Даниел Стийл
Знакът на съдбата (12)

Глава първа

Пакстън не можа да заспи през целия път от военновъздушната база „Травис“ до Хаваите, въпреки че когато пристигнаха, за нея вече минаваше полунощ. Остана будна и през по-голямата част от полета до Гуам и от време на време разменяше по някоя дума с мъжете, докато чакаха ред за тоалетна. Много от момчетата изглеждаха също като онова хлапе, с което се бе сблъскала на качване в самолета. Току-що бяха навършили осемнадесет години, бяха млади и много уплашени, а когато се поотпуснаха, започнаха да измислят всякакви лудории. Няколко се опитаха да си уредят бъдещи срещи с нея, други й показаха снимки на приятелки, на майки, на съпруги и в по-голямата си част бяха напълно зелени и неопитни новобранци. Бяха истинско олицетворение на думата, с която щяха да ги посрещнат веднага след пристигането им и която щяха да чуват ден и нощ — новаци.

Няколко от по-старите войници, които пътуваха с тях, вече бяха изслужили определения им срок във Виетнам и по свой собствен избор се връщаха, за да отбият още един мандат. Пакстън проявяваше много силен интерес към тези хора. Двама от тях си поделиха с нея уискито в манерките си по време на пътуването за Гуам — горе-долу по средата на пътя между Сан Франциско и Сайгон.

Тя искаше да разбере какъв е животът там, опитваше се да проумее защо те се връщат обратно, защо мразят или обичат тази страна, отчаяно се опитваше да разбере какво означава за тях войната, но докато ги слушаше, изобщо не бе сигурна, че ги разбира. Те постоянно говореха, че страната е дяволски противна, повтаряха, че виетконговците са долни копелета, с тъга и злоба й разказваха за това как Чарли бе убивал приятелите им, а в следващия миг започваха да превъзнасят красотите на Виетнам, да говорят за планините, потоците, зелените хълмове, за миризмите, ароматите, уханията, за жените и уличниците, за приятелите, които обичаха, и за другите, които вече бяха изгубили, за постоянно дебнещите ги опасности. За човек, който не е бил там, бе трудно да разбере нещо от приказките им. А и те сякаш бяха изпълнени с някакво необяснимо уважение към врага и яростта, с която виетнамците защитаваха каузата си, изпитваха респект към храбростта, с която те се биеха, към твърдостта, с която настъпваха и не се предаваха, докато не умрат. Твърде странни чувства за хора, които се биеха на живот и смърт. Говориха много за Чарли, разказаха какви идиоти са командващите им офицери, които в по-голямата си част изобщо не разбирали какво по дяволите става там. А което бе по-важно, нямали никаква представа как Америка би могла да спечели тази война.

— Защо тогава се връщате? — тихо попита тя и двамата мъже се спогледаха, а после се извърнаха настрана.

Дълго време никой не проговори. А когато най-сетне й отговориха, тя почти ги разбра.

— Струва ми се, че не е правилно да стоя отстрани — обясни й единият. — Никой не дава пет пари, на никой не му пука. Хлапетата у дома те мразят, защото вече си бил там, и като се върнеш в Америка, се чувстваш предател. Защото там, във Виетнам, приятелчетата ти умират в калта, разкъсани от настъпена мина… — Мъжът говореше, ядно стиснал зъби, но сякаш изобщо не забелязваше това. — Видях как една мина отнесе лицето на най-добрия ми приятел… другите ми двама приятели се водят изчезнали по време на акция… аз не мога… не мога да се върна у дома и да лежа по гръб… трябва да се върна, за да им помогна… поне докато не се намери някой умен човек, който да ни изтегли от това дяволско място.

— Да. — Другият мъж кимна. Чудесно разбираше какво се опитва да каже приятелят му. — За нас вече няма място у дома. Ние сме тъпанарите сега. Не Чарли. Не президентът. Ние, ние сме лошите типове сега… ние, които мрем заради тях. Истината е, госпожо, че никой не дава пукнат грош за нас. Накиснахме си задниците там и сега няма измъкване. А шефовете горе не ни позволяват да се бием както трябва, защото се боят от руснаците и умират от страх, че китайците може наистина яко да се пищисат. Затова те просто ни оставят да си мрем във Виетнам. Искаш да знаеш защо се връщам обратно? Връщам се, за да се бия заедно с приятелите си, за да дочакаме заедно момента, в който ще можем да се върнем у дома.

Той нямаше жена и деца и единствените хора, за които се тревожеше, бяха приятелите му в армията.

Но и те бяха заинтригувани от нея. И в края на краищата, също започнаха да й задават въпроси.

— Ами ти? Ти какво ще правиш там?

— Дойдох, за да разбера какво става в действителност.

— Защо? Какво значение има това за теб?

Тя се замисли върху въпроса му. Нямаше намерение да разказва на всеки срещнат за Питър, но вече бе късно през нощта, а и тя знаеше, че никога повече нямаше да види тези момчета отново. Бръкна в джоба на ризата си и за голяма изненада на войниците извади личния идентификационен медальон на Питър, който носеше със себе си. После им го показа и те и двамата кимнаха. Знаеха какво означава.

— Той умря при Да Нанг. Просто искам да разбера какво става.

Те отново кимнаха.

— Това е смахнато място. — А после по-възрастният от двамата се усмихна. — На колко години си?

Тя се поколеба за миг, а след това се усмихна и отговори.

— На двадесет и две. Защо?

— Аз съм две години по-голям от теб, а това е третото ми завръщане по тия места. И искам да ти кажа, че съм се нагледал на такива ужасии, които не бих искал малката ми сестричка да види. Никога през живота си. Сигурна ли си, че знаеш какво правиш, като заминаваш за Сайгон? Това е дяволски далеч от дома. Един съвсем различен свят.

— Предполагам. — Всъщност, тя разчиташе точно на това, макар че все още не можеше да си представи какво я очаква.

Най-накрая им пожела лека нощ, върна се на мястото си и проспа останалия път до Гуам.

Приземиха се в Гуам в девет часа сутринта според тях, което отговаряше на два часа сутринта местно време на следващия ден. Останаха там един час, за да заредят с гориво и продължиха за Сайгон. Трябваше да пристигнат в пет сутринта местно време. И докато летяха, Пакстън си мислеше, че Питър бе изминал същия този път преди малко повече от два месеца.

Прелетяха над летище „Там Сон Нхут“ в главната военна база по разписание — малко след пет сутринта и Пакстън бе разочарована, че не може да види страната, която се простира под тях. Всички непрекъснато повтаряха, че целият Виетнам е потънал в зеленина. Вместо това, докато се снишаваха, тя сякаш виждаше само фойерверки и се питаше какво ли означава това. Но войникът, който седеше до нея, се разсмя, когато го попита да не би да са уцелили някой национален празник.

— Да, може и така да се нарече. Но те го наричат война. Това е артилерията… онова са трасиращи снаряди… Изстрелват ги от… бих казал, че е някъде край Биен Хоа… Госпожо, ще ви хареса там. Ще виждате фойерверки всеки път, когато нашите птици снесат яйцата си над Виктор Чарли. — Отношението му я подразни. В гласа му се долавяше снизхождение и той сякаш се забавляваше за нейна сметка. А и тя бе смутена от тъпата грешка, която бе допуснала.

Пакстън понесе сама чантите си, когато слязоха от самолета, а двете момчета, с които бе разговаряла, сякаш напълно бяха забравили за нея. Те си имаха свои собствени проблеми. Веднага щом пристигнаха на летището, войниците бяха натоварени на камиони и поеха на някъде.

Нея обаче никой не я очакваше. Почувства се много смела, когато взе чантите си и излезе навън, за да си потърси такси. Не знаеше нито дума на виетнамски и внезапно изпита чувството, че няма нито един приятел в целия свят.

Колона изпочукани коли чакаха извън терминала и навсякъде се виждаха американски войници. Това беше главната военна база за Сайгон и Пакстън се чувстваше в нея в пълна безопасност.

— Ей, Doughnut Dollie^[1], добре дошла в Сайгон! — провикна се някой зад нея.

Тя се обърна, за да види на кого говорят и с раздразнение установи, че един чернокож мъж с типичен южняшки акцент подвикваше след нея.

— Много благодаря! — извика тя в отговор, позволявайки му да чуе провлачения й, характерен за Савана акцент.

— Луизиана? — попита той и този път тя се разсмя.

— Джорджия!

— По дяволите! — Той се усмихна и забърза напред. Все още не се бе съмнало, а наоколо бе пълно с хора, заети и забързани. Пакстън даде знак на шофьора на едно от такситата. Беше рено, боядисано в синьо и жълто, а шофьорът бе облечен с къси панталони и обут в сандали. Имаше плоско, тясно лице и рошава черна коса.

— Вие от армията ли сте? — попита той, като викаше твърде силно.

Всички шумове тук й изглеждаха невероятно силни. Дори и толкова рано сутринта, в далечината се чуваха гласове и клаксони на коли. А във въздуха се носеше някаква остра миризма — странна смесица от аромат на цветя, треви и бензин. Навсякъде се усещаше миризмата на самолетно гориво, а когато вдигна глава и се огледа, Пакстън забеляза дима, който се носеше над тях.

— Не, не съм от армията — обясни тя, като се чудеше защо шофьорът се интересува от това.

— От морските?

— Не. — Пакстън искаше да сложи чантата си в колата. Пътувала бе повече от двадесет часа. — Закарайте ме до хотел „Каравел“, моля.

— Проститутка ли си? — попита той, очевидно впечатлен, а Пакстън не знаеше да се смее ли, да плаче ли, или да си признае каква е.

— Не — твърдо рече тя, докато хвърляше чантите си в колата. — Журналистка съм. — От разговорника, който носеше със себе си, вече знаеше, че е bao chi, което на виетнамски означаваше кореспондент. Но Пакстън все още не се осмеляваше да използва непознатия език. Той поклати глава. Не разбираше. Седна зад волана и се обърна да я погледне, като продължаваше да се чуди каква е в действителност.

— Офицер ли сте?

По дяволите! Очевидно никога нямаше да стигне до Сайгон.

— Вестник! — отново опита тя. И този път той най-сетне проумя.

— О! Много добре! — Шофьорът почти крещеше, а щом излязоха от базата, сложи ръка на клаксона и изобщо не я махна оттам. Шумът бе оглушителен навсякъде около тях, въпреки ранния час се чуваше какофония от клаксони. — Ще си купиш ли наркотици от мен? — попита той веднага щом поеха към Сайгон. Тук всичко изглеждаше толкова просто. Проститутка ли си? Ще си купиш ли наркотици от мен? Представи си как се чувстват тук младите момчета, които бе видяла и които никога преди не бяха напускали дома си.

