Даниел Стийл
Знакът на съдбата (1)

Глава първа

Денят беше студен и мрачен, а над Савана духаше силен вятър, който идваше от океана. Алеите във Форсит парк бяха покрити с окапали листа. Няколко двойки, хванати за ръце, се разхождаха. Учениците от горните класове разговаряха за изпитите, които им предстояха през следващата седмица, точно преди Деня на благодарността. И докато слушаха разясненията, на много мили от тях, в Далас, избухна стрелба. Един мъж, ескортиран от цяла колона автомобили, се отпусна в ръцете на съпругата си, а на главата му зина ужасяваща рана. Все още никой не разбираше какво точно се бе случило, а в Савана, Пакстън Андрюз слушаше монотонния глас на учителя, който говореше за предстоящите изпити, и се опитваше да се пребори със сънливостта и обхваналата я досада. В стаята беше топло и задушно и изведнъж й се стори, че не може да задържи очите си отворени и минутка повече.

За нейно облекчение в два без десет удари звънецът, всички врати се отвориха и учениците, отървали се от тестовете, лекциите, френската литература и египетските фараони, се изляха в коридорите. Всички бързаха към кабинетите за следващия им час. От време на време се спираха пред шкафчетата, за да сменят учебниците си, за да се пошегуват с приятели, да се посмеят.

И тогава, изведнъж, се чу пронизителен писък. Протяжен, изпълнен с мъка вопъл, който прониза въздуха подобно на стрела, изстреляна от голямо разстояние. Всички се затичаха към ъгловата стая, която обикновено се използваше само от учителите, веднага пуснаха телевизора, стотици разтревожени млади лица се блъскаха на вратата, опитвайки се да видят нещо. Хората повтаряха: „Не!“, крещяха, разговаряха и никой не можеше да чуе какво казват по телевизията, другите зад тях ги молеха да запазят тишина.

— Млъкнете, момчета! Не можем да чуем нищо!

— Ранен ли е?… Той… — Никой не се осмеляваше да произнесе думите.

Сред тълпата отново и отново се повтаряха едни и същи въпроси…

— Какво става… Какво се е случило?… Президентът Кенеди е бил застрелян… Президентът… Не зная… В Далас… Какво се е случило?… Президентът Кенеди… Той не е… — Никой не вярваше в началото. Всички мислеха, че това е просто лоша шега. — Чу ли, че президентът Кенеди е бил застрелян?

— Да… И какво следва? Каква е шегата, човече?

Но шега нямаше. Само безумни разговори, безкрайни въпроси и никакви отговори.

На екрана се появиха объркани кадри, отново и отново излъчваха разбърканата колона автомобили, които се отдалечават с бясна скорост от мястото на покушението. Уолтър Кронкайт, с пепелявосиво лице, се появи на екрана.

— Президентът беше сериозно ранен.

Напрегнат шепот премина през тълпата в Савана. Сякаш всички ученици и учители от гимназията в Савана се бяха натъпкали в тази малка стаичка, а от коридорите прииждаха все повече хора.

— Какво каза той?… Какво каза! — попита някой, който стоеше по-отзад.

— Каза, че президентът е сериозно ранен — отговори някакъв глас от предните редици. Три момичета, първокурснички, започнаха да плачат, а Пакстън стоеше мълчаливо в един ъгъл, притисната от телата около себе си, и ги наблюдаваше.

В стаята изведнъж се възцари неестествено мълчание. Никой не смееше да помръдне — сякаш се бояха да не нарушат крехкото равновесие, сякаш се страхуваха, че и най-малкото движение би могло да влоши състоянието му… А Пакстън се улови, че мисли за един друг ден, преди шест години, когато тя бе едва на единадесет… Татко е ранен, Пакс… Брат й Джордж й бе съобщил новината. Майка й вече бе отишла в болницата при баща й. Той обичаше да управлява собствения си самолет и да пътува с него из щата и тогава му се бе наложило да кацне край Атланта заради внезапно разразила се буря.

— Той… той ще се оправи ли?

— Аз… — Гласът на Джордж потрепери и тя прочете в очите му ужасната истина. Прииска й се да избяга и да се скрие от тази истина.

Тогава беше на единадесет, а Джордж на двадесет и пет. Разликата между тях бе четиринадесет години. Майка й често споделяше с приятелите си, че Пакстън се бе появила на света в резултат на грешка — грешка, за която Карлтън Андрюз бе безкрайно благодарен и която сякаш все още плашеше майката на Пакстън.

Беатрис Андрюз бе на двадесет и седем години, когато се роди синът им Джордж. Трябваха й пет години, за да забременее с него, а бременността, според нея поне, се бе оказала истински кошмар. В продължение на девет месеца й се гадеше всеки ден, а самото раждане бе ужас, който щеше да помни, докато е жива. В края на краищата Джордж се роди с Цезарово сечение след цели четиридесет и два часа родилни болки и макар да беше голямо и красиво бебе, Беатрис Андрюз си обеща, че никога повече няма да има друго дете. Раждането бе преживяване, което не би повторила за нищо на света, и тя правеше всичко възможно, за да е сигурна, че няма да й се наложи.

