Даниел Стийл
Знакът на съдбата (9)

Глава девета

Последните дни на Питър в града се превърнаха в агония за всички и най-вече за Пакстън. Всички искаха да са близо до него, да му говорят, да му кажат колко много го обичат. Баща му дори се опита да задвижи някои връзки, но напразно. Единственият му приятел в местната наборна комисия му отговори, че не би могъл да му помогне. Цялата страна живееше в постоянен страх, имаше твърде много семейства, които отчаяно се опитваха да спасят синовете си, но бяха напълно безсилни. Всеки, който бе получил повиквателна, трябваше да замине и да се опита да остане жив.

Питър заминаваше за Виетнам за тринадесет месеца. Триста деветдесет и пет дни, както обясни на Пакси. След това щеше да си дослужи някъде в Щатите и край. Това означаваше малка промяна и забавяне на плановете им, но нищо повече, твърдеше той. Макар и двамата да знаеха, че не е точно така. Заминаването му означаваше, че през следващите тринадесет месеца и двамата щяха да стискат зъби и да се молят да не му се случи нещо, да остане жив и да се върне отново у дома. А Пакси, повече от всякога се чувстваше виновна, че не се бе омъжила за Питър по-рано.

— Хайде да заминем за Канада — прошепна му тя късно една нощ, когато и двамата лежаха в гостната стая на родителите му. Семейство Уилсън искаха той да живее у тях през тези последни няколко дни и бяха поканили и Пакстън заедно с него. Все още очакваха от тях да спят отделно, но късно вечер Питър крадешком се промъкваше в стаята й и си излизаше оттам на зазоряване. Така или иначе, и двамата не можеха да спят. Пакстън бе твърде разстроена, а той много напрегнат. Преструваше се по цял ден, опитвайки се да успокои близките си, но нощем заставаше лице в лице със собствените си страхове.

Беше отслабнал през изминалите два месеца във Форт Орд. Отслабнал и заякнал, но в погледа му се четеше болка, която късаше сърцето на Пакстън. Очите му сякаш казваха: Не искам да правя това, но той чувстваше, че трябва.

— Не можем да заминем за Канада, Пакс — спокойно каза той, като палеше цигарите една от друга. Преди почти не пушеше, но в школата се бе превърнал в заклет пушач. — Какво, по дяволите, ще правя там?

— Ти вече си адвокат. Би могъл да положиш съответните изпити и да започнеш работа.

— Това ще съсипе татко, Пакс. Ако замина, никога повече няма да мога да се върна у дома.

— Глупости. След време ще позволят на всички емигранти да се върнат по домовете си. Твърде много хора заминаха. Властите ще бъдат принудени да ги пуснат отново в страната.

— Ами ако не го направят? Тогава вече никога няма да мога да се върна у дома. Скъпа, просто не си струва.

Ами ако изобщо не се върнеше от Виетнам? Дали тогава лоялността му би имала някаква стойност? Отново я обхвана недоверие. Това не би могло да се случва с тях. Той беше вече на двадесет и шест години, адвокат, сгоден при това, а те го изпращаха във Виетнам. Това бе само един кошмар…

— Питър, моля те… — Протегна ръка в тъмнината към него. Той я взе в прегръдките си и се разплака заедно с нея. Никога нямаше да се съгласи с предложението й да заминат. Нямаше да избяга. Никога не бе вярвал в тази война. Преди много години бе изгорил военната си книжка. И въпреки това чувстваше, че трябва да замине, знаеше, че трябва да служи на страната си. В тренировъчния лагер се бе наслушал на разкази за „Нам“^[1], за това колко силно трябва да мрази онзи „Чарли“^[2]. Разказваха им ужасяващи истории за деца, помъкнали тежки картечници, за виетконговци, скрити из джунглата, за многобройните капани из храсталаците, за подземните тунели, пълни с виетнамци, които чакат в засада. Но имаше много други неща, за които предпочитаха да не говорят — за сърцераздирателната агония, за мъката, разяждаща душата при загубата на приятел, за ужасната смърт на онези, които стъпваха върху заложените в джунглата мини, за жестокостта, с която американските войници, обезумели от ужас и страх, избиваха жени и деца.

И въпреки това Питър си мислеше, че е подготвен за онова, което го очаква. През последните няколко дни отново и отново убеждаваше Пакстън, че ще бъде внимателен, че няма да действа прибързано и необмислено.

— Закълни се в това! — Тя измъкна още едно обещание, преди той да се върне в стаята си.

Питър я погледна и я целуна.

— Заклевам се! — А после бавно се усмихна. — Кълна се, че ще се върна при теб… цял-целеничък… готов да се оженя за теб и да ти направя четиринадесет бебета. По-добре свикни с тая мисъл, Пакс. Защото тогава аз ще съм един стар мъж.

Но дотогава тя щеше да е повече от готова, щеше да е извоювала независимостта си, щеше да е постигнала онова, към което се стремеше.

— Знаеш, че можехме да се оженим, преди да заминеш. — Тя все още желаеше да се омъжи за него веднага и той също го знаеше. Но не искаше да се жени по този начин, изпаднал в истерия, обхванат от страх. А не беше готов да поеме този риск само за да я направи вдовица. Искаше да изчакат. Сигурен бе в нея. Знаеше, че ще го чака. Не се боеше, че може да я загуби. След всичките години, които бяха прекарали заедно, и двамата се чувстваха като женени. — Обичам те… — отново прошепна тя, а той я целуна и се върна в стаята си. Слънцето тъкмо изгряваше. Беше последният ден на март 1968 година, а той заминаваше за Виетнам на следващия ден.

А имаше да свърши още толкова много неща в този неделен ден…

Габи, Мат и бебето дойдоха на обяд. Марджи бе вече на петнадесет месеца. Току-що се бе научила да ходи и се пъхаше навсякъде. А Габи бе бременна в седмия месец. Питър прекара доста време с нея, а след обяд я изведе на разходка в градината. Когато се върнаха, и двамата изглеждаха така, сякаш бяха плакали. Но този ден всички си поплакаха. Дори и бащата на Питър.

А вечерта, след като Габи и Мат си тръгнаха, всички се събраха във всекидневната, за да чуят изявлението на Линдън Джонсън. Той обеща да намали бомбардировките. Обеща мир. А после изненада всички, като обяви, че няма да се кандидатира за следващите избори. Това поне им даде някаква тема на разговор. За миг поне забравиха, че Питър заминава на следващата сутрин.

Тази нощ Питър влезе в стаята на Пакстън още преди родителите му да си легнат. Не искаше да чака нито миг повече. Цялата нощ останаха прегърнати, окъпани в сълзи. Той не искаше да умира, не искаше да убива никого, не искаше да остави момичето, което обичаше. И въпреки това вярваше, че е длъжен да замине.

Пакстън продължаваше да се обвинява, че не се бе омъжила за него по-рано. Но тогава й се струваше толкова разумно да изчакат, докато тя завърши колежа. Само че вече не знаеше кое е разумно. Всичко бе напълно безсмислено. Една война, която бушуваше на другия край на света и сякаш никой не го бе грижа как ще завърши. Една война, която не можеше да бъде спечелена. Една война, в която американските войници не можеха да се защитават добре, защото се биеха в чужда страна, а управляващите се бояха от репресивни мерки. Всичко беше безсмислено. Всичко и всички.