— Никакви наркотици. Хотел „Каравел“ — отново повтори Пакстън, просто за да е сигурна, че е разбрал. — На улица „Ту До“.

Предполагаше се, че това е най-реномираният хотел. Или така поне й бе казал отговорникът за чуждестранните кореспонденти в „Сън“. А Ед Уилсън бе настоял да я настанят там, защото това бе един от най-добрите и най-чисти хотели в града. Офисът на „CBS“^[2] бе там и той смяташе, че в него Пакстън ще е в по-голяма безопасност, отколкото в някой от другите хотели в Сайгон.

— Цигара? — предложи шофьорът, а тя мълчаливо се помоли да не й предложи нещо друго, докато пътуваха към града. — „Ръби Куийн“ — уточни той, споменавайки най-популярните виетнамски цигари.

— Не, благодаря. Не пуша — обясни тя, докато няколко мотористи и един раздрънкан ситроен едновременно се изравниха с тях. Шофьорът им отвърна като натисна клаксона и с двете си ръце. Както, всъщност, правеха и останалите. Пакстън се облегна назад и се опита да си поеме дъх, но силната миризма на изгорели газове едва не я задуши.

После, с приближаването на Сайгон, Пакстън забеляза, че сградите, край които минаваха, ставаха все по-хубави, а когато наближиха центъра на града, тя реши, че й напомня за Париж. Въпреки ранния час, навсякъде бе пълно с пешеходци, които забързани се суетяха по улиците. Някои бяха на велосипеди, други караха рикши, а наоколо се носеше невъобразим шум от човешки гласове и клаксони.

Някои от сградите бяха в бледи пастелни цветове, други бяха боядисани в по-мрачни тонове. Когато влязоха в Сайгон, колата мина край президентския дворец и край Базиликата на мира, а после излезе на булевард „Нгуен Хю“, от двете страни, на който се възправяха красиви дървета. Продължиха по булеварда, докато стигнаха Градския съвет. Заобиколиха „Салем билдинг“ и тогава Пакстън изведнъж разпозна известната Статуя на военноморските сили. Веднага щом я видя, Пакстън разбра къде се намира. Знаеше, че там на площада, в „Идън билдинг“ се намират офисите на „Асошиейтед прес“ и „NBC“^[3]. Няколко минути по-късно тя разпозна хотел „Континентал палас“, а когато завиха по „Ту До“, Пакстън си припомни, че отговорникът в „Сън“ й бе казал, че там се намира интересен бар, наречен „Терасата“, а малко по-надолу е офисът на „Тайм“. Когато минаха край сградата на Народното събрание, шофьорът намали и се обърна към нея с беззъбата си усмивка. Невъзможно й бе да отгатне възрастта му. Беше някъде между двадесет и пет и шестдесетгодишен.

— Искаш ли довечера да видиш „Розовия бар“ и хотел „Катинат“? Мога да дойда да те взема за вечеря.

— Не, благодаря. — Опита се да придаде известна твърдост на гласа си. — Хотел „Каравел“. Веднага, ако обичате. А довечера ще трябва да работя за вестника си.

Думите й прозвучаха студено и непреклонно.

— Значи не си проститутка? — продължи да пита той, а тя се молеше само да я закара до хотела и да не го види никога повече.

А в следващия момент вече бяха там, пред хотел „Каравел“. Пакстън искаше единствено да се отърве от шофьора, да се регистрира в хотела и да легне да се наспи. Беше изтощена, но и опиянена от пътуването. Той й каза колко му дължи и макар да знаеше, че я лъже, Пакстън бе прекалено уморена, за да спори. После влезе във фоайето на „Каравел“, понесла чантите си. Хотелът бавно се събуждаше, а няколко виетнамски момичета тъкмо започваха да чистят фоайето. Все още бе рано, но скоро слънцето щеше да изгрее и хотелът щеше да се изпълни с живот. Фоайето щеше да се препълни с висши офицери, чуждестранни гости, пристигнали най-вече от Европа, и красиви виетнамски момичета, дошли да ги посрещнат.

— Андрюз. — Пакстън съобщи името си на хубавичката администраторка, облечена в бяло ao dai, традиционен виетнамски костюм от панталон и плътно прилепнала дълга туника. Повечето от тях бяха бели, но се срещаха и други, в ярки цветове.

— Андрю? — Тя се загледа в Пакстън. Очевидно нищо не разбираше.

— Пакстън Андрюз. От „Морнинг сън“ в Сан Франциско. — Пакстън бе прекалено уморена, за да бъде търпелива, или любезна. В този момент искаше единствено топъл душ и легло. Дори и в този ранен час вече бе топло и задушно. Пакстън се оказа неподготвена за ужасяващата жега, а вентилаторите на тавана бяха напълно безполезни.

Момичето разлисти дневника и отрицателно поклати глава.

— Господин Андрюз още не е пристигнал. Вие негова съпруга ли сте? Любовница?

По дяволите, промърмори Пакстън.

— Не — обясни тя. — Аз съм Пакстън Андрюз. — Забеляза две млади виетнамски момчета, които ги слушаха и се усмихваха. Усмихваха се и двамата мъже, с които току-що се бяха срещнали във фоайето. Единият бе пристигнал от летището. Другият идваше от улицата. И двамата бяха на крак в този ранен час на деня и внимателно наблюдаваха Пакстън с преценяващ поглед. Единият беше по-грубоват, тъмнокос, около тридесет и пет годишен, а другият бе значително по-стар и набръчканото му лице изглеждаше разтревожено. Пакстън ги забеляза, но не прояви никакъв интерес. Не й пукаше какви са и какво искат. Мечтаеше единствено за стая, душ и легло. А момичето от рецепцията продължаваше да я гледа с недоумение.

— Аз съм Пакстън Андрюз.

— Вие господин Андрюз? — Момичето се изхили и дори Пакстън не можа да не се засмее. Бе пристигнала във Виетнам преди два часа, а вече я бяха нарекли мъж, Doughnut Dollie и проститутка. Това, съвсем определено, можеше да се нарече интересно начало.

— Да. — Тя обясни отново. — Аз съм Пакстън Андрюз. Имате ли стая за мен?

Момичето най-накрая кимна и под внимателните погледи на двамата мъже, които се преструваха на разсеяни, даде знак на момченце, което едва ли имаше и осем години. После му връчи ключа за една стая на третия етаж — доста по-надолу от добре известния бар върху покрива на хотела.

Пакстън го последва нагоре по стълбите. Детето се бореше с чантата й, а тя сама мъкнеше раницата си. Когато стигнаха до стаята й, Пакстън му даде двадесет и пет пиастри, а той целият засия и се затича надолу по стълбите. Беше симпатично хлапе и на Пакстън й бе трудно да повярва, че я бяха предупредили да внимава с тия деца. Бяха й казали, че виетнамчетата са или крадци, или просяци, или шпиони на виетконговците. Понякога и трите заедно. Но момченцето, което тичаше надолу към фоайето, й се стори напълно невинно. Пакстън влезе в стаята си тъкмо навреме, за да види цяла орда хлебарки, които бързо пъплеха по килима. Тя извика от отвращение, а после си наложи да влезе в стаята, да избие ония, които все още не се бяха скрили, и да надникне в банята. Тя беше чиста, облицована с бели фаянсови плочки и смътно напомняше на френското влияние, което се усещаше в този град. Почти нищо не се бе променило, след като французите си бяха тръгнали. Във всеки случай, не и жегата, войната и хлебарките. Единственото нововъведение бяха очуканите, остарели климатици, които бяха поставени в стаите и се използваха постоянно. Това поне й напомняше за дома и Пакстън изпита истинска благодарност заради хладината. Дрехите бяха залепнали за гърба й по време на пътуването от летището до хотела. Нетърпимата жега и влажност я бяха изтормозили и тя изглеждаше и се чувстваше като парцал.

Пакстън изми лицето си и напълни ваната. Беше осем часа сутринта местно време, когато си легна. През отворените прозорци долиташе миризмата на изгорели газове и нестихващата какофония от шумовете на Сайгон. Тежкият мирис на изгорели газове сякаш проникваше навсякъде в града. Пакстън лежеше в леглото си и си мислеше за Питър. Чудеше се какви ли са били първоначалните му впечатления, макар да знаеше, че едва ли е видял много от този град. Той бе едно от момчетата, които товареха посред нощ на камиони и ги изпращаха на места като Лонг Бин, Нха Транг, Плейку, Да Нанг, Винх Лонг, Чу Лай… все места, които тя бе дошла да посети и за които в този момент можеше само да мечтае.

Затвори очи, но сънят й беше неспокоен. Безброй проблеми я измъчваха. Искаше да види и открие толкова много неща. Събуди се, когато слънцето се беше издигнало високо над Сайгон. Отвори очи и се протегна. Усмихна се, когато вдигна поглед и видя една птичка, кацнала на перваза на прозореца й.

— Добре дошла във Виетнам! — Пакстън бавно се обърна, докато произнасяше думите, и в този миг долови някакъв звук и почувства чуждо присъствие в стаята. Тя рязко седна в леглото, прикривайки се с чаршафа, точно когато един симпатичен рус мъж влезе в стаята й.

Беше в униформа, но никъде не се виждаше името му, а и на униформата му не пишеше американска армия.

— Какво правите тук! — Искаше й се да се разкрещи, но не беше сигурна дали трябва да го направи. После стана от леглото, без да сваля чаршафа, с който бе загърнала тялото си.

— Снощи си оставила ключа си отвън на вратата. На твое място не бих допуснал това.

Радваше се на красотата й, макар че лицето му си остана напълно безизразно. Едно от момчетата за поръчки му бе казало, че в тази стая има нов наемател, много красиво момиче, и Найджъл му бе дал двадесет пиастри. Беше чул за пристигането й от двама негови колеги, които я бяха видели рано сутринта във фоайето. Той се пресегна през леглото и с мрачно изражение й връчи ключа от стаята.

— Възнамерявах да го оставя на нощното шкафче до леглото ти.

Пакстън забеляза акцента му и за момент се зачуди дали е англичанин, или австралиец.

— Аз… ами… — Цялата се бе изчервила от смущение. Стоеше пред него и се питаше дали тялото й прозира под тънкия чаршаф. — Аз… благодаря ви…

Той се усмихна, леко развеселен от смущението й.

— Няма нищо. Аз съм Найджъл Оуклиф, между другото. „Юнайтед прес“^[4]. От Австралия.

Игривото пламъче в очите му й подсказваше, че той не бе чак толкова наивен и учтив, колкото се опитваше да й внуши.