Карлтън, както винаги, бе безкрайно търпелив с нея и луд по сина си. Джордж беше дете, което всеки баща би обичал. Беше щастливо, сговорчиво и здраво момче, което, за радост на майка си, се отнасяше изключително сериозно към задълженията си в училище. Тримата си живееха тихо и щастливо. Карлтън бе преуспяващ адвокат с голяма клиентела, Беатрис бе доволна от важните постове, които заемаше в Историческото общество, Младежката лига^[1] и Дъщерите на гражданската война^[2]. Животът й бе запълнен и тя бе доволна от себе си. Освен това, всеки вторник играеше бридж.

Точно на една от тези сбирки изпита първото неразположение и изведнъж се почувства много зле. Предположи, че е яла нещо развалено на закуска в Лигата тази сутрин и веднага след партията бридж се прибра вкъщи, за да полегне. А три седмици по-късно разбра, че е бременна. На четиридесет и една години, с четиринадесетгодишен син, който скоро щеше да постъпи в гимназията, и със съпруг, който не бе дори достатъчно тактичен, за да прикрие радостта си, тя беше бременна. Тази бременност се оказа много по-лека от предишната, но тя сякаш не забеляза това. Беше вбесена, чувстваше се унизена и посрамена от факта, че е бременна, когато жените на нейната възраст вече мислеха за внуци. Не искаше това бебе, някога не бе искала друго дете, и нищо от онова, което казваше съпругът й, не можеше да я успокои и да уталожи гнева й. Дори малкото, изящно бебе с ангелско личице и красива руса коса, което поставиха в ръцете й, след като се събуди от упойката, не й донесе утеха. Месеци наред говореше единствено за това колко глупаво се чувства, а детето бе поверила изцяло на огромната, ласкава чернокожа детегледачка, която бе наела още по време на бременността си.

Тя се казваше Елизабет Мак Куин, но всички я наричаха Куини. В действителност не беше детегледачка по професия. Беше родила единадесет деца, от които само седем бяха живи, и принадлежеше към ония рядко срещани типично южняшки жени — старите чернокожи бавачки. Тя бе преизпълнена с любов към всички, но най-вече към бебетата и децата. Обичаше Пакстън с такава дълбока и искрена обич, каквато малко рождени майки изпитваха към децата си и каквато Беатрис Андрюз не бе изпитвала никога.

Поради причини, които и самата тя не можеше да обясни, Беатрис се чувстваше неудобно, когато малкото момиченце беше край нея и тя съвсем съзнателно държеше детето далеч от себе си. Детето пипаше всичко с лепкавите си ръце, искаше да докосне изящните шишенца с парфюм по масичката на Беатрис и винаги ги разливаше. И майка, и дъщеря се чувстваха изнервени и несигурни, когато бяха заедно. Куини беше тази, която успокояваше малкото момиченце, когато то плачеше. При нея тичаше, когато бе наранено или уплашено. И Куини не я изоставяше никога. Нито за миг.

Куини не бе ползвала отпуск през целия си живот. А дори и да си вземеше свободен ден, нямаше къде да отиде. Децата й вече си имаха свой собствен живот и тя не можеше да си представи какво би се случило с Пакстън, ако не е край нея да й помага.

Баща й винаги бе добър с нея и я обичаше истински, но майка й бе съвсем друго нещо. Пакстън растеше, а заедно с нея растяха и се задълбочаваха различията между тях двете. Когато стана на десет години, Пакстън вече бе стигнала до извода, че двете с майка й нямат почти нищо общо. Трудно й бе да повярва дори, че са майка и дъщеря. Единствените важни неща в живота на майка й бяха клубовете й, приятелките й, дните й за бридж, ползите, които можеше да извлече за Дъщерите на гражданската война. Тя сякаш живееше единствено заради дружбата си с тези жени. Посрещаше безучастно съпруга си, когато той се прибираше у дома, изслушваше учтиво онова, което споделяше с нея по време на вечеря, но дори и Пакстън забелязваше, че майка й изглежда едва ли не отегчена от съпруга си.

Карлтън усещаше хладната резервираност, която се излъчваше от съпругата му. Беатрис Андрюз беше предана, лоялна, грижовна, чудесно облечена, учтива и идеално възпитана и през целия си живот не бе изпитала искрено и дълбоко чувство към когото и да било. Тя просто не бе такъв човек, просто не можеше да обича.

Куини също го знаеше, макар да изразяваше онова, което виждаше по начин, съвършено различен от този на Карлтън. Още преди много години бе споделила с дъщерите си, че сърцето на Беатрис Андрюз е по-малко и по-студено от костилка на праскова през зимата.

Чувствата, които Беатрис изпитваше към сина си Джордж, се доближаваха най-много до онова, което хората наричаха обич. Между тях двамата съществуваше разбирателство, хармония и привързаност, каквито тя никога не си бе позволила в отношенията си с Пакстън. Беатрис му се възхищаваше и го уважаваше.

С годините Джордж си бе изградил едно сдържано, надменно и резервирано, едва ли не клинично отношение към живота, което, в края на краищата, го насочи към медицината. А майка му остана силно впечатлена от това. Харесваше й, че синът й е лекар. Тайничко споделяше с приятелките си, че Джордж е по-умен от баща си. Всъщност синът й й напомняше за нейния собствен баща, който беше член на Върховния съд на Джорджия и тя бе сигурна, че Джордж ще постигне забележителни успехи.

А какво щеше да прави Пакстън? Щеше да завърши училище, щеше да се омъжи и да има деца.

