откриваше нови места и аромати, наблюдаваше хората и уличното движение. Купи си някои дрехи, от които имаше остра нужда. Особено пък щом щеше да работи като специалист по въпросите на Виетнам за „Ню Йорк Таймс“.

Най-накрая се върна в хотела си и му позвъни. Седна на леглото и затвори очи, сдържа дъха си за миг, а после каза една малка молитва за Тони. Надяваше се, че той не би имал нищо против. Кой знае защо, обаче, бе сигурна, че той не би одобрил намеренията й, но тя чувстваше, че трябва да го направи.

Обади се на бюро справки в Куинс. Наложи се три пъти да каже името му буква по буква и най-накрая го откриха в Грейт Нек, Лонг Айлънд. Томас Кампобело. Пакстън се молеше това да е адресът, който й трябва. Но едва ли имаше грешка. Хората с името Томас Кампобело сигурно не бяха чак толкова много.

Набра телефонния номер и за миг си помисли, че никой няма да й отговори. Но отсреща се обади непознат глас. Беше жена.

— Госпожа Кампобело, моля. — Ако обстоятелствата бяха малко по-различни, това би могло да е вече нейното име, но Пакстън не можеше да си позволи да мисли за това точно в този момент.

— На телефона. — Типичен нюйоркски акцент. Ако съдеше по гласа, жената очевидно бе млада и приятна. И ако това не беше майката на Тони, значи Пакстън разговаряше с Барбара.

— Госпожа Кампобело? Барбара Кампобело?

— Да. — Започваше да се изнервя. — Кой се обажда? — Може би някоя от онези мръсници, които говореха гадости по телефона?

— Аз… аз зная, че обаждането ми е малко необичайно, но аз… — О, боже, дано не затвори… о, моля те… — Познавах бившия ви съпруг във Виетнам. — Настъпи безкрайна пауза. Двете жени седяха, всяка в стаята си, и с разтреперани пръсти стискаха телефонните слушалки. — Аз… ние бяхме много добри приятели… и той ме помоли, в случай че му се случи нещо, да се обадя на вас и Джоуи. — Това беше лъжа, но не съвсем. Веднъж, много късно през нощта, той я бе помолил да наглежда момчето му, ако нещо се случеше с него. Но не бе споменал нищо за майката на детето. Пакстън обаче знаеше, че има по-големи шансове, ако включи в заръката му и жената, която на два пъти бе ставала госпожа Кампобело. — Не искам да се натрапвам в подобен момент, но случайно съм в Ню Йорк и…

— Добре ли го познавахте? — Тя говореше съвсем тихо, почти шепнешком, сякаш споменаването на името му бе забранено.

— Ние бяхме… — Не знаеше какво да каже. — Много близки приятели… и… той много обичаше Джоуи. Сигурна съм, че знаете това.

— Не го е виждал от пет години. — В гласа й се долавяше горчивина, но Пакстън бе много по-добре информирана, отколкото тя предполагаше.

— Той изобщо не се е връщал в Щатите, госпожо Кампобело. След случилото се… мисля, че просто не е могъл… — Малко чувство на вина нямаше да я убие. Бяха изминали почти шест години от развода им и тя бе родила още три деца от брата на Тони. Едва ли изпитваше някакви угризения. А и какво от това, щом те биха помогнали на Пакстън да се види с Джоуи? — Той смяташе, че Джоуи е щастлив с вас и съпруга ви.

— Така е — отбранително заяви Барбара, а Пакстън почувства, че самообладанието й започва да се пропуква.

— Той знае ли какво се е случило с баща му във Виетнам?

— Знае само, че е изчезнал по време на акция. Тони от време на време му пишеше и ние никога не сме крили писмата му от Джоуи. Давах му ги всеки път — обясни тя, сякаш се оправдаваше. — Мисля, че се разстрои, когато му казахме, че баща му е умрял. Всяко дете на негово място би се разстроило. Но той е много затворен, никога не споделя чувствата си.

А и какво друго да се очаква от дете, което не бе виждало баща си от години, защото майка му се бе омъжила за чичо му? Стори й се интересно, че госпожа Кампобело е абсолютно сигурна, че статусът на Тони като изчезнал по време на акция означава, че той е загинал във Виетнам.

— Може ли да поговоря с него? — Не знаеше какво повече да й каже. — Ще имате ли нещо против?

— Какво искате да му кажете?

