Даниел Стийл
Знакът на съдбата (21)

Глава десета

Ралф все още беше ядосан, когато на следващия ден я видя в бюрото на „АП“, но тя го заведе на обяд и след няколко питиета той се поуспокои.

— Ти, откачалко такава, мислех си, че ще те убият, докато лежеше в храсталака с момчетата. Все ми се струваше, че следващият куршум е за теб. Даже вече си представях статиите във вестниците.

— Аз също — призна си тя, докато пиеше cafe sua. Това беше силно кафе, подсладено със сухо концентрирано мляко, което тя в началото намираше за отвратително. А сега вече го обичаше.

— Уплаши ли се? — тихичко попита той и Пакстън се усмихна.

— След това. Но точно в онзи момент… не съм сигурна… в първия момент се паникьосах. Чудех се какво ще ми се случи, ако ме хванат жива. Всъщност, най-много ме беше страх от това. — Подобни неща се бяха случвали неведнъж. Много журналисти бяха вземани в плен, но след това обикновено ги освобождаваха. Северновиетнамците ги оставяха живи с чисто пропагандна цел, но винаги съществуваше рискът, че следващия път нямаше да са чак толкова дружелюбни и великодушни. А за мъченията и инквизициите в северновиетнамските лагери се носеха легенди. — Но след това цялото ми внимание бе погълнато от момчетата и от желанието да ги измъкнем оттам, преди да са умрели.

Ралф кимна замислено.

— Бедният Бърти…

— Женен ли беше? — Пакстън не го познаваше добре, макар че винаги го бе харесвала.

— Не. Но имаше приятелка тук. Едно момиче от Колон. Не мисля, че имаше други близки, освен нея. Никаква съпруга, никакви деца. Обадих се в посолството им. Утре сутринта ще изпратят тялото му за Лондон. — Тя кимна, припомнила си как тялото на Бил бе изпратено на Деби. А после Ралф я погледна и за момент й се стори много уморен. — Не ти ли се гади вече от това? Имам предвид смъртта. Понякога се чудя как ли бих се чувствал, ако живеех някъде, където хората умират само от рак, или пък при злополука със ски лифтовете.

Тя се усмихна. Чудесно го разбираше, макар че тя поне за малко се бе махнала от Сайгон. И въпреки това беше тежко и мъчително. Но нито един от тях сякаш не можеше да си тръгне от тази страна. Не можеха да се приберат у дома и да оставят работата си тук недовършена. Точно това се бе случило с нея при завръщането й в Щатите. Чувстваше, че няма право да си седи у дома, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че войната все още не е завършила.

— Да. Гади ми се. С всички е така.

— Понякога се безпокоя… — откровено си призна той. Третото питие го бе хванало, а това му се случваше твърде рядко. Пакстън почти никога не го бе виждала пиян. — Мисля си за Франс, която скоро ще ражда. Това е ужасно място за отглеждане на едно дете.

— Би могъл да се прибереш у дома заедно с тях — тихо рече Пакстън, като се питаше дали това наистина е възможно. Може би той бе живял прекалено дълго по тия места, за да се чувства удобно където и да било другаде. Имаше журналисти като него, които бяха живели толкова дълго в страни като Турция, Алжир или Виетнам, че вече просто не можеха да се върнат в Ню Йорк, Чикаго или Лондон. Понякога Пакстън се чудеше дали той не беше един от тях. Или пък тя.

— Франс не иска да тръгне с мен. Желае да си остане тук. Помни как се е чувствала като съпруга на американски войник — бащата на Ан. Началниците в армията се отнасяли към нея като към боклук, семейството му я мразело. Смята, че ако дойде с мен в Щатите, хората ще я замерят с камъни по улицата. И знаеш ли какво, Пакс? Изобщо не съм сигурен, че няма да го направят. Не съм сигурен дали имам право да я заведа далеч оттук. А това е едно дяволски тъжно място за малките деца. Ако бяхме в Щатите, бих могъл да направя толкова много за Ан. А тук съм щастлив, ако мога да й осигуря относителна безопасност, свястна храна и подслон…

— Как се чувства тя, между другото?

