Даниел Стийл
Знакът на съдбата (24)

Глава тринадесета

През октомври в САЩ се пое национална кампания за мораториум върху войната, последвана от огромни демонстрации. Те продължаваха и през ноември. А на трети ноември Никсън обеща да сложи край на войната и хората, които му вярваха, се изпълниха с надежда.

На шестнадесети ноември цялата нация бе разтърсена от разкритията за случилото се в Ми Лай през предишната година, а във Виетнам внезапно се надигна буря от протести. В САЩ бе задържан лейтенант Кели, а във Виетнам генералите разпитваха всички, замесени в случая. Хората с чувство за отговорност в армията бяха разярени. Войната във Виетнам бе съпътствана от толкова много жестокости, че този случай сякаш преля чашата и вбеси всички почтени хора. Бяха публикувани снимки на застреляните бебета и малки дечица. А бюрата на „АП“, на „Тайм“, на „Си Би Ес“, на „АБС“ и „Ен Би Си“ бяха затрупани с молби за журналистически разследвания. За известно време всички бяха изключително заети с разплитането на случая. Ралф и Пакстън работеха толкова много, че не им оставаше време да си поемат дъх и на Пакстън й бе изключително трудно да намери малко свободно време за Тони.

С много усилия и нерви двамата успяха да заминат за Банкок за Деня на благодарността. Настаниха се в хотел „Монтиен“ и прекараха там четири от най-щастливите дни в живота си. Пакстън съзнаваше, че Тони й е по-близък от всеки друг човек, когото бе познавала някога. Те бяха не само любовници, но и приятели. Споделяха помежду си всичко, което ги вълнуваше. А в самолета, с който се върнаха във Виетнам, разговаряха за Ми Лай и лейтенант Кел.

— Срещал ли си го някога? — Проявяваше любопитство към този човек, но Тони не съжаляваше, че не го познава.

— Не, но съм чувал подобни истории. Неофициално, разбира се. Тук е пълно с уплашени войници, които толкова силно мразят жълтите дребосъци, че на моменти напълно превъртат. Във Виетнам няма никакви правила, Пакстън, и ти го знаеш. А някои от момчетата просто не знаят как да постъпят. Всеки ден умира някой от приятелите им и те не виждат никакъв изход. Най-добрият им приятел стъпва на мина, те решават, че не могат повече, внезапно пощуряват и си го изкарват на Чарли.

Нещо подобно се бе случило и в Ми Лай, но от това зверството не ставаше по-малко отвратително. Войната се бе оказала твърде дълга и отчайващо жестока.

Тази Коледа Пакстън отиде на шоуто на Боб Хоуп заедно с Тони. Струваше й се странно, че само преди година бе посетила шоуто на Марта Рей заедно с Бил. Но тук времето имаше по-различни измерения. Една година във Виетнам се равняваше на цял един живот. След това прекараха една спокойна вечер в хотела й, а на сутринта се обадиха на семейството й в Савана. На следващия ден отидоха на гости на Франс и Ралф и занесоха подаръци за всички. Малката Пакс растеше здрава и щастлива под грижите на Франс, а за всички бе очевидно, че Ралф е луд по дъщеря си. Детето приличаше по малко и на двамата. Ралф продължаваше да се опитва да убеди Франс да се омъжи за него, но до този момент не бе постигнал никакъв успех.

Той се опита да накара Пакстън да го придружи в пътуването му до делтата на Меконг, но тя бе изостанала с работата си и имаше много да наваксва. Тони щеше да бъде зает през първия ден от Новата година и тя възнамеряваше да уплътни времето си с писане в хотелската си стая. После двамата с Тони заминаха за два дни за Чайна бийч в Да Нанг. Когато се върнаха, Пакстън потърси Ралф в бюрото на „АП“. Искаше да разбере дали той знае нещо за нападението над една артилерийска база близо до Ан Лок.

Никой не знаеше нищо за Ралф. А когато тя го потърси на следващия ден, в бюрото вече знаеха за смъртта му. Появата на Пакстън бе посрещната с абсолютно мълчание. В първия момент тя не забеляза нищо. Спря се и погледна новините, пристигащи по телетайпите, а после се върна, за да провери дали Ралф си е в кабинета. Нямаше го. Стаята бе празна, чашата му за кафе бе чиста и Пакстън разбра, че изобщо не се е появявал. Докато се опитваше да реши дали има смисъл да го чака, тя погледна часовника си и тогава ги видя. Останалите журналисти от „АП“. Те стояха наоколо и я наблюдаваха. Всички знаеха, но се бояха да й кажат. Познаваха я добре и знаеха колко близки бяха с Ралф. Най-накрая помощникът на шефа на бюрото бавно се приближи до нея. Кимна й с глава, без да каже нито дума, и тя, с озадачена гримаса, го последва в кабинета му.