— Че татко му много го обичаше. Че съжалявам за случилото се. Искам да му разкажа за последните му дни. Баща му беше един от най-смелите мъже във Виетнам. В частта, в която служеше, неофициално ги наричаха тунелни плъхове. Те прочистваха онези невероятни тунели, прокопани от виетконговците, за да шпионират и саботират действията на нашите войски и на южновиетнамската армия. Това може би ще е интересно за Джоуи и ще му даде основание да се гордее с баща си — спокойно обясни Пакстън.

— Да — обади се Барбара Кампобело. — Може би. — После додаде: — Ще трябва да поговоря със съпруга си. Бихте ли ми казали името си отново?

— Пакстън Андрюз.

— И се запознахте с него във Виетнам? Медицинска сестра ли сте?

— Не. Бях кореспондент на един вестник от Сан Франциско. Сега работя за „Ню Йорк Таймс“ и след няколко дни заминавам за Вашингтон, Джорджия и Париж. — Нарочно й каза всичко това, за да я впечатли. И успя. По дяволите, та тя дори би могла да напише статия за Тони, за бившата му съпруга и детето му… Пакстън веднага разбра какви мисли минават през главата на жената отсреща. Зачуди се как, по дяволите, бе живял Тони с тази кукличка. Но той се бе влюбил в нея на тринадесет години, а на осемнадесет е бил вече женен. Това обясняваше много неща. — Да ви се обадя ли отново? — продължи да настоява Пакстън.

— Ние ще ви позвъним. Какъв е вашият номер?

— Отседнала съм в хотел „Алгонкуин“ в Манхатън.

— Ще ви се обадя довечера.

— Благодаря. — После додаде: — Ще се опитам да не го разстройвам… Искам само да го видя… заради Тони… Обещах му. — Това бе вярно в известен смисъл, но Пакстън искаше да се срещне с детето, защото то беше част от Тони.

А майката на момчето изглежда долови нещо в гласа на Пакстън, поколеба се за момент, но все пак попита:

— Обичахте ли го?

Пакстън замълча.

— Да, обичах го. — Гордееше се с това, но не смяташе, че другата жена има право да се интересува от личния й живот. И въпреки това, признанието й сякаш ги свърза по някакъв начин.

— И аз го обичах. Преди много години. Беше добър човек… и добър баща. Имахме малко момиченце… то умря… може би Тони ви е разказал за нея…

— Да, разказа ми — тихичко отвърна Пакстън.

— Мисля, че това унищожи брака ни. Никой не беше виновен за случилото се, но всеки път, когато го погледнех, се сещах за мъртвото си момиченце, а той бе толкова съкрушен… Томи… е, той ме накара да се чувствам по-добре.

Да, обзалагам се, че е било така, помисли си Пакстън, макар да подозираше, че в думите на жената има известна истина. Тони сам й бе признал, че е бил толкова погълнат от скръбта си, и така обсебен от Джоуи след раждането му, че без да иска е съсипал брака им. Така че Барбара имаше право. Донякъде. Но изборът й на друг съпруг се бе оказал жесток. Пълната й липса на такт бе тласнала Тони към Виетнам, лишила бе Джоуи от баща му. Но коя беше тя, че да я съди? Ако Барбара Кампобело не се бе омъжила за брата на бившия си съпруг, Пакстън никога нямаше да се запознае с Тони в Сайгон.

— Съжалявам — отново повтори тя.

— Да-а… Ще ви се обадя. — После затвори телефона, а Пакстън прекара остатъка от следобеда в „Метрополитън мюзиъм“. Онова, което видя там, нямаше нищо общо със Сайгон. А когато се върна в хотела, я очакваше съобщение от майката на Джоуи. Пакстън й позвъни веднага и, за нейна радост, жената й каза, че може да ги посети на следващата сутрин. Беше събота и Джоуи нямаше да е на училище. Дори и майката на Тони щяла да дойде, защото искала да се запознае с Пакстън.

Барбара не й каза, че съпругът й бе изпаднал в ярост, когато го бе уведомила за молбата на Пакстън, но тя бе успяла да го убеди, че дължат това на Тони и на Джоуи, подчертала бе, че Пакстън е важен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ и че би могла да вдигне голям шум, ако не й позволят да изпълни последното желание на Тони и да се види с момчето. Той се бе съгласил, но това само бе засилило гнева му. На Барбара обаче не й пукаше. Искаше тази среща да се осъществи. С готовност обясни на Пакстън как да стигне до тях.

На следващата сутрин Пакстън нае кола и се отправи към Грейт Нек.