— Пакстън Андрюз. От „Морнинг сън“, Сан Франциско. — Не му подаде ръка, защото се боеше да не изпусне чаршафа, който държеше.

— Сигурен съм, че ще се виждаме често. — Тя се почувства още по-неудобно. А той кимна насмешливо и излезе от стаята й също така бързо, както се бе появил.

Пакстън, все още увита в чаршафа, се отпусна на леглото. Сърцето й биеше като обезумяло. Престоят й тук, съвсем определено, нямаше да се окаже едно обикновено преживяване. И как е възможно да постъпи толкова глупаво и да остави ключа си на вратата? И то в град, който е военна зона.

— Исусе — промърмори тя. — Ама че съм глупачка! — После заключи вратата и се загледа през прозореца. Помисли си, че ако леко присвие очи, би могла да си представи, че се намира в Париж.

В два часа следобед трябваше да се представи в кореспондентското бюро на „АП“^[5], разположено в „Идън билдинг“, на площада. Пакстън се изкъпа и облече лека памучна светлосиня рокля, която, предвид жегата навън, й се стори по-подходяща от дънките. После се спусна по стълбите и се отправи към ресторанта за обяд.

Заведението беше почти празно, когато тя влезе. Повечето от посетителите бяха мъже в бойни униформи или други военни костюми, имаше и две виетнамки, облечени в красиви бели ao dais — традиционните рокли, които се носят над широки панталони, които изглеждаха толкова свободни, а в същото време подчертаваха фигурите по неповторим начин. Пакстън сякаш бе единствената жена от Запада в залата. В далечния ъгъл забеляза Найджъл Оуклиф, който се смееше за нещо с един непознат и двамата мъже, които бе видяла рано сутринта, и се запита дали не се смееха на нея. И може би имаха основание — тя бе толкова неопитна и неориентирана в този нов свят. Пакстън си поръча бульон и омлет. Френското влияние се усещаше и тук — в обзавеждането, в менюто, в храната.

Вече бе довършила омлета си, пиеше кафе и си водеше някои бележки, когато Найджъл Оуклиф и приятелите му се спряха до масата й.

— Добър ден отново. — Този път я дразнеше съвсем открито, а очите му я оглеждаха преценяващо от горе до долу. Другите мъже ги погледнаха, заинтригувани от необичайния поздрав. Той вече им бе разказал за нея, споменал им бе, че е зелена като младо листенце през пролетта и бе изказал предположението, че е твърдоглавата дъщеря на някой началник. Найджъл бе убеден, че няма да мине много време и Виетнам ще й сервира суровите си уроци, а мисълта за това му изглеждаше много забавна. — Виждам, че обядваш. — Той сякаш я изяждаше с поглед и Пакстън се подразни от отношението му.

— Добър ден — студено рече тя. Думите му преди малко бяха прозвучали така, сякаш бе прекарал нощта в стаята й, а резервираните нотки в гласа й целяха да му покажат, че номерът няма да мине.

После погледна другите трима мъже и тъй като той не направи опит да ги запознае, тя протегна ръка и се представи сама. По-младият, тъмнокос мъж, когото бе видяла при пристигането си, бе Ралф Джонсън от Ню Йорк. По-възрастният бе Том Хардгуд от „Вашингтон поуст“, а третият бе Жан-Пиер Биане от „Фигаро“, Париж. Бяха на крак от седем сутринта, за да отразят някаква важна пресконференция, след което бяха решили да си угодят с дълъг обяд. Найджъл и Жан-Пиер си бяха говорили за чукане през целия ден, а после Найджъл влезе в стаята й и побърза да им разкаже за прелестната хубост на тялото й, което тя бе загърнала с чаршафа си. И тримата изглеждаха заинтригувани от нея, а повечето от тях бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат бащи, макар че никога не биха си го признали.

Тя се изправи, готова да си върви. Беше толкова млада и красива, че за момент четиримата мъже едва успяха да овладеят болезнения си копнеж. Настъпи неловка тишина и тя ги погледна, почувствала напрегнатите им погледи и доловила отношението им към пълната й неопитност.

— Какво правиш тук? — без заобикалки попита Джонсън.

Проявяваше любопитство към нея, чудеше се какво търси тя в Сайгон. И другите не по-малко от него искаха да знаят това, но бяха прекалено горди и високомерни, за да я попитат направо.

— Същото, което и всички останали, предполагам. Търся материал за статии. Отразявам войната. Изпратена съм тук за шест месеца от „Морнинг сън“, Сан Франциско.

Джонсън изглеждаше зашеметен от изненада. Вестникът беше добър. А той познаваше друг техен кореспондент, когото бяха изпратили тук предишната година. Беше учуден, че са командировали в Сайгон едно толкова неопитно момиче, но после реши, че вероятно съществува някакво логично обяснение на това.

— Работила ли си нещо подобно преди?

Тя откровено поклати глава и за миг, въпреки показания кураж и самочувствие, Пакстън се почувства много изплашена. Та тя нямаше никаква представа с какво ще се занимава. Бяха й казали, че на първо време ще трябва само да се яви в бюрото на „АП“ и да изпълнява поръчките, които й възлагат. А Ед Уилсън лично ги бе инструктирал да не я пускат никъде сама и да я държат далеч от бойните действия.

— На колко години си? — Джонсън продължи да я разпитва безцеремонно. В първия момент Пакстън реши да го излъже, но после се отказа.

— На двадесет и две. Току-що завърших „Бъркли“. — Не им каза, че всъщност не се е дипломирала. Подписа чека и всички заедно излязоха във фоайето.

И тогава Джонсън й се усмихна.

— И аз съм завършил този колеж, преди шестнадесет години. — Той я огледа развеселен. — А когато започнах работа, бях по-зелен и от теб. Пълен новобранец. От „Ню Йорк Таймс“ ме изпратиха в Корея, понеже не бях отличник. Но там научих неща, които нямаше да науча никога, ако си бях седял на задника в Ню Йорк. Можеш да си сигурна в това. — После, за всеобща изненада, протегна ръка и стисна нейната. — Желая ти късмет, хлапенце. Как каза, че ти е името?

— Пакстън Андрюз.

След него всички останали стиснаха ръката й и всеки пое по пътя си. Найджъл и Жан-Пиер бяха решили да продължат да работят и следобед и заминаваха за Хуан Лок, за да отразят някакви маневри. Ед Хардгуд смяташе да посети главната квартира на Мак Вий в Тан Сон Нхут, за да помоли за лично интервю с генерал Абрамс.

— Ще ходиш ли в офиса на „АП“? — изведнъж попита Джонсън, когато всички заедно излязоха на улицата и тя кимна. — Ела, ще ти покажа къде е. — Той отново й се усмихна, а другите си тръгнаха с обещанието, че ще се видят с него вечерта.

Пакстън продължи да върви до него.

Бюрото на „АП“ се намираше в сградата, която тя бе видяла на идване рано сутринта. „Идън билдинг“ бе построена на голям площад, точно срещу статуята на военноморските сили, която сякаш служеше за ориентир на всички, които се намираха в Сайгон. Самият офис се намираше в ъгъла на сградата. Тя се представи и получи съответните инструкции. Казаха й да се ориентира в Сайгон, а в пет часа да се върне в голямата зала на Американската информационна служба, за да чуе онова, което Ралф Джонсън бе нарекъл „Глупостите в пет часа“.

— Очевидно са решили да не те натоварват още от първия ден. При първото ми посещение в Сеул ме изпратиха на фронтовата линия веднага след пристигането ми и едва не ме застреляха. Страхотен начин да се запознаеш с войната. Единият от двата възможни. Другият сигурно е малко по-приятен.

Но тя се почувства някак си засегната и се зачуди какво ли точно искаше да й каже с последните си думи.

— Какво означават „Глупостите в пет часа“?

— Чиста пропаганда. Казват ни всичко онова, което искат да чуем, обясняват ни какви успехи бележим във войната. Ако изгубим един хълм, все едно, че нищо не се е случило. Ако загинат няколко американски момчета, бързат да съобщят, че загубите на врага са още по-големи. Чарли бил заловил наша бойна техника. Какво от това? Тя и без друго била остаряла и не ставала за нищо. Цифрите на жертвите са винаги занижени, така че нещата да изглеждат малко по-добри, отколкото са в действителност. Обичайните глупости, с които да натъпчем главите на хората у дома, опитвайки се да ги убедим, че печелим.

— А така ли е? — направо го попита тя.

— Ти как мислиш? — Той я изгледа цинично. — Истината е, че положението е безнадеждно.

Беше подозирала, че е така още от самото начало на войната. Питър също. Преди да намери смъртта си в тази страна.

— Кога смяташ, че ще признаят това и ще върнат нашите момчета у дома? — попита тя с невинно блеснали очи, а той само поклати глава и я изгледа с раздразнение.

— Това, мила приятелко, е въпросът. Тук имаме половин милион войници, нещо, наречено „ДМЗ“^[6], което ще рече не настъпвай чичо Хо по мазола, и хиляди хлапета, които всеки ден си заминават оттук в платнени торби.

— Докато произнасяше последните думи, забеляза неволното й потрепване и това го ядоса. — Ако се страхуваш от смъртта, ще се наложи или да свикнеш час по-скоро, или да се върнеш у дома. Това не е място за хора със слаби сърца и прекалено чувствителни души. — Той се зачуди какво ли имаха предвид, като й нареждаха да се ориентира в Сайгон. Тя може би просто бе едно хлапе, дошло да се поразходи до тук. Нещо в погледа й обаче му подсказваше, че има и още нещо. Макар че все още не бе сигурен какво. — Имам среща с едни хора. — После я изгледа с любопитство. — Наистина ли се интересуваш от истинския Виетнам, или си дошла само за да се поразходиш, а после да разказваш на близките си у дома, че си видяла войната?

Много честно поставен въпрос и Пакстън оцени поне възможността да докаже себе си и подбудите си. Погледна го право в очите, опитвайки се да го убеди, че е дошла тук да върши работа.

— Искам да видя истинския Виетнам.

Той кимна. Кой знае защо бе очаквал точно такъв отговор. Въпреки красивото личице и русата коса, тя изобщо не му приличаше на Doughnut Dollie.

— Утре ще пътувам със снимачен екип до една артилерийска база близо до Нха Транг. Искаш ли да дойдеш? — Очите му бяха сурови, но той поне й даваше някаква възможност. И той някога е бил млад… А и освен това бяха посещавали един и същи колеж… и кой знае защо, Ралф си мислеше, че тя заслужава това.

— С удоволствие. — А после добави сърдечно: — Благодаря.

— Имаш ли ботуши?

— Мисля, че да. — Беше си купила най-здравите ботуши, които можеха да се намерят в магазина на Еди Бауер.