Беатрис не изглеждаше особено впечатлена от подобна перспектива, макар че тя самата бе постъпила по същия начин. По настояване на баща си бе постъпила в колежа „Суийт Брайър“. Две седмици след завършването си се бе омъжила за Карлтън. Истината, обаче, беше, че макар да обичаше и да търсеше компанията на приятелките си, тя нямаше особено високо мнение за жените. Мъжете бяха тия, които й правеха впечатление и които постигаха огромни успехи. А Беатрис изобщо не допускаше, че малкото русо момиченце, което цапа всичко с лепкавите си ръце, би могло да е предопределено за величави и славни постижения в живота си.

 

 

Уолтър Кронкайт продължаваше да говори, а Пакстън и останалите мълчаливо се взираха в телевизионния екран в училище. Вече почти никой не говореше, а неколцината, които си разменяха по някоя дума, го правеха шепнешком. На всеки няколко минути Кронкайт включваше репортерите, които чакаха във фоайето на Паркландската мемориална болница в Далас, в която бяха откарали президента.

— Все още не разполагаме с достоверна информация — казваше лицето от екрана. — Единственото, което знаем, е, че състоянието на президента е критично, но през последните няколко минути не е постъпвала никаква нова информация.

След тези думи един от учителите протегна ръка и превключи на друг канал, само за да чуят почти същите думи, произнесени от Чет Хънтли. Учениците се спогледаха, по лицата им се четеше ужас и страх. И Пакстън отново си спомни оня ден, в който Джордж бе дошъл да я вземе от училище, за да й каже за баща им. Спомни си за злополуката, за самолета… за лицето на Джордж, докато й съобщаваше за случилото се.

По онова време той току-що бе завършил медицинско училище и чакаше да започне стажа си в Мемориалната болница Грейди в Атланта. Беше успял да остане на Юг по време на цялото си обучение, макар че баща им беше възпитаник на „Харвард“ и се бе опитал да го подтикне да замине на Север. Беатрис обаче смяташе, че за него е важно да остане близо до корените си и да подкрепи образователните институции на Юга, така че не пропускаше повод да сподели с него тези си възгледи.

Беше вече два часът. Пакстън стоеше, останала без дъх, в ъгъла на стаята, опитвайки се да повярва, че той ще се оправи, бореше се със сълзите си, макар да не бе сигурна дали плаче за президента или за баща си. Баща й беше умрял един ден след катастрофата от сериозните си наранявания. Съпругата и синът му седяха край леглото му, а Пакстън чакаше у дома с Куини. Смятаха, че е твърде малка, за да я заведат при него в болницата, а и той, така или иначе, изобщо не дойде в съзнание. Пакстън не го видя никога повече. Беше си отишъл заедно с топлотата и любовта си, с неизчерпаемата си мъдрост, с интереса си към хората, историята и нещата, които излизаха далеч извън пределите на Савана. Той беше типичен южняк от старата генерация, но по някакъв необясним начин не се вместваше напълно в модела, който му бяха натрапили още с рождението му и точно това Пакстън обичаше най-много у него. Всъщност, това и всичко останало. Начинът, по който я притискаше към себе си, начинът, по който отговаряше на въпросите й по време на дългите им разходки. Тя го разпитваше за войната, за Европа, за „Харвард“. Пакстън обичаше гласа и аромата му… свежият дъх на афтършейва му се носеше из стаите след него… харесваше малките бръчици, които се образуваха около очите му, когато се смееше, радваше се, когато го чуеше да говори колко се гордее с нея…

Имаше чувството, че ще умре на погребението му. Куини седеше на последния ред и плачеше толкова високо, че Пакстън, седнала между Джордж и майка си на първия ред, я чуваше съвсем ясно.

След смъртта на баща й, животът й се промени напълно. Той сякаш бе взел част от нея със себе си… онази част, която заедно с него се радваше на аромата на дивите цветя, когато го посещаваше в офиса му в събота сутрин и разговаряше с него така, сякаш наистина разбираше какво става със света около тях, задавайки му всевъзможни въпроси. Пакстън притежаваше неестествена прозорливост по отношение на хората и веднъж дори му каза, че смята, че майка й не я обича истински. Всъщност, тази мисъл вече отдавна бе престанала да я безпокои. Това беше самата истина. А и тя си имаше Куини и баща си.

— Мисля… Мисля, че тя има нужда от някой като Джордж… Той никога не я изнервя и винаги говори за нещата, които са важни за нея и я интересуват. Той прилича на нея, не мислиш ли, татко? Имам чувството, че тя се плаши, когато кажа, че наистина обичам нещо. — Пакстън бе много по-схватлива и прозорлива, отколкото можеше да предположи, и Карлтън Андрюз го знаеше, макар никога да не го призна пред единствената си дъщеря.

— Тя не изразява чувствата си по начина, по който го правим двамата с теб — откровено й рече той и се облегна в удобния, стар кожен фотьойл, на който тя толкова обичаше да се върти. — Но това не означава, че не изпитва такива. — Чувстваше се длъжен да защити съпругата си, дори и пред Пакстън, макар да знаеше, че тя говори истината. Беатрис бе студена като лед. Беше прилежна, лоялна и добра съпруга в собствените си очи. Поддържаше безупречен ред в уютния им дом, винаги се държеше учтиво с него, никога не би го измамила, никога не би го нагрубила, или пък предала. Беше дама до дъното на душата си, но и той, като Пакси, се питаше дали някога бе обичала нещо, или някого… Като се изключи Джордж, разбира се, макар че и към него се отнасяше с обичайната си хладна резервираност. Но понеже синът им изцяло приличаше на нея, той и не очакваше нищо друго. Обаче Карлтън имаше нужда от много повече. А също и Пакси. Но те и двамата знаеха, че никога няма да го получат от Беатрис. — Тя те обича, Пакс — продължи баща й, но тя си помисли, че я лъже още докато той произнасяше думите. Пакстън все още не усещаше нюансите, не разбираше на какво е способна и на какво не е една жена. Карлтън имаше далеч по-ясна представа за това.