А когато пристигна, всички те я очакваха. Дори и възрастната госпожа Кампобело, облечена в черна рокля. И трите малки момиченца, пременени в красиви розови роклички. Приличаха на бонбончета и Пакстън едва не се разсмя, като ги погледна. Бяха много красиви деца, но й бяха напълно непознати и Пакстън просто не знаеше какво да им каже. Всичко бе толкова смущаващо.

Барбара, свекърва й и момичетата бяха навън, когато Пакстън пристигна. Далеч зад тях стоеше висок, силен на вид мъж, но той не се приближи и тя изобщо не можа да прецени дали прилича на Тони. Във всеки случай той очевидно не изгаряше от желание да се запознае с нея. След това Барбара я представи на свекърва си. Пакстън я погледна и сякаш видя Тони пред себе си. Жената се разплака веднага щом Пакстън докосна ръката й, а после заговори със силен италиански акцент.

— Познавали сте момчето ми във Виетнам? — Гласът й трепереше, но не толкова от възрастта й, колкото от вълнението.

— Да, познавах го. — Пакстън се опитваше да се пребори със собствените си сълзи, а Барбара и дъщерите й отстъпиха встрани. — Той беше чудесен човек. Можете да бъдете много горда с него — едва изрече тя, задавена от сълзи. — Беше известен в цял Виетнам със смелостта си. — Малко бе попресилила нещата. Но не много. Знаеше, че думите й означават много за майката на Тони.

После сълзи опариха очите й, тя се приближи и прегърна старата жена.

— Аз съм виновна, че той замина… Трябваше да попреча на онова, което се случи, но не го направих.

— Не бихте могла да сторите нищо — успокои я Пакстън, която чудесно разбираше за какво става дума. Всички те бяха погълнати от чувство на вина. В продължение на години самата тя се бе обвинявала за смъртта на Питър… и на Бил… А сега и на Тони? Тя ли ги бе убила? Сами ли бяха виновни за смъртта си? Или пък Чарли? — Той не мразеше никого — увери я Пакстън. — И беше щастлив. — Госпожа Кампобело издуха носа си и кимна, а после я погледна с интерес.

— Вие гадже ли му бяхте?

Пакстън се усмихна на думата и кимна.

— Той беше прекрасен мъж и аз много го обичах.

А после се зачуди защо говори в минало време. За да запазят собствения си разум, те всички се преструваха, че знаят, че е мъртъв, но всъщност не знаеха.

— Вие сте красиво момиче — каза майка му. — И какво правихте там? — Жената очевидно се разкъсваше между любопитството и неодобрението, които изпитваше.

— Пишех статии за един вестник. Така се запознах с него. — Изведнъж се усмихна. — В началото постоянно се карахме.

Майка му се разсмя през сълзи.

— Той и с мен се караше. Когато беше дете, направо ме подлудяваше.

Щеше да каже, че Тони не прилича на брат си, но се отказа. Господ вече я бе наказал за пристрастията й. Томи все още беше при нея, но Тони го нямаше.

В този момент Барбара Кампобело се върна при тях и погледна Пакстън.

— Джоуи е вътре. Ако искате, можете да поговорите с него там.

— Би било чудесно — отвърна Пакстън и Барбара я поведе към входната врата.

Навремето Барбара очевидно бе имала хубава фигура, а лицето й все още бе привлекателно, но тя изглеждаше позагрубяла, наедряла и някак си разочарована. Пакстън я последва в къщата.

Джоуи седеше на канапето. Облечен бе с дънки и чиста риза, а на главата си имаше бейзболна шапка. Когато я погледна, на лицето му се появи същото изражение, което Пакстън толкова харесваше у баща му.

— Здрасти — рече тя и за нейна голяма изненада Барбара дискретно излезе и се върна при другите. — Казвам се Пакстън. — Той я погледна отново и тя бавно се отпусна на един стол до него. — Познавах баща ти във Виетнам. Беше ме помолил да те посетя, ако някога имам път насам. Случайно минавам оттук и си помислих, че трябва да намина да те видя.

Той кимна, очевидно заинтригуван от нея. Приликата с баща му бе толкова поразителна, че чак я плашеше.

— Наистина ли ще пишеш статия за татко? Мама ми го каза. — Пакстън обаче бързо поклати глава.

— Не, Джоуи. — Искаше да бъде откровена с него. Така, както винаги бе постъпвала с баща му. — Тук съм, защото го обичах. А пък той те обичаше толкова много… всъщност — тя се усмихна през сълзи — аз все още го обичам. Върнах се от Виетнам едва преди няколко седмици и много държах да дойда да те видя.

— Какво се случи? — Джоуи я погледна обвинително. — Как умря той?

