Боян Болгар
Звездата на бан Батил (7)

7
НОВАТА ЦАРСКА ПОВЕЛЯ

Батил не беше влизал в „особицата“ на царя. Така в двореца наричаха малката стая, прилична на килия, долепена до приемната, където Иван-Александър се уединяваше, когато обмисляше трудни дела. Дори царицата рядко прекрачваше прага на тая стая.

Войводата се спря при входа, поклони се.

— Викал си ме, господарю.

— Да, моето момче, ела, седни до мен.

Младият мъж пристъпи, седна на дъбовото кресло до креслото, на което седеше Иван-Александър.

Освен тези две кресла, украсени с резба, в стаята имаше дъбова маса, краката на която изобразяваха лъвски лапи, и зад масата, встрани от прозореца — широка лавица, също дъбова, с подпори, изваяни като лъвски глави. Върху лавицата бяха струпани свитъци и няколко скъпо подвързани книги с корици, облицовани с ковано сребро. От другата страна на прозореца висеше икона на свети Димитър Солунски, в чиято закрила царят вярваше. Под иконата блещукаше кандило. Всички стени бяха покрити с добре ощавени овчи кожи, така изкусно пришити една за друга, че образуваха причудливи шарки.

Батил хвърли бърз поглед към обстановката, но замисленото лице на Иван-Александър му подсказа, че трябва да очаква нещо важно, и войводата почтително сведе очи. Установи се миг трудно мълчание, докато царят проговори.

— Ти прогони Амадей от Несебър, моето момче, хвала, само че хитрецът се е насочил към Калацерка.

През средните векове черноморският нос Калиакра и крепостта, издигната там, са носели името Калацерка.

— Калацерка? — не можа да скрие изненадата си Батил. — Мислех, че Амадей ще си почине при леля си Ана Савойска в Константинопол.

— Съгледвачи ми донесоха, че корабите му са пуснали котва в Калацерския залив.

— Но там е Добротица!

Лицето на царя се изостри, получи строги черти.

— И Балик, и Добротица, и Теодор, тия трима братя често са ме смущавали. Когато аз поддържах. Йоан Кантакузин да се укрепи на цариградския престол, защото този княз ни изявяваше добронамереността си, тримата братя подпомагаха Ана Савойска да въздигне на престола сина си Йоан Палеолог. Дори й пратиха хиляда бойци под водителството на Добротица и на Теодор. А по-късно Добротица се установи в крепостта Мидия, за да овладее Емона и Козяк.

— Все пак е по-добре, мисля, господарю, да ги владее карвунският деспот, който е под скиптъра на българския цар, отколкото да ги плячкоса един са-войски корсар от графско потекло.

— По-добре е, Батиле, но ако карвунецът и савоецът се сговорят? Знаеш какво стана, когато Добротица се откъсна от нашата търновска патриаршия и се подслони при цариградската? Пратихме самия наш пръв владика Теодосий в Цариград да оправя бъркотията.

— Да, царю, боя се, много се боя, когато в черква се служи на гръцки, не на български. Езикът е първото притежание на народа и ако загубим езика, губим главното.

— А карвунските деспоти са с куманска жилка. Ме ги държи достатъчно здраво нашенското.

— Но, царю мой, нали с куманска помощ Асен и Петър прогониха византийците от нашите земи и въздигнаха новата ни държава?

— Два века оттогава, синко. Два века, през които куманите ту са с нас против Византия, ту са с Византия против нас. Страхувам се, момчето ми, че куманското племе — то е скитническо и не милее за своя земя — ще е готово да се съюзи с всеки, който предлага някаква изгода. Населявали са крайбрежието на нашето море, за да нападат ту руските княжества, ту нашите земи, ту византийските покрайнини. Взеха Молдавия, Влашко… И лакоми, и непостоянни са.

— Споделям тревогата ти, господарю. Смятах след разправата в Несебър да си поотпочина и да огледам своите работи в Бояна и Средец, но съм готов да отида, където нуждата повелява.

— Мислех, момчето ми, да те пратя при Евтимий в Зографския манастир. Черковните дела, изглежда, ще поостанат.

— Може би, господарю, за черковните дела да имаме вина и ние. И Теодосий, и Евтимий отидоха в Цариград да доучават исихията, навярно не ги приласкахме достатъчно.

— Смятахме исихията за ерес, момчето ми. Една държава има нужда от ред и правила. Дойдат ли нови правила, пречат на предишните. Исихията разстройваше реда в царството.

— Новите правила често подтикват напредъка, мисля, царю мой. От една новост към друга и народът върви напред.

Батил изговори това с въодушевление. Може би възрастта му го изискваше. А може би си беше по природа възторжен. Царят го погледна, поусмихна се. Не се разгневи, защото неведнъж беше установявал, че както Батил е смел в делата, така е прям в думите.

— Напредъкът иска промени, царщината иска ред и послушание. Така е било, така и ще си бъде.

— Но ето, Теодосий и Евтимий отидоха във Византия, където исихията вирее. Теодосий умря в Цариград и светият му гроб завинаги е далеч оттук.

— Трябва да се съжалява, сине, трябва да се съжалява. Гроб на светец е място за поклонение. Но и цар да си, не можеш да предвидиш кога смъртта ще навести най-знатния измежду живите.

— А ето че и Евтимий, най-ученият от Теодосиевите приемници, не се завърна след смъртта на Теодосий, предпочете да отиде в Света гора. Не трябва ли, господарю, да съжаляваме?

— Мое недоглеждане е, момчето ми, признавам. Ще те пратя при Евтимий в Зографската обител. Ти имаш искрено, убедително слово, може би ще го увещаеш да се завърне.

— Ние тук можем да му осигурим условия да развие своята ученост, да открие, ако иска, училище като това на Теодосий, блажена му памет.

