Даниел Стийл
Знакът на съдбата (14)

Глава трета

Пакстън прекара следващата седмица в Сайгон. Написа статия за инцидента в Ку Чи и още един материал, в който само описваше тунелите. Вестникът публикува статиите в рубриката „Вести от Виетнам от Пакстън Андрюз“. До този момент бяха отпечатали всичко, което им бе изпратила, а „Сън“ ги продал и на други издания, което означаваше, че те могат да се появят дори и в Савана, което неминуемо щеше да впечатли майка й и брат й. Ед Уилсън й се обади лично и я поздрави за необикновената й проницателност и забележителния й кураж.

— Ти не си влизала в онези тунели, нали, Пакс?

Тя се усмихна, заслушана в думите му. А очите й се напълниха със сълзи. Той беше толкова далеч.

— Добре съм.

Това бе единственото, което каза в отговор на въпроса му. Помоли го да предаде на майка й, че е говорил с нея и че тя се чувства добре. Все още не бе намерила време да им пише, макар да знаеше, че трябваше да го направи веднага след пристигането си. Изпрати специални поздрави за Габи, Мат и госпожа Уилсън и през целия ден след разговора с него изпитваше истинска носталгия по дома. Взе кола под наем и отиде сама до Биен Хоа. Чувстваше се невероятно смела и независима. На двадесет и две години бе прекосила половината свят и откриваше неща, каквито не бе и сънувала.

Проявяваше огромен интерес и към черния пазар и един следобед отиде до базата в Тан Сон Нхут, за да разговаря с някого за значителната кражба, извършена в складовете на базата. Откраднатите стоки се бяха появили веднага на черния пазар. Включително и униформите и оръжията.

По залез-слънце Пакстън бавно се разхождаше из базата, когато установи, че напрегнато се взира в един висок мъж с бойна униформа, който вървеше пред нея. Плавната му походка и фигурата му й се струваха някак си познати. Но слънцето блестеше в очите й и тя не виждаше добре. Освен това, познаваше толкова малко хора в Сайгон, че просто не й се вярваше това да е някой познат.

Само миг по-късно той се спря и се обърна, за да поговори с някого. Случайно погледна към нея и после бавно се приближи. Беше капитан Уилям Куин от Ку Чи. Изглеждаше невероятно красив, докато се приближаваше към нея и, противно на всякакъв здрав разум, тя усети, че сърцето й ускори ритъма си.

— Ей, здравей — рече той и я погледна така, сякаш бе очаквал да я срещне тук. Бавната усмивка, която се появи на лицето му, говореше за човек, който никога не бърза. Той винаги изглеждаше толкова спокоен и невъзмутим, но някъде дълбоко в душата му тлееше почти магнетично, необуздано напрежение. — Какво те носи насам? — После се захили. — Изглеждаш много по-чиста от последния път, в който те видях. — Тогава, след избухването на гранатата, тя бе цялата покрита с прах и мръсотия. А сега бе облечена в бяла ленена рокля и яркочервени сандали. В косата си бе заплела уханни цветя.

— Благодаря. Пиша статия за кражбата от складовете и за стоките, които така мистериозно се появиха на черния пазар.

— О, това ли? — Изглеждаше заинтригуван. — Ако откриеш как точно се е случило, ще получиш Медала на славата. Но си мисля, че твърде голям брой хора са вложили много сериозни инвестиции и ще се погрижат да не откриеш нищо. Тук става дума за големи пари.

— И аз така смятам. А ти изглежда си решил да се махнеш от Ку Чи за малко?

Бил уклончиво сви рамене.

