Боян Болгар
Звездата на бан Батил (4)

4
ЗАЩО СТАНАХА НУЖНИ СВРЕДЕЛИ

Двете бурета с избухлив пясък — неоценимо бойно богатство!

— Сега ни трябват повечко бомбарди и от насилника дим няма да остане — ръкомахаше Инокентий.

— Може би и на саета е имало бомбарди, ама не сме знаели… Пък вече е по-трудно да се промъкнем в него, положително са взети строги мерки… Ще подирим друг изход — каза без съжаление Батил.

— А оловните мъниста? — рече Радуша.

— За тях хич и не мисля. Ще си ги излеем. Моите витошки рудари познават леярското изкуство.

— Да отворя ли другото буре? — попита Делян. — Да сравним, да изпробваме.

— Отвори го, Деляне! Имаме време. Дори ще се поупражняваме в стрелба. Кобурът с оловните топчета е прикрепен за седлото на Алчо, там виси и бомбардата. Дайте топчетата, засучете конопени влакна във фитил! Всеки от нас трябва да овладее тая майстория.

Делян изби чепа на второто буре. Изсипаха малко от черния пясък, натикаха го в цевта на бомбардата, натикаха в него две оловни мъниста. Навряха фитилче във възпламенителната дупчица. Прикрепиха върху глогов храст широко листо от подбел, преброиха петдесет крачки. Батил стъпи на петдесетата крачка, положи върху рамото си края на бомбардата, като я държеше с две ръце и беше насочил дулото и към подбеловото листо. Инокентий запали с главня стърчащия крайчец на фитила. Зачакаха.

Фитилът изгоря, гръм не се чу. Какво е това?

— Сигурно пламъчето не е стигнало до избухливия пясък — предположиха.

Ново фитилче, добре намушкано в дупчицата на цевта.

Монахът пак го подпали, Батил пак стисна цевта с две ръце, насочи я към подбеловото листо, разтвори крака, за да е стъпил здраво. И втория път фитилче-то изгоря напразно.

— Тоя пясък не е като другия.

— Не може да бъде. Да опитаме с другия!

Изпразниха цевта. Насипаха в нея пясък от първото буре. Обрядът се повтори.

— Хайде, отче Инокентий, давай огъня!

За трети път дебърчанинът запали фитилчето, вече с неверие. Почакаха миг-два напрегнато. Изведнъж — бау-у — гръм и трясък. Подбеловото листо, разпокъсано, се беше разхвърчало на разни страни.

Спогледаха се озадачени.

— Какво тук не е в ред?

Браздата между веждите на войводата се беше издълбала.

Я дайте пясък от двете бурета да го сравним!

Изсипаха в двете шепи на Батил по малко черен пясък от двете бурета.

— Тоя е по-лъскав и ронлив, а тоя някак матов и като че слепен.

— Два вида избухлив пясък — предположи монахът. — Сигурно за два вида бомбарди.

— Не сме видели досега никакъв друг вид бомбарди — възрази Радуша. — Ако ги имаше, все щяхме да ги видим, поне в Несебър, където савойците бързаха да покажат превъзходството си.

— Ама чакайте бе, чакайте! — досети се Батил. — Та ние извлякохме второто буре от дъното на морето, където то престоя цяло денонощие! Чисто и просто пясъкът е навлажнен!…

Батил хвърли в огнището шепа пясък от второто буре. Никакъв съсък, никакво избухване.

— Ами да… Как не се досетихме? …

Наведе се, дигна стомната, сипа малко вода в другата си шепа, в която държеше сухия черен пясък, навлажни го, хвърли и него в огнището. Не лумна жълт пламък, не се чу свистене.

— Видяхте ли? Никакви два вида избухлив пясък!

— Значи поръси с божа водица, па може и да не е светена, делото на сатаната, и то не ще върши вече пъклената си работа — каза Инокентий.

— Бате Батиле, ами че това откритие може да оправи сметките ни със савойците! — извика Радуша.

— Знам какво мислиш, Рад войводо, и аз мисля същото. Техният сает, стъпил върху вода, е самата зла участ за тях самите, ако складът с буретата се наводни…

Мисълта на Батил работеше.

— Как да наводним склада в саета, без вардияните му да се усетят? Ако постигнем това, постигнали сме всичко. Савойците ще се махнат, защото са шепа хора и само оръжието им ни превъзхожда.

— Бате Батиле — рече по едно време Йово, — всяка рибарска лодка има на дъното си дупка, затъкната с чеп. И моята лодка също. Като я изкарам на брега след риболов, отпушвам я и ми е лесно да я умия от пясък, водорасли, от рибни люспи. После пак набивам чепа.

— Искаш да кажеш, Йово, че може би и саетът има чеп някъде на дъното и ако го открием?…

— Не знам дали големите кораби имат чепове, ама искам да кажа, че и те са от дърво и както съм превъртял дупка в своята лодка, така може да се провърти дупка и в саета…

— Брей Йово, златно момче си ти! Я скоро виж дали със сечивата, които пренесохме от твоята къщурка, си взел и свредела?

— Взех го, разбира се, бате Батиле, пък и да не е тук, всеки бъчвар може да ни заеме своя…

Йово се порови, намери свредела, Батил го взе, завъртя го между пръстите си.

— Ще издържи ли?

— Два пъти калено желязо е. Желязото надвива дървото, дървото не надвива желязото.

— Така е — рече войводата, позамълча и добави: — За да бъдем съвсем сигурни, ще си набавим още няколко свредела и чак тогава ще загризем корубата на саета. Отче Инокентий, Деляне, качете се на конете, обиколете някои лозарски села, спазарете се с лозарите да ви дадат свредели, без да им разказвате целта си, разбира се! Ето ви и пари!

Извади кесия, подаде я на монаха.

Дебърчанинът не се подвоуми. Има ли лозарско село без вино? Представи си черпнята тук и там, преглътна слюнката си.

— Редно беше да се понакваси зажаднялата ми грешна утроба… Милост божия е твоята заръка, побратиме…

— Ама до свечеряване да сте се върнали, че намисленото трябва да бъде изпълнено още тази нощ! Чу ли, побратиме?

— Чух, чух — каза Инокентий, но някак не съсредоточено. Той предвкусваше насладите от обиколката. — Хайде, Деляне!