— Дебела. — Той се разсмя. — Страхотна е. — Ралф много се вълнуваше от предстоящото раждане. Никога преди не бе имал деца. Щеше да стане баща на тридесет и девет години и въпреки безразличието, което се опитваше да демонстрира пред приятелите си, той дълбоко и искрено се вълнуваше.

След обяда той се върна в офиса на „АП“, а Пакстън отиде да поплува в хотел „Катинат“, на улица Нгуен Хю. После се върна в „Каравел“, за да напише статията си. Все още не бе събрала мислите си след случилото се в Ку Чи предишния ден. Влезе в хотела и прекоси фоайето, потънала в размисъл. Подскочи от изненада, когато някой докосна ръката й. Вдигна очи и с изненада видя Тони, който стоеше до нея.

— Аз… — Не знаеше какво да му каже. Чудеше се дали няма да й се разкрещи отново. Това сякаш бе любимият му начин на разговор с нея. — Какво те носи насам?

Той я погледна и стана аленочервен от смущение. Беше му по-лесно да разговаря с нея, когато тя беше облечена с тениска, бойни ботуши и униформа, а изключителната й златиста коса бе скрита под каската й. Но сега Пакстън изглеждаше много красива и много женствена и той се почувства пълен глупак, застанал пред нея. Съжали, че изобщо бе дошъл, но знаеше, че бе длъжен да го направи.

— Дължа ти още едно извинение. — Тъмнокафявите очи се вгледаха в зелените и той за миг й заприлича на момче. — Не трябваше да ти крещя вчера. Аз… аз се уплаших за теб и изпитах истинско облекчение, когато видях, че си добре и… беше ми трудно да те видя отново сред нас. Идването ти в базата извика толкова много спомени. — Очите му овлажняха. Бил Куин все още много му липсваше, но Тони бе сигурен, че и тя изпитва същото. А той не беше човек, който можеше да крие чувствата си. — И на теб сигурно не ти е било леко.

Тя кимна, трогната от откровеността му. Сега вече й бе по-лесно да разговаря с него.

— В началото не знаех, че ще идваме в базата. Тръгнах, за да събера материал за статия, а изведнъж се оказах там и можех да мисля единствено за… — Очите й се напълниха със сълзи, тя поклати глава и се извърна настрана. После отново го погледна. — Може би ти имаше право тогава. Може би, когато мислите на човек изцяло са насочени към някой друг, той застрашава собствената си безопасност и тази на хората около него…

— Изобщо не трябваше да говоря всички тия неща. Това не е причината за смъртта му, макар че много ми се искаше да хвърля вината върху теб. Беше ми по-лесно да виня теб, защото ми бе писнало да обвинявам Чарли. Чарли уби толкова много добри мъже, които познавах. Но и Бил си беше виновен. — Тони въздъхна. — Изобщо не трябваше да влиза в онзи тунел. Но той беше от ония хора, които винаги поемат цялата отговорност. Гледаше все той да е най-отпред, а не някой друг. Предишните пъти просто бе имал късмет. А вчера ти направо влезе в капана. Цяла група виетконговци се беше настанила в задния ни двор, а ти изведнъж се оказа на прицела им. Това беше неизбежно, все някой трябваше да го направи. А и ние, като цяло, се справихме много добре. Но в един момент си помислих, че ще те убият и едва не полудях от страх.

— Благодаря ти. — Тя го погледна и бавно се усмихна. — Благодаря ти, че си се притеснявал за мен. — А това не е никак лесно. След толкова много смърт, хората ставаха равнодушни и безчувствени. Не мислеха за останалите, опитвайки се да предпазят себе си. — И аз много се уплаших, когато се замислих за случилото се по пътя за Сайгон. Но докато бях там, с ония момчета, нямах време да мисля за нищо.