— Само една кратка среща с генерала. Смятах да се върна още тази вечер. — Той замълча за момент и тя, кой знае защо, сдържа дъха си, очаквайки го да продължи. Не искаше да се вълнува, но не можеше да го избегне. Той я привличаше неудържимо и тя едва успяваше да мисли разумно, когато той беше наблизо. Бил я караше да се чувства ужасно млада и при други обстоятелства сигурно щеше да се чувства и много глупава. — Зная, че може би имаш други планове, но какво ще кажеш, ако ти предложа да вечеряме заедно, преди да се върна обратно? — Вгледа се в очите й и тя едва не се разтрепери под въздействието на силата, която се излъчваше от него. Трудно й бе да не се поддаде на странната смесица от груба мъжка сила и нежност, въплътени в мъжа, който стоеше пред нея.

Сърцето й пропусна един удар.

— С удоволствие.

Той като че ли остана доволен. После се замисли за момент.

— Много ли глупаво ще ти се стори, ако те заведа в офицерския клуб тук в базата? Ще си поръчаме хамбургер и млечен шейк. Вече цяла седмица си мечтая за това — призна си той. Приличаше на хлапе и тя се разсмя.

Бил я поведе из базата, като си бъбреха непринудено за Сайгон, за хотела, в който бе отседнала, за колежа, който бе посещавала. Той сподели, че в „Уест Пойнт“ бе играл футбол. Не й бе трудно да му повярва, като си припомни как се бе хвърлил на земята, за да я спаси от гранатата.

Когато влязоха в клуба, от автомата долиташе песен на „Бийтълс“. Имаше и много танцуващи двойки. Цареше непринудена, типично американска атмосфера и за втори път след пристигането си, тя внезапно почувства носталгия. Първият път беше след телефонния разговор с бащата на Питър от Сан Франциско.

Поръчаха си хамбургери. Тя си взе кола, а той бира. Отпиваха по малко, заслушани в музиката и загледани в танцуващите. След Бийтълс пуснаха „Can get no satisfaction“, любима песен на всички присъстващи, и „Proud Mary“, която Пакстън много харесваше като колежанка в „Бъркли“.

— Кога завърши колежа? — небрежно я попита, докато слушаха музиката и си бъбреха. Тук той й се струваше някак си по-млад. Беше спокоен и отпуснат и тя вече не усещаше скритото му, вътрешно напрежение.

Тя се разсмя, като чу въпроса му.

— Не съм завършила. — Усмихна се глуповато. — Трябваше да се дипломирам през юни, но се отказах.

— Страхотно. — Той се усмихна. — Напълно типично за цялото ви поколение. — Дразнеше я, но на нея сякаш изобщо не й пукаше. Тук, във Виетнам, постъпката й вече не й изглеждаше чак толкова драматична. В тази част на света дипломата нямаше абсолютно никакво значение.

— Твърде много неща ми се струпаха през пролетта и аз… не зная… обезверих се… загубих илюзиите си…

— А сега?

Погледна я право в очите. Не се интересуваше особено от онова, което бе правила в колежа. Тя го интригуваше като жена — зряла, самостоятелна. Двамата живееха в свят, изпълнен с истински живот и много опасности, свят, в който хората умираха ненадейно, независимо дали са посещавали, или не колеж в родината си.

— Вече не ми изглежда важно.

— Виетнам въздейства на хората по този начин — загадъчно рече той, отпивайки от бирата, а Пакстън се опитваше да не мисли за това колко е привлекателен. В края на краищата, той беше женен. — Нещата, на които човек държи и за които се притеснява у дома, тук вече не му изглеждат толкова важни. Къщата, колата, всички шибани дреболии, за които се тревожи ден след ден. Тук изведнъж се оказва, че най-важни са нещата, които сме приемали за дадени… хората, които обичаме… и заради тях се стремим да оживеем. — Очите му не слизаха от лицето й. — Понякога ни се струва, че сме захвърлени на другия край на света, твърде далеч от дома… а в същото време се предполага, че се бием тук тъкмо заради родния дом.

— Ти затова ли се биеш? — тихо попита тя.

