Даниел Стийл
Знакът на съдбата (16)

Глава пета

Три седмици по-късно Пакстън успя да си уреди още едно пътуване с Ралф до Ку Чи. По това време Демократичната конвенция в Чикаго бе прераснала в неконтролируема оргия на полуобезумели тълпи, а Хариман продължаваше да ръководи мирните преговори за Виетнам в Париж. Иронията на цялата ситуация се струваше на Пакстън като лоша шега. Тя прочете новините в офиса на „АП“ и отиде да се срещне с Ралф преди „Глупостите в пет часа“. Нищо вече сякаш нямаше смисъл. Нищо, освен онова, което ставаше тук и животът й с Бил. Единствено неговата безопасност имаше значение. Той трябваше да остане жив, нищо лошо не биваше да се случи и на двамата. Всяко негово идване в града за нея бе истински празник, едно малко чудо. Тя се радваше на всяка възможност да прекара нощта заедно с него, а това се случваше сравнително често.

През по-голямата част от пътя до Ку Чи Ралф се въздържаше от коментари, но малко преди да пристигнат, той се обърна към нея и й зададе въпрос:

— Отношенията между вас двамата са сериозни, нали?

Тя само кимна. Не искаше да говори за това пред шофьора. Ралф не бе споменал никакви имена, но клюката се бе разпространила изключително бързо из Сайгон и всички бази. Една от любимите теми за разговор тук бе точно тази — кой с кого спи и защо. О, по тия места бе пълно с болести — всякакви венерически и всякакви тропически заболявания.

— Да — сериозно рече тя. — Може и така да се каже. Всичко е твърде ново и за двама ни и все още не сме решили какво ще правим. Има някои неща, които ще трябва да обсъдим, ако… ако…

Ако връзката им продължеше. Ралф разбираше за какво става дума. Той с неодобрение поклати глава и се загледа през прозореца.

— И двамата сте глупаци. Но сигурно и вие го знаете.

— Защо? — Все още бе толкова наивна и изпълнена с надежди. Той се обърна и я погледна.

— Защото ще бъдеш наранена, Пакс. Това се случва с всички тук. Няма да ти се размине и на теб. Не е необходимо да ти обяснявам как ще стане. Ти си голямо момиче. Знаеш какви са възможностите, а някои от тях не са никак приятни.

Намекваше, че Бил или ще се върне при жена си, когато най-сетне се прибере у дома, или ще бъде убит. Той, разбира се, можеше да оцелее. Може би дори щеше да се раздели с Деби, но Ралф смяташе, че това е малко вероятно.

— Бил си тук твърде дълго и си станал прекалено циничен.

— Може и така да е. — Той запали цигара. Най-гадното бе, че бе започнал наистина да харесва „Ръби Куийн“, местните цигари. — Но този филм съм го гледал вече.

— Може пък да не си видял истинския му край. Може да не си останал достатъчно дълго. И тъй не би могъл да знаеш всички отговори.

— Виж… — Той опита отново, защото много я харесваше. — Ти си умна. По-умна от повечето хора, които познавам. Вършиш страхотна работа тук. Материалите ти са много добри. Един ден би могла да спечелиш дори и наградата „Пулицър“.

— Да, сигурно. — Пакстън се разсмя.

— Добре де. Без „Пулицър“. Но ти си добър журналист и го знаеш. За какво ти трябват всичките тия допълнителни главоболия? Тук си само за шест месеца. Почакай, докато се върнеш у дома и се запознаеш с красивия принц от приказките, седнал зад скъпо бюро, в някой хубав и напълно безопасен град в Милуоки.

Тя го изгледа решително.

— Слушай, не мога да променя това, което се случи. То се случи и толкова. Не мога да се преструвам и да твърдя обратното. И защо да го правя? Точно в този момент и двамата сме тук. Това е истинският живот. Всичко останало са шибани лъжи и преструвки.

— Ами ако е точно обратното?

— Е, значи съм се заблудила. Ти никога ли не си грешил, Ралф?

Не й се искаше отново да споменава Франс, но той живееше с нея поради същите причини. Защото и двамата бяха тук, а животът беше тежък, всички бяха уплашени до смърт, всеки ден около тях умираха хора. Каква по-добра противоотрова срещу всичко това от любовта? Хората се влюбваха един в друг, независимо от добрите намерения и здравия си разум. И възможно ли бе точно Ралф да не може да разбере това?

— Виж! — Тя отново се обърна към него и той загаси цигарата си. — Просто ме остави на мира. Зная, че ми мислиш доброто. Но ти не разбираш…

— Може би — тъжно кимна той.

А когато, по-късно същия следобед ги видя заедно, Ралф се зачуди дали наистина беше прав. Между тях двамата съществуваше нещо много силно, много истинско и красиво. Опитваха се да го крият от останалите, но бе невъзможно. Физическото привличане помежду им бе толкова явно, чувствата, които изпитваха, бяха толкова силни, и едновременно с това толкова нежни, честни и искрени, че любовта им не можеше да остане незабелязана.

 

 

Сержантът на Бил Тони Кампобело също виждаше какво става и бе полудял от ярост, която дори Пакстън не можеше да не забележи. Той почти не разговаряше с нея, а този следобед, когато тя беше сред тях, Тони се обръщаше към командващия си офицер с леденостудена учтивост. Бил, обаче, само леко повдигна едната си вежда и го погледна насмешливо. Един ден Пакстън случайно го срещна в Тан Сон Нхут, където двамата с Бил пазаруваха, и докато Бил плащаше, тя не се сдържа и се обърна към Тони.