— Едва успяхме да ви измъкнем — призна й той. Бяха разговаряли с лейтенанта след това и двамата се бяха съгласили, че случаят можеше да се превърне в жестока касапница. — Всичко можеше да се случи. — Призляваше му само като си помислеше за това.

— Имах късмет. Всъщност, тъкмо бях тръгнала към стаята си, за да се опитам да напиша статията си.

— О! — Изглеждаше разочарован. — Аз трябваше да взема едни документи в Мак Вий и си помислих, че може би… искам да кажа… не зная… не искаш ли да отидем някъде да изпием по едно кафе?

Тя се поколеба за момент. Не беше сигурна какво точно иска той от нея, но после реши, че статията може да почака. И двамата бяха силно разстроени от случилото се и може би нямаше да е зле, ако изпият заедно по едно кафе и се помирят най-сетне. Въпреки грубите му обноски, Пакстън подозираше, че той е напълно безопасен.

— Разбира се. Ще напиша материала си по-късно.

Излязоха от хотела и се насочиха към едно малко кафене на улица „Ту До“. Масата им бе най-отпред, на тротоара, така че можеха да наблюдават целия хаос на уличното движение и суматохата, която цареше около тях, но те и двамата отдавна бяха свикнали с нея.

— Ралф каза, че ние с теб постоянно се караме. — Тя се усмихна и отпи от своето thorn xay, а Тони се разсмя.

— Да-а. Май е точно така, а? — После я погледна глуповато. — Предполагам, че вината за това е изцяло моя.

— Е, не смятам да ти противореча. — Пакстън се разсмя и той се поотпусна.

— Не мога да го избегна. Имам типично италиански нрав.

— А, ето каква била работата. — Тя продължаваше да се смее. — А Ралф смята, че и двамата сме луди.

— Това също е възможно. — Той й се захили и Пакстън забеляза, че когато е спокоен, усмивката му е изключително очарователна. — Тук лудостта се среща често.

— Това диагноза ли е, или предупреждение?

— Може би и двете.

Колкото и да бе странно, компанията му й беше приятна. Въпреки страданията, които бяха преживели, въпреки болката, която й беше причинил, с него се общуваше много лесно.

— Женен ли си? — попита Пакстън, колкото да не замре разговорът. Беше достатъчно възрастен, за да има семейство. Беше отгатнала възрастта му съвсем правилно. Тони беше точно със седем години по-голям от нея. Беше тридесетгодишен.

— Не. — Той поклати глава. — Бях. Разведох се, преди да дойда тук. Всъщност… — Той въздъхна, а после реши да бъде напълно откровен. Тя беше човек, с когото не можеше да се говори иначе. — Това беше и причината, поради която дойдох. Жена ми и аз се оженихме, когато бяхме осемнадесетгодишни. Бяхме гаджета в училище. Веднага след сватбата се роди дъщеричката ни. Веднага… искам да кажа след около година. Не се оженихме по принуда… тя беше бременна — побърза да поясни той, — но детето умря от левкемия. Смъртта й едва не ни уби. Ние просто не можехме да разберем защо. Тя беше само на две годинки! Защо трябваше да умира? Как можа Господ да ни причини това? Все такива неща ни се въртяха из главите. — Той погледна настрана. Споменът за смъртта на дъщеричката му все още му причиняваше силна болка. — После се роди синът ни. — Очите му заблестяха. — Той е страхотно хлапе. Джоуи. Кръстихме го на баща ми. И най-интересното е, че той изцяло прилича на него. — Докато говореше за сина си, Тони сякаш отново се пренесе в дома си, на хиляди мили от Виетнам. А Пакстън бе дълбоко развълнувана, докато го слушаше. — Той е невероятен. Но както и да е. — Лицето му помръкна и той продължи. — Когато Джоуи стана на две години, Барбара, това е жена ми, ми заяви, че иска развод. Това е. След седем години брак и пет години преди това, едно мъртво дете и двегодишния Джоуи, тя реши, че това е краят. Аз едва не умрях. — Погледна Пакстън и продължи. — Не бях сигурен кого исках да убия — себе си, или нея.

