Боян Болгар
Звездата на бан Батил (11)

11
КЪСИЯТ МЕЧ НА ВОЙВОДАТА СРЕЩУ РАПИРАТА НА МАРКИЗА

Батил и Лолита пристигнаха в Кривата странноприемница само няколко минути след Риналдо. Маркизът, изгубил самообладание, с мисъл, скована от страх за спътницата си, тичаше с Марко към обора и му обясняваше с ръкомахания, че двамата незабавно трябва да яхнат коне и да търсят дамата, която е в смъртна опасност… И дано я намерят неразкъсана от глиганите…

Докато Марко бързаше да оседлае два коня, Ба-тиловият Алчо влезе в двора, следван от коня на Лолита. Войводата стъпи предпазливо на земята, като придружаваше младата жена, взе я в ръцете си, за да я понесе към схлупената врата на странноприемницата.

— Алчо, почакай ме! — отри рамо в шията на коня, а умното животно раздруса глава, изпръхтя.

На вратата вече се бяха появили Деспина и трите момиченца с опулени, зарадвани очи. Момиченцата се разскачаха, развикаха, майката се затече към обора да предупреди Марко и знатния гост. Но и те бяха изскочили, стреснати от детските възклицания.

Батил пристъпваше бавно и едва беше направил пет крачки, Риналдо се спусна да поеме Лолита. Обвила ръце около врата на своя спасител, тя не ги отпусна.

Маркизът я потегли настойчиво, почти грубо. Навярно му се виждаше недопустимо тя да бъде в прегръдките на някакъв местен крепостник.

Батил просто го отстрани с крак: то беше като ритник. После влезе в странноприемницата, отнесе Лолита до собата, положи я върху одъра. Тя му отправи поглед, който не можеше да се опише, защото съдържаше и благодарност, и възхита, а може би бързо разразила се привързаност, каза му няколко думи, от които той различи „мерси“, която чуваше повторно.

Ала всички бяха видели протегнатия крак, който блъсна маркиза; видя го и хубавата Лолита. А пред Лолита Риналдо не можеше да бъде подритван. Такова нещо не биваше да отмине мълком. Един Конеляно?… Една дама, била тя цирково момиче, която утре ще разкаже на всички благородници там, в Калацерка, цялата нескопосана глиганска история, завършила с ритник? Не, това е недопустимо!

Маркизът изчака Батил да излезе от собата и му заяви високо, заповеднически, че ще се бият. Трябвало да бъде очистена честта. Изискването беше изречено на непознат за витошанеца език. Но между мъже такива предизвикателства се разбират и без думи. Достатъчно беше, че Риналдо стисна ръчката на рапирата.

Батил направи крачка и се спря да пообмисли. Уморен е. Навярно и противникът е уморен. Но има ли право да приеме двубой, когато е натоварен с такава отговорна задача? Ако го сполети несполука, ако бъде ранен, кой ли тук ще го лекува, кога ли ще може да възседне отново Алчо и да тръгне към Калацерка?

Погледна събралите се там в дъното на кръчмата стопанин, стопанка и три момиченца с уплашени лица, помълча и направи знак на Риналдо, че не приема двубоя.

Маркизът изтегли рапирата си и му препречи пътя: не приемаше отказ. Откъм собата Лолита изписка.

Тя молеше Риналдо да не извършва такова изстъпление. Молбите й постигнаха обратното: сториха се плесница за Риналдо, раздразниха го още повече. Насочи рапирата към Батил и прие нападателна стойка.

Тогава витошанецът изтегли самоковския си меч: по-къс е от рапирата, но сигурно е по-здрав.

И начена двубой на чест за единия, на правда за другия. Неравен двубой, не само защото оръжието беше нееднакво, а защото единият се биеше заради предстоящата мълва, другият — заради предстоящия дълг.

Но тъкмо защото на Батил му предстоеше да изпълни висок дълг, неотменимо държавно поръчение, той се биеше предпазливо. Стараеше се не да докосне противника, а да отбегне нападите му.

Риналдо беше отличен фехтовач, изучавал е това майсторство най-усърдно. На един маркиз по потекло не му трябваше да владее някакъв занаят, нито пък наука, за да припечели хляба си. Господаруваше над стотици крепостници, те му осигуряваха охолството. Той трябваше да познава само изискванията на своите равни — маниери, танци, вежливости — и да притежава превъзходството на рапирата, която простият народ нямаше право да носи.

Целта на Батил беше да изтощава яростния нападател. Отскачаше, прикриваше се зад някой стол, зад грубата дълга дъбова маса, прехвърляше се през нея към зиданото огнище. И пак отново зад някой стол, зад масата.

Още в първия миг на двубоя Деспина грабна децата, изведе ги вън, вкара ги в обора при конете, залости портата. Марко остана в кръчмата от страх биещите се да не изпочупят глинените паници, натрупани по полиците. Разбира се, той не можеше да спре двубоя и само се потеше, сврян в един ъгъл. Но от соба-та излезе залитаща Лолита, опря се на стената и вече не пищеше и не молеше, а запя.

За кого пееше в тоя двубой, който можеше да завърши със смърт? За победителя?

Риналдо съзираше превъзходството си. Дебнеше мига, когато ще се намери достатъчно близо до противника, за да се стрелне, да го прободе. Песента на Лолита не го ли зовеше? Единствен той долавяше нейните думи. Към кого другиго можеха да бъдат отправени те? Към тоя страхливец, никаквец, който само отбягва ударите му?

Но тъкмо тази песен, в която Риналдо от миг на миг неволно се вслушваше, го срази. Той подценяваше своя противник. Батиловите отскоци и шмугвания не бяха проява на страх. Ни най-малко. Витошанецът също дебнеше противника, обаче целеше не да го прободе, а да му отнеме оръжието.

И мигът настъпи. Ръката на Риналдо, предълго стискаща рапирата, се умори, жилите, преопънати, се отпуснаха. Силен замах със самоковския меч и рапирата изхвърча из десницата на маркиза, отърколи се при огнището. Батил скочи, грабна я, счупи я надве, захвърли острието в огнището.

Риналдо стоеше вцепенен. Сега вече този крепостник може да направи с него, каквото си иска. Обърна безнадеждни очи към гостилничаря. И той не помръдваше, втрещен чакаше страшната развръзка. Долита беше престанала да пее. Лицето й доби някаква неизразима чистота. Тя сякаш беше доволна: като че си е отмъстила на всички тия благородници от кохортата на Амадей, които все са я смятали за предмет на забава.

Батил я погледна, леко й се поклони. Поклони му се и тя. С меча си в ръка той премина бавно през кръчмата, направи знак на Марко да го последва и излезе.

А Риналдо стоеше все така неподвижен, изпълнен със срама си, който днес му се струпа на три пъти, а може би и радостен, че този див българин, който скачаше като рис, пощади живота му.

Като се намери в двора, Батил отиде при Алчо, който все така стоеше и чакаше господаря си до коня на Лолита, привързан за Алчовото седло.

— Алчо, братко, няма да можем да си починем тук.

Потупа коня по шията, обърна се към гостилничаря:

— Мислех да нощувам при тебе. Сега ще е достатъчно да получа къшей хляб за мене и торба зоб за коня.

— Да, твоя светлост!

Марко се затече към обора за зоб, а оттам излязоха Деспина и трите момиченца, едва преодолели уплахата си.

— Имам сухо сирене и погача. Искаш ли, твоя светлост? — притече се жената.

— Да, добре — кимна Батил, отвърза поводите на другия кон, погали Алчо: — Все пак ще си похапнем и после ще видим.