— Съжалявам… — започна тя, но той веднага я прекъсна.

— За какво?

— Заради начина, по който се чувствате — откровено рече тя, защото той изобщо не криеше враждебното си отношение.

— Това, което аз чувствам, няма нищо общо със случая — студено заяви той.

— Защо тогава сте толкова ядосан? — Пакстън го погледна право в очите. Беше й лесно да го стори, защото бе висока почти колкото Тони. — Да не би да е защото не ме харесвате?

— И пет пари не давам за вас. — Държеше се грубо и го знаеше, но изобщо не му пукаше. Мразеше я и искаше тя да знае това. — За него се притеснявам. Спасявал е живота ми безброй пъти. Не бихте могли да преброите дори момчетата, които е спасил в тая забравена от бога страна, а ето че се появихте вие и започнахте да излагате живота му на риск, без дори да съзнавате това.

Пакстън бе шокирана от думите му. Наистина не разбираше какво се опитва да й каже.

— Как можете да говорите така! — Не бе направила нищо, с което да застраши живота му. Тъкмо обратното. Молеше се той да остане жив, та дори и само за да се върне у дома при Деби. В никакъв случай не искаше Бил да умре. Този тип беше луд.

— Госпожо, знаете ли какво трябва да прави човек, за да остане жив? Да се влачи по корем из джунглата всеки ден и да мисли за едно-единствено нещо — за себе си. Ако се замисли твърде дълго за приятеля си, ако се загрижи за момчето до него, а не за себе си, той е мъртъв. Само за една секунда… и край. А знаете ли какво си мисли той сега? Не за нас, не за себе си и за онова, което върши, не за това кой е в тунела и кой ни дебне, скрит в храсталаците… той си мисли само за вас. Седи неподвижно и се усмихва. И знаете ли какво ще му донесе това? Ще хвръкне във въздуха, взривен от настъпена мина, или някой снайперист ще отнесе половината му глава. И знаете ли кой ще е виновен, госпожо? Вие. Помислете си за това следващия път, в който той протегне ръка, за да ви докосне.

В този момент Бил се приближи до тях, натоварен с покупки, и се усмихна.

— Здрасти, Тони… познаваш Пакстън, нали?

Наистина я познаваше, макар че му се искаше да не я бе срещал никога през живота си. Нещо в изражението на Пакстън разтревожи Бил.

Сержантът каза:

— Да, разбира се — отдаде чест и си тръгна.

Тя не каза на Бил за разговора с Тони, но през цялата нощ остана да лежи будна до Бил, измъчвана от страхове и замислена върху предупреждението на сержанта. Разумна ли беше връзката им? Не допускаше ли грешка, като го обичаше толкова? Щеше ли тази тяхна любов да ги унищожи и двамата? Наистина ли тук нямаше място за любов? Трудно й бе да го повярва. Всеки си имаше някого, пък макар и само за миг. Ралф непрекъснато й повтаряше, че няма право да обича Бил, а в същото време живееше с онази евроазиатка в Гиа Динх… Вечер се прибираше при нея в дома им, нали? Защо тогава всички бяха против връзката й с Бил? Особено онзи сърдит, млад сержант.

— Снощи беше много мълчалива — каза й Бил на следващия ден. Беше си взел три дни отпуск и бе забелязал колко е потисната, но Пакстън не пожела да сподели с него онова, което й бе казал Тони. Излъга го, че се притеснява за някаква статия.

През трите му свободни дни отидоха във Вунг Тау, красив крайбрежен град, който все още беше скъп курорт с прекрасни плажове. Пакстън си помисли, че никога преди не е била толкова щастлива. Понякога с Бил разговаряха и за бъдещето, но и двамата се стремяха да го правят колкото се може по-рядко. В този момент нямаше просто какво толкова да обсъждат. Важно бе единствено настоящето. Когато дойдеше ден за завръщане в Щатите, на Бил щеше да му се наложи да реши как да постъпи с Деби. И двамата трябваше да се завърнат у дома горе-долу по едно и също време. Тя бе обещала да се прибере за Коледа, а мандатът на Бил изтичаше месец по-късно. В края на януари трябваше да се върне в Сан Франциско. С Пакстън единодушно бяха решили, че е прекарал достатъчно време във Виетнам. Четири мандата стигаха. Време беше да се прибере у дома и да подреди живота си.

 

 

— Наистина ли мислиш, че би могла да понесеш бремето на войнишка съпруга? — попита я той късно една вечер във Вунг Тау и най-странното бе, че той сякаш говореше сериозно.

— Струва ми се, че да. — Тя се усмихна. — Бих могла да работя в „Старс енд Страйпс“^[1].

— Ти си твърде добра за тях. — Независимо, че вестникът бе пълен с разнообразна информация и всички го четяха.

— Глупости. — Тя се обърна в леглото и го целуна.

Прекараха страхотно във Вунг Тау, а през октомври посетиха курорта отново. А малко след това той замина за Хонконг за редовната си, едноседмична среща с Деби.