— Имам предвид истински ботуши. В подметките трябва да има метални пластинки, в случай че стъпиш на заострен бамбуков прът. — Тя го погледна с недоумение, но той очевидно си разбираше от занаята. Намираше се в Сайгон от 1965 година. — Кой размер обувки носиш?

— Седем. — Пакстън започна да изпитва истинско страхопочитание пред този човек. Мислеше си, че ако изобщо успее да постигне нещо тук, то ще е благодарение на него и му бе безкрайно благодарна за всичко, което правеше за нея.

— Ще ти намеря един чифт.

— Благодаря. — Той си тръгна, преди да е успяла да му благодари, както трябва. Имаше среща с един от заместниците на Бюрото, който изглеждаше много ядосан, когато Ралф влезе в офиса му.

— Какво става с теб? Този следобед изглеждаш особено щастлив — подразни го Ралф.

— И ти би изглеждал така на мое място. Тази седмица получих десет телекса от Сан Франциско заради някакъв новак, който сигурно е племенник на някой голям шеф. Не искат да го пращаме на север. Не позволяват да му възлагаме задачи извън Сайгон. Не желаят да бъде ранен. Да не го пращаме никъде другаде, освен на чай в шибания дворец. Имам си достатъчно неприятности и без племенниците на разни отегчени филмови звезди и други шибани тежкари.

— Успокой се. Той може изобщо да не се появи. Половината от тия копелета се скъсват от рев, за да получат назначение, но така и не им достига кураж, за да дойдат дотук. Между другото, имаме си една Doughnut Dollie.

— Страхотно. Само това ни трябва. Опитай се да си държиш панталона закопчан, Ралф. Искам те жив още един месец. — Двамата мъже се усмихнаха. Бяха приятели от години и хранеха дълбоко уважение един към друг. — Как се казва момичето?

— Забравих. От Западното крайбрежие. Завършила е моята Алма Матер. Изглежда умна, но е изплашена и много зелена. Предложих й да я взема утре с мен в Нха Транг.

— За кого работи?

— И това забравих. Тя ще се оправи. Ако ли пък не, утре ще се уплаши до смърт и ще вземе първия самолет за вкъщи.

— А ти се пази. Точно сега там е много напечено. Но аз те извиках, защото искам да хвърлиш един поглед на това. — Беше един документ, взет назаем, в който ставаше дума за огромни попълнения от войници на нови батальони.

— Исусе, няма ли най-сетне да поумнеят и да започнат да изпращат момчетата у дома? — Ралф Джонсън изглеждаше слисан от изненада.

— Подобни документи те карат да си задаваш подобни въпроси, нали?

— Карат ме да плача.

Продължиха да разговарят за други неща. Разполагаха с доклад за усилени военни действия в долината А Шау и някакви налудничави сведения за „Ийджънт ориндж“. Поговориха за пътуването на Ралф до Нха Транг на следващия ден и напълно забравиха за момичето.

Ралф Джонсън, който имаше някаква лична работа в предградието Гиа Динх, се отби там да пие чай. Малко преди пет часа отново се върна в града, мина през офиса, за да провери за съобщения и закъсня само с десет минути за събирането, организирано от Информационната служба, на което трябваше да чуят „Глупостите в пет часа“. Последваха обичайните за деня новини. Кой е бил убит и къде, фантастичен брой на жертвите, дадени от виетконговците — една статистика, в която никой не вярваше от доста време насам — и някакъв вражески документ, който им бе предоставен за сведение. Том Хардгуд също бе там. И Жан-Пиер. Но не и Найджъл.

Жан-Пиер забеляза Пакстън и й махна с ръка. След като брифингът приключи, той се приближи до нея и си помисли, че тя изглежда измъчена от жегата, преуморена и все още малко изумена от новата обстановка. Обясни й, че Найджъл заминал за Хуан Лок, но той самият решил да остане в Сайгон.

— Е, мадмоазел? — Той се усмихна. — Как ви се струва?

Пакстън му се усмихна уморено. Беше прекарала последните два часа, проучвайки града. Жегата беше непоносима, а тя бе зашеметена от гледките и ароматите, от непрестанния шум, от ръмженето на самолетите и миризмата на гориво, от лютивия дим, който се виеше над Китайския квартал и дразнеше очите. Беше се губила на няколко пъти, два пъти си бе наемала рикша, за да се придвижи из града, срещна се поне с дузина американски войници, а виетнамският й разговорник се оказа напълно безполезен.

— Не съм сигурна — честно си призна тя, като се питаше каква все пак е целта на брифингите в пет часа. Те бяха много внимателно подготвени и напълно излишни. Но ако човек пожелаеше, би могъл просто да си седи в града и да пише за войната, използвайки единствено информацията, която постъпваше от тях. Пакстън обаче разбираше, че не бе дошла чак до тук, за да се задоволи с това.

— Тук всичко изглежда нелепо, можеш да си сигурна в това. — Той все още бе с униформа, изглеждаше сгорещен и изпотен. Беше фотограф и бе излязъл от стаята си още в четири часа сутринта, а след като обядва с останалите, бе попаднал на интересно събитие.

Няколко деца бяха убити от бомба, поставена от терористи, и той бе успял да заснеме няколко ужасни снимки. Опита се да й разкаже за инцидента, а гласът му прозвуча монотонно и безизразно. Не можеше да си позволи да се вълнува и да изпитва състрадание. Подобни емоции бяха твърде болезнени.

— Направих великолепна снимка. Две мъртви момиченца, които се държат за ръце — съобщи й той с равен глас. — Шефовете във вестника ще останат доволни. — Имаше нещо ужасно в присъствието им в тази страна и те всички го съзнаваха. То ги изяждаше отвътре, разрушаваше целостта им, измъчваше душите им. И въпреки това, всички те знаеха, че трябва да са тук, поради каквито и да било причини.

— Ти защо си тук? — тихичко го попита тя, разстроена от разказа му, но и заинтригувана от мотивите на всички тези хора, които я заобикаляха и които бавно напускаха залата след брифинга.

— Защото исках да разбера, какво се е променило. Исках да разбера, защо американците си мислят, че могат да победят. И ако все пак успеят, да си отговоря на въпроса, защо ние не можахме.

— И могат ли да победят? — Пакстън задаваше този въпрос на всеки срещнат, но държеше да чуе мнението на хората, които знаеха истината, които виждаха нещата такива каквито са.

— Не. Невъзможно е — заяви той като типичен французин. — И мисля, че те вече го разбират, но не знаят как да го съобщят на народа. Боят се да признаят позорната истина, че не могат да победят и че е време да се приберат у дома. И вината не е само в американците… нито в тяхната гордост… или смелост… На нас също ни трябваше много време, за да си го признаем — продължи той.

Пакстън бе съгласна с него. Американците продължаваха войната във Виетнам само за да не уронят престижа си, без да осъзнават, че това отдавна вече бе факт. А междувременно, всеки ден умираха млади момчета, убивани от виетконговци, мини, снайперисти, от приятелски огън като Питър. Странно, но сега вече, когато бе тук, спомените за него не я измъчваха толкова силно. През целия ден бе твърде заета, изцяло погълната от стремежа си да види и разбере всичко, да открие Сайгон, и почти не се бе сещала за него. И това й носеше някакво облекчение. Може би сега болката щеше да понамалее. Може би един ден ще може да се помири със съдбата. Може би не бе сбъркала, като бе дошла тук, в края на краищата.

Забеляза, че Жан-Пиер я наблюдава внимателно. После й се усмихна, макар да не знаеше за какво си мисли тя в този момент.

— Това тук е странно място. Проявила си страхотен кураж, като си решила да дойдеш. Защо все пак го направи?

— Това е дълга история — уклончиво отвърна тя и се огледа. Ралф вече си бе тръгнал, а Том Хардгуд и Жан-Пиер я поканиха да пийнат по нещо на терасата на хотел „Континентал“.

— Това е забележително място. Истинският Сайгон. Наистина трябва да го видиш.

— Благодаря — срамежливо рече тя, трогната от вниманието им.

Макар да знаеше, че Найджъл се отнася към нея с известно снизхождение, Ралф като че ли бе готов да й даде някакъв шанс и да й помогне да се справи, а Жан-Пиер бе изключително сърдечен и дружелюбен. Забеляза брачната халка на пръста му, но в поканата му нямаше никакъв сексуален подтекст и тя прие. Когато се настаниха на терасата, той й разказа всичко за съпругата си — преуспяващ модел в Париж.

— Запознах се с нея преди десет години. Тогава работех като моден фотограф. След това се увлякох по фотожурналистиката. Тя ме мисли за луд. Срещаме се в Хонконг веднъж в месеца и тези срещи с нея ми помагат да запазя здравия си разум. Не мисля, че бих могъл да продължа да живея тука без нея. А ти колко смяташ да останеш?

— Шест месеца — смело заяви тя. Изглеждаше толкова млада и той се усмихна.

— Приятел ли имаш тук? В армията? — Тя отрицателно поклати глава.

Но имаше и такива жени. Жан-Пиер познаваше много цивилни медицински сестри, които бяха дошли във Виетнам, защото приятелите им са били изпратени в Сайгон. Рано или късно, обаче, всички започваха да съжаляват за решението си. Тази страна разбиваше сърцето им, приятелите им или умираха, или ранени, си заминаваха у дома, а момичетата оставаха, за да се грижат за осакатените и обезобразени дечица. Някои разбираха, че не могат да си тръгнат, други все пак си заминаваха, но нищо вече не беше същото.

— Който е бил тук веднъж — замислено рече той, — никога не може да го забрави…

Пакстън кимна и се огледа наоколо с изумление. Бяха седнали на една маса на терасата на хотел „Континентал палас“. Заведението бе претъпкано с осакатени, останали без крайници, просяци, които пълзяха като насекоми между масите. В първия момент Пакстън сякаш не разбра какво точно става, помисли си, че те всички търсят нещо, а после, изведнъж, един от тях вдигна поглед към нея и тя видя, че половината му лице е отнесено от мина, а едното око и двете му ръце ги нямаше. Той я погледна и измуча нещо неразбираемо, а тя едва не припадна. Жан-Пиер го отпъди, а Пакстън, ужасена и уплашена, наблюдаваше ваксаджийчета и проститутки, търговци на наркотици и прекупвачи, които се блъскаха около тях, долавяше аромата на цветя, примесен с острия мирис на бензин, чуваше гласовете, клаксоните, крясъците, гледаше колите, велосипедите, хората… Сякаш бе попаднала в някакъв цирк.

— Съжалявам — извини се тя за слабостта, която бе проявила, когато пред нея застана обезобразеният просяк.