— И аз не знам. Ако искаш да знаеш истината, вече не съм сигурен за какво, по дяволите, се бием тук. Това е четвъртият ми мандат и, кълна се, не зная защо го правя. От нас се очаква да спечелим сърцата и умовете на хората, но това са глупости, Пакстън. Ние не печелим абсолютно нищо. Единственото, което тези хора виждат, е, че убиваме сънародниците им и унищожаваме страната им. И са прави. Ние също.

— Защо тогава си тук? — тъжно попита тя.

Продължаваше да търси отговор на този въпрос. Искаше да разбере защо хората доброволно остават. Сякаш никой не знаеше защо са тук. Никой, освен новопристигналите новобранци. Останалите не знаеха. Дори и да са го знаели в началото, те отдавна вече го бяха забравили.

— Тук съм, защото в тази страна убиват американски момчета. Мисля си, че докато съм с тях, може би ще мога да ги предпазя. Вече достатъчно дълго се бия тук и може би зная, по-добре от всеки друг, как да върша работата си. А може и да се лъжа. — Той въздъхна и допи бирата си. — Може моето присъствие във Виетнам да е напълно безсмислено. — Твърде потискаща мисъл, но всеки един от тях, рано или късно, достигаше до това заключение. Всеки един, в даден момент, изпитваше чувството, че това, което върши, е напълно безполезно. — А ти си смело момиче — додаде той, припомнил си желанието й да влезе в тунела. — Много хора са посещавали базата, но никой не го е правил. Във всеки случай, нито една жена преди теб не е слизала под земята. А и повечето от мъжете се боят до смърт, макар че никога не биха си го признали. — Очите му заблестяха от възхищение.

— Благодаря. Може би съм просто по-глупава от другите.

— А може би всички ние сме малко по-глупави — тихо рече той. След заминаването им бе изгубил още двама от хората си, включително и младия радист с кодовото име Тонто. Но не й каза това. Нито времето, нито мястото бяха подходящи. А и не беше толкова важно.

След това излязоха заедно в топлата нощ и тръгнаха да се разхождат. Поне в района на базата се чувстваха в относителна безопасност. Макар че дори и тук, от време на време, избухваха бомби и се появяваха снайперисти.

— Бих искал някой ден да ти покажа част от тая страна. Рядко красиво кътче от света. Дори и сега. — Имаше моменти, в които той наистина обичаше тези места.

— Много бих се радвала. Миналата седмица ходих в Биен Хоа. Искам да видя и други места, но не съм сигурна откъде да започна.

— Бих могъл да ти покажа — тихо рече той, а после се обърна към нея. — Все още не зная какво да правя с теб — смутено изрече Бил. — Аз… никога не съм срещал жена като теб. — Пакстън се зарадва на думите му. Той я привличаше неудържимо и просто не знаеше какво да му каже.

— Ами съпругата ти? — Реши да бъде напълно откровена с него. Очакваше същото и от него и той сякаш се канеше да постъпи точно така.

— Женени сме от десет години. Оженихме се, след като завърших „Уест Пойнт“. Имаме три деца. Три момчета. — Той се усмихна. — Кой знае защо, винаги съм смятал, че ще имам синове. А на жена ми вече й е писнало от армията. И тя като мен произхожда от семейство на военни и си мислех, че знае какво я очаква, като се омъжва за мен. Оказа се, че съм се лъгал. А може и да е знаела и въобще да не е предполагала, че ще й дойде до гуша. Иска от мен да се върна у дома, а аз просто не съм готов да го направя.

— Обичаш ли я? — Пакстън го погледна в очите. Искаше да разбере какво е намислил този мъж, искаше той да й го каже лично.

— Обичах я. Сега вече не знам. Срещаме се в Токио, или в Хонконг по няколко пъти в годината и непрекъснато се караме за бъдещето. Тя иска да си намеря някаква работа, а аз не съм сигурен, че бих могъл да го направя. Вече съм на тридесет и две години и какво, по дяволите, мога да правя? С какво да се похваля? С факта, че години наред пълзя из тунелите на виетконговците? Че не съм стъпвал на мина? Че се грижа добре за хората си? И какъв бих могъл да стана с подобни препоръки? Директор на бойскаутски лагер? Не зная. Аз съм обучен да бъда войник. Предполагам, че това е единственото, което мога да върша — тъжно приключи той. — Аз съм трениран убиец.