Двамата с Пакстън бяха обсъждали този отпуск на дълго и на широко. Бил се изкушаваше да се откаже от пътуването, но Пакстън смяташе, че той трябва да замине, независимо че на нея щеше да й е много трудно. Чувстваше, че Бил го дължи на Деби. Моментът не беше подходящ за скандали. Но когато се върна от Хонконг, Бил беше мрачен и потиснат седмици наред. Деби го бе подложила на огромен натиск заради отношението му към нея и войната. Съвсем наскоро се била включила в някаква антивоенна организация и съвсем открито му бе заявила, че е убиец. Казала му също, че иска нова кола и че е уморена до смърт от войната.

По това време Никсън вече бе избран за президент, а новините, които Пакстън получаваше от дома, бяха добри. Майка й се чувстваше добре, макар че вече едва сдържаше нетърпението си да я види за Коледа. Габи й писа, за да й каже, че отново ще ражда. Животът продължаваше, но Пакстън просто не можеше да си представи, как би се чувствала там, сред тях. След пет месеца във Виетнам имаше чувството, че живее на друга планета.

Един ден, когато двамата с Бил бяха излезли на вечеря, тя сподели с него мислите си.

— Знаеш ли, чувствам се виновна само като казвам това, но не искам да се връщам у дома за Коледа.

Искаше да остане във Виетнам с него. За нея той бе по-важен от завръщането й у дома и срещата със семейството й в Савана. От години мразеше да се прибира вкъщи, а сега щеше да бъде още по-лошо. През тази година бе пораснала твърде много. Тук всичко бе толкова различно. А и освен това, Коледата без Куини щеше да бъде наистина ужасна. Завръщането й в Щатите щеше да й напомни болезнено за Питър. И макар че напоследък мислеше за него много по-рядко, чувстваше, че част от нея щеше да го обича винаги. Отношенията й с Бил бяха малко по-различни и дори и той го разбираше.

— Защо тогава не останеш тук за Коледа? — Съзнаваше, че трябва да я подтикне да се върне у дома, но никак не му се искаше да го направи. Това щеше да бъде последния им спокоен празник. После той щеше да си иде вкъщи и да се опита да реши как да постъпи с Деби.

— Сериозно ли говориш? — Пакстън го погледна закачливо.

— Разбира се.

— В такъв случай оставам. — Тя се наведе към него и го целуна.

После се върнаха в хотела и се любиха през цялата нощ. А на сутринта Пакстън изпрати телекс до „Сън“.

„Не мога да се върна през декември, както бе планирано. Тук се задават интересни събития. Връщам се на петнадесети януари. Моля, предупредете семейството ми в Савана.“

Пакстън Андрюз

Знаеше, че съобщението й ще предизвика известно вълнение, но това не я притесняваше особено. Искаше да бъде с Бил и може би тази тяхна първа Коледа щеше да се окаже и последната, която посрещат заедно. Ако той решеше да сложи край на връзката им, щеше да им остане поне споменът за този празник. Пакстън беше настроена много философски по отношение на бъдещето. Но това бе неизбежно за човек, който живее в постоянна опасност.

На Бъдни вечер отидоха заедно на църква, а на следващата сутрин се събудиха прегърнати. Той й купи пуловер от тяхната база и й подари изящна златна гривна, която бе купил от Хонконг още по време на отпуската си с Деби през октомври. На гривната блестеше един-единствен малък диамант. Бил я сложи на ръката й и я целуна. Пакстън му бе купила красив часовник, една-две книги, които бе поръчала специално за него от Щатите, и няколко чифта скандално бельо, което бе намерила на черния пазар. Все глупави и тривиални подаръци, но при дадените обстоятелства не можеха да направят нищо повече. Гривната обаче беше наистина много специална, а от вътрешната й страна бяха гравирани инициалите им и датата — Коледа’68.

— Първият от много подобни подаръци — загадъчно каза той и я целуна.

След обяда отидоха на шоуто на Марта Рей, което им достави огромно удоволствие. А същия този ден Боб Хоуп беше в Да Нанг и играеше пред десет хиляди войници и жени от персонала. Ан Маргарет бе хитът на шоуто, макар че Пакстън смяташе, че участието на такива секссимволи само дразнят мъжете. Въпреки това представлението й хареса. В края му генерал Абрамс закачи на ризата на Хоуп медал за изключителни заслуги, а публиката го възнагради с продължителни аплодисменти.

Пакстън и Бил срещнаха Тони Кампобело на шоуто на Марта Рей, а също и Ралф, който отразяваше събитието за „АП“. Беше взел със себе си Франс и малкото момченце, Ан, което беше невероятно красиво и много приличаше на майка си. Бил и Пакстън побъбриха малко с Ралф и Франс, а после се отдалечиха и не ги видяха повече. Нито пък Тони и войниците на Бил. Тълпата беше огромна. А Тони отново се бе държал демонстративно хладно с капитана и Пакстън. Все още не бе преодолял неприязнените си чувства към нея и не се и опитваше да се държи учтиво. Но отношението му, всъщност, нямаше значение за тях двамата. Тя и Бил щяха да се върнат у дома след месец. Напоследък често разговаряха за това. Не можеха да си представят, че ще живеят в един и същи град и няма да са заедно.

— Няма да е за дълго — повтаряше той, но Пакстън непрекъснато се питаше какво ще стане, когато той види децата си отново и се почувства у дома си. Имаше неприятното чувство, че няма да може да ги напусне толкова лесно, независимо от всичко, което й бе казвал в дългите им, страстни нощи.