— Какво се случи? Защо? Или тя просто се е отегчила?

— Не — горчиво рече той. — Или може би правилният отговор е да. Беше се отегчила от мен. И се бе влюбила в брат ми. Той е с две години по-голям от мен и винаги е бил звездата в семейството. Томи Прекрасния. Томи съвършения. Томи, който бе отличник в училище. А аз… е, аз си скъсвах задника от работа, за да помагам на татко да спасим бизнеса. Томи стана счетоводител и започна работа в града. После се записа в юридическия факултет. Сега е адвокат. И така, тя се разведе с мен и се омъжи за него. А аз реших да пратя всичко по дяволите. Джоуи го смяташе за страхотен. А и как би могъл да обясни на едно дете, че чичо му вече му е баща, а майка му е долна измамница. Родителите ми ме помолиха да не вдигам много шум, защото един скандал ще съсипе цялото ни семейство. — Той направи безпомощен, типично италиански жест. — Така че аз се махнах и дойдох тук. Оттогава не съм се връщал у дома. И това е цялата история.

Той се загледа в уличното движение, докато тя се опитваше да осъзнае чутото.

— И не си виждал Джоуи от тогава? — Тя изглеждаше слисана.

Тони поклати глава и я погледна.

— Не. И какво бих могъл да му кажа, ако го видя? Че мразя майка му?

— А мразиш ли я наистина? — откровено попита тя.

— В началото я мразех. Вече не съм сигурен какво точно изпитвам. Веднага след развода лежах буден по цяла нощ и бях толкова вбесен, че ми се искаше да я убия. Така че, вместо да очистя нея, дойдох тук и започнах да избивам Чарли. Но истината е… дори не зная дали все още съм й ядосан. Може би тя все пак постъпи правилно. Родиха си още три деца, щастлива е, Томи я обича, а Джоуи изглежда добре на снимката и е луд по брат ми. Така че, кой би могъл да ги обвини в нещо? А знаеш ли, понякога не мога дори да си спомня как изглеждаше жена ми.

— С омразата винаги е така — тихо промълви Пакстън. — Човек е толкова погълнат от омразата, която изпитва, че в един момент забравя как е започнало всичко.

Такива неща се случваха постоянно. Във Виетнам, по други места, с други хора.

— Ти си интересна жена — рече той. — Това ми направи най-силно впечатление у теб. Барбара никога не би направила онова, което ти направи за Бил, когато прибра писмата си, за да не ги види жена му. Тя ми каза направо, без всякакви угризения, че спи с брат ми. Но ти измина целия път до базата, само и само да не нараниш съпругата на Бил. А дори не я познаваше.

— Направих го заради него.

Но и заради нея. Направила го бе заради децата му.

— Много го обичаше, нали? — Тони не можеше да не й зададе този въпрос.

Тя кимна.

— Да. — А после реши да си изясни нещо. — А ти защо ме мразеше толкова много? Искам да кажа още тогава, в началото?

Той дълбоко си пое дъх и се опита да обясни поведението си — не само заради нея, но и заради себе си.

— Не зная… Мисля, че може би се страхувах от теб. Боях се, че ще го разсейваш, ще го направиш небрежен и непредпазлив. Сериозно се притеснявах. Виждал съм това да се случва и с други момчета, които умираха, защото си мислеха за нещо хубаво, представяха си снимката на любимата и хвръкваха във въздуха, настъпили някоя мина. Но истината е, че той не беше такъв човек. А аз… може би връзката ви просто ме е ядосвала… кой знае? — Отново й заприлича на истински италианец. — А може би ревнувах. Животът е толкова прост, когато наоколо няма жени.

Това беше вярно. Понякога и на жените им бе по-лесно без мъже. Но пък от друга страна с тях беше по-хубаво.