— Какво има? Къде е Ралф? — Беше млада и красива, и както винаги, много бързаше. Имаше няколко интересни събития, които искаше да проследи през този ден и се надяваше, че Ралф ще се върне скоро. И тогава той й каза. Ралф е бил убит на връщане от Ми Тхо. Абсолютно глупав и безсмислен инцидент — джипът им се бе натъкнал на мина.

Глупав инцидент… глупав инцидент… Не беше ли винаги така? Съществуваше ли интелигентен начин да се умре? От приятелски огън, или пластична бомба в ресторант, от снаряд на гаубица, или от заложена на пътя мина? Какво умно имаше в подобна смърт? Какво значение имаше как си умрял, при положение че нищо вече не може да те върне обратно?

Пакстън слушаше думите, взираше се в човека, неспособна да повярва на чутото. Не беше възможно! Не би могло да се случи на Ралф! Та той бе тук от години. Беше твърде умен, твърде проницателен и интелигентен, твърде добър, твърде човечен, твърде предпазлив, за да бъде убит. Беше тридесет и девет годишен и току-що бе станал баща за пръв път. Никой ли не знаеше това? Нямаше ли кой да предупреди оня тип, който бе поставил мината? Не и Ралф… Та той имаше бебе… А тя самата… толкова много хора я обичаха и очакваха у дома… Никой ли не се интересуваше от тези неща? На никой ли не му пукаше? Вече нищо не разбираше.

Пакстън се изправи и излезе от офиса, без да каже нито дума повече. Върна се в хотела, взе една кола под наем и се насочи право към Ку Чи, без да помисли за опасностите, които я дебнат по пътя. Искаше единствено да намери Тони и да му каже за Ралф. А той си помисли, че вижда призрак, когато тя се появи в базата. Дори не се бе сетила да облече бойните си дрехи. Носеше розова пола и блуза и бели сандали. Двамата с Тони се срещнаха съвсем случайно. Той бе тръгнал на учение с новобранците, когато я видя. Скочи от джипа, нареди на ефрейтора да го почака, затича се през двора и я настигна.

— Какво правиш тук! — Беше дяволски уплашен. В първия момент си помисли, че се е случило нещо лошо, но като видя как е облечена, се поуспокои. — Кой те докара?

— Сама дойдох — отчаяно отвърна тя. Оглеждаше се наоколо като обезумяла, сякаш търсеше някого.

— Какво има, Пакс? Какво се е случило?

Очевидно нещо не бе наред. Тя не смееше да го погледне в очите, изглеждаше толкова развълнувана и разстроена. Неведнъж бе виждал момчета, изпаднали в същото състояние, веднага след смъртта на близък приятел. Изглеждаха съкрушени, съсипани, полуобезумели от ярост и гняв.

И тогава изведнъж той разбра. Сграбчи я с все сила, притисна я към себе си и я принуди да го погледне.

— Скъпа, кой е убит? — Радваше се, че бе дошла при него, но се ужасяваше при мисълта за безразсъдното й шофиране до Ку Чи. Напълно бе загубила разсъдъка си.

Тя изведнъж го погледна и започна да преглъща мъчително. Не можеше да си поеме дъх, даваше се от ридания.

— Спокойно… дишай дълбоко… хайде, така е по-добре… — Един от новобранците ги наблюдаваше, но на Тони не му пукаше. В този момент можеше за мисли единствено за Пакстън, която се гърчеше в ръцете му и задавено преглъщаше. — Кажи ми какво се е случило…

— Ралф… — Това бе първата и единствена дума, която успя да промълви, а Тони усети как стомахът му се сви на топка.

— Всичко е наред… спокойно… продължавай да дишаш… — Той нежно я накара да седне на земята и се отпусна до нея. — Ти си добре… добре си, Пакс… — Беше преживявал това и преди, познаваше чувствата, които тя изпитваше в този момент, беше се сблъсквал със смъртта твърде често…

И тогава тя му каза.