Новата година посрещнаха в офицерския клуб, а после се преместиха за по едно питие в ресторанта на покрива на хотела й. След това се любиха в стаята й и започнаха годината с много нежност и страст. На сутринта все още бяха будни — шепнеха си влюбено, прегръщаха се и се целуваха. Проспаха по-голямата част от деня, а привечер той замина за Ку Чи. Щеше да се върне в Сайгон след два дни. А междувременно тя трябваше да напише статията си за „Сън“.

Нейната рубрика „Вести от Виетнам“ се четеше с голям интерес. В редакцията се получаваха много похвални писма, а някои от тях й бяха препратени чак в Сайгон. Пакстън поднасяше на хората непредубедена и обективна информация за всичко, което ставаше във Виетнам. А нейната лична честност и почтеност се усещаха във всеки написан от нея ред. Ед Уилсън бе особено доволен от работата й и си приписваше всички заслуги за изпращането й във Виетнам. По някакъв странен начин той имаше усещането, че тя е отмъстила за сина му, доказала е, че Питър не е умрял напразно. Тя бе заминала там, за да разкаже за него и за още половин милион момчета като него. А Пакстън бе дълбоко развълнувана от писмата, които получаваше от читатели. Понякога се опитваше да им отговаря, но в повечето случаи просто не й оставаше време за това.

Статията, която трябваше да напише на следващия ден, бе за просяците в Сайгон. Трябваше да довърши и един стар материал за Хю, а освен това искаше да напише и за Марта Рей и шоуто на Боб Хоуп. Беше изключително заета през тези два дни и в осем вечерта все още седеше зад пишещата машина и се ослушваше за Бил, който трябваше да пристигне всеки момент. Той закъсняваше, но Пакстън знаеше, че понякога е доста трудно да се откъсне от базата. А и ако Тони Кампобело се досещаше за срещата му с нея, сигурно щеше да направи всичко възможно, за да го забави допълнително. Често постъпваше по този начин, но Бил проявяваше търпение, макар че постоянната враждебност на сержанта продължаваше да дразни Пакстън.

Когато отново погледна часовника си, вече минаваше десет часа и Пакстън леко се обезпокои, макар да съзнаваше, че като командващ офицер, Бил невинаги успяваше да осъществи предварително заплануваните пътувания. Особено пък напоследък. Трябваше да свърши още толкова много неща през оставащите три седмици. Освен това се опитваше да издейства нов командващ офицер направо от Щатите, а Пакси знаеше, че това не е никак лесно.

В единадесет часа тя отново погледна часовника си и започна да кръстосва из стаята. А в полунощ вече сериозно се разтревожи. Реши да слезе долу във фоайето. Обади се в телефонната централа, за да ги предупреди къде ще бъде, ако Бил позвъни. Помисли си, че може да е срещнал някой познат по пътя насам и че може би ще го намери в бара. Вече бяха имали няколко подобни случая.

Но тази вечер Пакстън не срещна нито един познат. Дори и Найджъл го нямаше. А Ралф бе заминал с Франс и Ан на гости на някакви нейни роднини в Хау Бон.

Пакстън се помота безцелно из фоайето, но Бил не се появи. А тя не можеше да направи нищо повече. Вече бе твърде късно, за да му звъни в базата. Върна се в стаята си. Чудеше се дали не е възникнал някой неотложен проблем, който да е осуетил пътуването му, но това й се струваше малко вероятно.

Най-накрая, към четири часа сутринта заспа, но се събуди още на разсъмване. А от него все още нямаше и следа. Пакстън се надяваше, че той може да е дошъл, докато е спала и очакваше да го намери в леглото до себе си. Имаше ключ от стаята й и неведнъж се бе появявал неочаквано и изненадващо.

Но тази нощ нямаше никакви изненади. Когато се събуди, другата половина от леглото беше празна. В седем и тридесет тя отиде в офиса на „АП“. Провери телетайпите, за да научи новините, пристигнали през нощта, но там се съобщаваше само за пластична бомба в някакъв бар и за улична схватка в Колон.

Пакстън знаеше, че Ралф трябваше да се прибере късно предишната вечер и час по-късно му позвъни вкъщи.

— Зная, че е глупаво от моя страна… — Чувстваше се неловко, че му бе позвънила, но не знаеше към кого друг да се обърне. — Бил не се появи снощи. Сигурна съм, че няма нищо странно, но просто си помислих…

— О, боже, Пакс — изсумтя той и се обърна в леглото. — И искаш от мен да се обадя в базата?

— Да.

— Защо не го направиш сама? По дяволите, ти имаш същите пълномощия като мен.

— Глупости. Всички знаят за връзката ми с Бил. — Въпреки първоначалната им предпазливост, тяхната любов се оказа една от най-лошо пазените тайни в Сайгон.

— И какво от това?

— Ще ме помислят за ревнива приятелка, която си пъха носа навсякъде. Аз само искам да се уверя, че е добре.

Изобщо не й бе минало през ума, че може да е излязъл с друга жена. Отношенията им не бяха такива.

Обичаха се толкова много, че никога не бяха си помисляли дори, че някой друг би могъл да застане между тях.

— Добре, добре, ще се обадя. Какво искаш да знаеш?

— Че базата Ку Чи е невредима, не е била нападана през нощта, а Бил е жив и здрав.