— Ще трябва да свикнеш с това. Тук има много такива. В Сайгон има дни, в които човек може да се престори, че не се случва нищо необичайно. И тогава, изведнъж, някъде избухва бомба, известен бар хвръква във въздуха, някои от приятелите ти са измежду ранените, по улиците се влачат окървавени деца и плачат за майките си, а други остават да лежат неподвижно, намерили смъртта си в експлозията, причинена от виетконгска бомба. Човек просто не би могъл да избяга от това. А на север е още по-лошо. Много по-лошо. Там човек наистина разбира какво представлява войната. — Той я погледна внимателно над чашата с питието си. Бе заинтригуван от нея. Та тя бе достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. — Сигурна ли си, че искаш да си тук?

— Да — тихичко рече тя. Сигурна бе, макар че все още изпитваше желание да заплаче при вида на просяците и осакатените дечица. Но тя бе в този град едва от няколко часа. Точно четиринадесет часа.

— Защо? — попита той, решен да узнае истината.

Пакстън реши да бъде честна към него така, както бе постъпила и с момчетата в самолета.

— Един мъж, когото обичах, загина тук. Исках да видя всичко с очите си. Исках да разбера защо умря той. А после да се върна и да разкажа истината за тази война на страниците на моя вестник.

Жан-Пиер се усмихна с тъга.

— Ти си много млада и наивна, изпълнена с идеали. Никой няма да се заинтересува от думите ти, никой няма да чуе воплите ти. Искаш да изпратиш оттук някакво послание… Но на кого? За приятеля ти вече е твърде късно. А за другите? Някои от тях ще дойдат тук… някои ще оживеят, други ще умрат. Не можеш да направиш нищо, за да промениш това.

Според него не съществуваше никаква възможност, но Пакстън не му вярваше.

— В такъв случай, защо си тук, Жан-Пиер? — Тя го погледна право в очите и той се зачуди дали би легнала с него. Знаеше, че Найджъл я желае. Ралф си имаше Франс и момченцето й… а той, разбира се, имаше съпруга в Париж. Но тя бе толкова далеч от него, а това момиче бе толкова красиво, толкова невинно и свежо, толкова наивно, и в същото време невероятно силно и уверено в себе си. Усмихна се, а Пакстън веднага го попита защо се смее.

— Струва ми се, че ми напомняш на… мисля, че я наричате Joan of Arc. Ние й викаме Жана д’Арк. И тя е вярвала в същите неща, в които вярваш и ти. В истината, в силата на оръжието пред лицето на Бога, в свободата.

— Това ми звучи съвсем разумно. — Пакстън се усмихна. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя беше журналист, в края на краищата. Опитваше се да разбере това място, да проумее мотивите, които движат хората.

— Защо съм тук ли? Не зная. — Той сви рамене. Изглеждаше и говореше като истински французин. — Исках да видя какво става. Изпратиха ме от „Фигаро“. А после останах, защото онова, което става тук, ме заинтригува. Исках да видя нещата в дълбочина… а и тук ми харесва. Това е много греховно място — той й се усмихна, — ако си готов да го приемеш такова, каквото е. Харесвам приятелите си. И може би… — Той отново сви рамене. — Може би, подобно на всички мъже, и аз харесвам опасностите. Пакстън, не позволявай на мъжете да те лъжат. Ние всички обичаме да си играем на оръжия, да се преструваме, че имаме врагове, да завладеем територията на някой приятел, или пък дома му… или дори страната му. Това ни харесва… струва ни се разумно… до момента, в който ни убие.

В думите му имаше много истина и тя инстинктивно усети това.

— Струва ли си човек да умре заради това?

— Не зная. — Той сви рамене и се усмихна тъжно. — Попитай мъжете, които умряха… те какво ще ти кажат?

— Мисля, че ако можеха, биха ми казали, че не си струва — философски рече тя, но той не беше съгласен.

— Разсъждаваш така, защото си жена. А може и да вярват, че си е струвало. — Той обичаше да спори, да разсъждава, да философства и Пакстън го харесваше. — Но на една жена това винаги й се струва безсмислено. Мъжете, които умират, са техни синове, техни любовници и съпрузи. Една жена може само да изгуби във войната. Тя никога не печели и затова за нея войната няма никаква притегателна сила. Лицата на жените, които съм снимал, винаги са изкривени от болка и скръб. Те притискат към себе си мъртвите си бебета, мъртвите си мъже и деца. Те не мислят за себе си, не им пука, че и те самите биха могли да умрат. Мисля, че те са много по-смели от мъжете. Но не могат да понесат загубата на хората, които обичат. — Гласът му изведнъж се изпълни с нежност. — Ами ти? Мъжът, когото си обичала? Приятел ли ти беше или любовник? — Продължаваше да проявява любопитство към нея.

— И двете — рече тя и изпита спокойствие, каквото не я бе обхващало от много време насам. — Мислехме да се женим. Живяхме заедно… четири години… и аз трябваше да се омъжа за него много по-рано. — Пакстън погледна настрана. Отново се почувства виновна. — Трябваше… но не го направих. — Произнесе последните думи много тихо и той докосна ръката й.

— Значи така ви е било писано. Първата ми съпруга загина при злополука. В един самолет, в който трябваше да пътувам и аз. Аз го изпуснах. И тя замина без мен. Разби се в Испания. А аз цял живот се измъчвам от чувство на вина. Тя искаше деца, а аз не исках и да чуя за това. А после си мислех, че ако й бях позволил да роди, сега все още щях да имам частица от нея самата. Но нали знаеш — той сви рамене — просто не е било писано да стане така.

— А сега имаш ли деца? — тихо попита Пакстън.

Той поклати глава и се усмихна.

— Женен съм едва от две години, а жена ми е на двадесет и осем. Тя иска най-напред да приключи с кариерата си на модел.

А ако нещо се случи междувременно, помисли си Пакстън. Дали щяха да съжаляват за това решение? Имаше ли право Габи, която живееше простичък непретенциозен живот и отглеждаше красивите си деца? Лудост ли бе нейното идване тук? Прав ли бе Жан-Пиер, че не й е било писано да се омъжи за Питър? Или щеше да се чувства виновна до края на дните си?

— На колко години си, Пакстън? — попита той. След всяка следваща глътка перно, се чувстваше все по-силно привлечен от нея. След малко премина на уиски, а тя — на сода.

— На двадесет и две — отвърна тя и Жан-Пиер се усмихна.

— Аз съм точно два пъти по-стар от теб. — Но това сякаш изобщо не го притесняваше. — Мисля, че мога да кажа, с абсолютна сигурност при това, че си най-младата журналистка тук, в Сайгон. И — той вдигна чашата си като за тост — най-красивата!

— Не си ме виждал как изглеждам сутрин — отвърна тя само за да каже нещо, и в този момент, за нейна огромна изненада, някой се обади зад гърба й.

— Не е, но аз съм те виждал. — Тя рязко се обърна и видя Найджъл. — Бих казал, че изглеждаш добре сутрин. Това важно ли е?

— Не, съвсем не. — Пакстън се усмихна. Изпитваше облекчение, че той се бе присъединил към тях. Жан-Пиер беше пил твърде много и тя имаше усещането, че след следващото уиски ще започне да я сваля. Пристигането на Найджъл направи нещата много по-прости. — Мислех, че си в Хуан Лок? — Тя му се усмихна.

— Реших да отида утре. — В действителност, се бе запознал с една много апетитна уличница и бе отложил пътуването за сутринта. — Вие двамата ядохте ли вече? Надявам се, че не сте, защото умирам от глад, а не искам да се храня сам.

— Не, не сме — отвърна Жан-Пиер, но вече бе девет часа, а Пакстън все още не можеше да свикне с часовата разлика. — Къде искаш да хапнем?

— Не знам. Какво ще кажете да хапнем някъде набързо, а след това да отидем в „Розовия бар“ да потанцуваме? — Найджъл бе хвърлил око на Пакстън.

Проститутката му бе осигурила само временно удовлетворение. Пакстън обаче погледна часовника си. На следващата сутрин трябваше да стане в четири часа.

— Аз не мисля, че мога да дойда с вас. Ще трябва да ме извините. Ралф Джонсън ще мине да ме вземе утре в пет сутринта.

— Какво е намислил? — Найджъл изглеждаше раздразнен, а Жан-Пиер бе вече твърде пиян, за да прояви интерес. А и му оставаше още само една седмица до срещата с жена му в Хонконг. Освен това разполагаше с достатъчно време, за да прелъсти Пакстън.

— Отиваме в Нха Транг със снимачен екип — обясни Пакстън.

— Там е доста горещо. — Найджъл се намръщи, припомнил си неопитността й. — И като казвам това, нямам предвид времето. Виктор Чарли е навсякъде. Пази си хубавото задниче. Защото, доколкото познавам Джонсън, той няма да те пази. Готов е да напише материала, дори и с цената на живота си. Раняван е вече два пъти и мисля, че се бори за „Пулицър“, макар че никога не би си го признал.

Пакстън се усмихна, доловила очевидното съперничество между тях двамата.

— Ще внимавам.

— Утре вечер ли се връщате? — Найджъл наистина бе заинтригуван от нея. Беше дяволски красиво момиче. Но сякаш не проявяваше интерес към него. Нито към когото и да било друг. Не заради това бе дошла в Сайгон. Тук беше, за да научи истината и да напише добри статии за вестника си. А ако все пак решеше да си потърси мъж, наоколо бе пълно с подходящи кандидати.

— Не зная — отвърна тя. — Ралф не спомена нищо. Предполагам, че щеше да ми каже, ако е смятал да не се връщаме веднага.

Найджъл се разсмя.

— Не е задължително.

Те се изправиха едновременно и раздвижването им привлече просяците към тях. Найджъл и Жан-Пиер махнаха с ръце, за да ги отпъдят. Сърцето на Пакстън се сви от болка при вида на едно дете — дребно момиченце без крака, което седеше на малка количка, а по-голямото му братче го дърпаше след себе си. Пакстън отклони поглед, неспособна да понесе жестоката гледка. За тях вече нищо не можеше да се промени, нищо не можеше да спре войната и да им върне осакатените крайници.

— Трябва да напишеш статия за квакерите — предложи й Жан-Пиер, когато си тръгнаха. — Комитетът на американските приятели на Виетнам има страхотен център тук. Осигуряват протези за всички тези деца. Преди време направих там няколко великолепни снимки. Работата, която вършат, наистина е невероятна.

— Ще отида да ги видя. Благодаря.

