Даниел Стийл
Знакът на съдбата (29)

Глава осемнадесета

От Париж Пакстън замина за Висбаден в Западна Германия, където се качи на един военен самолет за Манила. Пристигна там осем часа преди завръщането на военнопленниците. Седеше между жените и децата им, замислено си водеше бележки и се взираше в лицата около себе си, наблюдаваше децата, които почти не помнеха бащите си. По-добре от всеки друг разбираше ужаса, който бяха преживели тези хора, гледаше мълчаливо и слушаше.

От известно време насам Пакстън бе започнала да се примирява със загубата на Тони. Без значение какво чувстваше дълбоко в сърцето си, тя съзнаваше, че не е възможно той да е все още жив. Приемаше смъртта му с разума, ако не със сърцето си, и се бе опитала да внуши това и на Джоуи.

Но жените около нея споделяха как са живели година след година със снимките, оскъдните новини и разказите на двама мъже, които бяха освободени по-рано, и на други петима, успели да избягат преди две години. От време на време тези жени бяха получавали информация, че мъжете им са живи и бяха успели да оцелеят заедно с тях. Но какво бе останало от тях и каква бе цената, която бяха платили — това, разбира се, бе съвсем друг въпрос.

Пакстън седеше и чакаше заедно с тях, стомахът й се свиваше от напрежение, но тя стоеше отстрана, защото не желаеше да ги дразни, не желаеше да увеличава болката и обхваналата ги нервност. Не заговори нито една от тях. Просто седеше наблизо и слушаше. По-късно щеше да помоли някои от тях за интервю, щеше да поговори с мъжете им. Но точно в този момент искаше само да е сред тях, да ги наблюдава и да слуша разказите им. Казваше си, че трябва да е безпристрастна, че е там като журналист, че няма право да се натрапва, но когато мъжете слязоха от самолета, тя се разрида, като ги видя. Бяха изтощени, уморени, изпълнени с колебания и страх, със зачервени очи и сплъстени, мръсни коси, с подути от побоите стави, с изтънели крака и несигурни походки. На пръв поглед изглеждаха сравнително здрави, но в действителност бяха в ужасно състояние. Подкрепяха се, един друг, но стояха с гордо изправени глави, а когато се огледаха наоколо, по лицата им се изписа радост и оживление. Свободата и любовта бяха надделели, те бяха оцелели, а сърцата на присъстващите се късаха от мъка, като ги гледаха.

Срещата бе много емоционална и вълнуваща и Пакстън плака почти през цялото време. Но за нея нямаше радост и облекчение, никой не дойде при нея, и тя само наблюдаваше отстрани сърцераздирателните прегръдки на хората, които от седем години чакаха този миг. Как бяха успели да оцелеят в този кошмар? От къде бяха черпили надежда и кураж? И какво си мислеха сега, когато целият ужас бе зад гърба им? Ами ако и тя бе попаднала в плен по време на някоя от мисиите с Ралф? На няколко пъти бе на косъм от това и го знаеше. Какво щеше да стане с нея, ако виетконговците я бяха пленили? Съмняваше се, че би могла да оцелее и се чудеше на твърдостта на тези мъже, които все пак бяха издържали.

На следващия ден започна с интервютата си. Разговаря с мъжете, със съпругите им, в някои случаи дори и с децата им. Към нея се присъедини и един фотограф и към края на деня Пакстън се почувства изтощена до смърт. И тогава, докато интервюираше един от тях, Пакстън изведнъж осъзна, че той е бил тунелен плъх в Ку Чи и е бил взет в плен малко преди Тони да изчезне. Ръката й се разтрепери толкова силно, че просто не можеше да запише думите на човека, с когото разговаряше. Той бе прекарал в плен три години — твърде дълъг период от време, но Тони го нямаше също толкова дълго, а тя не знаеше дори дали е жив или мъртъв.

— Аз… — Гласът й трепереше също като ръцете й. — Бих искала да ви попитам нещо неофициално.

Той внезапно я погледна уплашено, сякаш се боеше, че тя ще му зададе някой ужасен въпрос, който би могъл да опозори него, или семейството му завинаги.

— Когато бяхте в Ку Чи познавахте ли един сержант на име Тони Кампобело?

Той я погледна странно и кимна с глава, като се чудеше дали това не е някаква клопка. Може би Кампобело е бил вражески агент?

— Защо?

— … Защото го обичах… По онова време бях в Сайгон… — Гласът й беше несигурен и прегракнал като на мъжа, с който разговаряше, но той я бе върнал в миналото, а то бе твърде болезнено. — Обявиха го за изчезнал по време на акция малко след като вие сте попаднали в плен… и от три години не се знае нищо за него… Просто си помислих… Чудех се… — Започна да плаче и се намрази заради слабостта си.

Тези хора бяха преживели достатъчно, за да ги товари със собствените си страдания. Но той се присегна и докосна ръката й с разкривените си, изпочупени пръсти. Тя беше негова сестра… приятелка… дъщеря…

Пакстън вдигна очи и го погледна през сълзи.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че преди две години беше все още жив. Докараха го в един от лагерите, в които се намирах по онова време. Не си спомням дори името му. Бях много болен, когато ме закараха там — тихо продължи той, така че никой около тях да не ги чуе.

— Не знаете ли поне къде се намираше? — попита тя също шепнешком.

— Не… но той беше там. Познавах го в Ку Чи… Макар че виетконговците ме хванаха скоро след пристигането ми в базата… Той беше много жилав… и бе все още жив, когато ония го пипнаха. Това е всичко, което зная. Трябва да попитате Джордан. Той също беше там и мисля, че го познаваше.