Те се изправиха пред прозореца и се загледаха в изгряващото слънце. После се върнаха в леглото и се любиха за последен път.

Питър най-после си тръгна, а когато се прибираше в стаята си, завари там баща си.

— Добро утро, татко — усмихна му се тъжно, а Ед Уилсън само кимна и очите му се напълниха със сълзи. Беше го държал на ръцете си, когато Питър беше бебе, а сега вече бе станал мъж и Ед отчаяно се страхуваше, че може да го загуби.

После всички закусиха заедно. Лицата им бяха сериозни и измъчени, дрехите — безупречни. Около масата цареше абсолютна тишина. Питър заговори пръв. Погледна ги и леко отблъсна стола си назад.

— Е, мили мои, вероятно скоро няма да имам удоволствието да се радвам на подобна закуска. — Не и такава, сервирана от домашна прислужница с униформа, в официалната им трапезария, върху маса, отрупана с порцелан от Лимож^[3], сребърни прибори и салфетки от фино платно. Не и с хората, които обичаше и които го обичаха. Не и в стая, в която никой и нищо не можеше да го нарани. — Ще ми липсвате.

Искрените думи пропукаха самообладанието му и сякаш отприщиха язовирна стена. Всички се разплакаха — Питър, родителите му, Пакстън. Всеки обещаваше на другия, че ще бъде смел, че той скоро ще се върне у дома, всички бързаха да му кажат колко много го обичат и колко много ще им липсва. А Пакстън по-добре от всеки друг разбираше, че те са невероятно щастливи, че можеха да му разкрият онова, което изпитваха в този момент. Ако заминаваше не Питър, а брат й, никой нямаше да се осмели да му каже колко се боят за него, колко го обичат и колко ще им липсва.

Половин час по-късно четиримата се отправиха към Военновъздушната база „Травис“ във Феърфийлд. Питър, облечен в чисто нова униформа, носеше огромна чанта. Беше му наредено да се представи в базата преди обяд. Не знаеше по кое време ще излетят, но това вече едва ли имаше такова значение.

Денят беше топъл и слънчев, а шофьорът на господин Уилсън не промълви нито дума през целия път. Когато пристигнаха, той слезе от колата и с уважение и възхищение стисна ръката на Питър.

— На добър път, синко. Дай им да се разберат! — Той бе участвал във Втората световна война и за него войната все още имаше някакъв смисъл. Навремето той знаеше кой е врагът и кои са добрите, знаеше защо се бие. Питър обаче далеч не изпитваше неговата сигурност, когато кимна с глава.

— Благодаря, Том. Пази се. — Каза същите думи и на всички останали. Дълго притиска майка си към себе си. — Пази се, мамо… Обичам те…

А на нея й идеше да падне на колене и да завие от мъка, че изпраща сина си на война. Но тя само кимна, събрала цялата си смелост, целуна го през сълзи и с все сила стисна пръстите на Ед, докато Питър се сбогуваше с Пакстън.

— И аз те обичам… — прошепна й той, неспособен вече да каже каквото и да било. — Грижи се за себе си… — След това се обърна, отдалечи се от тях и изчезна в огромната, мрачна сграда. Не можеха да го изпратят по-нататък и Ед Уилсън си помисли, че така може би е по-добре. Сбогуването бе твърде болезнено и мъчително и той си помисли, че Марджъри сигурно нямаше да може да понесе гледката на самолета, който отнася детето й към опасности и смърт.

Той помогна на двете жени да се качат в лимузината, а те, разплакани, се притиснаха една в друга.

— Трябваше да се омъжа за него… — неутешимо проплака Пакстън, но Марджъри само поклати глава, разкъсвана от мъка и страх.

— Не би могла да знаеш, че това ще се случи. — Никой не би могъл. Никой не знаеше нищо за тази война, нито пък за цената, която може би щеше да му се наложи да плати. — О, боже, надявам се, че ще бъде предпазлив — тихо изплака майка му, докато пресичаха „Бей бридж“ на път за Сан Франциско.

Пакстън обядва заедно с тях, но всички бяха прекалено съсипани, за да разговарят помежду си. Още същия следобед тя опакова багажа си и се върна в къщата им в „Бъркли“. Трябваше да се яви на изпит този ден, но тя вече бе решила, че ще го пропусне. Така или иначе, не знаеше нищо. Помнеше само къде е Питър и къде заминаваше след това. Единственото, което им бяха казали, бе, че ще лети до Хаваите, оттам до Гуам, а от там — Сайгон. Беше й обещал, че ще й се обади при първа възможност. Все още бе неясно къде щяха да го изпратят след Сайгон. Пакстън се надяваше да си остане там. С малко повече късмет може би щеше да получи назначение в някоя канцелария, повтаряше си тя. Надяваше се той да се вслуша в настойчивите й съвети да се възползва от факта, че е адвокат. Само че той не бе назначен в Юридическия отдел на армията. Ако беше така, щяха да го оставят в Америка. Във Виетнам нямаха нужда от адвокати. Имаха нужда от войници, които да търсят мини и да преследват Чарли из пещерите и тунелите, прокопани из джунглата.

Родителите на Питър я бяха помолили да им се обажда, да идва на вечеря, да им гостува по всяко време. Но през този първи ден тя само лежеше на леглото, което бяха споделяли с Питър толкова години, и от време на време се приближаваше до гардероба, за да вдъхне аромата на афтършейв, който се носеше от дрехите му. Питър не бе имал време да опакова багажа си и макар че договорът за къщата изтичаше през юли, Пакстън бе настояла дрехите му да си останат при нея. Искаше да бъде в дома си с нещата му. По този начин сякаш успяваше да се пребори с чувството, че го е загубила.

Габи й се обади по-късно следобед. И двете се разплакаха. Габи сподели, че е много потисната и се бои за бебето, което носеше в утробата си.

— Искам само да се върне у дома — проплака тя. Винаги се бе чувствала много близка с брат си, особено пък през последните няколко години, в които той живееше заедно с Пакстън.

— Аз също — скръбно изрече Пакстън и огледа смълчаната кухня.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — изведнъж попита Габи. Пакстън не знаеше и не проявяваше никакъв интерес, макар да съзнаваше, че ще помни този ден, докато е жива. — Днес е първи април — ден на шегата.

Пакстън почти се усмихна.

— Значи ли това, че довечера ще го върнат обратно и ще ни се извинят за страданията?

— Би трябвало… заради такива… — Пакстън чу, че Марджи проплака и Габи трябваше да затвори, като обеща, че по-късно ще й се обади отново.

Вместо нея, обаче, й позвъни Питър, който вече бе пристигнал в Гуам. Минаваше полунощ, но Пакстън не спеше. Лежеше в леглото и си мислеше за него и изпита истинска благодарност, когато чу гласа му сред прашенето на далечната телефонна връзка. Той разполагаше само с няколко минути между полетите, но искаше само да й каже, че я обича.

