Даниел Стийл
Знакът на съдбата (17)

Глава шеста

— Трябва да се върнеш у дома, хлапенце. — Ралф стоеше в стаята й в „Каравел“, а Пакстън отново седеше на леглото с войнствено изражение и яростно скръстени ръце.

Никсън бе положил клетва предишната седмица, Бил беше мъртъв от тридесет дни, а тя бе забавила завръщането си в Щатите с един месец.

— Няма какво повече да правиш тук. Твоите шест месеца изтекоха. От вестника ти настояват да се прибираш. Бил няма да се върне. А телетайпите в офиса ми направо ме влудяват. Искат те обратно, Пакс. Тук си вече седем месеца. Вече трябва да си вървиш.

— Защо? Ти си тук от години.

— Това е различно. Аз съм назначен тук, а и няма при кого да се върна у дома. Никой не дава пет пари за мен. Родителите ми са мъртви, не съм виждал сестра си от десет години и живея с жената, която обичам и която носи детето ми. Имам причини да остана. Но не и ти. Ти започваш да изкрейзваш тук. Приличаш на ония момчета, които са били в тунелите твърде дълго. Върни се у дома, отдъхни, почини си, а ако това шибано място ти харесва толкова много, накарай ги да те изпратят отново. Или да си намерят някой друг. Но ако не се махнеш оттук веднага, със сигурност ще извършиш някоя глупост. — Вече бе ходила на две мисии с Найджъл и Жан-Пиер, а от материалите, които пишеше, Ралф разбираше, че е прекалено напрегната и озлобена, за да донесе нещо добро на себе си, или на когото и да било друг. — Махай се оттук, преди да съм извикал шефовете ти да дойдат и да те вземат на сила.

Ралф знаеше, че тя вече отдавна не внимава какво яде, беше прекарала тежка дизентерия, мъчеше я и лека треска. И изглеждаше ужасно. Скърбеше за Бил, но се опитваше да не го показва. Беше мъртва отвътре, но отказваше да си го признае.

— Ще проявиш ли малко здрав разум? Мога ли да те убедя да си идеш у дома, или ще трябва да извикам някой да те прибере? Ще го направят, знаеш това. Твоят човек в Сан Франциско започна да става много неспокоен и настоятелен. Иска да се обадим на посланика и да те изпъдим от страната, ако не се съгласиш да си тръгнеш сама.

— Добре, добре. Ще си ида. Печелиш.

— Исусе! — Той въздъхна с облекчение. Беше силно разтревожен за нея. А веднъж случайно се бе срещнал с Кампобело. И той не изглеждаше особено добре. Смъртта на Бил ги бе съсипала и двамата. — Добре, кога? Утре добре ли е?

— Защо толкова бързо?

Пакстън искаше още малко време. Не желаеше да се прибере у дома. Може би, защото Бил бе умрял тук. Когато беше в Сайгон, все едно, че беше заедно с него — в стаята, в която бяха живели, близо до ресторантите, които бяха посещавали.

— И защо не? — отвърна Ралф. — Ще ти взема билет за утре сутринта. Има една „Фрийдъм бърд“^[1], която отлита оттук преди обяд. И искам да заминеш с нея.

— Ти просто гледаш да се отървеш от мен…

Тя му се усмихна през сълзи. Не искаше да се раздели с него, с хората, с които се бе запознала, та дори и с шума, бензиновите пари и лудостта, обзела Сайгон. По някакъв странен начин бе започнала да обича този град.

— Завиждам ти заради материалите, които пишеш — подразни я той. — Никога няма да спечеля моя „Пулицър“, ако продължаваш да се мотаеш наоколо.

— Ще дойдеш ли да ме видиш в Сан Франциско? — тъжно попита тя.

— Там ли ще бъдеш? — Сега, когато тя се бе съгласила да си тръгне на следващата сутрин, Ралф се чувстваше много по-спокоен.