— Той много те ценеше — каза Пакстън и това беше последният подарък от Бил за Тони.

— А теб много те обичаше — промълви Тони. — Виждах го изписано на лицето му всеки път, когато станеше дума за теб. Смяташ ли, че той все пак щеше да се раздели с жена си?

Не можеше да не я попита. Много пъти си бе задавал този въпрос. Пакстън също.

— Вероятно не — честно си призна тя и разклати чашата си. — Не мисля, че той беше готов да изостави децата си. В Сайгон е много лесно да се влюби човек. Никой не знае дали ще оживее до следващата седмица. Никой не се безпокои дали бракът ще потръгне, не се тревожи за работата си, не се притеснява за роднините, за къщата, за колата. Тук трябва просто да останем живи достатъчно дълго, за да прекараме един уикенд във Вунг Тау. В определен смисъл, във Виетнам всичко е по-лесно и по-просто. — В думите й имаше много истина и той го знаеше.

— Колко време ще останеш този път? — Все още проявяваше любопитство към Пакстън. Но колкото повече неща научаваше за нея, толкова повече я харесваше, макар че имаше случаи, в които го докарваше до ярост. Вбесяваше го със своята независимост, със смелостта си, с нежеланието си да се подчинява и да прави онова, което й се казва. А в същото време бе силно развълнуван от нейната почтеност, от честността й, топлината и добротата й.

— Колкото мога да издържа. — Тя се усмихна. — И докато не откажат да печатат материалите ми.

— Чувам, че си добра.

— Не зная. — Пакстън сви рамене. — Обичам да пиша.

Той се разсмя.

— А аз не обичам да пиша дори писма. От време на време пиша на Джоуи. Но ми е трудно. Толкова дълго не съм го виждал.

— Не смяташ ли, че все пак трябва да си идеш и да го видиш?

— Може би — отвърна той. Но истината бе, че тази среща го плашеше. — А може би трябва да го оставя на мира. Какво бих могъл аз да му дам? Томи се справя наистина добре. А и Джоуи има същото име и всички смятат, че е син на Томи. За какво съм му аз?

— Но ти си неговият баща! Как се обръща към тебе, когато ти пише?

Тони преглътна мъчително и рече със задавен глас:

— Татко. — А после, след дълга пауза, добави. — Може би след този мандат ще отида да го видя.

Тя кимна с одобрение.

— А какво стана със семейния бизнес? Зеленчуците? — усмихна му се тя и той се засмя в отговор.

— Баща ми почина миналата година и майка ми продаде всичко. Сега е осигурена. А и Томи се грижи за нея. Тя раздели парите между мен и Томи. Когато се махна оттук, ще мога да направя нещо с тях. Но все още не съм решил какво точно. Едно време си мечтаех да отида в Калифорния и да си купя ферма… или може би в Напа Вали… да си купя лозя. Нещо такова. Искам да обработвам земята… — Очите му заблестяха. — Това е единственото нещо, което наистина харесвам във Виетнам… тази богата червена земя… и невероятно тучната зелена растителност. — Той се усмихна на Пакстън. Чувстваше се малко глупаво. — Предполагам, че дълбоко в душата си аз съм си все още фермер. Може би Джоуи ще пожелае да ми дойде на гости, ако един ден наистина си купя ферма.

— Сигурна съм, че ще дойде.

А нещо й подсказваше, че Тони е в състояние да го направи. Беше обикновен човек, с простички желания, изключително почтен и праволинеен. И в същото време, бе много умен. Успяваше да надхитри виетконговците в тунелите на Ку Чи, защото бе умен и схватлив. Но Пакстън се питаше, какво ще стане с живота му, когато се завърне в Щатите. Беше очевидно, че няма да му е никак лесно. А чувствата към Джоуи бяха много искрени и дълбоки.

— А ти женила ли си се, Пакстън? — Беше й разказал целия си живот и искаше да научи всичко за нея.