— И аз те обичам… пази се…

— Обичам те! — А след това затвори. Пакстън се върна в леглото и остана будна до сутринта.

И този ден пропусна занятията в училище. Имаше нужда от време, за да свикне с промяната. Трябваше да предаде две курсови работи, но от деня, в който Питър бе заминал за Форт Орд, тя просто не можеше да се съсредоточи върху уроците си. Живееше под огромно напрежение, а това си пролича по оценките й по средата на семестъра. От отличен бе стигнала до незадоволителен по всички предмети. По-късно през деня Пакстън отиде до библиотеката, за да вземе няколко книги, които бе поръчала още в началото на март. И без това нямаше какво друго да прави, а вече започваше да се паникьосва заради курсовите работи, които трябваше да представи.

На следващата сутрин й се обади майката на Питър. Тя вече бе разбрала от Габи за обаждането на Питър от Гуам и знаеше, че Пакстън едва ли ще има друга вест от него, но искаше просто да провери дали момичето е добре. Добре беше, само че отново я бе обхванало странното чувство, което бе изпитала, когато умря баща й, и после, когато застреляха Джон Кенеди. Пакстън имаше чувството, че се е потопила дълбоко под водата, всичко около нея сякаш се движеше на бавни обороти, а гласовете на хората като че ли долитаха от много далеч… Сякаш нищо вече не бе от значение. Искаше просто да заспи зимен сън и да изчака завръщането на Питър — когато и да е то. Макар че й бе обещал да се видят в Хаваите по време на отпуската му, в действителност той изобщо не бе сигурен дали ще го пуснат толкова далеч, нито пък знаеше кога точно ще му разрешат отпуск. Само в едно нещо бе сигурен — ще се срещне с Пакстън веднага щом му позволят да излезе извън страната.

— Грижи се за себе си — каза й майка му и Пакстън й обеща точно както бе направил и Питър.

След като затвори телефона, Пакстън си помисли да се обади на Куини в Савана, но се отказа. Не искаше да я тревожи.

На следващата вечер Пакстън пусна телевизора, за да чуе новините. Знаеше, че Питър е вече в Сайгон. Внезапно всяка информация за войната придоби за нея огромно значение — изслушваше всяко комюнике, всяко съобщение, всяка думичка, изпълнена със страх, че и Питър може да е измежду убитите. Но не новините от Виетнам я разтърсиха тази вечер, а едно съобщение, което излъчиха след това. Всъщност, това бе новина, която бе предавана през целия ден, но Пакстън, която бе прекарала деня в дома си, все още не бе чула нищо. Говореха нещо за доктор Кинг, а след това на екрана се появиха някакви неразбираеми кадри на хора, които тичаха насам-натам… някакъв хотел… някой крещеше… и едва тогава думите достигнаха до съзнанието й. Мартин Лутър Кинг е бил убит в Мемфис. Убит. Мъртъв. Застрелян.

Пакстън прикова поглед в телевизора, неспособна да повярва на чутото. Този свят бе полудял. Питър бе във Виетнам, а Мартин Лутър Кинг е бил убит… Застрелян… Някой е решил да го ликвидира — него и всичко онова, което отстояваше. Пакстън бавно се отпусна на един стол и внимателно се заслуша в репортера. Само че всичко изречено й се струваше безсмислено. А през нощта започнаха бунтовете и вълненията. Те обхванаха всички градове в страната и изразяваха мъчителния, изпълнен с болка, протест на едно поколение, което се бе опитало да продължи напред след смъртта на Кенеди преди пет години. Бяха си предавали факлата от ръка на ръка, но сега сърцата им бяха съкрушени, а ръцете им — твърде уморени, за да продължат по-нататък.

Пакстън седеше в притъмнялата стая и плачеше за него, а когато телефонът иззвъня, тя не пожела да отговори. Знаеше, че не може да е Питър. Сигурно бяха приятели, които искаха да споделят скръбта си с нея, да изразят недоумението и яростта си, а тя не можеше да понесе това. Не желаеше да разговаря с никого. Не желаеше да бъде част от един свят, който убива хора като него. Гадеше й се, като си помислеше за това, а докато гледаше късните новини вечерта, се улови, че плаче за децата му.

— Защо? — Повтаряше тя и гласът й отекваше в смълчаната къща. — Защо? — Отново поклати глава, избърса сълзите си, неспособна да проумее света, в който живееше.

На следващия ден, в петък, Пакстън се събуди, потънала в дълбока депресия. Още от понеделник — деня, в който Питър бе заминал за Виетнам, целият свят сякаш бе тръгнал наопаки.

Прекара един отчайващо тъжен уикенд и макар че стоеше в къщата по цял ден, все не можеше да се залови с уроците си. В неделя вечерта сънува ужасяващ кошмар. Цяло ято птици се спуснаха върху нея, опитвайки се да изкълват лицето й и тя с облекчение чу звъна на телефона, който рано сутринта я изтръгна от лапите на кошмара. Вдигна слушалката до ухото си, но отсреща нямаше никой и тя едва тогава осъзна, че звъни не телефонът, а входният звънец. Не можеше да си представи кой можеше да я търси толкова рано. Бързо наметна халата на Питър върху нощницата си и отиде да надникне през кухненския прозорец. От там обаче не се виждаше нищо и тя се приближи до входната врата, боса и все още сънлива. Но когато видя бащата на Питър, бързо ококори очи.

— Здрасти… аз… това е изненада… как си? — Целуна го по бузата и в този момент забеляза влагата в очите му. Лицето й се изкриви от ужас и тя бързо отстъпи назад, сякаш се надяваше, че ако не е твърде близо до него, новините му — колкото и лоши да бяха те — просто нямаше да я засегнат. — Нещо не е наред ли? — Стоеше пред него, толкова млада и красива и много, много уплашена, а той само я гледаше и клатеше глава, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Беше сметнал, че трябва да дойде и лично да й каже за случилото се. Знаеше, че Питър би искал това.

— Обадиха ни се снощи… — Когато тръгна от дома си, за да се види с Пакстън, Марджъри все още спеше, упоена от силните успокоителни, които лекарят й бе предписал. — Пакси… зная, че няма лесен начин да ти кажа това. — Пристъпи към нея, придърпа я към себе си и я прегърна, и за един кратък миг й се прииска да се престори, че това е Питър, а не баща му. — Убит е в Да Нанг. — Произнесе думите толкова тихо, че тя едва ги чу. — Изпратили са го на север веднага след пристигането му. Бил патрул през нощта. Той нямаше никакъв опит, а те го назначили за командир на патрула. — Пакстън не разбираше какво е това и изобщо не я интересуваше. Искаше й се да запуши уши, за да не чуе нищо повече. — Той е вървял най-отпред… — Ед Уилсън започна да плаче. — Не е превземал хълмове, не е стрелял… не е завладявал села… нито пък е стъпил върху мина… бил е убит от така наречения приятелски огън. Едно от нашите момчета се паникьосало, помислило си, че в храстите се крият виетконговци и застреляло Питър… Било е грешка… Или поне така ни обясниха… грешка, Пакс. — Той не можеше да спре да плаче, въпреки че бе дошъл тук, за да й помогне да превъзмогне шока. — … Но той е мъртъв… нашето малко момче го няма… тялото му ще пристигне у дома в петък.