— Слушай, хлапенце. — Той седна в леглото и се усмихна на Франс. Беше едновременно щастлив и много разтревожен. Предишната нощ Франс му бе казала, че е бременна и че иска да роди детето му. — Ако базата Ку Чи е хвърлена във въздуха, значи ни очакват големи неприятности. За бога, та тя е по-голяма от Ню Йорк.

— Престани с духовитите си забележки, Джонсън. Просто им се обади.

— Добре, добре, ще се обадя. — Той затвори телефона и се наведе да целуне Франс, която все още лежеше до него.

— Тя добре ли е? — попита Франс. И тя харесваше Пакстън. И макар че не я познаваше добре, винаги бе изпитвала някакво необичайно родство с нея.

— Добре е. Просто й изтича мандатът и започва да нервничи. Всички стават такива, преди да си тръгнат за вкъщи. Направо ме влудяват.

— А ти? — Тя го погледна с тъга. — Ти кога ще се върнеш у дома, любов моя?

— Никога. Освен ако и ти не дойдеш с мен. — Но тя му бе заявила, че никога няма да го направи. И говореше напълно сериозно. Беше твърде горда, за да позволи да я третират като проститутка в Щатите. Щеше да си остане в Сайгон и щеше да го обича до края на дните си.

Ралф седна на ръба на леглото и се обади в Ку Чи. Имаше няколко познати там, но само Бил му бе добър приятел и той помоли да го свържат направо с него. Попадна на някакво младо момче, което не познаваше, Ралф поиска да го свържат с някой друг, но и тук удари на камък. Внезапно започна да се пита дали нямаше да се окаже, че инстинктите на Пакстън не я бяха излъгали. В този момент му хрумна да попита за сержант Кампобело. Последва дълга пауза, после му казаха да изчака. Изминаха почти десет минути, преди най-после Тони да се обади. Ралф обаче беше достатъчно хитър и не бе затворил телефона. Вече бе убеден, че Пакстън е права и че там има някакъв проблем.

— Тони? — Ралф заговори така, сякаш двамата бяха стари приятели, но в действителност не бяха. Тони не го харесваше, защото той бе запознал Пакстън с Бил. А Кампобело беше тип, който не прощаваше лесно. — Ралф Джонсън. „АП“, Сайгон.

— Зная кой си, човече. — Гласът му бе дрезгав и студен. Очевидно не проявяваше никакъв интерес към разговора. — Какво искаш?

— Аз… ние… неофициално… питахме се дали вчера не се е случило нещо при вас… искам да кажа… — По дяволите, ако беше някой друг, Ралф щеше да го попита направо дали Бил е добре. Но не искаше Кампобело да разбере, че се обажда от името на Пакстън. Почувства се като дете, което си играе игрички. — Виж, имаше някакви слухове, че може би сте имали проблеми и неприятности. Наред ли е всичко?

Настъпи неловка пауза, която продължи цяла вечност.

— Да, предполагам, че може и така да се каже. През целия уикенд имахме един убит. Само един. Това е чудесно, не мислиш ли? — Но гласът му беше изпълнен с мъка и горчивина.

— Страхотно. — Ралф не знаеше как да продължи разговора, но Тони го избави от тази необходимост.

— Единственият проблем, разбира се, е, че бе убит — той изстреля думата с убийствена злоба — нашият командир. Спомняш ли си го? Висок, строен мъж. Много красив. Бил Куин.

О, боже! Кръвта на Ралф застина. Как, по дяволите, щеше да й каже?

— Аз… о, боже… как се случи? — Гласът на Ралф се чуваше едва-едва, но Тони сякаш бе започнал да плаче.

— Как се случи ли? Много лесно. Той се влюби в оная шибана кучка преди няколко месеца и стана невнимателен. Започна да се влюбва в целия шибан свят, искаше да се прави на красивия принц от приказките… на Сър Галахад… Искаш да знаеш как се случи, мистър? Нашите момчета се страхуваха да се спуснат в една дупка вчера. И знаеш ли кой влезе вътре? Точно така. Капитанът. Смяташе, че ще може да застреля оня от другата страна. До този момент винаги бе успявал. И знаеш ли какво, мистър? След цели четири мандата тук той сгреши. Беше прекалено едър за тази дупка. Прекалено бавен. Твърде стар. А главата му бе пълна с глупости, защото само след няколко дни щеше да се върне с нея у дома. Мислеше си как да прати жена си и дечицата си на майната им, а междувременно малкият Чарли от другата страна на тунела му пръсна главата. — Ралф усети, че му се гади, докато го слушаше. Призля му от гняв, мъка и горчивина, вбеси се от иронията на случилото се. Оставаха му две седмици до завръщането му у дома, а вече бе мъртъв. И това се случваше с хиляди други. Но Бил Куин бе много свестен и почтен човек. И толкова много обичаше Пакстън. — Това достатъчно ли е за статията ви, господин Джонсън? — горчиво попита Тони, без да се опитва да прикрива факта, че плаче. — Водихте ли си бележки, или бихте искал да дойдете и да видите тялото? Няма да си тръгне за вкъщи преди утре следобед. И предполагам, че този път приятелката му няма да го придружи.