— Обичам те, татко. — Тя обви ръце около врата му без всякакво колебание и задръжки. Пакстън никога не криеше чувствата си към него и той се разсмя на прегръдката й, която едва не го събори от стария, въртящ се стол.

— Ей, ти… още малко и ще ме бутнеш на земята. — Той я притискаше към себе си и мечтаеше за деня, в който ще я изпрати в „Редклиф“^[3], представяше си я красива и умна, надяваше се, че тя ще бъде радостта и гордостта в заника на живота му. Тя бе всичко онова, за което бе мечтал — беше толкова любвеобилна, сърдечна, отзивчива и човечна. Дъщеря му изцяло приличаше на него, макар самият той да не го съзнаваше.

И тогава той си отиде, а Пакстън остана сама с тях. И с Куини. Учеше упорито и четеше през цялото време. Пишеше писма на баща си, сякаш той бе заминал в командировка. Преструваше се, че може да му ги изпрати… само че не можеше. Понякога прибираше написаните писма, а друг път ги късаше. Но това й помагаше. Сякаш по този начин продължаваше да разговаря с него, след като не можеше да разговаря с тях. Майка й сякаш се дразнеше от всяка нейна дума, не се съгласяваше с нищо, казано от Пакстън, и понякога Пакси имаше усещането, че е дошла при тях от друга планета. Майка й и тя бяха съвършено различни. А и Джордж толкова приличаше на Беатрис. Постоянно подтикваше Пакстън да се държи прилично и да се опита да види нещата от гледната точка на майка им, увещаваше я да бъде разумна и да помни коя е, а това я объркваше още повече. Коя беше тя? Дъщеря на баща си, или тяхна дъщеря? Кой беше прав? Дълбоко в сърцето си, обаче, тя знаеше отговора на тези въпроси. Знаеше, че единственият път пред нея бе да възприеме широките възгледи на баща си и любовта му към заобикалящия ги свят и по времето, когато Джордж завърши стажа си в „Грейди мемориал“, а тя навърши шестнадесет, Пакстън вече бе сигурна, че иска да се махне от Юга и да замине за „Редклиф“. Майка й желаеше тя да продължи образованието си в „Агнес Скот“ или „Мери Болдуин“, или пък в „Суийт Брайър“ — колежа, който самата тя бе посещавала, и желанието на Пакстън да се запише в „Редклиф“ й изглеждаше смешно и нелепо.

— Не ти трябва да ходиш на Север. Тук си имаме всичко, от което имаш нужда. Виж брат си. Той имаше възможността да отиде във всяко училище в страната, но предпочете да си остане тук, в Джорджия.

Пакстън изпитваше чувство на клаустрофобия само при мисълта за това. Искаше да се махне далеч от тесногръдите идеи, от приятелките на майка си, от глупостите им за „ужасите на равенството“^[4]. Пакстън обсъждаше гражданските права единствено с приятелите си, или пък с Куини в кухнята, но шепнешком. Но дори и Куини защитаваше старите възгледи и порядки и смяташе, че чернокожите трябва да си останат там, където им е мястото, а това означаваше — далеч от белите. Мисълта за интегрирането им в обществото на белите я плашеше, но децата и внуците й искаха промените, за които говореше Пакстън. Пакстън бе убедена, че предразсъдъците и принципите, с които бе израснала, са грешни и порочни и не се страхуваше да сподели мнението си в разговор, или в есетата, които пишеше в училище. Знаеше, че баща й щеше да бъде съгласен с нея, а това още повече засилваше пламенната й страст и убеденост. Беше се научила, обаче, че това е тема, която не може да дискутира с майка си или с брат си.

През есента беше подала документите си в няколко колежа на Север и в два в Калифорния. Кандидатства във „Васар“, „Уесли“, „Редклиф“, „Смит“ и в калифорнийските „Станфорд“ и „Бъркли“. Не й се искаше особено да посещава девически колеж, а „Редклиф“ бе единственото училище, в което наистина искаше да се запише. Беше изпратила документите си в двата колежа под давлението на един от учителите си, а най-накрая, неохотно, бе кандидатствала и в „Суийт Брайър“, само за да угоди на майка си. Приятелките на майка й не спираха да й повтарят колко щастлива ще бъде там, сякаш заминаването й за „Суийт Брайър“ не подлежеше на никакво съмнение.

Но в този момент, вперила поглед в часовника, Пакстън не можеше дори да мисли за това. Беше едва четиринадесет часа. Изминал бе само половин час след стрелбата по президента… само десет минути, откакто всички се бяха скупчили пред телевизора в очакване на някакви новини. Цялата нация се молеше за него, а семейството му вече знаеше онова, което Пакстън бе научила преди шест години, когато бе починал баща й… знаеха, че това е краят.