Докато произнасяше последните думи, той усети огромна тежест в гърдите си, а тя имаше чувството, че ще умре в ръцете му. Но най-напред искаше да го удари. Да го зашлеви с все сила и да го принуди да опровергае онова, което току-що бе казал. Започна да блъска гърдите му, яростно размахала ръце, развяла коса.

— Не!… Не! Не се е случило така!… Не е! Не е!… Не искам да слушам това.

— Нито пък аз… но ти имаш право да знаеш…

Той я погледна нещастно. Мъжът, който вярваше в бомбардировките над Виетнам, бе изгубил сина си в тази война.

— Той умря напразно. За нищо. — А в този момент си спомняше само как бе изглеждал синът му като малко момченце, но не и зрелият мъж, който бе заминал само преди една седмица във Виетнам. По-малко дори, защото бе пристигнал в сряда, а в неделя вече е бил мъртъв… Пет дни. Бяха необходими само пет дни, за да бъде убит. За нищо. Убит от приятелски огън. Как може да е бил приятелски, щом бе убил мъжа, когото Пакстън обичаше, мъжа, когото баща му си представяше като малко бебе?

— Погребението ще бъде след една седмица… но Марджъри си помисли, че може би ще пожелаеш да дойдеш при нас… аз… аз мисля, че твоето присъствие може да й се отрази добре…

Пакстън кимна, без да каже нито дума. И тя искаше да бъде заедно с тях. Те бяха единственото семейство, което имаше в този момент и Пакстън искаше да е близо до тях. Може би ако са заедно, той ще се върне и ще им каже, че обаждането от Виетнам е било една жестока шега, че онова момче е стреляло с халосни патрони, а той е добре и все още държи на плановете да се срещне с нея на Хаваите.

Пакстън влезе в спалнята, в която толкова дълго бе живяла с него. Беше вцепенена, онемяла от болка и скръб. Обу дънките си и някакви мокасини, облече един от пуловерите на Питър, който все още ухаеше на афтършейва му, нахвърля някои неща в една чанта и се приближи до колата на господин Уилсън. Той й помогна да заключи къщата, взе чантата й, а тя се настани в колата до него, вдървена и напълно безчувствена.

— Аз съм виновна, нали? — запита тя, докато прекосяваха моста. Гледаше право пред себе си към града, все още обгърнат в пелена от гъста мъгла. Градът изглеждаше тъжен и това й носеше известно удовлетворение. Твърде много хора бяха умрели напоследък. Доктор Кинг, Питър… струваше й се, че всички бавно умират.

— Не говори така, Пакстън. Никой не е виновен. Никой, освен момчето, натиснало спусъка. Било е инцидент. Така е решила съдбата. И ти трябва да знаеш това.

— Ако се бях омъжила за него, ако бях разбрала знака, който съдбата ми дава, той щеше да получи отсрочка.

— А може би не. Може би тогава щеше да се случи нещо друго. Той можеше да замине за Канада, можеше да избяга, можеше да направи много неща. Но мисля, че Питър чувстваше, че трябва да замине, щом е получил повиквателна. И аз можех да го принудя да замине за Торонто. Трябва ли и аз да виня себе си? Не можем… ако го направим, ще се побъркаме.

Тя го погледна втренчено. Искаше да чуе истината от устата му.

— Мразиш ли ме загдето не се омъжих за него?

— Не мразя никого. — Очите му отново се напълниха със сълзи, той потупа ръката й и се обърна напред. — Искам само той да е все още сред нас.

Тя кимна, неспособна да каже нищо повече, и благодари за опрощението. Седеше в колата, с неподвижно изпънат гръб и се молеше сълзите й най-накрая да потекат и да измият болката. Но след първоначалния гняв тя изпитваше само негодувание и омраза.

Когато пристигнаха в къщата на „Бродуей“, Габи вече бе там, а Марджъри тъкмо бе станала и все още изглеждаше напълно смазана и изтощена. И двете плачеха, а малката Марджи се клатушкаше насам-натам и ядеше бисквита. Господин Уилсън каза, че трябва да се погрижи за някои неща, влезе в библиотеката и остави Пакстън при другите жени. Едва сега, заобиколена от другите две жени, които го бяха обичали, тя успя да даде воля на мъката си. Те продължиха да плачат, припомняйки си всичко, което той бе означавал за тях, всичко, което бе казвал и правил, и прекараха почти целия ден, като си разказваха спомени за Питър — такъв, какъвто е бил като дете, като мъж, като син, като брат, като любовник. От време на време се засмиваха, от време на време плачеха или просто седяха мълчаливо, замислени за него. Трудно им бе да повярват, че той вече не е между живите, че няма да им се обади и да им каже, че е добре и че много съжалява за страха, който са преживели.

Официалната телеграма, обаче, пристигна дванадесет часа след телефонния разговор и потвърди съобщението за смъртта му. И те отново заплакаха. Вечерта Габи и бебето с Мат се прибраха у дома, а Пакстън влезе в стаята за гости. Чувстваше се напълно изтощена и съсипана.

Остатъкът от седмицата прекара с тях. Помагаше на госпожа Уилсън да сложи някои неща в ред, оставяше я да говори, когато усетеше, че по-възрастната жена има нужда от това, а и тя самата не оставаше сама нито за миг. На няколко пъти си помисли да се обади у дома, но истината бе, че нямаше желание да разговаря с никого. Дори и с Куини. Да им каже, означаваше да признае ужасната необратимост на случилото се, а тя все още не бе готова да направи това. Всичко обаче стана съвсем истинско, когато им се обадиха в събота сутринта и ги информираха, че могат да приберат останките му. Господин Уилсън влезе в библиотека с мрачно и измъчено изражение, а час по-късно Пакстън и родителите му пристигнаха в Комитета за подпомагане на оцелелите, където завариха още две семейства. Другите опечалени бяха чернокожи. Бяха загубили синовете си — двама осемнадесетгодишни братовчеди. Мъката им бе силна като тяхната, сърцата им също кървяха от болка по момчетата, които бяха обичали, и които си бяха отишли завинаги.

Питър бе положен в обикновен боров ковчег, покрит с националния флаг. Господин Уилсън бе наел катафалка, с която да пренесат ковчега. Тя вече ги очакваше, когато пристигнаха. Пакстън и семейство Уилсън бяха въведени в една малка стая. И там беше доказателството… момчето, което бяха обичали, беше… в ковчега. Пакстън се разрида, а госпожа Уилсън се отпусна на колене край ковчега. Съпругът й застана до нея, опитвайки се да я подкрепи.

— Успокой се, мъничката ми… — Пакси сякаш чуваше гласа на Питър. — Всичко е наред… скъпа. Обичам те…

Спомените бяха толкова ясни, гласът му — толкова силен, че мисълта, че вече го няма, й се струваше невъзможна. Невъзможна и непоносима. Но него наистина го нямаше. Завинаги.