Тя им се усмихна, благодари им за питието, а те я оставиха пред хотела, преди да се преместят в някой друг бар и да продължат да се наливат с алкохол. След като тя отказа да ги придружи, те решиха да пропуснат вечерята и да продължат да пият. Пакстън влезе в хотела и видя няколко добре облечени двойки, които отиваха към ресторанта на покрива. Тя обаче беше прекалено уморена и не можеше дори да мисли за храна. Влезе в стаята си, отпусна се на леглото и заспа веднага щом нави будилника. Беше толкова изтощена, че дори не се съблече.

Стори й се, че часовникът иззвъня само миг след това. В просъница чу странния звук и си помисли, че я нападат някакви насекоми, които после се превърнаха в пчели, а тя се опитваше да избяга с една рикша, само че човекът, който я возеше, не можеше да разбере къде иска да отиде… Монотонният звук продължи и Пакстън най-после отвори очи и се огледа. Все още бе тъмно. Тя се изкъпа, изми косата си и навлече спортния екип в цвят каки, който бе взела за подобни разходки. Обу и ботушите си, в случай че Ралф не бе успял да изпълни обещанието си.

Слезе долу точно в пет часа. Фоайето беше безлюдно, но улиците вече се изпълваха с хора, с продавачи, велосипеди и коли. Виждаха се и жени с островърхи шапки non la и елегантни ao dais. Всички бързаха за някъде — кой за вкъщи, кой за работа. Пакстън излезе навън и дълбоко пое въздух. Все още се усещаше острият аромат на плодове и цветя, долавяше се миризмата на бензин, забелязваше се и облакът дим, който сякаш постоянно тегнеше над града.

Пакстън чу стъпки зад себе си, обърна се и видя Ралф, който се изкачваше по стълбите на хотела. Облечен бе в бойна униформа. Имаше каска, а краката му бяха обути в бойни ботуши — същите като онези, които носеше в ръка. Над униформата си беше облякъл дебела жилетка. Носеше една и за нея, и когато Пакстън се приближи, той й я подаде заедно с обещаните ботуши.

— Ти все пак намери ботуши! Благодаря. — Пакстън бе изумена.

— Не ми костваше нищо.

И наистина беше така. Беше ги купил от черния пазар, където човек можеше да намери абсолютно всичко, което би могло да бъде откраднато от гарнизонните лавки — като се започне с тампони и се свърши с военно снаряжение. — Донесох ти и предпазна жилетка. Не е лошо да я сложиш, стига да можеш да я изтърпиш. — Даде й и една каска, а след това я повдигна в камиона, с който щяха да пътуват по главен път №1. Освен шофьора, екипът на Ралф включваше още четирима човека — двама оператори, звукооператор и асистент. Той я запозна с тях. Всички приличаха на войници от американската армия. Бяха облечени с камуфлажни униформи, носеха ботуши и каски. Озвучителят се огледа и нервно се разсмя, докато асистентът отваряше огромен термос, пълен с димящо кафе.

— По дяволите, ако виетконговците ни спрат на пътя, ще си помислят, че са заловили камион, пълен с войници от редовната армия. — После погледна Пакстън, която бе облечена като тях. — Имаш ли обувки с високи токове в раницата си?

— Никога не нося такива обувки. Прекалено висока съм.

— Чудех се дали нямаш, за да ми услужиш.

Всички се разсмяха и се загледаха в изгряващото слънце. Беше прекрасна лятна сутрин в края на юни и Пакстън внезапно осъзна защо хората все говореха за красотата на тази страна. Всичко наоколо бе потънало в богата зеленина, пейзажът бе нежен и изящен, сякаш изтъкан от фина коприна. А тук и там се виждаха кратери, изорани от падналите бомби, или пък деца, подпрели се на патериците си.

Групата се умълча, а Пакстън, онемяла и изпълнена със страхопочитание от тая хубост, се взираше в червеникавата земя и тучната зеленина. Не сваляше поглед от околността, докато пътуваха на север и най-накрая Ралф Джонсън се обърна към нея и й предложи някакви понички.

— Красиво, нали?

— Мисля, че започвам да разбирам част от онова, което вече чух за Виетнам. Сайгон е съвършено различен.

Навремето, когато французите са били тук, сигурно е бил красив и гостоприемен, но сега беше прекалено мръсен, шумен и покварен, препълнен с проститутки и гамени. А местата, през които минаваха, притежаваха естествена красота, каквато Пакстън не бе виждала никога преди и която я развълнува дълбоко. Но дори и тук, навътре в страната, се забелязваха раните от войната.

— Бях по тия места, когато изгориха Бен Сук преди година и половина… Беше много красиво място. Истинско престъпление е, че го изгориха до основи.

— И защо го направиха?

— За да изолират виетконговците, да прекратят доставките им, да разрушат укритията им. В повечето случаи човек просто не може да каже кои са добрите и кои лошите. Затова изгориха всичко до основи и превърнаха целия град в паркинг. Твърдят, че са евакуирали всички мирни хора, но подобна хубост просто не може да бъде заменена. Къщите бяха стари и много красиви, а сега всички живеят в бараки. — Точно тук се бе запознал с Франс, но не каза нищо за това. Все още не познаваше Пакстън толкова добре. — Как мина вчерашният ден? — попита я той.

— Добре. Пообиколих Сайгон, макар че се губих няколко пъти. — Тя се усмихна. А после реши да заговори направо. — „Глупостите в пет часа“ са истинска досада. Пълна безсмислица. На кого му е необходимо всичко това?

— Мисля, че те го наричат връзки с обществеността. А другото му име е пропаганда. В наша полза.

— И какъв е смисълът? — Изглеждаше ядосана. Беше дошла тук, за да научи истината, а не за да слуша лъжи. Докато говореха, тя свали каската си и нави косата си на стегнат кок. Беше прекалено горещо за дълга коса като нейната.

Но Ралф само се разсмя.

— Осигуряват ни материал, в случай че идеите ни се изчерпят. А това не се случва често. — После се усмихна. — Моите приятели в офиса на „АП“ се бяха смахнали вчера заради племенника на някакъв шеф. Очакваха го да пристигне всеки момент и бяха строго инструктирани да го пазят от неприятности.

— А той защо идва? — Пакстън също изглеждаше развеселена.

— Не зная. Просто на посещение, предполагам. Едва ли ще е много умен. Виетнам е място, от което всеки умен човек трябва да стой колкото е възможно по-далеч.

Тя го погледна право в очите, пренебрегнала останалите пътници, които похапваха понички и си бъбреха.

— Това означава ли, че смяташ и мен за глупачка?

— Може би. — Беше напълно откровен. И така щеше да си остане винаги. — Мисля, обаче, че ти може да си по-различна. Ще ти кажа окончателното си мнение след края на днешния ден, но предполагам, че ти си една от онези смахнати личности, които трябва да бъдат журналисти, независимо от всичко и всички, които държат да научат истината, дори и с риск за живота си.

— Благодаря ти.

Не му каза нищо повече, сложи каската на главата си и довърши кафето, което й бяха сипали.

Спряха за малко в Хам Тан, а после продължиха към Тнан Ранг и Кам Ранх. Скоро дочуха далечна стрелба. Приличаше на гръмотевичен тътен, който се носи от върха на планината. Шофьорът на камиона поддържаше непрекъсната радиовръзка с базата в Нха Транг и преди още да стигнат там, ги предупреди, че навлизат в опасна зона. Пътуваха към военна база, която бе подложена на силен обстрел и затова щяха да се придвижат откъм тила. Бяха тръгнали насам убедени, че ще бъдат в безопасност в тази добре охранявана база, но за тяхна изненада тук вече цяла седмица се водеха тежки боеве. А това беше точно историята, която Ралф искаше. Беше му необходима цяла седмица, за да получи разрешение за това посещение.

— По радиото ми съобщиха, че там е твърде горещо в момента — информира ги шофьорът им, а Пакстън вече знаеше, че думата горещо тук няма нищо общо с времето. Макар че жегата си я биваше и тя се чудеше как изобщо ще диша, когато пристигнат.

Когато съвсем приближиха базата, ги предупредиха да се снишат в седалките си, да облекат предпазните жилетки и да сложат каските си. Беше седем сутринта. Спряха ги на две мили, преди да достигнат до отдалечената артилерийска база.

— Возя журналисти — обясни шофьорът, когато до него застанаха тежковъоръжени войници от патрула, охраняващ базата в тил. Държаха стандартните автомати M-16, които, както Пакстън вече бе разбрала от Ралф, бяха по-лоши от съветските АК-47, използвани от виетконговците. Ралф й бе казал, че американските оръжия понякога засичали, но не и съветските.

Войниците надникнаха в камиона и Пакстън разпозна карабина М-60, а в далечината долови звука на 150-милиметрова гаубица. Беше се опитала да изчете всичко по въпроса за оръжията, но сега, когато ги виждаше на живо, усещането бе по-различно и доста по-страшничко. Пакстън почувства силните удари на сърцето си, особено пък когато часовите я огледаха внимателно. После продължиха да разговарят с шофьора.

— Ами Делта Делта?

Шофьорът се усмихна.

— И тя също. Журналистка. Разбра ли? — Той се обърна и широко се усмихна на Пакстън.

— Да, сър. Аз съм кореспондент на „Морнинг сън“, от Сан Франциско.

Тя трескаво започна да рови за документите си, но те само махнаха с ръка, без да задават повече въпроси. Шофьорът и Ралф се усмихнаха заговорнически, а тя се зачуди какво всъщност се бе случило.

— Какво беше това? Имам предвид обръщението Делта Делта!

— Ще го чуваш доста често, докато си тук. — Ралф се захили.

— И теб ли те наричаха така в началото? — невинно попита тя и този път той се разсмя на глас.

— Нищо подобно, скъпа. Най-добре ще е да ти кажа какво означава. Делта Делта са радиосигнали за Д-Д. Doughnut Dollie. — Всички в камиона се разсмяха, а на Пакстън й идеше да се разплаче от яд.

— По дяволите! Изминах целия този път до тук не за да продавам някакви скапани понички.

— Ще трябва да им го кажеш, лейди! — весело рече шофьорът и този път дори и Пакстън се разсмя. Вбесяваше я мисълта, че се отнасят към нея като към някоя празноглава кукличка, дошла тук само за да види дали някой ще подсвирне след нея.

— Делта Делта! Как ли пък не!

Всички знаеха, че Doughnut Dollies бяха симпатични жени, които много допринасяха за високия дух в армията, но въпреки това подобно обръщение едва ли можеше да се тълкува като комплимент.

— Ще свикнеш. — Ралф се засмя, а тя размаха юмруци насреща му.