— Преди два дни, на връщане от делтата, джипът му се натъкнал на мина. — На лицето й се появи озадачено изражение, а после изведнъж се разрида и изпаднала в сляпа ярост, заблъска по гърдите му с юмруци.

— Не… По дяволите… Не! Копелетата най-сетне го пипнаха! След всичките тези години… му видяха сметката…

Гадеше му се, като я слушаше, но за него това бе стара, до болка позната история.

— Франс знае ли?

— Не съм сигурна. Не съм й се обаждала.

По дяволите! С две деца, едното, от които новородено! И какво, по дяволите, щеше да прави тя в Сайгон с две деца от американски бащи? Да умре от глад? Родителите й не можеха да й помагат повече. Вече не им бе останало нищо. Никой друг не би й помогнал. Франс се бе озовала в пълна безизходица.

Тони притисна Пакстън към себе си и я целуна нежно.

— Виж, неприятно ми е да те оставя, но трябва да вървя. Цяла група момчета ме чакат, за да продължим със занятието. Веднага щом се освободя, ще дойда при теб в хотела. Тогава ще те заведа да я видиш. А сега искам да намеря някой, който да те закара обратно.

Тя кимна като послушно дете, а той намери един свободен редник и му нареди да я закара до Сайгон.

— И внимавай! — изкрещя след тях той, махна с ръка и тръгна с новобранците. Пакстън измина целия път до Сайгон като вцепенена. Не каза нито дума на момчето, което я возеше, не попита за името му, не отвърна на нито един от въпросите му. Просто си седеше на мястото и се взираше през стъклото, замислена за Ралф и Франс, за Ан и за малката Пакси.

А когато се върна в хотела, тя се качи направо в стаята си и си легна. Телефонът иззвъня, но тя не си направи труда да отговори.

Тони пристигна в осем часа вечерта, обезумял от тревога. Хлапето, което бе изпратил да я докара, все още не се бе прибрало в базата и той бе започнал да се опасява, че нещо й се е случило. Напрежението започваше да си казва думата. Бяха прекарали във Виетнам твърде много години. А когато Тони влезе в стаята й, я завари легнала на леглото, вперила поглед в тавана. Прекарала бе така целия следобед, без да се помръдне дори.

— Скъпа, хайде съвземи се. — Той легна до нея и заговори с ласкав, изпълнен с обич глас. — Виж… той знаеше какво прави. Знаеше, че това би могло да се случи. С всички ни е така. Просто поемаме риска. Той също.

— Ралф беше най-добрият репортер, който някога съм познавала… най-добрият ми приятел… — промълви тя. Говореше като малко дете, което стои на брега на реката и замислено подритва камъчетата с върха на гуменката си. — … Преди да се появиш ти… Но той беше много специален.

Той се бе превърнал в брат, какъвто Джордж не би могъл да бъде никога.

— Зная. И аз много го харесвах. Тук се запознах с много прекрасни хора. Някои от тях имаха късмет и се прибраха у дома живи и здрави, други — не можаха. Ако Ралф се боеше от смъртта, той щеше да си е заминал отдавна. — Пакстън знаеше, че Тони е прав, но от това болката й не ставаше по-слаба. Господи, колко щеше да й липсва!

— Ами Франс? Какво ще стане с нея сега?

— Това — мрачно започна той — е друга история. — Бъдещето й нямаше да е никак лесно.

Тони се изкъпа и се преоблече. Решиха да не й се обаждат предварително, защото тя беше толкова учтива и възпитана, че щеше да ги увери, че всичко е наред и щеше да ги помоли да не ходят. Отидоха до дома й с джипа на Тони.

И този път, както и в нощта, в която се бе родило детето й, Франс дълго не им отвори, макар че прозорците на втория етаж светеха. Най-накрая позвъниха на съседите й, които се разкрещяха недоволно, но все пак отвориха входната врата. Позвъниха на вратата на апартамента й, но отново никой не отвори. Отвътре долиташе музика, но никой не отговаряше на настойчивото им звънене. Радиото работеше, лампите бяха запалени, но не се чуваше никакъв друг шум. Тони разтревожено погледна Пакстън.

— Ужасно ми е неприятно, че трябва да го кажа, но имам чувството, че тук нещо не е наред. Може би тя е прекалено разстроена и не желае да вижда никого? — Но децата също не се чуваха. — А може би аз греша и тя просто не си е у дома. Искаш ли да се върнем малко по-късно?