Дълго останаха край ковчега му. Най-накрая бащата на Питър помогна на съпругата си да се изправи, хвана Пакстън под ръка и тримата бавно излязоха навън, в слънчевия априлски ден. Животът вече сякаш бе изгубил част от смисъла си. Сякаш вече нямаше значение какво правят, къде ходят, какво обличат, с кого се виждат, какво говорят. Без него нищо вече нямаше значение.

Бавно се върнаха в къщата, а катафалката докара тялото на Питър. Сложиха го в нов ковчег и вечерта Пакстън отиде да го види. Не можеше да повярва, че той наистина лежи в големия махагонов сандък, но нямаше желание да надникне вътре, за да се убеди. Вместо това коленичи до ковчега и с върховете на пръстите си докосна дървото и месинговите дръжки.

— Здрасти… — прошепна тя в смълчаната стая. — … Аз съм…

— Зная…

Тя сякаш чуваше познатия глас, виждаше сините очи и косата, която толкова приличаше на нейната… устните, които я бяха целунали за последен път само преди седмица. Момчето, което лежеше в ковчега, бе момчето, което бе обичала и винаги ще обича, а те искаха от нея да им повярва, че я е изоставил завинаги.

— Добре ли си?

Със сърцето си усещаше, че той би я попитал това, и тя само поклати глава, а очите й отново се напълниха със сълзи. Не беше добре и никога нямаше да бъде. Така, както никога не се бе оправила след смъртта на баща си. Как би могла да е добре, след като бе изгубила един човек, когото бе обичала толкова много? В какво да вярва оттук нататък, с какво да живее? Със загубата, с болката и скръбта. Една част от нея се чувстваше толкова покрусена и уязвима и така щеше да бъде до края на живота й.

Дълго остана на колене край ковчега му. Имаше чувството, че той е близо до нея, но въпреки това не изпитваше успокоение, не намираше утеха и покой. Душата й се разкъсваше от болка и ярост срещу момчето, което по невнимание бе дръпнало спусъка. Дори терминът, който използваха, я вбесяваше. Приятелски огън. Сякаш това имаше някакво значение. Сякаш смъртта му ставаше по-малко безсмислена само защото е застрелян от американската, а не от северновиетнамската армия. И какво от това? Нали него вече го нямаше?

Службата в понеделник беше сърцераздирателна и кратка. Съобщението за смъртта на Питър бе отпечатано на първа страница на „Сън“, а също и в някои други вестници. Дойдоха всичките му приятели и съученици, заедно с учителите им, всичките му роднини и колеги. Уилсънови запознаха Пакстън с всички присъстващи, сякаш тя и Питър наистина бяха женени. А Пакстън се разкъсваше от скръб и за пръв път завиждаше на Габи. Ако беше родила дете от Питър, една част от него щеше да остане завинаги при нея. Вече бе на двадесет и две години… обичаше Питър от осемнадесетгодишна и бе живяла с него през последните три години. Знаеше, че споменът за него ще остане в сърцето й завинаги.

Остана още един ден в дома на семейство Уилсън, а след това се прибра в „Бъркли“. Беше толкова изостанала с учебния материал, че завръщането й там изглеждаше напълно безсмислено, но Пакстън знаеше, че трябва да се върне. По всичко личеше, че няма да успее да се дипломира през юни, но това не я притесняваше особено.

А през май получи разрешение да довърши обучението си през летните месеци. Точно тогава й позвъни брат й. Не беше чувала гласа му толкова дълго, че в първия момент не го позна, но акцентът му го издаде веднага.

— Здрасти. — А после веднага додаде: — Нещо лошо ли се е случило? — Това бе първото нещо, което й мина през ума. Откакто Питър беше умрял предишния месец, тя постоянно очакваше и други лоши новини и изпитваше истинско облекчение, че никой не й се обажда.

— Не… аз… — Не искаше да я лъже, но не знаеше и какво да й каже. Никога не са били особено близки, но Джордж знаеше, че няма да й е никак лесно. — Мама сметна, че трябва да ти се обадя.

— Да не би да е болна? — Или пък Алисън? Или бебето? Пакстън неспокойно зачака отговора му.

— Не, тя е добре — бавно рече той. Не можеше да протака повече. Трябваше да й каже. — Пакстън… става дума за Куини. — Сърцето й сякаш спря за миг и й се прииска да затвори телефона, преди да е чула останалото. Вместо това само стисна слушалката с все сила и зачака. — Умряла е снощи, Пакс. В съня си. Не е почувствала никаква болка. Сърцето й просто спряло… и толкова… Мама сметна, че трябва да знаеш и ме помоли да ти се обадя.

Тя е могла да й се обади лично и да й изкаже съболезнованията си, но не е пожелала да го направи.

— Аз… аз… аз… — Пакстън не можеше да произнесе нито една дума. Имаше чувството, че е изчезнал и последният човек, който някога я бе обичал. Не й бе останал никой друг. — Благодаря ти, Джордж. — Гласът й бе предрезгавял от мъка и скръб и той внезапно изпита съжаление към нея. — Знаеш ли кога ще бъде службата?

— Една от дъщерите й днес дойде за тялото й. Мисля, че спомена, че погребението ще е утре. Мама каза, че ще изпрати цветя от всички ни, но не мисля, че трябва да ходиш, ако това е, което имаш предвид.

Погребението щеше да се извърши в гробището за чернокожи и никой нямаше да разбере любовта, която Пакстън изпитваше към Куини. А и тя несъмнено щеше да се окаже единствената бяла сред опечалените.

— Да, предполагам, че си прав — разсеяно рече тя. — Благодаря, че ми се обади. — Пакстън затвори телефона, пощури се из празната къща, а следобед отиде в града. Слезе на плажа, загледа се във вълните и се замисли за тях, за хората, които бе обичала толкова много и които вече ги нямаше… Куини… и Питър… и баща й, който си бе отишъл преди единадесет години. Имаше чувството, че те я чакаха там някъде — най-скъпите й същества, онези, които бе обичала и които също я бяха обичали истински. Струваше й се жестоко, че от сега нататък трябва да живее съвсем сама. Трябваше да продължи напред без обич и подкрепа от никого. А тя изобщо не можеше да си представи, че би могла да обича някой друг. След смъртта на Питър няколко момчета вече я бяха поканили да излезе с тях, но тя бе ужасена само от мисълта за друг мъж. И дума не можеше да става за това! Невъзможно й бе да излезе с някой друг. Дори и Габи се бе опитала да я запознае с някакъв приятел на Мат, но Пакстън й каза направо, че не проявява интерес.

Преди да се върне у дома, тя се отби в дома на семейство Уилсън, но те не си бяха вкъщи и тя се улови, че се чуди как могат да продължават да живеят без него. Как успяват да се примирят с мисълта, че е мъртъв, че бе умрял, всъщност бе убит за нищо. Трудно се свикваше с подобна мисъл и имаше моменти, в които на Пакстън й се искаше да умре, да заспи и да не се събуди никога повече, за да не й се налага да живее без него.

Уилсънови й се обадиха на следващия ден и тя забеляза, че майка му е вече много по-спокойна. Беше силно развълнувана от предстоящото раждане на Габи. Спомена й името на Питър, но вече напълно контролираше чувствата си.