— Колко човека си спасил, откакто си тук? — тихо попита Пакстън. — Не мислиш ли, че това е нещото, което правиш най-добре? Спасяваш хората си, не позволяваш да бъдат убити от врага.

— Може би. — Тя беше изключително проницателна и това му харесваше. Беше много умна, много честна и смела и много красива. Пакстън олицетворяваше всичко онова, което Деби не беше. Жена му се оплакваше през цялото време, хленчеше, недоволстваше от децата, от къщата, в която живееха, от родителите — нейните и неговите, от Виетнам, от заплащането, от продоволствените дажби… и той не издържаше повече. Искаше нещо повече. Но все още не знаеше какво точно. Всъщност, не знаеше допреди една седмица, до момента, в който бе срещнал Пакстън. — Искам да знаеш нещо. — Бил държеше да е напълно откровен с нея. — Излизал съм и с няколко други жени. Нищо важно. Няколко медицински сестри… една жена офицер в Лонг Бинх… едно момиче в Сан Франциско… Те знаеха, че съм женен и отношенията ни бяха съвсем ясни и прости. Но… аз не зная дори дали ме харесваш… но този път е различно… никога не съм срещал жена като теб… — И много държеше тя да знае това.

Пакстън се усмихна и без да се замисля, протегна ръка и докосна бузата му.

— Благодаря.

Жестът й извика сълзи в очите му. От дълго време никой не го бе докосвал по този начин и той почти бе забравил удоволствието от една такава ласка.

— Мисля, че съм влюбен в теб. Възможно ли е един зрял мъж да се влюби в момиче като теб и то на такова място? Може ли да излезе нещо добро от това? — Макар да не можеше да го обясни, той усещаше постоянното напрежение, което съпътства живота им във Виетнам, не можеше да се избави от чувството, че живеят единствено в настоящия момент.

— Не зная. — Тя се натъжи за момент, замислена за Питър. А това тук бе толкова по-различно. Само за днешния ден. Никакви обещания. Никакви планове за утрешния ден и вероятно никакво бъдеще.

— Никога не съм си помислял дори, че ще изоставя жена си — честно си призна той и те продължиха разходката си. — И не съм сигурен, че бих могъл да го направя. Женени сме от доста години, а и обичам децата си.

— Колко често ги виждаш? — попита Пакстън.

— Не много често. При последната ни среща жена ми ги доведе в Хонолулу. Беше много мъчително. Та ние сме вече почти непознати. Предполагам, че войната им се отразява много тежко — и на тях, и на нея. Добре поне, че не съм изложен на много голяма опасност.

— Миналата седмица останах с друго впечатление.

Той само сви рамене. За него случилото се бе един незначителен инцидент.

— Знаеш какво имам предвид. По дяволите, на летците им е най-тежко. Чарли започва да ги обстрелва веднага щом излетят и докато се усетят, умират или попадат в плен. А аз, през повечето време, се намирам доста зад фронтовата линия. — Само че и двамата знаеха, че в тази война никой не можеше да каже къде точно е фронтовата линия.

Тя се обърна към него. Имаше нещо, което трябваше да му каже непременно.

— Аз не искам нищо от теб. Не е необходимо да ми даваш обещания, не е нужно да казваш каквото и да било. Не очаквам от теб да обявиш, че ще се разведеш заради мен. Та ние все още не се познаваме добре. Защо просто не изчакаме да видим какво ще се случи?

— Сериозно ли говориш? Никакви обещания? Никакви сделки? Никакви уверения от рода на „Ще те обичам, докато съм жив“! — Той нежно обгърна раменете й с ръка.

Тя се спря и го погледна.