Но когато, след три дни, Пакстън най-сетне успя да се свърже с Джордан, той не й каза нищо успокоително. Тони бил един от тримата мъже, които се опитали да избягат, но Джордан бе сигурен, че и тримата са убити. За известно време се разпространявали слухове, че само две от телата са били намерени, но той не вярваше в това. Обясни й, че никой не би могъл да избяга от техните кучета, от оръжията им, от капаните и копията им. Така че, според него, Тони сигурно е бил убит. А през изминалите две години нито веднъж не бе попадал на него, нито пък бе чувал името му. Опита се да я убеди, че Тони е мъртъв. Просто нямаше друга възможност. Прегърна я и се разрида, а Пакстън заплака заедно с него.

Последва една ужасна седмица, жестоко време, наситено с мъка, смърт, надежда и скръб, запълнено с разказите им за бруталността на северновиетнамците. Жестокостите сякаш нямаха край, а съпругите им се държаха изключително смело. Когато всичко свърши и Пакстън се върна във Франция, тя имаше чувството, че е била в затвора заедно с тях. Това бе най-изтощителната, най-съсипващата задача, която някога бе изпълнявала и тя се закле пред себе си да откаже, ако отново я помолят да отразява подобни събития. Но материала, който написа след завръщането си, беше брилянтен. Той й спечели уважението и похвалните думи на шефовете във вестника, а колегите й започнаха да си говорят, че един ден Пакстън ще спечели наградата „Пулицър“. Навремето Ралф все се заяждаше с нея на тази тема, но това беше преди години, а тя беше млада и зелена… както и Тони. Пакстън вече бе получила отговор на мъчителните си въпроси, свързани с него. Нямаше къде да се скрие от истината.

На първи март Пакстън отлетя за Ню Йорк, за да се види със сина му и да му разкаже онова, което бе научила от двамата военнопленници — единият, който го бе видял за малко преди две години, и другият, който бе сигурен, че Тони е бил убит от виетконговците при опита му за бягство. А и всичко останало, което бе чула във военновъздушната база „Кларк“, само потвърждаваше думите му.

Съобщи новините на Джоуи възможно най-внимателно, преди да отидат на обяд. Разхождаха се дълго из „Сентръл парк“ и най-накрая тя го накара да седне на една пейка и му каза. Той беше вече на единадесет години, на същата възраст, на която и тя бе загубила баща си. Беше умно момче и Пакстън бе сигурна, че ще понесе новината за смъртта на Тони.

— Съжалявам, Джоуи. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Кой знае защо вярвах, че ако изобщо е жив, ако не е бил убит през онзи ден, той ще успее да оцелее. Беше толкова жилав, толкова силен и умен… толкова добър…

Но него вече го нямаше и те трябваше да приемат смъртта му. Без нито дума повече, тя го прегърна, притисна го към себе си и двамата заплакаха.

— Сега вярваш ли, че е мъртъв?

Гласът му бе изпълнен с болка и този път тя кимна утвърдително. Заради него. Както и заради себе си. Беше на двадесет и седем години и бе обичала този мъж толкова дълго, че й бе ужасно трудно да се прости с надеждите, но съзнаваше, че трябва да го направи.

— Да, вярвам Джоуи. Трябва да повярваме. Него вече го няма. — След думите на мъжа, оцелял в Ханой, Хилтън, тя сякаш отново бе преживяла мъчителната му загуба.

— А сега какво ще правим? — тъжно попита момчето и тя стисна ръката му.

— Не зная… — Отново се почувства загубена, без цел и посока. Също като преди три години. Другите жени се бяха събрали с мъжете си отново, но не и тя. — Ще го помним… ще си мислим за него и ще се усмихваме, ще си спомняме щастливите мигове… и ще го обичаме.

— Ами ти? — Винаги си бе задавал този въпрос, а сега чувстваше, че е достатъчно голям, за да я попита направо. Знаеше, че досега бе чакала баща му, но какво щеше да прави оттук нататък? Същото, което бе правила и досега. За Пакстън всичко вече бе свършило. — Мислиш ли, че ще се омъжиш за някой друг?

Джоуи се намръщи. Може би ще се омъжи за някой, който няма да й позволява да го вижда толкова често.

Но тя сякаш четеше мислите му и отново го притисна към себе си.

— Не, няма. Освен ако ти нямаш желание да пораснеш много бързо.

— Но какво ще правиш, все пак? Ще се върнеш ли в Париж?

Много му липсваше, когато бе там. Между тях двамата се бяха установили много специални взаимоотношения. Близостта им й напомняше за хармонията и разбирателството, което бе споделяла навремето с баща му, но тя никога не бе имала свои собствени деца и всичко бе доста по-различно. Отговорът й на въпроса му го зарадва.

— По всичко личи, че скоро ще се върна в Ню Йорк и ще започна работа в редакцията на „Таймс“. Може би в края на март, след като се завърнат и последните ни части от Виетнам. Не остана много време.

Той изглеждаше доволен. Щом не можеше да има баща, можеше да има поне нея.

— Може би майка ти ще ти позволи да прекараш с мен някой уикенд след завръщането ми. Мислиш ли, че ще те пусне?

— Разбира се. — Той щеше да се погрижи за това.

Когато отидоха на обяд, и двамата бяха много по-спокойни. Спокойни, но тъжни. Най-накрая започнаха да се примиряват със смъртта на Тони.