— Не е сигурно дали е умрял. Единственото, което се знае, е, че е изчезнал по време на акция. Това означава, че е изчезнал по време на бой и не се е върнал повече. Възможно е все още да е жив, възможно е да е мъртъв. Може би е ранен и се крие някъде, а може би е в плен при виетконговците. Никой не знае със сигурност.

— Уха! — Той изглеждате развълнуван. — Никой не ми е казвал това!

Момчето беше на осем години и Пакстън смяташе, че то има право да знае истината.

— Никой нищо не знае. Те смятат, че той е мъртъв. И това е твърде вероятно. Но истината е, че все още никой не е сигурен в смъртта му.

Тогава той я погледна право в очите и й зададе най-трудния въпрос.

— А ти, какво мислиш?

— Какво мисля аз? — повтори тя, докато се питаше дали да му отговори честно. После реши, че трябва да го направи. — Не мога да ти кажа защо, а може и да греша, но аз мисля, че все още е жив. Просто го чувствам със сърцето си… а може би единственото обяснение е, че го обичам толкова много, че не искам да приема смъртта му. Затова имам чувството, че е жив.

Той кимна, опитвайки се да асимилира чутото и се приближи малко по-близо до нея.

— Имаш ли някакви негови снимки? — Идеше й да се наругае за глупостта си. Изобщо не се бе сетила да ги вземе.

— Имам, но са в хотела. Ще направя копия и ще ти ги изпратя от Париж.

Той кимна отново, доволен от обещанието й.

— Ще се връщаш ли отново във Виетнам?

— Не, не мисля.

— Там сигурно е много страшно, а? — Той се приближи още повече, очарован от нея. Тя бе толкова красива, а и бе познавала баща му. С никой друг не можеше да разговаря за него. Майка му се държеше така, сякаш всяка дума, изречена по адрес на баща му, бе едва ли не престъпление, а когато и да споменеше името му, баба му започваше да плаче, а вторият му баща — да крещи. Но тази жена бе изпратена тук от баща му и Джоуи можеше да й каже всичко, което си пожелаеше.

— Много е страшно. — Пакстън му се усмихна. — Но не през цялото време. Имахме и много щастливи мигове. А той много често говореше за теб — рече тя и личицето му светна от радост. Прииска й се да протегне ръка и да го докосне.

— Наистина ли?

— Да. През цялото време. Често ми показваше снимката ти. Искаше да се върне у дома и да те види.

Но не можа. Отиде си на тридесет и една години, а толкова много неща останаха несвършени.

— Ще дойдеш ли да ме видиш пак? — с надежда попита Джоуи и се примъкна още по-близо до нея.

Тя най-сетне протегна ръка и докосна косата му — права и златисто руса, напълно различна от косата на майка му.

— Много бих искала, стига майка ти и вторият ти баща да нямат нищо против.

Джоуи направи някаква гримаса и прошепна:

— Всъщност, той ми е чичо.

А тя му прошепна в отговор:

— Зная! Татко ти ми каза.

— Той май ти е казвал всичко, а?

И тогава се разсмя. Имаше си нова приятелка и тя много му харесваше. Пакстън погали косата му, докосна лицето му и го прегърна точно когато майка му влезе в стаята.

— Посещението беше много приятно — рече Пакстън, изпълнена с благодарност към тая жена, която й бе позволила да дойде тук. — Ще изпратя на Джоуи някои снимки на баща му.

— Да — рече той, за да потвърди думите й.

Бавно излязоха навън, хванати за ръце. Имаха чувството, че вече се разбират и без думи. Преди да си тръгне, тя силно го прегърна.

— Помни, че той много те обичаше. — Джоуи кимна, а очите му се напълниха със сълзи. Пакстън го притисна към себе си, спомнила си как се бе чувствала след смъртта на баща си, но не каза нищо на Джоуи. — Ще ти се обадя отново.

— Добре.

Пакстън видя втория му баща, който се мотаеше наблизо и я наблюдаваше. Беше висок и тъмнокос, но изобщо не приличаше на брат си. Не пожела да се приближи и да се запознае с нея и се върна в гаража, където работеше нещо.

Пакстън отново благодари на Барбара Кампобело, целуна майката на Тони за довиждане, а те й пожелаха късмет в Париж, сякаш я познаваха от години.

— Ще ти изпратя онези снимки — отново обеща на момчето, а той й маха с ръка, докато тя се скри зад ъгъла. Пакстън не можеше да спре да мисли за детето и за това, че то никога повече няма да види баща си.