Боян Болгар
Звездата на бан Батил (23)

23
ДАЛИ ЗОГРАФ БОЖИН НЕ СЕ Е ПОГЪРЧИЛ

Фотий не се учуди, че гостът се излежава.

— Редно е, твоя светлост, моето вино дава сладък сън.

Учуди се, като го видя бос из тържището. Не че няма босяци из Калацерка, но един такъв знатен мъж, който не пита колко струва половница червено?

— Ще си купувам опинци, Фотие. Моите се бяха спекли, убиваха ме.

— Къде са, твоя светлост? При мен дохождат всякакви хорица. Случва се да им продам стари опинци. Понакисна ги в каче с вода, където съм натрошил дъбова кора, поопъна ги иа калъп, имам си добър калъп, и току-виж, оправили се.

— Жалко, хвърлих своите в морето.

Фотий цъкна зарад загубата, позаклати се, после се засмя.

— Знаеш ли оная приказка за босягата, дето сънувал, че бил стъпил на трън и здравата се набол? А, твоя светлост?

Приказката беше от шопския край и Батил добре я знаеше, но му се искаше да не се издаде откъде е.

— Кажи я, кажи я, Фотие!

Кръчмарят пак се позасмя добродушно и самодоволно.

— Събудил се босягата, ама като тръгнал да върви, понакуцва. „Защо куцаш бе, дрипльо“ — попитал го побратимът му. „Сънувах, че стъпвам на трън“ — изкривил уста босягата. „Па спи с опинци тогава!“ — подметнал побратимът. „Добре, ама като си нямам опинци? — попремрежил поглед босягата. — Ще ми заемеш ли твоите?“ И побратимът бил бос. „Ама аз не си губя съня да се лутам из тръни. Сънувам си трапези.“

Фотий се затресе от смях.

— И такива хорица, твоя светлост, ме спохождат. Снабдявам ги със стари опинци. Моята странноприемница е като сиропиталище.

Каква беше изненадата на Батил, когато, едва излязъл из дюкянчето на опинчаря, пред него се изправи цял-целеничък Божин.

— Божине!

— Батиле!

— Мислех, че си в Несебър.

— Аз пък знаех, че си в Търновград.

— Знаеше?

— Допусках… след небивалото ни свиждане в несебърската черква.

— Бях във Ведреник… Оттам дотук, ден път, нищо е, рекох да се повидя с Иванко.

— Видяхте ли се?

— Не. Снощи дойдох.

— Аз съм често с него. Ще се съберем, може и още днес. Да си поприпомним младините.

— Чудесно! Как така си тук?

— Просто и нечакано. В Несебър граф Амадей посети главната черква, хареса моите зографии, пожела да го нарисувам с маслени бои. Почнах, добре вървеше. В едро — графът, прав, тържествен, опрян на своята рапира. В по-дребно отзад — графския кораб, саета. Но случи се провал в саета, не знам дали знаеш. Злосторници…

Батил хвърли бърз поглед на Божин, между веждите му се вряза дълбоката бръчка, тревожният знак.

— Злосторници? — каза сдържано.

— Злосторници. Пробили корубата на саета, наводнили го. Цялата флота се дигна предивременно, прехвърли се тук.

— Защо мислиш предивременно?

— Ами… сигурно графът е имал намерение да отседне в Калацерка, но може би по-късно… И в деспотството са се готвили да го приемат.

— Навярно… Щом като е поел към Калацерка, а не към Константинопол… И ти значи…

— Аз значи дойдох да дорисувам графа. Негово сиятелство ме взе със себе си.

„Негово сиятелство го взел със себе си?“ Нещо в Батил дрънна неприятно, както дрънва хлопатар, поставен на пътната врата, когато я отваря нежелан посетител.

— Чудесно пътуване! — додаде Божин.

— Допускам — отвърна сухо Батил.

— Много са изтънчени тия савойци. Едни коприни, едни ухания, едни вежливости, едни реверанси!…

— Едни какво?

Витошанецът чуваше за първи път тая дума.

— Реверанси, поклони, ама какви!

Батил се поспря, обърна се към Божин, погледна го.

— Ти, добре, дошъл си да дорисуваш графа. Но той защо е дошъл?

— Сделки навярно. Търговия. Карвунците имат флота, тя трябва да върши работа.

— Допустимо. Отде знаеш?

— Говори се.

Божин каза това небрежно. То, изглежда, не го засягаше. Или поне той не оценяваше като тревожно обстоятелството, че един подвластен владетел води преговори с чуждоземен граф без знанието на своя цар.

— Ела — художникът дръпна Батил — да ти покажа зографията, която правя тук в голямата градска черква. Когато не работя върху портрета на графа, рисувам починалия преди няколко години солунски митрополит Григорий Палама. Константинополската патриаршия току-що го е канонизирала за светец. Деспот Добротица държи да направи удоволствие па византийските си приятели.

— Естествено — каза Батил неохотно. — Щом като отдели черковните дела от търновградската патриаршия и ги присъедини към константинополската.

— С основание — отбеляза Божин. — Византийците са по-напреднали. Можем да се поучим.

— Ти постоя там доста време, погърчил си се май.

Батил го изгледа укорно.

Художникът се усмихна. Влязоха в черквата, тачи, която се издигаше срещу странноприемницата.