Бил не беше първият мъж, който се бе влюбил във Виетнам, нито пък единственият, изневерил на жена си, но сержантът вече не можеше да контролира яростта си. А и той бе предрекъл, че това ще се случи. Бе видял не един мъж, който бе загубил живота си, защото, заслепен от любов по някоя фуста, бе станал непредпазлив и небрежен. Беше убеден, че Бил е загинал заради любовта си към Пакстън и нищо не би могло да го накара да промени мнението си. Според него Пакстън Андрюз бе убила Бил Куин и това му убеждение не подлежеше на обсъждане.

— Това ще я убие — прошепна Ралф по-скоро на себе си, отколкото на Кампобело.

От другата страна на телефона Тони избърса очи в ръкава си.

— Чудесно. Надявам се наистина да я убие. Тя го заслужава.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив — яростно кресна той. — Тая шибана кучка уби моя капитан.

— Той беше голям и зрял мъж. — Ралф се чувстваше длъжен да я защити, а и отношението на този човек започваше да го ядосва. Тя не беше убила никого. Беше наранила единствено себе си. Поела бе риска да се влюби и бе изгубила. И то не за пръв път. Но на война винаги е така. Ако само се привържеш към някого — куче, войник, или дете — поемаш и риска да го загубиш. — Бил сам е направил избора си, Кампобело. Точно както и тя. Той чудесно знаеше какво върши. И ако вчера е бил победен, то е, защото оня тип от другата страна трябва да е бил дяволски добър. Не вярвам, че Бил Куин някога е проявявал непредпазливост.

Той беше твърде умен и бърз и чудесно познаваше работата, която вършеше. В думите на Ралф имаше много истина, но Тони Кампобело отказваше да я чуе.

— Глупости. Той изобщо не трябваше да влиза в оная дупка.

— Защо тогава го е направил? — притисна го Ралф.

— Може би, за да докаже нещо… може би, защото е мислил за нея…

— Той не беше нито толкова немарлив, нито толкова глупав, нито дори толкова смел.

Макар че както казваха генералите, а и според самия Бил, за да стане тунелен плъх, човек трябва да е малко луд.

— Той беше влюбен до полуда в нея.

— Да, така беше — съгласи се Ралф, опитвайки се да ги защити. — Но това си беше негова работа и не смятам, че би позволил на чувствата да се намесват в работата му. Просто не вярвам в това. А ако ти си на противното мнение, Кампобело, предлагам ти да го забравиш още в този момент. Ако изобщо някога те е било грижа за него, защо просто не запазиш шибаното си мнение за себе си? Онова момиче ще бъде съсипано от смъртта му и ако пътищата ви някога се пресекат — а аз искрено се надявам това да не стане никога — ще бъде най-добре да не й крещиш насреща.

— Аз също се надявам да не я видя никога повече.

— За бога, направи ми една услуга. Ако случайно я срещнеш някъде, бъди джентълмен! Дръж си устата затворена.

— Я върви на майната си, мистър! — изръмжа Тони Кампобело, а очите му отново се напълниха със сълзи. — Тази кучка уби моя капитан.

Беше като дете, застанало край мъртвата си майка, готово да убие всеки, който се приближи до нея. А когато, няколко секунди по-късно, той затръшна телефона, Ралф остана на мястото си, мрачно загледан през прозореца. Какво, по дяволите, щеше да й каже?

Франс бе чула целия разговор и когато той се изправи, за да се облече, тя се приближи и нежно сложи ръка на рамото му.

— Толкова съжалявам за приятеля ти. — Тя имаше чудесен френски акцент, ласкава ръка и мъдро сърце. Ралф се обърна към нея и я прегърна. — Мъчно ми е и за двамата.

— На мен също. Опитах се да ги предупредя още в самото начало.

— Защо? — тихо попита тя.

— Защото смятах, че допускат грешка. Цената, която се плаща в подобни случаи, е твърде висока. Опитах се да им го кажа. Но те не ме чуха.

— А може би просто не са могли.

Беше по-мъдра от него. Мълчаливо го изчака да се облече. А един час по-късно Ралф беше вече в хотел „Каравел“ и с мрачно изражение почука на вратата на Пакстън. Тя му отвори вратата, облечена с дънки, върху които бе нахлузила една от ризите на Бил. Обута бе с бойните си ботуши и изглеждаше невероятно красива.

— Казаха ли ти нещо? — нервно попита тя и отстъпи назад, за да го пусне в стаята. Беше оправила леглото си, но не бе хапвала нищо от предишния ден на обяд. Пропуснала бе вечерята, а сутринта изобщо не се бе сетила за закуска.

— Да — уклончиво рече той, влезе в стаята и се огледа. Отчаяно му се искаше да можеше да избегне този момент.

— Е? — попита тя и той тежко се отпусна на един стол. Същият стол, на който Бил бе седял толкова често. — Какво, по дяволите, ти казаха?

Какво да й каже? Как да й го каже? Беше го правил хиляди пъти преди, но внезапно осъзна, че сега просто не е в състояние да й го изрече. Имаше чувството, че този последен път ще го убие. Беше на тридесет и девет години, а бе видял, чул, помирисал, описал толкова пъти смъртта, че му стигаше за още сто живота. Зарови лице в ръцете си, а после я погледна. Не можеше да направи нищо повече. Трябваше да й каже.

— Бил е убит вчера, Пакс.