В два часа и една минута Уолтър Кронкайт погледна печално към камерите и съобщи на американците, че техният президент е мъртъв. В малката стаичка на гимназията в Савана се надигна скръбен ропот, който постепенно премина в плач и стаята се огласи от ридания. Всички плачеха. Ученици и учители се прегръщаха, питаха се несвързано как е възможно да се случи подобно нещо. Уолтър Кронкайт продължи да говори, интервюирани бяха двама лекари, а Пакстън имаше усещането, че се е потопила дълбоко под вода. Всичко около нея сякаш се случваше на забавен кадър, звуковете и шумовете като че ли идваха от много далеч. Хората плачеха, а Пакстън едва ги виждаше през замъглените си от сълзи очи. Стоеше, останала без дъх, имаше чувството, че някой е изкарал всичкия й въздух и тя никога повече няма да успее да диша нормално. Болката и скръбта, които раздираха душата й, бяха непоносими. По някакъв странен и необясним начин й се струваше, че губи баща си за втори път. Той беше на петдесет и седем години, когато умря, а Джон Кенеди — само на четиридесет и шест. И двамата бяха покосени в разцвета на силите си, изпълнени с планове, идеализъм и плам, и двамата имаха семейства, и двамата имаха деца, които дълбоко обичаха. Джон Кенеди щеше да бъде оплакан от целия свят. За Карлтън Андрюз скърбяха само онези, които го познаваха. Само че за Пакстън това нямаше значение в този момент. Тя знаеше какво изпитват децата му, разбираше непоносимата им скръб, чувството за ужасна, невъзвратима загуба, мъката, озлоблението. Случилото се бе толкова ужасно, толкова грешно! Как е възможно човек да направи подобно нещо!

Заслепена от сълзи, Пакстън вървеше по коридорите на училището, без да разговаря с никого. Измина разстоянието до дома си в Хабершам на бегом, затръшна входната врата след себе си и влезе вкъщи с обляно от сълзи лице, с развята гъста, руса коса. Приличаше на баща си, или поне на момчето, което е бил преди много години. Имаше лъскавата му, руса коса и големите зелени очи, които постоянно търсеха някакви отговори. С неузнаваемо пребледняло лице, Пакстън остави чантата и учебниците си и забърза към кухнята, за да намери Куини.

Куини си тананикаше тихичко и се суетеше из кухнята, която обичаше. Медните, подредени по рафтовете съдове грееха, излъскани до блясък, навсякъде се носеше приятният аромат на печено. Тя се обърна и с изненада се вгледа в Пакстън, която я гледаше с обезумял поглед, а красивото й младо лице бе уплашено и окъпано от сълзи. В този миг Пакстън бе символ на цяла една нация.

— Какво се е случило, дете? — уплашено попита Куини и затътри огромното си тяло към момичето, което бе отгледала и което обичаше като никой друг.

— Аз… — В първия момент Пакси не знаеше какво да каже. Не можеше да намери думите, не знаеше как да й го каже. — Не си ли гледала телевизия днес?

Куини не пропускаше нито една сапунена опера, но сега само поклати глава и се вгледа в Пакстън.

— Не, майка ти занесе кухненския телевизор на поправка вчера. Счупен е. А аз никога не пускам големия телевизор във всекидневната. — Изглеждаше обидена от въпроса. — Защо? — Чудеше се дали не се бе случило нещо ужасно в Савана… Може би на Джордж… или госпожа Андрюз… а може би нейните собствени деца са пострадали… може би на някоя от тези ужасни демонстрации за граждански права… може би…

Но тя се оказа напълно неподготвена за онова, което й съобщи Пакстън.

— Президентът Кенеди беше застрелян.

— О, боже… — Куини отпусна огромното си туловище на най-близкия стол, а на лицето й се изписа истински ужас. После очите й отскочиха към Пакстън и в тях се четеше неизреченият й въпрос.

— Той е мъртъв.

Пакстън отново се разплака, а после коленичи до Куини и я обгърна с ръце. Сякаш отново бе изгубила баща си. Душата й се разкъсваше от ужасното чувство на загуба и отчаяние, от силна скръб и усещането, че е била предадена. А Куини я притисна към себе си и двете продължиха да плачат за мъжа, когото изобщо не познаваха и който бе загинал толкова млад. И за какво? Защо? Защо бяха направили това? Колко трябва да е ядосан човек, за да извърши подобно нещо? Каква цел преследваха? И защо точно него? Та той имаше две малки деца и млада жена! Защо изобщо трябва да убиват когото и да било? И защо трябваше да убият един толкова жизнен и енергичен човек, изпълнен с планове и надежди за цялата нация?

Пакси скърбеше за него, сгушила се в ръцете на Куини, а възрастната чернокожа жена я притискаше към себе си и я люлееше като малко дете и плачеше за един мъж, който не познаваше, но за когото вярваше, че е бил добър човек.

— Боже, детенце… не мога да повярвам. Кой би направил подобно нещо! Знаят ли кой го е извършил?