Майката на Пакстън й позвъни същия следобед, за да й каже, че съжалява за Куини и да се осведоми за подробностите, свързани с дипломирането й. Оставаше само още един месец и майка й, заедно с Алисън и Джордж, имаха намерение да дойдат в Сан Франциско. Пакстън вече седмици наред си мислеше, че трябва да им се обади, но все отлагаше.

— Настъпиха някои промени в плановете ми — каза й тя, а в гласа на майка й прозвуча изненада и недоумение.

— Какво означава това?

— Няма да се дипломирам преди септември. Няма да завърша с моя курс. Ще взема изпитите си допълнително, а те ще ми изпратят дипломата по пощата. — А после ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да си отговоря на въпроса защо двамата с Питър не се оженихме. — Не е толкова важно, мамо. Съжалявам, че ще пропуснете церемонията по връчването на дипломите.

Но за нея това нямаше никакво значение. Нищо вече не я интересуваше. Абсолютно нищо.

— Такава ли е практиката там? Просто ти изпращат дипломата по пощата! Какво разочарование.

— Не, няма нищо. Всичко е наред. — Гласът на Пакстън бе монотонен, лишен от всякакви чувства.

— Защо няма да се дипломираш през юни? — В гласа на майка й се прокрадваха обвинителни нотки.

— О… трябваше да мисля за твърде много неща през пролетта. Освен това бях много заета.

— С какво? — Разбираше, че не трябва да пита дали дъщеря й продължава да излиза с Питър. Така само отново щяха да се скарат. А и тя подозираше от известно време, че те може би живеят заедно. Нямаше нищо против, стига Пакстън да не допуска подобни глупости и в Савана. А онова, което вършеше в Калифорния, си беше нейна работа. Пакстън вече бе на двадесет и една години и Беатрис Андрюз бе достатъчно интелигентна, за да знае, че не може да я спре. — Твърде много забавления? — подхвърли тя, просто за да каже нещо.

— Не съвсем.

— Е, щом няма да се дипломираш през юни, кога смяташ да си дойдеш в Савана?

Пакстън въздъхна.

— Не зная… Нищо не зная. — Преглътна мъчително, опитвайки се да се пребори със сълзите си, но Беатрис Андрюз не забеляза нищо. — Не бих могла да започна работа преди септември, защото трябва да завърша училище. — Предишните й планове за работа бяха свързани с „Морнинг сън“. Но това нямаше да стане. Както нямаше да се осъществят и намеренията й да се омъжи през това лято. Нищо вече нямаше да стане така, както го бе запланувала. А Савана бе последната й грижа в този момент. — Не зная кога ще си дойда, мамо.

— Е, опитай поне да се прибереш за няколко дни през лятото. Малкият Джеймс Карл е много сладък. — Стори й се странно, че майка й е толкова привързана към внука си, макар че се зарадва заради нея. Но дори и това не я интересуваше вече. Отдавна вече се бе простила с надеждата, че между нея и майка й може да съществува някаква топлота.

— Ще видя как ще се справя с училището. — Каза това само за да успокои майка си. Всъщност нямаше никакво желание да си ходи. Възнамеряваше да завърши колежа, да започне работа, и може би, ако няма друг избор, да си отиде в Савана за Коледа.

В интерес на истината, тя почти не се сещаше за майка си и брат си. Мислеше само за Питър и се опитваше да завърши обучението си. Трябваше да напише няколко есета, да се яви на тестовете, които бе пропуснала. Работата й през последните четири-пет месеца бе толкова незадоволителна, че тя си мислеше, че е истинско чудо, че изобщо се съгласиха да й позволят да се дипломира. Деканът я бе повикал и й бе поискал обяснение за внезапно понижения й успех, а тя му бе разказала за смъртта на Питър в Да Нанг и това бе решило въпроса в нейна полза.

Тъкмо бе започнала вече да наваксва пропуснатото, когато една юнска вечер, на връщане от библиотеката, Пакстън чу пронизителен писък. Огледа се и видя няколко човека, които тичаха пред нея. Изобщо не можеше да проумее какво се бе случило. Злополука? Демонстрация? И други минувачи бяха чули писъка. Хората започнаха да се питат един друг какво става. И както през 1963 година, всички изведнъж се затичаха. Бързаха да пуснат радиоапаратите, да включат телевизорите си. Пакстън ги наблюдаваше, а по гърба й бавно пролазиха ледени тръпки. Все още не знаеше какво се бе случило, но то очевидно бе нещо ужасно.

— Какво става? — попита един човек, застанал съвсем наблизо и двамата се приближиха до едно момиче с транзистор, което седеше на стъпалата и плачеше.

— Ер Еф Кей^[4]… бил е застрелян… в Ел Ей^[5]…

— Кенеди? — Някой кимна.

Още един Кенеди. Още една смърт. Първо брат му, а след това Мартин Лутър Кинг и Виетнам… и Куини… и Питър… а сега и това… това вече бе прекалено… толкова често… толкова дълго… толкова болезнено и мъчително. Хората от нейното поколение бяха преживели твърде много, вълнуваха се от всичко, искаха да постигнат важни неща, а всички хора, в които вярваха, умираха един по един. Твърде мъчителен начин да възмъжеят, да се простят с илюзиите си, да станат възрастни. А и на кого му пукаше за тях? Кой се интересуваше от онова, което искаха и което можеха да дадат? Факелът най-накрая бе обгорил пръстите им.

— Наистина ли?… Шшт.

Момичето усили радиото, а говорителят съобщи с разтреперан глас:

— Робърт Кенеди е мъртъв. — Бил е застрелян, докато е произнасял победната си реч след определянето на кандидатите за следващите избори в Калифорния.

Бе спечелил и веднага след това бе загубил живота си. А той също имаше деца и съпруга, и близки, които го обичаха.

Пакстън послуша, после се обърна и се прибра у дома, а книгите й останаха на стълбите на библиотеката. Но те вече не я интересуваха. Тя не ги искаше.

Прекара нощта седнала в кухнята си, сама, замислено загледана през прозореца. Знаеше, че тук вече не я привлича нищо, нямаше какво повече да научи и да вземе със себе си. Беше научила всичко, което бе пожелала, но уроците се бяха оказали твърде болезнени и мъчителни. И единственото, което Пакстън чувстваше в този момент, бе тъга. Не скръб, не болка, не отчаяние. Просто тъга. Робърт Кенеди го нямаше вече. Бяха си отишли и много други хора. До този момент във Виетнам бяха загинали двадесет и две хиляди деветстотин петдесет и един американски войници.

Същата нощ Пакстън опакова някои неща, а останалите вещи — нейни и на Питър — подреди в гардероба. На сутринта отиде в града, за да се срещне с Ед Уилсън. Той стана да я посрещне и видя, че изпитанията напоследък я бяха съсипали. Всички в редакцията на вестника бяха като обезумели след убийството на Кенеди. Още един Кенеди. Още един брат. Още една жертва. Пакстън обаче, изглеждаше необичайно спокойна, неестествено сдържана и много тъжна. Беше красиво момиче, но сякаш изведнъж се бе състарила. Преживяното личеше в очите й, забелязваше се в начина, по който се движеше, усещаше се в нещата, които премълчаваше, но които късаха душата й. Беше вярвала твърде силно и бе изгубила твърде много. Вярвала бе в добротата, щастието й доверието. А всичко се бе оказало лъжа. Нещата невинаги имат щастлив край. И нищо не е вечно. За никого. Хората остаряват и умират. А понякога умират твърде млади. С много страдания се бе сблъскала Пакстън през краткия си живот, а Ед Уилсън, натрупал много мъдрост през дългия си живот и сломен от скръб по сина си, усети, че изпитва съчувствие към нея.