— Само не умирай. Това е единственото, което искам от теб. Споразумяхме ли се? — Тя се взираше напрегнато във високия, широкоплещест мъж пред себе си.

— Обещавам.

— Добре. Значи се разбрахме.

Продължиха да се разхождат, да се смеят и да си говорят. Задминаваха други двойки, които правеха същото, и тя се зачуди дали Бил би се притеснил, ако ги видят заедно. По всичко личеше обаче, че мнението на другите изобщо не го интересува. След малко той се спря и я погледна, смеейки се.

— Къде, по дяволите, сме тръгнали? Изминахме половината път до демилитаризираната зона. Кълна се, че обходихме тази база от край до край.

Тя също се разсмя. Толкова й харесваше да бъде заедно с него! А и цялата ситуация изглеждаше малко налудничава.

— Предполагам, че ще трябва да се върна в хотела си.

— Ще те изпратя — със съжаление рече той. Не му се искаше да се разделя с нея. — Къде каза, че си отседнала?

— В „Каравел“.

— Какво ще кажеш за едно питие в ресторанта на покрива? — И на двамата им се струваше, че имат повод за празнуване, макар че тя все още не бе сигурна за какво точно става дума.

Пакстън се усмихна. Идеята й хареса. Чудеше се дали ще се сблъскат с някои от другите журналисти, но в действителност не се притесняваше особено. Нямаше какво да крие.

Той караше след колата, която тя беше взела под наем — едно престаряло рено, което вървеше едва-едва. Паркира пред хотела и я последва във фоайето. После я прегърна и двамата заедно се заизкачваха към покрива. Бяха преживели един необикновен ден, а Пакстън имаше усещането, че за кратко време беше стигнала твърде далеч. И тук не ставаше дума само за разстоянието между Сан Франциско и Сайгон. Струваше й се, че е била изтръгната от предишния си начин на живот, потопила се е в нов, съвършено различен свят и все още не знаеше със сигурност какво точно чувства и мисли. Съзнаваше, че Бил Куин я привлича и че не би могла да се откъсне от него в този момент. Чувствата й бяха силни и искрени, но не можеше да отрече страха и тъгата, които изпитваше дълбоко в сърцето си. В живота им имаше и други хора. Той беше женен, а тя все още се опитваше да се пребори със спомена за Питър. И въпреки това тази вечер те бяха заедно и Пакстън внезапно проумя, че има нужда от него, точно както и той се нуждае от нея, и че това може би е най-важното в този момент.

— Пакстън? — произнесе името й внимателно, защото то все още бе ново за него, а тя се извърна и се усмихна срамежливо.

— Да?

— Изглеждаше много сериозна и замислена. Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Просто размишлявах.

— Недей. — Той се усмихна и леко докосна косата й с устни тъкмо когато стигнаха до ресторанта.

Том Хардгуд беше там, и Жан-Пиер, който току-що се бе върнал от Хонконг, но въпреки това беше с някакво момиче. Малко по-късно Пакстън забеляза и Ралф, който седеше в един ъгъл, изцяло погълнат от разговора с красива евроазиатка. Пакстън не очакваше да го срещне тук. Не го бе виждала цяла седмица, а сутринта му бе оставила съобщение в офиса на „АП“.

Бил Куин също го видя и поведе Пакстън към масата им. Ралф я запозна с дамата.

— Франс Тран… Пакстън Андрюз. — Жената беше невероятно красива, а когато заговори, Пакстън забеляза френския й акцент. Изглеждаше на възрастта на Пакстън, облечена бе в бял ao dai и очевидно се чувстваше добре в това заведение.

— Здрасти, Франс — поздрави Бил. — Как е Ан?

— Добре е. — Тя се усмихна и топло погледна Ралф. — Той е едно малко чудовище.

