Боян Болгар
Звездата на бан Батил (3)

3
ПОХОД КЪМ МОРСКОТО ДЪНО

Сутринта изгря слънчева и пълна с въодушевление. Заниманието на всеки беше, разбира се, бурето с избухливия пясък. Отпушиха тапата му, изсипаха малко от лъскавия възчерен зърнест прах.

— Същият е — възкликнаха едновременно Радуша, Инокентий и Батил.

Както там в планината, девойката хвърли щипка пясък в огъня — тоя път нарочно. Мигом съсък и висок, зъл, жълтеникав пламък, който слиса Делян и Йово.

— Да, да, няма никакво съмнение!

— Голям удар за противника! — усмихна се Батил. — Сега вече той знае, че неговото владичество е разклатено, щом като магьосническото му оръжие не е само негово.

— Да имахме повече бомбарди, да видиш тогава как бичът господен плющи по гърбовете на злодеите — изгромоли Инокентий.

— Ще имаме, все някак ще имаме… Постигнахме най-трудното — Батил потупа бурето, — другото е по-лесно… Пък може и сами да си излеем медни цеви, имаме една за първообраз… На нас това оръжие ни трябва не само срещу савойците. Мурад заграби Боруй и Пловдив, не му е там мястото…

— Бате Батиле, ще изоставим ли потъналото буре? Би било жалко…

— Това мисля и аз, Рад войводо. Че изпуснахме драгоценното буре, изпуснахме го, подгонени бяхме. Но какво ни пречи да се опитаме да го извлечем от дъното, когато имаме опорни точки? Какво ще кажеш, Йово?

— Още там казах, бате Батиле. Дъното откъм тая страна на залива е чисто и плитко. Гмуркал съм се с тризъб за калкани.

— Ще можем ли нощем да налучкаме мястото?

— При по-ясна нощ, когато се виждат южната кула на Несебър и зад нея камбанарията, както и Скалистият нос оттатък.

— Лошото е, че както ние ще видим опорните точки, така савойците нас ще видят. Никаква лодка не се мярка из залива. Очевидно е, проклетниците са се разпоредили, и то доста злобно. Ако нашата лодка се мерне, ще им стане ясно, че ние сме извършили покушението. С лодката можем да направим издирване, но само в тъмна нощ, а тогава пък опорните точки са незрими.

— Бате Батиле, дишалките! — извика Радуша. — С тях двама-трима плувци стават невидими и посред бял ден. Могат да стигнат дотам, където потъна бурето, да го открият, да се върнат…

— Хубаво, Рад войводо, ама морето не държи белези…

— Държи, държи, бате Батиле! — каза Йово. — Колко пъти съм бележил находище на паури! Камък, въже и плавник от дъбова кора. Камъкът пада на дъното, дъбовата кора стои на повърхността, въжето, вързано за камъка, я задържа.

— Ей, чудесно бе! — възкликна Батил. — Виждате ли? На всичко се намира колаят, стига човек да иска. Незабавно издирване! Ставайте вие, плувците, Радуша, Ново! Тръгваме! Отец Инокентий и Делян ще се погрижат за обеда.

— Сух хлебец, сиренце и чубрица — измърмори примирено монахът.

— Из тия шубраки шета фазан — каза Радуша. — Идвали сме на лов с татко. Прехвърчат и гривеци. Все ще ви се удаде да улучите нещо пернато.

Намериха ръбат камък, вързаха го с въже. Дъбова кора нямаха, но отсякоха част от паднал сух дънер.

— Аз ще нося камъка, свикнал съм, връзвам го за кръста си — рече Йово.

— Аз — плавника — разхлаби Батил поясока си и пъхна пънчето.

След малко, събули опинците, останали по кошуля и ногавици, вързали на глава забрадки и дишалка, Батил, Радуша и Йово се впуснаха в подводно плаване.

Плуваха доста дълго. Най-сетне стигнаха приблизително до търсеното място. Подадоха глави изпод водата.

— Не, не е тук. Трябва точно да се пресичат двете прави черти камбанария-кула и скала-дърво.