Гласът му отекна като гръм в смълчаната стая и тя за миг си помисли, че ще припадне. Единственото, което виждаше пред себе си, бе лицето на Ед Уилсън в деня, в който дойде да й каже за Питър, спомняше си острата болка, пронизала разбитото й сърце.

Този път само бавно се отпусна на леглото и се загледа в Ралф, неспособна да повярва в чутото.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Ралф кимна. — Влязъл в един от тунелите и Чарли го застрелял. Станало е бързо. Не е страдал. Останалото няма никакво значение. — Не знаеше дали това, което й казва, е истина, но чувстваше, че й го дължи. Протегна ръка към нея, но тя не я пое. Просто седеше на мястото си и се взираше в него.

— Мога ли да го видя?

Той се поколеба, замислен за онова, което му бе казал Тони.

— Не мисля, че трябва да го правиш. Утре го изпращат у дома.

— Две седмици по-рано — неволно промълви Пакстън.

Тя седеше на леглото, мъртвешки бледа и облечена с ризата му, взираше се в празното пространство пред себе си и се чувстваше така, сякаш не й бе останало нищо скъпо на този свят. Беше почти двадесет и три годишна и в тази ужасна война бе изгубила единствените двама мъже, които бе обичала, и сега й се струваше, че бе дошъл краят и на собствения й живот.

— Аз те предупредих, че това би могло да се случи, Пакс. Самата ти го знаеше. Това е риск, който всички ние приемаме. Би могло да се случи с мен, или с теб… но се случи с него. Всеки друг би могъл да е на негово място.

— Но не е. — Сълзите бавно се изтъркаляха по бузите й, а Ралф се приближи до леглото, седна до нея и я прегърна.

Тя плака неутешимо часове наред, мъката и болката се изливаха от душата й като безпощаден порой.

— Съжалявам… толкова съжалявам.

Но тя бе неутешима. Не можеше да говори, не можеше да мисли. Не й бе останало нищо. Вече си нямаше никого. Нямаше го. Той беше вече само спомен. Останала й бе единствено гривната, която й бе подарил за Коледа. С празен поглед се загледа в нея, а после изведнъж осъзна, че всичките му лични вещи щяха да бъдат изпратени на Деби в Сан Франциско. Книгите, които му бе подарила и които бяха надписани от нея, снимките от почивката им във Вунг Тау, писмата.

— О, боже… не могат да направят това… — Ралф си помисли, че тя все още мисли за смъртта му, но тя побърза да му обясни какво има предвид. — Трябва да ги спрем.

— Случвало се е и преди, Пакс. С други момчета. Тя просто ще трябва да разбере, че той се е намирал във военна зона. И е бил тук твърде дълго време. А хората се променят.

— Но това не е честно! Сега тя ще трябва да живее с тая обида до края на живота си. — Помисли за майка си, за болката и огорченията, които бе изпитала, когато бе узнала, че баща й бе прекарал последните си мигове на този свят с друга жена. — А също и децата. Не можем ли да ги спрем?

— Не зная…

Ралф се замисли за момент. Възхищаваше й се, че разсъждава по този начин, но не беше съвсем сигурен какво да направи. В армията бяха много придирчиви по отношение вещите на загиналите. Изпращаха на близките им абсолютно всичко — от бельото до пощенските картички, които бяха получавали, а това само доказваше, че Пакстън има пълното основание да се безпокои.

— С кого бихме могли да разговаряме?

И двамата едновременно се сетиха за един и същи човек. Ралф едва не изпъшка при мисълта за него, но Пакстън първа произнесе името му.

— Кампобело?

— Исусе. Не съм сигурен, че той би направил каквото и да било за мен, Пакс.

— Тогава аз ще му се обадя… не… ще отида там. Той сигурно е много разстроен.

Това беше доста далеч от действителното му състояние, но Ралф не искаше да й каже, че сержантът я мрази до смърт и я обвинява за смъртта на Бил.

— Виж, защо не ме оставиш аз сам да се погрижа за това?

Тя издуха носа си, а когато заговори, гласът й затрепери отново.

— Длъжна съм да го направя сама. Заради Бил. Смятам да тръгна веднага.

— Глупости. Идвам с теб.

Тя нямаше никаква представа какво я очаква там, но всичките му опити да я разубеди се оказаха безполезни. А и решението й да се погрижи Деби да не разбере за връзката й със съпруга й, сякаш й вдъхваше сили и й позволяваше малко по-добре да контролира мъката си.

Но когато стигнаха там, дори Ралф не бе подготвен за шокиращата среща с Кампобело. Видяха го веднага след пристигането си и той се спусна към Пакстън, готов да я удари. Ралф го сграбчи за раменете и го раздруса с все сила.

— За бога, човече, престани! Не виждаш ли в какво състояние се намира?

— Майната й! Заслужила си го е — изкрещя той, с обляно в сълзи лице. Пакстън беше близо до колата и трепереше неудържимо. Думите на Кампобело бяха по-жестоки от ония, които бе казал на Ралф по телефона и произнесени с по-голяма злоба и омраза. — Искаш ли да видиш състоянието, в което се намира той?

— Моля ви… — Тя се отпусна на колене и се разрида, а Кампобело, целият пребледнял, не сваляше поглед от нея. — Моля ви, престанете… аз го обичах… — И тогава изведнъж настъпи пълна тишина. Войниците ги наблюдаваха отдалеч, опитвайки се да отгатнат какво точно става. Кампобело стоеше блед и треперещ в ръцете на Ралф, а Пакстън се взираше в него с неприкрита омраза. — Аз го обичах. Не разбирате ли това? — тихо рече тя и той също се разрида.