— Мисля, че не знаят…

Но когато отидоха във всекидневната и пуснаха телевизора, вече имаше нови разкрития. Съобщено бе, че някой си Лий Харви Осуалд е застрелял един полицай в Далас, който се опитал да му зададе някакви въпроси. Оказало се, че той се намирал в близост до Книгохранилището, откъдето бяха дошли фаталните изстрели в тринадесет и тридесет часа. Властите смятаха, че той е убиецът на президента Кенеди. Осуалд бе задържан, полицаят и президентът, както и един таен агент бяха мъртви, губернаторът на Тексас Джон Конъли бе сериозно ранен, но без опасност за живота му, а тялото на президента, придружено от съпругата му, пътуваше за Вашингтон със самолет на Военновъздушните сили. Новият президент Джонсън и съпругата му също бяха на борда на самолета, а слуховете, че и той е бил леко ранен по време на атентата, се оказаха лъжливи.

Цялата нация бе изпаднала в шок, а Пакстън и Куини седяха като онемели, все още неспособни да повярват в онова, което чуваха и виждаха. Не бяха мръднали от местата си, гледаха мълчаливо и сълзите се стичаха по лицата им, когато, няколко минути по-късно, майката на Пакстън влезе в стаята. Тя ходеше на фризьор всеки петък следобед и тъкмо се връщаше от седмичното си посещение. Беше чула съобщението в салона и с мрачно изражение мълчаливо се присъедини към тях. Няколко от другите клиентки се бяха прибрали у дома с мокри коси, а повечето от фризьорките не намериха сили да довършат започнатата работа. Всички се обляха в сълзи, когато чуха съобщението.

Беатрис Андрюз тъкмо бе намокрила косата си. Но тя остана, докато изпипаха прическата й докрай и дори убеди едно от момичетата да се погрижи за маникюра й. Не искаше да отлага това за друг ден. Трябваше да свърши толкова много неща в този уикенд преди Деня на благодарността. А и клубът й по бридж даваше официална вечеря. И през ум не й мина, че вечерята няма да се състои, че всяко възможно забавление ще бъде отменено, че хората ще седят като залепени за телевизорите си, а цялата нация ще потъне в траур. Не си бе помислила нищо подобно и се бе прибрала у дома потисната, но не и сломена и изпаднала в истерия. Мислеше си, че някои от жените, които бе наблюдавала в салона, попрекалиха. Тя познаваше истинската скръб и мъка, в края на краищата и тя бе загубила съпруга си, но бе убедена, че е невъзможно човек да изпитва същите чувства за един държавен глава. Повечето хора обаче наистина скърбяха за него като за човек, когото бяха познавали и обичали. Той бе успял да вдъхне нови надежди на всички, с младежки жар бе обещал да разреши отколешни проблеми, запленил ги бе с магията на света, който им обещаваше — свят, който те не познаваха и за който можеха само да мечтаят. А красивата му съпруга приличаше на истинска принцеса от приказките.

Беатрис Андрюз застана мрачно до дъщеря си и до жената, която я бе отгледала вместо нея, а после седна и се загледа в Линдън Джонсън, който полагаше клетва в самолета, без да покани Куини да седне до нея. Камерите показаха съдия Сара Хюз, която извършваше процедурата по заклеването на Линдън Джонсън. Жаклин Кенеди стоеше до него и всички изведнъж осъзнаха, че тя все още бе облечена в розовия си костюм — костюмът, с който бе облечена по време на убийството, и който все още бе изцапан с кръвта му. С опустошено от скръб лице тя наблюдаваше как Линдън Джонсън става президент.

Пакстън бавно се отпусна на един стол до майка си. Сълзите се стичаха по бузите й, тя се взираше с невярващи очи в екрана, неспособна да проумее случилото се.

— Как е възможно някой да извърши подобно нещо? — ридаеше тя.

Куини само поклати глава и продължавайки да плаче, се върна в кухнята.

— Не зная, Пакстън. Говори се за някаква конспирация. Но аз смятам, че все още никой не знае защо се случи това. Изпитвам дълбоко състрадание към госпожа Кенеди и децата. За тях това е ужасен удар.

При тези думи Пакстън отново си спомни за баща си. Макар да не беше убит, той бе загинал неочаквано и отсъствието му все още й причиняваше болка. И може би винаги щеше да е така. Сигурна бе, че и децата на президента винаги ще чувстват отсъствието на баща си. Защо трябваше да се случи това?

— Живеем във време на ужасни безредици — продължи майка й. — Всички тези расови размирици… промените, които той се опитваше да въведе… може би това е цената, която трябваше да плати за всичко. — Беатрис Андрюз сковано изключи телевизора и Пакстън я погледна втренчено, като се питаше дали някога щеше да я разбере.

— Мислиш, че всичко е заради гражданските права? Мислиш, че бе убит заради тях? — Гласът на Пакстън внезапно прозвуча сърдито. Защо майка й разсъждаваше по този начин? Защо искаше всичко да си остане постарому? Като през Средновековието? Защо семейството й трябваше да живее на Юг и защо се бе родила точно в Савана?

— Не казвам това, Пакстън. Казвам само, че е възможно. Не можеш да разбуниш една цяла страна, да промениш традициите, с които хората са живели щастливо стотици години, и да не си платиш за това. И може би това бе цената, която трябваше да се плати. Твърде ужасна цена, разбира се.

Пакстън я изгледа с недоумение. Но този спор не беше нов и за двете.

— Майко, как можеш да кажеш, че хората са щастливи от сегрегацията? Как можеш да кажеш това? Да не би да смяташ, че и робите са били щастливи?

— Някои от тях, да. Някои от тях са живеели много по-добре, отколкото сега, защото са принадлежали на хора с чувство за отговорност.