— Можем. И средства ще вложим, ще обзаведем особена школа. Ти добре каза: езикът е първото притежание на народа. Нашият език се нуждае от прозорлив ум като Евтимиевия: да се обединят наречията, да се уеднакви говорът. За четмо и писмо са потребни повсеместни правила, та българите от всички краища да си знаят братството. След като ти така майсторски се справи със савойската обсада в Несебър, мислех да те пратя при Евтимий. Но вижда се, тази задача ще бъде втора. Сега е необходимо, твърде необходимо да разбереш какво замисля карвунският деспот. Добротица е дал подслон на савойците. Там са в залива между Карвуна и Калацерка. С каква цел?

— Но ние повредихме главния им кораб. В неговото влагалище те съхраняват буретата с избухливия пясък. Щом се навлажни, сатанинският прах не се възпламенява. Сега те са, кажи-речи, без оръжие. Провъртяхме отвор в корабната коруба. Трудно беше, счупихме не един свредел в твърдия кедър. Вадата нахлу, влагалището се наводни, корабът се килна. Видях го с очите си.

— Запушили са, изглежда, отвора, заклинили са го. Изгребали са водата и са поели на север. Ако се съюзят с Добротица, ще имаме неприятности.

— Карвунци са ти подвластни, господарю. Те познават предимствата да бъдат с царя на българите.

— Добротица хитрува. Докато аз преговарям с венецианците за морската търговия, той подпитва генуезците. Ако например Амадей му обещае част от крайбрежието, а? След савойските издевателства Анхиало, Несебър, Скафида, Созопол са доста немощни и несигурни, разколебани. Ако на Добротица се обещае такава плячка, той навярно ще се поблазни. А савойци и карвунци от север, византийци от юг, без да смятаме неотстъпния Мурат, с когото по необходимост любезнича, ние сме в клещи.

Между веждите на Батил се изписа дълбока бръчка, която издаваше разтревожеността му. Не по-зле от царя той осъзнаваше опасността.

— Доколкото го помня, царю, Иванко, синът на Добротица, ни е предан.

— Надявам се. Но дочувам, че Добротица се кани да омъжва дъщеря си за Михаил, сина на Йоан Палеолог. А това доста добре говори. Както и да е, ти трябва да намериш Иванко, да разбереш някак какво се гласи.

— Мисля, че ще мога. Учили сме се тук в Търнов-град и двамата.

— За щастие. Защото баща му можеше да го прати в Цариград при Ана Савойска. Нали тя ожени Добротица за дъщерята на великия византийски доместик Апокавк?

— С нас учеше и Божин. Но той се учи и при византийците, стана живописец и се зае да зографисва Несебърските черкви. Видях го там.

— Не мога да ти дам точни указания, момчето ми. Дали с Иванко н Божии, или без тях, но трябва да се добереш до истинските замисли на Добротица, за да мога да взема мерки.

— Ще се постарая, царю мой.

— Разчитам на твоята ловкост и досетливост, на бързия ти ум и на храбростта ти. Само че пази се, коварство ще те заобикаля. Животът ти ще бъде застрашаван. А не мога да ти осигуря охрана. Самата й поява би разкрила замислите ни.

— Предпочитам сам, господарю. Самецът буди по-малко подозрение. Мечовете привличат мечове. И друг път съм се осланял на тази истина.

— Добре, момчето ми. Иди при моя ковчежник и нека ти отброи перпери, колкото искаш. Добротица обича веселието, може би оттам иде и лакомията му, вечната му незадоволеност и жаждата му да мине за нещо повече, отколкото е сам.

— Господарю, имам, колкото ми е нужно. Пък и да се големея не ми е в нрава. Едва ли ще се изявя сред тамошния дворцов блясък. И струва ми се, това би ни навредило, защото не бива да се знае, че съм твой пратеник.

— Не бива. Веднага биха се наслоили объркващи обстоятелства.

— По-добре младежите да ме приемат такъв, какъвто са ме знаяли тук, в Търновград, докато сме учили заедно. И Иванко, и Божин са мои връстници и съученици.

— Дано не са забравили доброто, на което ги е учила нашата Търновска школа.

— Но, господарю, ще те попитам, Радуша може ли да тръгне с мене? С нея преодоляхме много изпитания. Тя е и смела, и съобразителна, и устойчива, и досетлива, дори повече от обигран мъж. Наричахме я Рад войвода.

— Не, момчето ми. Тъкмо защото е смела, съобразителна, устойчива и досетлива, Радуша ни е нужна сега да поеме работата на баща си в Несебър. С Рад войвода освободихте Несебър от савойците, сега Рад войвода трябва да е там да го управлява. Освен това в Калацерка ще се намерят и такива, които ще погледнат с подозрително око дъщерята на убития от савойците несебърски войвода.

— Разбира се, господарю мой. Твоята прозорливост е вярна.

Иван-Александър протегна ръка:

— Кога потегляш, момчето ми?

— Още утре, царю. Задачата е неотложна.

— Ще ти трябват три пълни дни до Калацерка.

— Моят Алчо ще се справи.

— Значи сам?

— Сам с моя къс меч от самоковска стомана и моя лък от лешниково дърво с тетива от усукани овчи черва.

Батил се изправи. Погледът му се плъзна през прозореца към сенчестите дворове на Трапезица, където се издигаха болярските домове. Там бяха настанени след бягството им от Несебър майка Кирица с нейните неотклонни страхове и Милуша, малката сестра на Радуша. Сега и Радуша е при тях. Най-после вечните лоши предчувствия на Кирица са се разсеяли…

„Трябва да побързам да се сбогувам с тях“ — си каза Батил, но някак без желание, поклони се на Иван-Александър и излезе.