Пак подводно плаване, пак оглеждане. Така пет пъти. На петото място се гмурнаха. Наистина дъното не беше дълбоко, златист пясък го застилаше. Из него се ровеха раци, писии. Всичко беше прозирно, изпълнено със зеленикава светлина.

Взели си добре въздух, Йово, Батил и Радуша се впуснаха в три посоки. Едно гмуркане, второ гмуркаме… На третото Радуша откри бурето. Беше полегнало върху пясък, наоколо му шареха малки ята от илария и цаца. Каква радост за девойката, която виждаше в себе си вина за несполуката!

Изскочи на повърхността и когато се появи Батил:

— Намерих го — святкаха очите й.

Спуснаха камъка, дори го набутаха под бурето. Вързаха сухото пънче за горния край на въжето. Беше достатъчно обемно да издържи тежестта на въжето.

— Свършено! Хайде обратно!

Заплуваха под водата към брега.

От саета бяха забелязали трите точки край залива, които ту се появяваха, ту изчезваха. След небивалата кражба савойците бяха крайно бдителни. Награчиха се на палубата.

— Човешки глави ли са?

— Може да са чайки, ако са кацнали да ловят риба, а може да са делфини. И делфините обичат да си подават муцуната над водата.

— А ако са все пак глави на човеци? … Тия българи са същински дяволи…

Докато савойците се питаха, Радуша, Батил и Йово, шмугнали се под повърхността, плуваха към лагуната. Само три тръстикови цеви се подаваха над морето. От разстоянието, на което се намираха корабите, те не можеха да се съзрат.

Инокентий и Делян бяха ударили фазан преди малко. Монахът го беше оскубал и го пърлеше на огнището.

— Угощението довечера. Засега попарка с корички, лучец и сиренце — извърна той глава, навил ръкавите на расото, едновременно зарадван, че бурето е открито, и недоволен, че тримата са се върнали толкова рано и му пречат на готварските замисли.

Обядваха сладко-сладко. След добре свършената работа охотата е голяма. Имаше доста време до вечерта, на Йово му се искаше да направи обход по сушата и да поогледа къщичката си. Боеше се, че савойците ще са я поразили. Войводата не го остави:

— Ще поизчакаме, Йово. Сега си под подозрение повече от всеки друг, защото имаш своя лодка. Мернеш ли се, ще попаднеш в клопка… Ами я да поправим колибата, която Делян издигна набързо, не се знае колко време ще престоим тук.

Делян, Батил и Йово се заеха с колибата, а Радуша помагаше на дебърчанина да приготви вечерята.

Вечеряха по залез. Оглозгаха кокалите, облизаха си пръстите. Настъпи вечерта, дойде часът за новия поход в залива.

— Йово, Деляне, Радуша, хайде в лодката! Ти, побратиме, ако искаш, остани. Не ще е нужно, вярвам, бързо гребане. Далеч сме от корабите и крепостта. Едва ли ще бъдем забелязани.

— Ти, побратиме, взе много да ме жалиш. Ще ти кажа, че след снощното морско кръщение нищо не ме плаши. Направихте ме морски вълк, ей! Вече трябва да се моля на твоя свети Никола, Йово, не на моя свети Кукузел…

И се разтърси от смях. Присмиваше се на своето вчерашно малодушие, а навярно и успехът на вечерята спомагаше за доброто му настроение.

Посипаха с пепел тлеещите въглени и скочиха в лодката.

Когато излязоха из водния ръкав, беше вече почти тъмно. Огледаха залива. Никаква лодка не се мяркаше. Само далече блещукаха фенерите, прикрепени за мачтите на савойските кораби.

Скоро очертанията на корабите се стопиха в нощта и само дрезгавите светлинни на фенерите сочеха местонахождението им.

Прикритата между тръстиките лодка се впусна в залива. Четирите чифта весла загребаха. Радуша държеше посоката с кърмилната лопата.

Стигнаха до плавника. Вълните го поклащаха, но пънчето си стоеше послушно вързано. Към дъното се хвърлиха Йово и Батил. И след малко, привързано с въжето на плавника, бурето беше изтеглено и си легна кротко па дъното на лодката.

— Ей, чиста работа!

На гребците им идеше да запеят. Да запеят с равномерния плисък на веслата, които замахваха като четворни крила на птица, каквато няма в света.