— Не, не съм.

— На колко години си?

— Двадесет и три. Дойдох тук веднага след колежа.

— Защо? — Тя му разказа за Питър и Габи, за майка си, за Джордж. Каза му колко самотна се бе чувствала сред тях след смъртта на Бил.

— Не зная какво бих могла да правя в Щатите. Но съм сигурна в едно — все още не мога да се върна там.

— Внимавай — предупреди я той, облегна се назад и вдъхна наситения с изгорели газове въздух над Сайгон. — Това място е опасно примамващо. Освен войниците, попаднали в плен на наркотиците — а напоследък те се срещаха все по-често — има и хора като нас, пристрастени към това място не по-малко от тях и никаква детоксикация не би ни помогнала.

Пакстън чудесно разбираше какво се опитва да й каже, но в този момент тя просто нямаше друг избор.

— Предполагам, че за нас е важно да останем до края — рече тя, като включи и Ралф в тази група.

— Да. — Тони кимна. — Или докато ни убият. Това също е възможно. На теб ти се размина на косъм вчера. — А това никак не му хареса.

— А нима с теб не се е случвало? Сигурно хиляди пъти си бил на косъм от смъртта. Започвам да си мисля, че късметът е единственото нещо, което има значение. — И двамата знаеха, че това в известен смисъл е вярно. Колко момчета бяха загинали само ден преди да си тръгнат за вкъщи? Много. Подобни неща се случваха всеки ден.

— Може би наистина имам късмет. — Той сви рамене. — Досега поне имах. Преди да дойда тук изобщо не се замислях за тия неща. — Отново се бе сетил за жена си. Извади снимката на Джоуи от портфейла си и я показа на Пакстън. — Беше шестгодишен, когато са го снимали, но сега е вече на седем.

Пакстън се усмихна.

— Прилича на теб.

— Бедното хлапенце! — Тони се разсмя.

Имаше и снимка на Барбара, но той все по-рядко я вадеше. Имал бе и други жени след нея. Медицински сестри. Сержанти от армията. Няколко местни момичета. Беше се запознал с едно красиво момиче, когато преди няколко години разчистваха Бен Сук. Но Тони не даваше пет пари за нито една от тях. Никога не бе изживял онова, което тя бе изпитвала към Бил и Питър. Не и след Барбара. Вече не си спомняше какво точно означава да си влюбен. Онова, което бе видял в очите на Бил Куин, щастливия блясък и спокойствието, за Тони от години вече не означаваше нищо.

Бавно тръгнаха по „Ту До“ към хотела й, заслушани във виковете и пронизителното виене на клаксоните, загледани в рикшите, във велосипедите, потопени в цялата суматоха и какофония от звуци, които представляваха истинския Сайгон. Когато стигнаха „Каравел“, той се обърна към нея и я погледна сериозно.

— Благодаря ти, че прекара този следобед с мен, Пакстън. Изненадан съм, че го направи. Досега винаги съм се държал като истински задник с теб.

Тя се разсмя на честността му и поклати глава.

— Не ставай глупав.

Искаше да й каже колко е красива, в случай че никога не я види отново, но не се осмели. Вместо това реши да я попита нещо и изведнъж й се стори необичайно нервен.

— Искаш ли да вечеряме заедно някой път?

Тя сякаш се изненада в първия момент, но след това кимна. Все още не можеше да го разбере добре, но може би той просто имаше нужда от приятел, а и тя нямаше нищо против.

— Разбира се… с удоволствие…

— Ще ти се обадя някой ден.

— Благодаря, Тони. — Тя стисна ръката му и се качи в стаята си да опише случилото се предишния ден. След като свърши, остана на мястото си, загледана в празното пространство пред себе си, замислена за малкото момченце и баща му, който го бе напуснал преди пет години, за да дойде във Виетнам и без да знае защо, без дори да го познава, Пакстън усети в сърцето си искрена обич към Джоуи.