— Какво мога да направя за теб, Пакстън? — Изглеждаше сериозен, но после леко се усмихна, наведе се и я целуна. — Струваш ми се прекалено отслабнала. Трябва по-често да вечеряш с нас.

— Оставих нещата на Питър в къщата в „Бъркли“. — Начинът, по който го каза, му се стори странен и той я погледна сериозно.

— Заминаваш ли някъде? — Намръщи се, докато чакаше отговора й. В очите й имаше толкова тъга, че той се чудеше дали някога някой ще успее да я развълнува отново.

— Това зависи от теб — спокойно заяви тя. — Реших да напусна колежа.

— Мислех, че са ти позволили да се дипломираш през септември. — Беше го уведомила за решението на декана и той бе изпитал истинско облекчение. Знаеше колко важно е за нея да завърши колежа и затова остана потресен от тазсутрешното й изявление. — За какво е всичко това, Пакстън?

В гласа му се прокрадваха бащински нотки и тя се усмихна. През изминалите четири години той й беше нещо повече от баща и тя се чудеше дали ще й помогне и този път. Но ако й откажеше, все някой друг щеше да се съгласи.

— Искам работа.

— Можеш да започнеш работа тук по всяко време. Знаеш това. Но не ти ли се струва по-разумно да останеш в „Бъркли“ през лятото и да се дипломираш? За къде бързаш?

— Няма да завърша този колеж. — Още сутринта, когато тръгна оттам, знаеше, че няма да се върне никога повече. От вещите на Питър бе взела само някои неща, на които много държеше. Три томчета с поезия, които й бе подарил, часовника му, който семейство Уилсънови й бяха подарили и който носеше на ръката си в този момент, и личния му войнишки знак^[6]. — Искам да работя за вас, господин Уилсън.

— Тук?

Нещо в погледа й го караше да мисли, че става дума за нещо далеч по-сериозно. И се оказа прав. Тя само мълчаливо поклати глава в отговор на въпроса му.

— Не, не тук. Още не. Искам да замина за Сайгон. Изрече го тихо и спокойно, а неговите очи се разшириха от изненада. Тя искаше да замине, но мотивите й бяха напълно погрешни. Искаше да намери Питър. Да умре. А може би и да отмъсти за него. А може би просто бе изгубила вяра в собствената си страна. Той разбираше, че смъртта на Кенеди, толкова скоро след убийството на Мартин Лутър Кинг, ще разтърси жестоко младежта в страната, а в този момент бе повече от очевидно, че точно това се бе случило с Пакстън. Очите й бяха безжизнени и помръкнали и тя седеше като вцепенена в кабинета му. Едно момиче, което се бе отказало от всичко, изгубило бе всичко. Но каквито и да бяха причините, поради които тя искаше да умре в Сайгон, той нямаше намерение да й помогне.

— И дума не може да става за това.

— Защо? — Очите й яростно заблестяха и той се убеди, че макар объркана и заблудена, тя бе напълно сериозна.

— Защото това е място за калени и опитни кореспонденти. За бога, Пакстън, там е военна зона. Знаеш по-добре от всеки друг какво би могло да ти се случи там. И дори и никога да не те пратим в най-опасните райони, ти можеш да хвръкнеш във въздуха както си седиш в някой бар, или да загинеш от приятелски огън като Питър.

Самото споменаване на името му ги натъжи и двамата, но Ед знаеше, че е длъжен да й го каже. Заради нея самата. Никога не би могла да го убеди да промени решението си, или поне така си мислеше. Тя обаче бе необичайно неотстъпчива.

— Там заминават хора, за да се бият и да намерят смъртта си, които са с четири години по-млади от мен.

— Ти това ли искаш? — Очите му се напълниха със сълзи. — Да умреш на същото място, на което умря и той? Това ли ще бъде твоят подарък за него? Това ли е всичко, което можеш да направиш с живота си, Пакстън? Зная как се чувстваш, зная, че ти и цялото ви поколение смятате, че страната ни отива по дяволите и точно в този момент не съм сигурен, че бих могъл да не се съглася с вас. Но една такава самоубийствена мисия в Сайгон не е отговор на въпросите, които те измъчват.

— Искам да кажа на хората истината. Каквато и да е тя. Искам да видя с очите си, да разбера какво става там. Не мога повече да разчитам на вечерните новини. Писна ми от уроци, не желая да прекарам остатъка от живота си в библиотеката, не желая да живея в безопасност и да чета за смъртта на хората.

— Значи искаш да умреш, така ли?

Опитваше се да изтръгне думите от нея, но дори и ако това бе самата истина, тя никога не би си признала.

— Не, искам истината. А ти не се ли стремиш към същото? Не желаеш ли да разбереш защо умря той? Единственото, което искам, е да се изметем от Виетнам и много държа да разбера защо още не сме го направили. А ако ме изпратиш там, ще знаеш, че не съм някой изморен, стар кореспондент с консервативни политически убеждения, който преследва някакви користни цели и мисли само за безопасността си. Не, не искам да умра, но ако все пак намеря смъртта си, какво пък толкова? Може да се окаже, че съм дала живота си за справедлива кауза, заради истината, такава, каквато е. И може дори да се окаже, че си е струвало.

— Пакстън… — Той поклати глава иззад бюрото си. — Нищо не си струва загубата на един човешки живот. Питър умря напразно. Безсмислено е и ти да умреш заради онова, което става там. Аз бях заблуден и сгреших. Ти имаше право. Питър също. Не ни е мястото там. И не смятам, че можем да победим. И аз бих искал да се махнем оттам. И през ум не ми е минавало, че някога ще се чуя да произнасям тези думи. Миналата седмица се срещнах във Вашингтон с новия министър на отбраната, Кларк Клифърд и той ми помогна да проумея истината. Аз, разбира се, ще ти дам работа. Можеш да пътуваш, където пожелаеш из страната, за да пишеш материалите си. Стани пътуващ репортер, скандален репортер, прави каквото искаш, но няма да те изпратя във Виетнам. Ако нещо се случи с теб там, никога няма да мога да си го простя. Пред паметта на Питър сме длъжни да се грижим за теб добре. И ти също му го дължиш.

Строго погледна към Пакстън и разбра, че не е могъл да я убеди.

— Аз му дължа много повече от това. — Присви очи и се загледа в мъжа, който едва не й бе станал свекър. — И ти също. — После рязко се изправи. На лицето й се четеше непреклонна решителност. — Господин Уилсън, не възнамерявам да си седя тук като страхливка и да чакам други да открият отговорите вместо мен. Заминавам, независимо дали вие ще ме изпратите, или не… Ако трябва, ще замина със собствени средства и ще изпращам материалите си оттам. Може би все някой ще се заинтересува от тях.