— И аз го обичах. Бях готов да умра за него. Той спаси живота ми в една от ония шибани дупки… а този път аз не можах да му помогна.

— Никой не е могъл, човече — прошепна Ралф и го пусна. — Никой не може да помогне на никого тук. Нещата във Виетнам просто се случват. Спомни си за всички ония внимателни и предпазливи, изключително опитни момчета, които намират смъртта си само ден преди да се върнат у дома. Спомни си за всички мърлячи, които се влачат пияни през цялото време, а се отървават и без драскотина дори. Това е съдба. Орис. Господ. Наречи го както искаш. Но обвиненията и омразата няма да ти помогнат особено. Няма да могат да го върнат.

Кампобело също го знаеше и това го вбесяваше най-много. Той търсеше виновен, търсеше някой, върху когото да излее гнева си. Твърде много от момчетата им бяха загинали, а сега — и капитанът, когото Тони толкова обичаше, човекът, който бе спасил живота му, който бе негов приятел, който се смееше и се напиваше заедно с него. Него вече го нямаше и все някой носеше вината за смъртта му. Отчаяно му се искаше този някой да е Пакстън.

Ралф тихичко му обясни за какво бяха дошли. Кампобело изглеждаше изненадан.

— Можеш ли да ни помогнеш, човече? Тя е права. Тези неща не трябва да бъдат изпращани на жена му.

Сержантът я изгледа сърдито. Злобата отново напираше в гласа му, но Пакстън се изправи пред него — разстроена, съсипана от мъка, но изпълнена с решителност.

— Боиш се да не те хванат, а? За това ли е всичкото бързане?

— Не. — Тя поклати глава. — Боя се да не я нараня. Нея и момчетата. Той ги обичаше. Не виждам защо трябва да бъдат наскърбени. Ние мислехме да се оженим. Но това вече няма никакво значение и не е необходимо те да знаят за намеренията му. — А после, макар да знаеше, че не дължи нищо на този сержант, му разказа за баща си. — Той се разби със самолета си, в който имаше друга жена. А майка ми ще трябва да живее с мисълта за измамата му до края на дните си. Един ден брат ми ми каза. Оттогава се питам защо стана така. Всички си задаваме този въпрос. В случая с родителите ми аз се досещах и подозирах нещо, но въпреки това не беше честно. Тази обида бе излишна. Същото важи и за Деби. Достатъчна им е мъката от смъртта му… Бих искала да си получа моите неща обратно.

— Например? — Беше изпълнен с подозрения и по всичко личеше, че продължава да я мрази.

— Три книжки с поезия, в които съм писала някои неща, няколко снимки и писма. Другото няма значение. — Погледна ги смутено. — За Коледа му купих твърде скандално бельо, а той носеше със себе си кичур от косата ми, но мисля, че тези неща не са толкова важни.

— Защо правиш това? — попита Тони и се приближи до нея. Не можеше да повярва, че не я движат някакви скрити подбуди.

— Вече ти казах защо. Случилото се е достатъчно болезнено за всички. Не е необходимо тя да научава за нас.

И за момент, само за един кратък миг, той сякаш повярва, че тя е добър човек и това му причини още по-голяма болка. Бил Куин я обичаше истински и може би бе загинал заради нея. Всички те бяха толкова уморени и объркани, толкова напрегнати… Бяха прекарали тук твърде дълго време. Куин, Кампобело, Ралф и дори Пакстън.

— След това ще се върнеш ли у дома? — попита Тони, почти забравил за присъствието на Ралф, а очите му отново се напълниха със сълзи.

— Не зная. — Тя безучастно сви рамене. — Предполагам.

Той кимна.

— Ще прегледам вещите му. Изчакай тук.

Нямаше го половин час, през който Пакстън плачеше, а Ралф пушеше „Ръби Куийн“. Най-накрая сержантът се върна. Носеше малък пакет.

— Намерих книгите, снимките, писмата и бельото. Не открих косата, но това няма значение. Така или иначе, не е сред нещата, които ще бъдат изпратени на жена му.

Пакстън се зачуди дали кичурчето коса е било у Бил в деня на смъртта му, но не посмя да каже нищо, защото се боеше да не вбеси Кампобело отново.

— Благодаря ти — тихичко рече Пакстън, опитвайки се да се овладее и взе от него малкия пакет.

Толкова малко й бе останало от огромната любов, която изпитваше към Бил. От всичките им надежди и мечти. Спомни си за армията, която изгаряше цели градове, за да изолира виетконговците и оставяше след себе си само въглени и пепел.

Тони стоеше и ги гледаше как се приближават към джипа на Ралф, а после изведнъж извика.

— Ей… — Не искаше да произнесе името й.

Тя се спря и го погледна. Него, мъжа, който я мразеше толкова много и който смяташе, че тя бе убила Бил.

— Съжалявам — промълви той с разтреперани устни.

Пакстън не бе сигурна за какво съжалява — дали защото бе твърде жесток с нея, или защото Бил вече го нямаше, това всъщност нямаше значение.

— Аз също — рече тя и се качи в колата.

Той ги изпрати с поглед, докато напуснаха базата и поеха към Сайгон.