— О, боже! — Но Беатрис вярваше в онова, което говореше. И Пакстън го знаеше. — Виж какво става с чернокожите днес. Не знаят да четат, не могат да пишат, работят като кучета. Постоянно ги обиждат, отделят ги от нас, изолират ги. Те не притежават нито една от привилегиите, които имаме ти и аз, мамо.

Рядко наричаше майка си по този начин — само когато беше отчаяна или развълнувана. Или пък много разстроена, както в случая, но Беатрис Андрюз сякаш не забеляза обръщението.

— А може би те не са в състояние да се справят с тези привилегии, Пакстън. Не зная. Казвам само, че човек не може да промени света за една нощ, без да се стигне до някакви ужасни последици. И точно това стана днес.

Пакстън не каза нищо повече. Прибра се в стаята си, легна на леглото си и плака до вечерта. Брат й пристигна за обичайната семейна вечеря в петък вечер и тя излезе от стаята с пребледняло лице и подути от плач очи.

Брат й вечеряше у тях всеки вторник и петък. Нарушаваше традицията само в случаите, в които бе зает служебно, или пък когато имаше много важен светски ангажимент. А това се случваше твърде рядко. И подобно на майка си, той изказваше мнения, диаметрално противоположни на тези на много по-малката му сестричка. Той просто се усмихваше, когато тя споделяше възгледите си, омаловажаваше казаното от нея, убеждавайки я, че когато порасне, ще промени мнението си по много въпроси. Поради тази причина тя рядко споделяше мислите си, живееше в относителна изолация и се държеше на почтително разстояние от тях. Нямаше какво да им каже, а всеки неин опит да обсъжда с тях философски или политически проблеми просто я влудяваше.

Пакстън споделяше възгледите си с приятели в училище, или с по-либерално настроените си учители, или пък ги изразяваше в есетата, които пишеше. Разговаряше и с Куини, когато смяташе, че би могла да я разбере, защото възрастната жена притежаваше мъдрост, която напълно компенсираше недостатъчното й образование. Тя разбираше света около себе си и Пакстън обичаше да разговаря с нея. Беше обсъдила с нея дори и колежите, в които бе кандидатствала, разказала й бе какво мисли за всеки от тях. Споделила бе непреклонното си решение да напусне Юга и Куини я бе разбрала. Старата жена се бе натъжила при мисълта, че Пакстън ще замине надалеч, но знаеше, че това ще й се отрази добре. Твърде много приличаше на баща си, за да остане у дома.

— Мисля, че става дума за кубинска конспирация — заяви Джордж по време на вечеря. — Мисля, че ще установят, че нещата са много по-дълбоки и сериозни, отколкото изглеждат на повърхността.

Пакстън го погледна и се зачуди дали в думите му няма известна доза истина. Той беше интелигентен, макар и не толкова вълнуващ и интересен мъж! Беше изцяло погълнат от медицината и не проявяваше интерес към нищо друго. Възгледите му бяха изключително назадничави и консервативни, проявяваше вълнение само ако прочетеше за някакво ново, прогресивно изследване в областта, която го интересуваше — началото на диабет при възрастни хора — проблем, който според Пакстън не бе особено вълнуващ. Беше тридесет и една годишен и предишната година почти се бе сгодил, но всичко пропадна в последния момент. Пакстън остана с впечатлението, че майка й, кой знае защо, изпита истинско облекчение, макар момичето да произхождаше от семейство, което майка им познаваше. Беатрис обаче често повтаряше, че Джордж е твърде млад за женитба. Трябвало първо да си извоюва име на специалист и едва след това да се обвърже със съпруга и деца.

А и Пакстън никога не бе харесвала момичетата, с които той се срещаше. Всичките бяха хубавици, но твърде глупави и повърхностни. Те сякаш нямаха капка ум и с тях просто не можеше да се разговаря за сериозни неща. Последното момиче, което той доведе на един прием, който майка им бе организирала, бе на двадесет и две години и през цялата вечер се смееше безпричинно. Обясни, че не е посещавала колеж, защото имала ужасни оценки в училище, но обича да работи в Младежката лига. Спомена, че ще участва в модното ревю в края на седмицата и че с огромно нетърпение очаква този ден и продължи все в същия дух, а в края на вечерта Пакстън вече бе готова да я удуши. Момичето бе толкова глупаво и досадно, че тя просто не можеше да си представи как я понася брат й. Когато си тръгваха, тя изглеждаше прекалено свенлива и покорна и продължи да се хили дори и след като се качиха в колата на брат й, за да отидат да пийнат някъде. А Пакстън отдавна вече се бе примирила с мисълта, че вероятно няма да хареса бъдещата съпруга на Джордж. Тя сигурно щеше да бъде красива, глуповата, невзискателна, немислеща, изключително предсказуема и безинтересна. Истинска южнячка. Пакстън също бе южнячка, но в нейния случай ставаше дума само за географско местоположение, а не за начин на живот. Все още имаше твърде много момичета, които искаха да се представят за южняшки красавици, опитвайки се по този начин да оправдаят неинформираността или пък глупостта си. Пакстън мразеше тези празноглавки, но брат й очевидно ги харесваше.

Пакстън не можа да заспи през цялата нощ. Постоянно ставаше и пускаше телевизора и най-накрая, към три часа сутринта, просто се настани пред него и се загледа в предаването. В четири и тридесет и четири минути видя как внесоха ковчега в Белия дом, видя и госпожа Кенеди, която вървеше край него.