Няколко минути по-късно им казаха да слязат от камиона, защото артилерийската стрелба вече отекваше над главите им. Те всички предпазливо се измъкнаха навън, а операторът и звукооператорът започнаха да събират оборудването си. Ралф им разясни какво иска от тях, а шофьорът, след като поговори с войниците, каза на Ралф откъде най-безопасно могат да стигнат до базата. Отвсякъде обаче долиташе грохотът на стрелбата и по всичко личеше, че в ден като този никъде не можеха да са в безопасност. Отнякъде дотича един чернокож редник и им каза онова, което те вече знаеха — че там е много, много горещо. После с копнеж се загледа в Пакстън.

— Ей, откъде си? — прошепна той, когато всички се снишиха зад камиона, а Ралф потвърди, че някъде в далечината наистина стрелят гаубици.

Южновиетнамската армия подкрепяше американските войски. Но американците предпочитаха да разчитат най-вече на себе си.

Южновиетнамците смятаха, че техните войници са най-добри, а и те се биеха срещу редовната северновиетнамска армия, която, за разлика от виетконгската, бе съставена основно от фермери. Смели хора, но все пак само фермери.

— От Савана съм — рече Пакстън, като отчаяно се опитваше да запази спокойствие, докато говореше с чернокожия войник.

— Тъй ли? И аз съм оттам. — Каза й някакъв адрес, който в този момент не означаваше абсолютно нищо, и тя се усмихна, внезапно спомнила си за Куини.

— Откога си тук? — с интерес попита тя.

— Във Виетнам? — Той се захили. — По дяволите, скъпа, остават ми още само две седмици. Моята DEROS^[7] е вече съвсем близо. Ако само успея да си опазя задника само още две седмици… и тогава поемам пътя на свободата към Джорджия. — Неговата DEROS бе датата, на която щеше да се завърне у дома. А това, че му остават още две седмици, означаваше, че е бил тук триста и осемдесет дни. С триста седемдесет и пет дни повече от дните, които Питър бе преживял тук. — Как се казваш? — Тя беше много красива и в този момент той искаше единствено да си поговори с нея и да я докосне. Имаше си приятелка у дома, но това не му пречеше да си поговори с Пакстън.

— Пакстън.

— Тъй ли? — Изглеждаше развеселен, а Ралф ги погледна през рамо.

— Стой ниско долу — твърдо й рече той.

След това ги заведоха в базата. Гледката бе невероятна. Базата бе разположена в живописна малка долина, цялата покрита в зеленина и обвита в пушек от постоянната стрелба. Ниско над главите им прелитаха самолети, а други пускаха бомбите си в далечината. Мъжете ги наричаха птици, които снасят яйца.

Командирът на базата дойде да посрещне Ралф и екипа му и Ралф веднага го запозна с Пакстън.

— Сан Франциско, а? — попита той, като дъвчеше края на пурата си. — Страхотен град. Двамата с жена ми го обожаваме.

Всеки си имаше някой любим град. Сан Франциско, Савана, градове на Север, на Запад, в Ню Джърси. Всъщност това нямаше никакво значение. Всички те така отчаяно копнееха да се завърнат у дома или просто да оживеят, че се вълнуваха дълбоко само при мисълта, че разговарят с някой, който е нов и току-що е пристигнал от къщи.

— Тук е доста напечено — продължи делово той. — Северновиетнамската армия е решена да направи пробив, а ние пък сме твърдо решени да не им позволим. Миналата година тази територия бе наша, а след това я отстъпихме. А сега, когато си я завзехме отново, не възнамеряваме да я губим повече.

Но Пакстън не можеше да не се запита колко човешки живота им бе коствало това. Да се завладее един хълм, долина или село — всичко това означаваше загуба на хора. Прекалено много убити, твърде много ранени. Командирът заяви, че засега се справят добре. Бяха загубили само пет момчета. Няколко дузини бяха ранени. Това наистина ли е добре, питаше се тя. Само пет момчета — това означаваше добре… Но кои пет момчета? Кой правеше този избор? Как ги избираше Бог? И защо бе избрал Питър?

— Искате ли да се придвижите малко по-напред? Тук падат доста снаряди, така че спазвайте инструкциите на момчетата и не напускайте местата, които ви посочат.

Ралф изглеждаше доволен. Искаше да снима в по-близък план движението на войските. Останаха там целия следобед. Към три часа се изтеглиха за малко, а след това отново се върнаха в центъра на битката. До този момент все още никой не беше ранен. Като цяло денят се оказа относително спокоен. Войниците просто удържаха завзетите позиции и от време на време твърдяха, че виждат Чарли пред себе си. Истината обаче бе, че не се виждаше нищо, освен дим и храсталаци.

— Е, хлапе, как се чувстваш? Това вече е войната. — Ралф седна до нея за няколко минути, за да изпуши една цигара и да изпие чаша кафе.

— А ти как се чувстваше, когато „Таймс“ те изпрати в Корея?

— Бях уплашен до смърт. — Той се захили.

— И аз се чувствам горе-долу така. — Пакстън нервно му се усмихна. През целия ден стомахът й бе свит на топка.

— Яде ли? — Тя отрицателно поклати глава. — Трябваше да хапнеш. Това помага. Трябва да се храниш и да спиш добре, без значение какво се случва около теб. В противен случай можеш да станеш непредпазлива и да извършиш някоя глупост. През цялото време трябва да преценяваш нещата трезво и внимателно. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

Пакстън изпитваше благодарност към съдбата, че я бе срещнала с него. Той беше добър приятел и страхотен репортер. Вече й бе ясно защо останалите му завиждаха. Ралф беше добър, много добър. Винаги готов да отрази всяко интересно събитие, което би могло да се случи.

— Благодаря за ботушите — рече му тя, а той я потупа по рамото.

— Не сваляй каската и дръж главата си ниско долу и всичко ще бъде наред.

Веднага след това отново тръгна нанякъде и като го наблюдаваше как бързо се изкачва между дърветата, следвайки няколко войници, Пакстън се питаше дали му се възхищава, или го смята за луд. Точно в този момент избухна силна експлозия. Двамата оператори се затичаха към мястото, на което го бяха видели само преди миг. Звукооператорът ги следваше по петите, а Пакстън, неспособна да мисли за нищо друго, също хукна към тях. Когато стигна, видя, че цялото място е осеяно с човешки тела. Ралф държеше в ръце едно момче, на гърдите на което зееше огромна рана.

— Имаме нужда от медицинска помощ — рече той. Гласът му беше спокоен, но стоманено твърд.

Един войник веднага тръгна за лекар. В този момент се оказа, че между тях има радист, който се обади за помощ.

— Имам шестима ранени — съобщи той, а Пакстън почувства, че единият от тях я докосва едва-едва. Едната му ръка бе откъсната, той целият бе оплискан в кръв, а детинското му личице бе изкривено от болка. Той я погледна и рече само:

— Жаден съм.

Тя имаше манерка с вода, но не бе сигурна дали трябва да му дава каквото и да било. Ами ако не бива да пие вода? Може би само една глътка бе достатъчна, за да го убие… Пристигнаха двама санитари и един свещеник с каска, който бе прикрепен към базата, и започнаха да превързват ранените момчета. Войникът, който Ралф бе притискал в ръцете си, вече бе умрял и той им помагаше да се погрижат за останалите.

— Жаден съм. — Все още не бяха стигнали до нейното момче, което я гледаше с измъчени очи. — Как се казваш?

— Пакси. — Тя погали лицето му и внимателно положи главата му в скута си. Кръвта му се стичаше по краката й, но тя се преструваше, че не я забелязва. — Казвам се Пакси — тихо повтори тя. Нежно отмахна косата от лицето му, опитвайки се да се пребори с импулса си да се наведе и да го целуне по бузата като малко дете. Опита се да му се усмихне през сълзи, но той не забеляза нищо. — А ти как се казваш? — попита Пакстън, за да го накара да продължи да говори.

— Джоуи. — Произнесе думата твърде неясно. Беше изгубил много кръв и очите му започнаха да се затварят.

— Хайде, Джоуи, събуди се… Не можеш да спиш сега… точно сега… отвори си очите. — Тя му се усмихна.

Около тях цареше истинска лудница. Санитарите се опитваха да изнесат ранените момчета на една поляна, пригодена за кацане на хеликоптери. Свещеникът им помагаше. Ралф и звукооператорът — също. Пакстън чу бръмченето на хеликоптера над главите им, но от храстите започнаха да го обстрелват и той трябваше отново да се отдалечи. Санитарят, който се опитваше да прави изкуствено дишане на едно от момчетата, изруга.

— По дяволите! — Още един умрял.

— Откъде си, Джоуи?

— Маями — едва-едва прошепна той.

— Маями! Страхотно. — Очите й бяха пълни със сълзи, в гърлото й бе заседнала огромна буца. Гадеше й се при вида на краката й, напоени с кръвта му.

Радистът, който седеше точно до нея в тревата, отново се свърза с хеликоптера. Трябваше да ги изведат. Тук бе прекалено горещо.

— Ще дойда, по дяволите… — отговори му някакъв глас. — Колко ранени има при вас? — Гласът беше спокоен и силен. Пилотът нямаше да си тръгне, без да прибере ранените.

— Все още имам четирима, които се нуждаят от спешна помощ.

Докато произнасяше последните думи, наблизо избухна още една силна експлозия.

— По дяволите! — кресна някой. Санитарите хукнаха отново и след малко един войник се върна при тях, за да съобщи броя на ранените.

— Станаха девет. Имам още петима за теб, Найнър Зулу. Можеш ли да ми изпратиш бързо още една птичка? Тук има няколко момчета, които няма да издържат още дълго.

Пакстън го слушаше, затворила за миг очи, и знаеше, че момчето в скута й е едно от тях. Опита се да улови погледа на радиста, но той бе изцяло погълнат от работата си, а Ралф и звукооператорът вече бяха заминали някъде.

— Добре ли си? — попита я един минаващ край нея войник и за нейно огромно изумление, тя се чу да му отговаря.

— Добре сме. Нали, Джоуи? Нали…

Той се унасяше и тя го докосна по бузата, за да го събуди, опитвайки се да не гледа към липсващата ръка и към кървящия чукан, който лежеше на земята до нея. Помисли си дали да не му направи турникет, но се боеше да не обърка нещо. Само миг по-късно един от санитарите стигна до тях.

— Справяш се чудесно, синко, просто чудесно. — А после се усмихна на Пакстън. — Ти също. — Едва тогава тя осъзна, че това е същото онова чернокожо момче от Савана и се почувства така, сякаш бе срещнала стар и скъп приятел.

— Това е Джоуи. — Гласът й прозвуча спокойно, но тя притеснено се взираше в кървящата му ръка. Хеликоптерът кръжеше над тях и тя чуваше гласа на пилота от радиото до нея.