— Такъв си е — съгласи се Ралф. — Миналата седмица пусна една жаба в ботушите ми. За щастие ги проверих, преди да ги обуя. — Ралф се разсмя, а Пакстън бе изненадана да види един нов Ралф, за съществуването, на когото не бе дори предполагала. Не беше съвсем сигурна за кого говорят, но предположи, че става дума за дете — очевидно за сина на красивата жена. Внезапно се зачуди дали тя и Ралф не са женени.

Поговориха още няколко минути, а после Пакстън и Бил седнаха на една маса и тя се наведе напред, за да попита:

— Коя е тя?

— Франс? — Изглеждаше изненадан, че не се познават. Пакстън и Ралф изглеждаха добри приятели. — Живее с Ралф. Била е омъжена за едно момче от Петдесет и пети полк. Ан е техен син. — Поколеба се за момент, но Пакстън го погледна изпитателно. Искаше да научи цялата история. — Беше убит, преди да се роди детето. То трябва да е на около две годинки сега. А тя и Ралф са заедно от около година. Мисля, че живеят заедно, но той не иска да се шуми около връзката им. Живеят в Гиа Динх. — Пакстън знаеше единствено, че става дума за квартал на Сайгон.

— Женени ли са?

— Не. Майка й е била французойка, а баща й — виетнамец. Разговарял съм с нея само няколко пъти, но останах с впечатлението, че е против смесените бракове. Преживя много мъчителни моменти след смъртта на Хегърти. Мисля, че още не си е получила вдовишката пенсия, а бюрократите в армията се опитаха да я обявят за уличница, твърдейки, че Ан не е негово дете.

— Ами семейството му?

— Изобщо не им е казал, че се оженил за нея. Мисля, че семейството му е много консервативно. От някакво затънтено градче в Индиана. Никога не биха признали нито нея, нито бебето.

Пакстън изглеждаше ужасена.

— Ами Ралф? Той няма ли да се ожени за нея и да осинови детето?

Бил се усмихна на наивността й. Тя искаше всичко да бъде почтено и етично. Но в живота невинаги ставаше така.

— Може би трябва да попиташ него.

— Тя е красива. — Пакстън бе впечатлена от изящната й изтънченост и познания.

— Да — съгласи се Бил. — И много умна. Но ако той се опита да я заведе у дома, там хората ще започнат да я наричат мръсна виетнамка и да я третират като уличниците от „Розовия бар“. Там, вкъщи, никой не би могъл да проумее разликата между тях и нея.

— Но човек трябва само да я погледне, Бил. И всичко ще му стане ясно. — В гласа й се долавяше раздразнение. Беше много наивна и той го знаеше.

— За теб един поглед може да е достатъчен, Пакс. Но другите хора не гледат на подобни неща по този начин. За тях виетнамецът си е виетнамец. Жълтокож дребосък с дръпнати очи, който е убил техния син, годеник или брат. На тези момичета няма да им е никак лесно у дома.

— Но тя е различна — продължи да упорства Пакс.

— Не и за тях.

Искаше й се той да греши, но подозираше, че е прав, а мисълта за това я изпълваше с тъга заради жената, която почти не познаваше. Съзнаваше, че Бил има право. Там, в Щатите, красивата евроазиатка ще бъде една жълта мръсница като всички останали.

Двамата с Бил разговаряха дълго през тази нощ. Най-напред за войната, а после и за други неща, но той нито веднъж не спомена повече жена си и децата. Вече толкова дълго беше във Виетнам, че бе започнал да се чувства отчужден от всички. А и му беше интересно да слуша онова, което тя му разказа за „Бъркли“.

Когато затвориха бара, Бил я изпрати до стаята й. Разделиха се пред вратата й.

— След няколко дни вероятно отново ще дойда в Сайгон — тихо рече той. — Ще ти се обадя предварително.

А после, без да каже нито дума повече, се наведе и нежно я целуна по устните. В следващия момент вече го нямаше, а на нея й се искаше да му се примоли да остане жив. Не смееше дори да си помисли за опасностите, които го дебнеха в тунелите на Ку Чи.