През следващите три дни Пакстън почти не се отделяше от телевизора. В събота видя членовете на семейството и висши служители на правителството, които се поклониха пред човека, когото бяха обичали. А в неделя ковчегът, поставен върху теглена от коне платформа, бе закаран в Капитолия^[5]. Видя Жаклин Кенеди и дъщеря й Керълайн да коленичат край ковчега, с посърнали от мъка лица, а малкото момченце пъхна ръчичка под националния флаг, с който бе обвит ковчегът.

А после Пакстън видя Лий Осуалд, който бе застрелян от Джек Ръби по време на преместването му в друг затвор. Тя гледаше с изумление, мислеше си, че това е грешка, някаква неразбория и объркване. Струваше й се невъзможно, че още един човек бе убит в този безкраен ужас.

В понеделник Пакстън изгледа погребението. Цялата се тресеше от ридания, докато слушаше траурната музика и непрекъснатия звук на барабаните. А когато видя коня, останал без ездач, тя, кой знае защо, отново си спомни за баща си. Мъката, обхванала хората, й се струваше безкрайна, болката — вечна, скръбта — бездънна, а в понеделник вечерта дори и майка й изглеждаше разстроена и двете с Пакстън почти не разговаряха по време на вечерята. А когато малко по-късно Пакстън влезе в кухнята, за да поговори с Куини, възрастната жена тъкмо бършеше сълзите си. Пакстън се настани в един стол, разсеяно се загледа в жената, която почистваше, а после й помогна да избършат съдовете. Майка й се бе качила на горния етаж, за да се обади на някаква приятелка. Както винаги, двете сякаш нямаше какво да си кажат, не можеха да си предложат една на друга утеха и подкрепа. Бяха твърде далеч една от друга. И винаги е било така.

— Не зная защо… но се чувствам по същия начин, по който се чувствах, когато умря татко… сякаш постоянно очаквам да се случи нещо по-различно. Надявам се, че той ще си дойде у дома и ще ни каже, че това не е истина, че всичко е някаква лоша шега… или че Уолтър Кронкайт ще се появи в новините и ще ни каже, че това е било просто опит да проверят нацията, че президентът прекарва уикенда си в Палм Бийч с Джаки и децата, че те съжаляват, че са ни разстроили… Само че нищо подобно не се случва. Всичко продължава постарому… и е толкова истинско… Много странно чувство.

Куини мъдро кимна с посивялата си глава. Както винаги, чудесно разбираше чувствата на Пакстън.

— Зная, детенце. Винаги е така, когато умре близък човек. Хората все се надяват, че някой ще дойде да им каже, че това просто не се е случило. И аз изпитвах същото, когато умряха децата ми. Трябва да мине много време, за да превъзмогнем това чувство.

Беше им трудно да мислят за приближаващия Ден на благодарността. Невъзможно им бе да изпитват благодарност към този объркан, сърдит свят, който отнемаше хората от близките им много преди да е дошъл часът им. Не можеха да мислят за празника в момент като този. А щом Пакстън бе толкова потисната, какво остава за семейство Кенеди!

Жаклин Кенеди и децата й преживяваха вероятно най-ужасния си кошмар. Тя бе организирала погребението безупречно. Беше се погрижила за всичко, дори и за поканите за литургията, отпечатани върху специална хартия от Белия дом. Собственоръчно бе написала върху тях думите: Мили Боже, моля те погрижи се за покорния ти слуга Джон Фитцжералд Кенеди, бе напечатала и цитати от речта му, произнесена при встъпването му в длъжност. Това беше краят на една ера… краят на един момент във времето… време, което почти бе настъпило… ефимерно, неуловимо, безвъзвратно отлетяло. Факлата наистина бе предадена на друго поколение, което я държеше високо, но не бе съвсем сигурно накъде да я понесе.

И тази вечер, след като Куини загаси лампата в кухнята и целуна Пакстън за лека нощ, двете останаха за миг в тъмнината — старата и младата, черната и бялата, и усетиха върху плещите си тъгата от огромната загуба. После Куини слезе в стаята си, а Пакстън се прибра в нейната, за да мисли за онова, което бяха загубили, и за другото, което им предстоеше. Имаше чувството, че дължи нещо на мъртвия президент… Така, както дължеше нещо на баща си… и на себе си. Трябваше да направи нещо заради тях… да постигне нещо значимо в живота си… нещо важно. Но какво? Това беше въпросът.

Лежеше в леглото си и си мислеше и за двамата, за онова, което символизираха, за онова, в което вярваха. Двама мъже, единият от които беше обичала толкова много. Единият познаваше добре, за добротата на другия можеше само да предполага. И внезапно осъзна, че всичко, което иска в момента, е да започне живота си… да започне отначало… и да продължи напред… В този момент мислеше единствено за мечтата си да се запише в Харвард, точно като тях двамата.

Пакстън затвори очи и мълчаливо обеща, че ще постигне нещо важно в живота си, ще се превърне в личност, с която и двамата да се гордеят. Това щеше да бъде нейният дар за тях, това, според нея, бе тяхното наследство за нея. И Пакстън знаеше, че ще изпълни обещанието си. Сега трябваше само да дочака пролетта… и да се моли да я приемат в „Редклиф“.