— Тук е Найнър Зулу. Слизам ниско. Но вие трябва да побързате. Няма да кацам. Натоварете ги колкото се може по-бързо и отлитам веднага.

— По дяволите — обади се някой. Това бяха най-употребяваните думи през целия следобед, но предвид обстановката, те изглеждаха напълно подходящи. — Как, по дяволите, си мисли, че ще успеем да ги натоварим набързо? — промърмори радистът.

— Не се безпокой — мрачно се обади един от мъжете. — Ако се забави още малко, няма да ни се наложи да го правим. — От петимата ранени при втората експлозия, двама вече бяха умрели. Бяха останали седем ранени за транспортиране, другите четирима бяха мъртви. Въпреки доброто си начало, денят се беше оказал ужасен.

Хеликоптерът се сниши и остана ниско достатъчно дълго, за да могат санитарите и войниците да качат четиримата ранени. След това дойде друг хеликоптер за останалите. Медицинските хеликоптери „Хюи“ се сториха на Пакстън изключително красиви. Тя наблюдаваше как двама от войниците качиха Джоуи и се улови, че се моли на глас той да издържи и да оживее. Обърна се назад и видя други двама, които лежаха на земята с неподвижни очи, а войниците от южновиетнамската армия стояха край тях.

Пакстън се запрепъва настрана и повърна в храстите. Ралф я намери там няколко минути по-късно. Беше бледа и съсипана, униформата й бе оплискана с кръв, кръв имаше и по косата й, където я бе докосвала с ръка.

— Не се притеснявай, хлапенце! Когато бях в Корея, повръщах всеки ден в продължение на шест месеца.

Той въздъхна и седна за малко до нея. Обстановката се бе поуспокоила, но навсякъде около тях се усещаше дъхът на смъртта. Бомбите обаче падаха много по-рядко. Той смяташе да се върнат в Сайгон същата вечер. Нямаше смисъл да остават повече.

— Днес събрахме много добър материал — рече той, а Пакстън го погледна с ужас.

— На това ли викаш добър материал!

Внезапно си припомни Жан-Пиер и неговата страхотна снимка на двете мъртви малки момиченца, които се държат за ръце. Сърцето й се късаше, като си ги представяше.

Ралф заговори с явно раздразнение.

— Не аз започнах тази война. Аз съм тук, за да я отразявам. И може би, ако успея да шокирам хората достатъчно, ако успея да ги отвратя от това, което се случва тук, те може би ще направят нещо, за да я прекратят. Но ако ти си дошла да отразяваш коктейли в офицерския клуб, значи си сбъркала адреса, защото в тази война няма нищо приятно. А ако искаш да пишеш за веселие и смях, може би ще трябва да изчакаш Боб Хоуп да се появи за Коледа.

— О, я върви на майната си. — Беше уморена, ядосана, потисната и отвратена от всичко, което бе видяла. — Тук съм поради същите причини, поради които си дошъл и ти.

— Така ли? Добре. Защото тук има нужда от повече хора като теб и мен. Хора, които са готови да кажат истината за онова, което виждат, а може би и да умрат заради нея. Хора, които не се боят от нея. За това ли си тук?

Тя го изгледа с ярост. Ралф я измъчваше с въпросите си, но отговорите й му харесваха. Беше твърдо и силно момиче, болеше я заради другите и притежаваше забележителен кураж. Твърде много неща харесваше у нея. Тя беше първо качество, според жаргона, който мъжете използваха за нещата и хората, които харесваха и одобряваха.

— Да. Точно за това съм тук. — Погледна го с яд. — Тук съм, за да кажа истината за тая шибана, противна война. Точно като теб, мистър.

— Това ли е единствената причина? — многозначително попита той, след като и двамата се поуспокоиха малко и тя реши да му каже онова, което бе разказала на Жан-Пиер за Питър.

— Годеникът ми умря тук преди почти два месеца.

Ралф остана дълго замислен, а когато най-сетне я погледна, каза нещо, което я шокира.

— Забрави го.

— Как може да кажеш подобно нещо? — Беше ужасена и наранена заради Питър.

— Защото, ако искаш да свършиш някаква свястна работа, трябва да забравиш причината, която те е довела тук. Каквато и да е тя. Него вече го няма. Не можеш да направиш за него нищо повече. Но можеш да помогнеш на други хора. Можеш да помогнеш на цяла една страна, като отразяваш събитията честно и обективно. Ако единственото, което искаш, е да отмъстиш за него, или да останеш вярна на паметта му, ти няма да си полезна на никого — нито на него, нито на себе си, нито на хората, за които си дошла да пишеш.

Беше прав и тя го знаеше, но въпреки това думите му й причиняваха непоносима болка. Той очакваше от нея само за един ден да порасне и да се откаже от паметта на момчето, което бе обичала през всичките години в колежа. Но Ралф имаше право. Тя бе журналист и бе длъжна да пише за онова, а не да разказва на света историята на Питър. Ралф й беше дал ужасен съвет, но те и двамата знаеха, че в него има много истина.

Същия следобед се придвижиха до Хай Нинх, на половината път до Сайгон. Там също попаднаха на някои събития, към които Ралф прояви интерес. А когато най-сетне решиха, че са готови да си вървят, командващият офицер им каза, че е прекалено опасно да се върнат в Сайгон през нощта. Трябваше да изчакат до сутринта.

Спаха в окопите заедно с войниците. Пакстън лежеше на земята, взираше се в звездите и си мислеше за Питър. И той ли се бе чувствал по същия начин? Бил ли е уплашен? Възхищавал ли се е от красотата на тази страна? Мислил ли си е за нея? И дали това изобщо имаше някакво значение? Може би Ралф беше прав. Може би нищо друго не бе важно. Нищо друго, освен истината и хората, които я знаеха.

— Добре ли си?

Той се премести към нея и й предложи цигара, но Пакстън отказа. Беше толкова уморена и потресена от онова, което бе видяла, че дори не бе вечеряла. А и дажбите, които им бяха предложени, не бяха особено привлекателни. Оризът с pho и супата с юфка на южновиетнамските войници изглеждаха много по-вкусни.

— Добре съм.

— Не ти личи.

Тя се усмихна.

— И ти не изглеждаш прекрасно.

Но трябваше да си признае, че той изглеждаше далеч по-добре от нея.

— Съжалявам, че вчера бях толкова груб с теб. Но това е жестоко място. А ти не бива да допускаш компромис с идеалите си, не трябва нито за миг да забравяш защо си тук. В момента, в който мотивите станат дълбоко лични, всичко губи смисъла си. И ако първоначалните ти мотиви са били такива, все още не е късно да промениш това и да си поставиш ясна, напълно обективна цел в работата си. Не забравяй само хората, за които пишеш, и онова, което искаш да им кажеш. Така ще запазиш човешкото у себе си. Но не можеш да превърнеш присъствието си тук в лична вендета. Някои от войниците правят това след смъртта на някой приятел. Те се превръщат в полуобезумели глупаци. Втурват се в храсталака да преследват Виктор Чарли и живеят не повече от четиринадесет секунди, преди да стъпят върху мина и да се отправят на небето. Каквото и да правиш тук, не бива да си позволяваш да не мислиш разумно. Момчетата, които успяват да оживеят тук достатъчно дълго, не го забравят нито за миг.

Съветът беше добър и тя го знаеше.

— Не мога да спра да мисля за онова момче днес… Джоуи… от Маями… Не зная дори фамилното му име… Чудя се дали все още е жив.

— Вероятно е жив — увери я Ралф. — Той е късметлия. Нха Транг е съвсем близо до Двеста петдесет и четвърти медицински център. Сигурно са го сложили на операционната маса само петнадесет секунди след като го взе хеликоптерът. А и твоята намеса бе много важна.

Той я потупа по ръката. Опитваше се да я успокои, макар да не бе сигурен в онова, което говореше. Но това нямаше значение. Тя бе направила всичко, което бе по силите й, и ако онова момче оживееше, може би щеше да е благодарение на нея. Той самият бе виждал толкова много ранени и умиращи войничета. След известно време човек претръпва и се изпълва с озлобление. Всички тези деца се бяха превърнали в пушечно месо. Гадеше му се при мисълта за това. И се чудеше защо момиче като Пакстън би пожелало да е тук. Всички, които участваха в тая война, трябваше да са малко луди. И ако не бяха в началото, те неминуемо ставаха такива в края на престоя си. Той й се усмихна.

— Знаеш ли, така и не можах да запомня името ти. Зная, че фамилията ти е Андрюз, но малкото ти име е нещо като Пати, или Патън, нали?

— Пакстън. — Тя се захили. — Само не ме наричай Делта Делта.

— Може и да ми се наложи, ако не успея да си спомня Пакстън. — Той се замисли за момент, а после изведнъж избухна в силен смях.

Лежаха един до друг в окопа, а той се тресеше от смях. Пакстън го погледна с раздразнение.

— На какво се смееш? На името ми?

— Не, името ти ми харесва… но току-що ми хрумна най-шибаната мисъл. Ти си кореспондент на „Морнинг сън“ от Сан Франциско, нали? — Тя кимна. — Имаш ли чичо там?

— Не точно чичо. — Тя се изчерви, но той не видя това в тъмното. — Мисля, че може да се нарече наставник. Човекът, който почти ми стана свекър… заема доста висок пост във вестника. — Не искаше да му каже, че той е негов собственик.

— Шефът на Бюрото в Сайгон сподели, че получава отчаяни телекси от всички клечки в „Сън“, защото нечий племенник пристигал тук и той трябвало да направи всичко възможно, за да го държи далеч от сраженията и неприятностите. — Ралф я погледна в очите и се усмихна. — Госпожо Пакстън, мисля, че става дума за теб, само че на никой не му е хрумнало, че племенникът всъщност е племенница. По дяволите… А аз какво направих? В един-единствен ден те заведох на двете възможно най-горещи места. — Той се разсмя отново и Пакстън го последва.

— Радвам се, че никой не се е сетил коя съм.

— Аз също. — Той й се усмихна, заслушан в епизодичните изстрели, които раздираха нощта. — Не зная как пишеш. Но си добро момиче и имаш кураж. А писането вероятно ти се отдава с лекота.

— Благодаря. — Тя му се усмихна.

— Пак заповядай. Можеш да ме придружаваш в пътуванията ми всеки път, когато пожелаеш. Но само в случай че не казваш на чичо си.

Тя се усмихна отново, а после бавно се унесе в сън, замислена за Ед Уилсън. Пакстън беше във Виетнам едва от два дни, а се чувстваше така, сякаш не го бе виждала от години… него, Габи, Сан Франциско… Питър.