Но Пакстън бавно поклати глава. Измъчваха я лоши предчувствия.

— Можем ли да влезем? — прошепна тя.

— Предлагаш да разбием вратата? — Той изглеждаше притеснен. — Могат да ни арестуват за влизане с взлом.

— Смяташ ли, че тук има домоуправител?

— Да, може би. Не зная за теб, но моят виетнамски не включва фразата: „Извинете, сър, бихте ли ни отворили този апартамент?“. Чакай, ще опитам с това — рече той и извади един нож от джоба си. Поигра си малко с ключалката и тъкмо когато вече се канеше да се откаже, вратата внезапно поддаде и бавно се отвори.

И двамата усетиха необяснимо безпокойство. Искаха да влязат, но сега, когато вратата вече беше отворена, не бяха толкова сигурни дали трябва да го направят. Почувстваха се като натрапници.

Той влезе пръв. Пакстън вървеше точно зад него. Нито един от двамата не знаеше какво точно търсят и се почувстваха пълни глупаци, докато оглеждаха чистото и подредено жилище. Очевидно всичко си беше наред. Радиото свиреше съвсем тихичко. Лампата в стаята на Ан светеше, но в нея нямаше никой. Тони надникна в спалнята, а после изведнъж се закова на мястото си и инстинктивно протегна ръка, за да възпре Пакстън.

— Недей! — припряно изрече той, но тя бе твърде бърза за него.

Застана на прага и надникна вътре. Там обаче всички сякаш си бяха добре. Те просто спяха. Франс облечена в ao dai, усмихнато прегърнала бебето, пременено в красива малка рокличка, ушита специално за нея. А малкият Ан изглеждаше като ангел до тях. Косичката му бе внимателно сресана. Беше облечен в най-новото си костюмче. Пакстън все още не разбираше. Искаше да каже на Тони да пази тишина, за да не ги събуди. Но никой и нищо не би могло да ги разбуди. Той го разбра в момента, в който надникна в стаята. После се наведе и нежно докосна лицата им. Бяха мъртви от доста време. Веднага щом бе научила за смъртта на Ралф, Франс бе отровила себе си и децата. Беше оставила бележка на виетнамски, а до нея имаше писмо, адресирано до Пакстън.

Тони коленичи и се загледа в тях, очите му се напълниха със сълзи и той се разрида, а Пакстън се приближи и застана до него. Тя също плачеше, а после, сякаш за да ги благослови, клекна до тях, и бавно ги докосна по лицата.

— О, Боже, защо… — промълви тя. — Защо? — И Ан, и бебето. Бебето, което бяха изродили само преди три месеца и половина, сега беше мъртво… Пакс… Мир…

В бележката пишеше, че Франс искала да бъде заедно с Ралф. Знаела колко ужасен щял да бъде животът им в Сайгон и искала да се съберат всички заедно.

— Тя можеше да замине за Щатите… Можеше… — заговори Пакстън, но Тони само поклати глава. Той разбираше всичко. За Франс нямаше живот в Сайгон без протекциите на Ралф. Затова си бе отишла. И бе взела децата си със себе си. И всички бяха толкова красиви, толкова прекрасни… спокойно заспали последния си сън.

Пакстън и Тони останаха дълго край тях, а после се обадиха в полицията и обясниха какво се бе случило според тях. Бележката на Франс потвърждаваше разказа им. Писмото до Пакс бе със същото съдържание. Благодареше на нея и на Тони за всичко, което бяха направили за нея и децата, сбогуваше се с тях, желаеше им здраве и щастлив живот. Пакстън остави писмото и се разрида в прегръдките на Тони. Никога преди не бе виждала и не бе изпитвала нещо толкова ужасно.

Полицаите бавно изнесоха телата им. Ан бе завит в малък бял чаршаф. Бебето отнесоха заедно с майка му.

Гледката беше непоносима. Пакстън все още ридаеше, когато Тони я поведе надолу по стълбите. Закара я в хотела и поръча и за двамата по едно бренди.

— О, боже, Тони, защо! Защо е направила това?

— Решила е, че така трябва.