— Предполагам. Не зная още. Но ще остана там, ако ми предложат работа във вестника.

Той й се усмихна с възхищение. През изминалите седем месеца бе започнал да я обича като по-малка сестра и знаеше, че присъствието й много ще му липсва.

— Ще бъдат истински глупаци, ако не ти предложат работа. Госпожо, та вие сте дяволски добър репортер.

— Щом го казваш ти — рече тя, а в гласа й се долавяха уважение и обич, — това е огромна похвала. Господи, ужасно ще ми липсваш. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Разбира се.

Ралф дойде сам. Беше оставил Франс и Ан у дома, както всъщност често правеше. Не желаеше тя да общува твърде отблизо с останалите репортери. А и тази вечер искаше да бъде сам с Пакстън.

— Ще се справиш ли там, у дома? — сериозно я попита той след второто им уиски.

— Предполагам — рече тя, загледана в чашата, сякаш там се криеха всичките отговори. — Не зная. — Вдигна поглед към него. — Има ли човек, който да си е тръгвал оттук непроменен?

— Не — откровено рече Ралф. — Няма. Някои просто прикриват по-добре това от останалите. Но ти все пак не остана тук прекалено дълго. Може би тази война не успя да те промени толкова много.

— Мисля, че успя.

И той се боеше от същото. Страхуваше се за нея.

— Може би смяташ така, защото все още не си се примирила със смъртта на Бил. — В гласа му се прокрадна надежда. Ралф познаваше твърде много хора, напълно съсипани от престоя си във Виетнам. Наркотици, венерически болести, опасности, заболявания, сериозни рани, странните увреждания, които тази война причиняваше на психиката. Страната беше толкова красива, а американското присъствие в нея — напълно погрешно и безсмислено. За повечето хора ситуацията беше отчайващо смущаваща, необяснима, объркана… Но той се надяваше, че Пакстън не бе останала достатъчно дълго, за да бъде напълно отровена от духа на войната. Надяваше се, че не се бе влюбила в тази страна дотолкова, че да не може да я забрави. — Заминаването за вкъщи ще ти се отрази добре. И другаде има живот, нали знаеш? — Той се усмихна, но не и тя.

— Завръщането у дома би се отразило добре на всички тук. Може би и ти един ден ще се прибереш — тихо промълви тя. — Господи, как ще се радвам да те видя у дома! Завръщането ми ще бъде толкова мъчително. Как да започна да разказвам на хората за онова, което видях тук.

— Семейството ти знае ли за Бил?

Тя поклати глава. Не беше казвала на никого. Чакаше да разбере какво ще реши Бил, как ще постъпи с Деби. Може би той изобщо нямаше да я напусне. Още от началото на връзката си и двамата знаеха, че това е напълно възможно.

— Не мисля, че изобщо ще им кажа някога. Това вече няма никакъв смисъл.

Той кимна. Имаше толкова много неща, свързани със Сайгон, които никой никога нямаше да сподели.

Останаха в ресторанта до четири сутринта. Малко по-късно Ралф се върна отново, за да я откара на летището. Пакстън носеше същата раница и същия куфар, с които бе пристигнала, в сърцето й тлееше същата болка, само че сега бе значително по-голяма. Загубила бе двама мъже във Виетнам. И в същото време, въпреки всичко, бе започнала да обича тази страна.

— Направи си една услуга, Пакс. — Ралф тъжно се усмихна. — Забрави това място, колкото е възможно по-бързо. Ако не го направиш, ще те убие.

С част от разума си Пакстън разбираше, че е прав, но друга част от нея й казваше, че не трябва да забрави нищо. Не искаше да забравя.

— Пази се, Ралф. — Тя го прегърна с все сила. — Знаеш ли, аз наистина те обичам.

Когато най-сетне се отдръпна от нея, в очите му имаше сълзи. Последните му думи, преди тя да се качи на самолета, бяха:

— И аз те обичам, Делта Делта.