Боян Болгар
Звездата на бан Батил (20)

20
СЪЛЗИТЕ ГОВОРЯТ ПОВЕЧЕ ОТ ДУМИТЕ

Когато Батил си тръгваше, Параскева не можа да се сдържи, сълзи навлажниха големите й кестеняви очи и тихо се зарониха. Тя не смееше да ги изтрие с ръкав, оставяше ги да капят по сивата власеница. Как е посмяла да се покаже плачлива пред майка Теодосия? Стоеше на една крачка зад игуменката и не помръдваше, макар да усещаше, че цяла трепере.

Какво изпитваше неукрепналата девойка? Сама не знаеше. Нещо в нея се късаше, сякаш тя повторно се делеше от Иванко и от света.

И майка Теодосия беше развълнувана. Но тя отдавна познаваше живота и неговите превратности. Пъхнала ръце в широките ръкави на расото, стоеше изправена и някак гневна към света, в който Батил отиваше.

Пообърна се, съзря объркаността на Параскева и произнесе бавно:

— Послушнице Параскево, ти имаш дарбата да се привързваш. Но тя пи поразява като острия нож, ако не сме го хванали откъм дръжката.

И добави, докато пред манастирската порта Батил гласеше такъмите си върху седлото на Алчо — лъка, колчана със стрелите, торбата със сухо сирене, пастърма и хляб, която Теодосия и Параскева му приготвиха за из път:

— Момиче, отдай привързаността си на светата Дева, ако искаш мир да се всели в тебе и очите ти да не бъдат вечно мокри.

Батил се метна на Алчо, който вече чакаше тоя миг и тъпчеше земята.

— Сбогом, майко Теодосийо, сбогом, послушнице Параскево! Няма да забравя добрините ви. И моят верен Алчо няма да ги забрави.

Батил потупа коня по шията, животното вирна глава, изпръхтя.

— Докато бродим Алчо и аз по пътищата, ще знаем, че тук, под Бялата чука, има грижовни ръце, топли очи и верни сърца.

Сълзите на Параскева пак потекоха. Може би и Теодосия щеше да се насълзи, но тя само още повече се изпъна под черната роба.

— Сбогом! — Батил потупа Алчо: — Хайде, братко!

Конят изтрополи и стремително тръгна по наклона, а ездачът придръпна юздите, за да се обърне.

Откъм манастирската порта игуменката правеше голям кръстен знак и мълвеше:

— Бог да те пази, сине!

А послушницата неудържимо плачеше.

Нито Теодосия, нито Параскева му дадоха заръка било за Иванко, било за друго, но той знаеше добре, че мислите им препускат към Калацерка много по-бързо от Алчо и че както двете жени са раздвоени, така навярно е раздвоен и Иванко. „Сълзите говорят повече от думите.“