Той се изправи и я погледна, после се пресегна и докосна ръката й.

— Пакстън, недей…

— Трябва.

Той остана прав, загледан в нея, осъзнал внезапно, че това вече не е момичето, което щеше да се омъжи за сина му. Тя бе пораснала — по най-трудния начин. С много тъга, скръб и горчиви разочарования.

— Не мога ли да те разубедя? Не можеш ли да изчакаш малко? Например шест месеца. Дотогава може и да се махнем оттам. — В гласа му се долавяше надежда.

— Няма да се махнем. Те ни лъжат. И точно затова искам да видя всичко с очите си.

— Пакстън, ти познаваш работата във вестника само от стажа си през лятото. Нямаш никаква представа какво означава да си кореспондент на такова място. Необходими са години, за да може човек да се подготви за подобно начинание.

Тя се усмихна тъжно, докато го слушаше.

— Странното е, че не им трябват години, за да подготвят войниците, нали? Просто ги товарят на корабите и ги превозват до там, за да умрат. Без да се замислят дали са готови за това. Но аз съм готова, господин Уилсън. Сигурна съм в това. — А дълбоко в душата си той знаеше, че тя е права. Беше тъжна и разочарована, но в същото време бе много силна и умна и я болеше за всички, които умираха там… заради Питър. Старият вестникар у него бе убеден, че е права, но бащата чувстваше, че трябва да направи всичко възможно, за да я спре. — Ще ме изпратиш ли?

Погледна го право в очите и той отново усети, че всеки момент ще се разплаче. Готов бе да направи всичко за нея, но не и да я изпрати там, но разбираше, че тя говори сериозно. Знаеше, че ако не го направи той, тя ще намери някой друг. А този някой веднага ще я изпрати на най-опасните места, където може и да я убият. Ако той я наеме на работа, може би ще е в състояние да я предпази от опасностите.

— Ще се съглася само ако се закълнеш, че ще правиш единствено онова, което искам от теб и ще изпълняваш разпорежданията ми. — Очите й заблестяха от радост и за пръв път от много време насам, тя му се стори щастлива. — Чу ли ме? — Говореше й като на непокорно дете, което е получило разрешение да отиде на областния панаир, но само при определени условия.

— Никакви градински увеселения и модни ревюта, нали?

Те и двамата се разсмяха. Подобни неща едва ли се случваха в Сайгон.

— Ти наистина сериозно настояваш за това, нали, Пакс? Сигурна ли си, че не бих могъл да те разубедя?

Тя поклати глава, а той тежко се отпусна на стола си. На лицето му се появи израз на пълно поражение. А тя засия. Беше спечелила. Предишната нощ внезапно бе проумяла, какво трябва да направи и за пръв път от много време насам се чувстваше, ако не щастлива, то поне в мир със себе си.

— Сигурна съм, че ще свърша добра работа там. Заклевам се.

Гласът й звучеше възторжено, тя бе развълнувана и сякаш бе започнала да живее отново. Ед изпита известно облекчение, като видя светналото й лице, но решението й го плашеше. Би се радвал много повече, ако вълнението й се дължеше на срещата й с момче, с което се бе запознала в библиотеката. Пък било то и в „Бъркли“. Той щеше да е спокоен, а тя щеше да е в безопасност.

— Не се тревожа за работата. Загрижен съм за теб — призна си той. — И се грижи добре за себе си там, защото, в противен случай, ще дойда и ще ти дам да се разбереш. — После изпъшка и прокара ръка през побелялата си коса, която толкова много й напомняше за Питър. Баща и син имаха еднакви очи, еднакви подстрижки, изглеждаха по един и същ начин, но Пакстън се опитваше да не мисли за това. — Марджъри ще ме убие, като разбере. А Габи… о, боже… почти забравих. — Изглеждаше ужасен от себе си, когато погледна Пакстън.

— Тя роди нощес… едно малко момченце. Кръстиха го Питър.

Пакстън не бе изненадана. Нищо вече не можеше да я учуди и тя се радваше заради приятелката си. Живот за живот. Робърт Кенеди напусна света на живите, покосен от ръката на някакъв маниак, а малкото момченце на Габи зае мястото му. Очакваше го цял един живот, изпълнен с надежди. Питър, който макар вече да не бе измежду живите, му желаеше само доброто, и му бе дал името си, защото то вече не му бе нужно. Хората идваха и си отиваха. Някои мечти се разбиваха на пух и прах, а на тяхно място се появяваха нови. Всичко се променяше и Пакстън изпитваше странно спокойствие, когато се замислеше за това.

— Радвам се за тях. Тя добре ли е?

— Чувства се чудесно. Тя ни се обади вечерта след раждането, което, според Мат, било много лесно. Сигурен съм, че ще се радват да те видят.

Пакстън кимна, макар да знаеше, че ще се чувства неловко, когато види малкото момченце, взело името на Питър. Пакстън знаеше, че тя едва ли някога ще има съпруг и собствени деца. В този момент искаше единствено да замине за Виетнам и да се опита да проумее истината за войната. Странно колко драстично се бе променил животът й. Простила се бе с всичките си мечти. Първо с „Харвард“, а после с „Бъркли“ и Питър… сега искаше само да разбере истината и да я каже на хората в Америка, които имаха право да знаят за какво умират съпрузите и синовете им във Виетнам.

— Кога заминавам?

Пакстън бе твърдо решена да не му позволи да се измъкне. И той го знаеше. Разлисти календара, надраска нещо в бележника си, а след това я погледна.

— Подобни командировки изискват малко време. Ще трябва да поговоря с шефа на пресцентъра там и да видя…

— Няма да чакам шест месеца.

— Знам — тихо рече той. — Имах предвид седмица или две. Най-много три. Имаш нужда от време, за да организираш заминаването си, да получиш назначението си, да си сложиш всички необходими имунизации. Нека да кажем две седмици. Така съгласна ли си?

Тя кимна. Още не можеше да повярва, че бе спечелила. После бавно му се усмихна. Беше успяла.

— Напълно. Мисля да си отида за няколко дни у дома, за да се сбогувам с майка си.

— Направи го. Аз ще ти се обадя, когато тук всичко е готово за заминаването ти. Можеш да започнеш с ваксините веднага. Зная, че трябва да бъдеш имунизирана срещу много заболявания. Брат ти би могъл да се погрижи за това, ако има желание. — Той се чудеше дали близките й ще се опитат да я спрат, но вече я познаваше твърде добре, за да знае, че нищо не би могло да промени решението й. Беше силно и решително момиче с добро сърце, но той по-добре от всеки друг знаеше, че част от него бе разбита завинаги. Ед се изправи, заобиколи бюрото си и се приближи до нея. — Това беше една много тежка година за всички нас, Пакс. Искрено се надявам, че не допускаш ужасна грешка. — Притисна я към себе си и целуна върха на главата й. — Не бихме искали да загубим и теб.

— Няма — прошепна тя и се вкопчи в него. И докато стоеше, притисната в прегръдките му, Пакстън, кой знае защо си помисли, че всичко с нея ще бъде наред, защото имаше благословията на Питър.