Пакстън бе объркана както никога преди. Отчаяно усещаше загубата на близките си приятели. Загуба, съпътствана от дълбока мъка и отчаяние. Чудеше се дали някога отново ще бъде същата. А Тони знаеше, че дори и да успее да се възстанови с времето, тя никога вече няма да бъде предишната Пакстън. С всички беше така. Бяха като прокажени, загубили част от себе си.

 

 

Измина доста време, преди Пакстън да възвърне част от предишното си равновесие, преди отново да се почувства човек. Януари отмина като в просъница. След него и февруари. Най-накрая, през март, започна мусонният период и тя бавно взе да идва на себе си. Беше прекарала във Виетнам вече почти две години. Живееше с Тони от осем месеца, а за тях това бе равносилно на цял един живот. Все още й бе мъчително трудно да разговаря за Ралф, за Франс и децата. Но вече не се чувстваше толкова съсипана и съкрушена, когато станеше дума за всички ония хора, които бе загубила в тази война. Тони обаче се бе оказал прав. И двамата се бяха променили.

Излизаха много по-рядко, отколкото преди, а сега, когато времето бе лошо, рядко пътуваха през свободните му уикенди. Прекарваха времето си затворени в хотелската й стая, говореха, пиеха, любеха се, опитваха се да проумеят онова, което виждаха около себе си. Статиите й ставаха все по-силни и вълнуващи. От вестника я бяха уведомили, че са я представили за награда, но тя не прояви интерес. Тези неща нямаха никакво значение. Мислеше единствено за това как да остане жива и за края на войната. Може би един ден щеше отново да се прибере у дома и да види как е там, ако успееше да издържи. Напоследък много разговаряха за Джоуи и Пакстън го подтикваше да пише на детето по-често.

Службата на Тони изтичаше през юни и той вече бе решил, че няма да удължи срока си отново. Не искаше да остава повече във Виетнам, макар че не беше сигурен дали е готов да се завърне у дома. А Пакстън все още не знаеше какво да предприеме. Миналият юни бе уведомила шефовете във вестника, че възнамерява да остане още една година, но това не я обвързваше по никакъв начин. Винаги би могла да си тръгне по-рано, или пък — по-късно. Двамата с Тони никога не говореха за бъдещите си планове. Струваше им се твърде опасно да предизвикват съдбата. С течение на времето бяха станали много суеверни и предпазливи.

И въпреки това бяха щастливи заедно и се чувстваха по-близки от всякога. Смъртта на Ралф, Франс и децата я бе разтърсила до дъното на душата й и тя бе потърсила утеха и подкрепа при Тони. А и той самият все повече се нуждаеше от нея. Мисълта за завръщането му у дома го плашеше и той почти не говореше за това. Единственото, което в този момент знаеха със сигурност, бе, че ще направят още едно пътуване до Хонконг през май, и едва след това ще уточнят бъдещите си планове. Тя все още носеше пръстена, който той й бе подарил при последното им посещение там. Не го сваляше от пръста си, той сякаш я свързваше още по-здраво с него. А Тони бе трогнат от жеста й. И той като нея не даваше обещания, не поставяше условия, но сърцето му й принадлежеше напълно. Завинаги.

Три седмици преди пътуването им до Хонконг, по средата на мусонния сезон, Тони замина със задача в някакъв район, който, според донесенията, от седмици гъмжеше от виетконговци. Те обичаха да нападат по време на мусоните, а американските войници мразеха да ги преследват в дъждовете. Те ненавиждаха постоянната влага, в която краката им, подгизнали от дъжда, бяха непрекъснато изранени.

Беше влажно, задушно и нетърпимо горещо, но въпреки това, трябваше да тръгнат след виетконговците. Във вторник сутринта американските части започнаха акцията и веднага попаднаха в засада. Петнадесет войници бяха убити веднага. Други девет бяха ранени. Хеликоптерите кръжаха над тях, но не виждаха абсолютно нищо, а малките разузнавателни самолети изобщо не можаха да излетят заради лошото време. Изпратиха втори отряд на помощ. Загинаха още момчета. Лейтенантът беше ранен от шрапнел. Настъпи пълна суматоха и объркване. Бяха им необходими два дни, за да успеят да се измъкнат и да се върнат в Ку Чи заедно с мъртвите и ранените си. Бяха претърпели чудовищни загуби.

Върнаха се мокри, болни, уплашени и ужасени от ада, в който бяха попаднали.

Върнаха се без Тони. Тялото му не бе намерено. Водеше се за изчезнал по време на акция.