Боян Болгар
Звездата на бан Батил (16)

16
КАКВО ВИДЯ ПОСЛУШНИЦА ПАРАСКЕВА ОТ МАНАСТИРСКИЯ ПРОЗОРЕЦ

Послушница Параскева завършваше плетивото си: елек от тънко предена черна вълна. Предназначаваше го за майка Теодосия, игуменката. Щеше да й го поднесе смирено в деня на света Параскева, чието име младата послушница избра за своя нов живот. Внушаваше си да следва примера на светицата; не в смъртта, то се знае — похвална смърт не е чест жребий, — но поне в смирението.

Добрите помисли не й забраняваха, докато плете, да седи до прозореца на своята килия, малък като самата килия, все пак достатъчен да се вижда надалеч пътят, който в едната си посока стига до метоха, в другата отвежда към Карвуна, Чиракман, Калацерка, градове, където кипи богат живот.

Младата послушница можеше да си мечтае за този живот, защо не? Той вече не е неин, няма и да бъде неин. Та кога ли е бил неин? Момиче, родено от бедни крепостници, няма право да се равни дори в белите си нощни видения с благородник от потекло. Най-неприсъщо е, ако този благородник е синът на деспота и трябва да бъде венчан за византийска княгиня.

Минало беше пладне, калугерките бяха обядвали в трапезарията, бяха целунали ръка на майка Теодосия и можеха да се отдадат на уединение в килиите ги, както беше прието да се казва.

Идеше часът за общата молитва и песнопение. Клепалото щеше да се чуе по залез слънце.

Но какво е това? Там, където манастирският път се съединява с другия, мирянския, се вижда кон, но кон без ездач и нещо се влачи подир коня… Света Параскево! Какво ли нещастие се е случило?

Въпреки че не беше разрешено да се безпокои игуменката в часа на уединението — майка Теодосия обичаше да си поспива следобед, — послушница Параскева се затича към покоите й. Спря се задъхано пред вратата, почука.

Теодосия плискаше лицето си с вода от менчето, да се поосвежи след съня.

— Какво има? — викна строго, докато се бършеше.

— Майко игуменко — подаде се боязливо Параскева, — страхувам се… нещо лошо… Там на пътя кон влачи човек…

— Една бъдеща божа прислужница не бива да гледа към пътя дори през прозореца — каза преднамерено игуменката.

Но добави:

— Да видим двете.

Бързо се озоваха в килията на Параскева — оттам най-добре се виждаше пътят.

Наистина кои влачи човек. Двете жени се спогледаха.

— Какво да правим?

— Мисля, ако човекът е жив, да го приемем. В манастира мъже не са желани, но страдащите са често изпитания, с които бог проверява сърцето ни. Тичай, впрегни коня в моята двуколка, ще отидем там двете.

Параскева дигна полата на сивата власеница (не черна, защото послушницата не беше още обречена) и се затече надолу по дъбовите стълби към двора. Как чевръсто тичаше! Колко пъти й се е тичало, скачало, танцувало, но власеницата я е покривала, сковавала!

Бързо в обора да изведе коня, да го впрегне в двуколката, преди да е зачукало клепалото и да са наизлезли любопитните монахини, които сигурно ще се втурнат вкупом по пътя! Това добро дело трябва да си е нейно!

Игуменката сама отвори тежката дъбова врата, обкована с желязна броня, двете жени се качиха на капрата, майка Теодосия хвана поводите на коня, двуколката затрополи надолу.

Батил ги видя, че идат. Въздишка се изтръгна от гърдите му. Тътренето беше продължило толкова, че слънцето мина от едната половина на кръгозора в другата. Витошанецът вече се питаше дали не му е съдено да нощува на пътя и да се разправя посред нощ с чакали.

— Спри, Алчо! Край на твоите и моите мъки. Спри, братко!

Конят спря. След малко спря и двуколката.

— Божи човече, какво те е сполетяло?

Теодосия и Параскева гледаха недоумяващи този мъж, на когото и ногавици, и долактенка, и елек, и кошуля бяха раздрани.

— Ще ви разкажа, сестро, но по-напред ми помогнете да стъпя на крака.

Игуменката и послушницата слязоха от капрата и с мъка вдигнаха Батил, който се хвана за врата на младата и така успя някак да се задържи прав и да се намести върху таргата на двуколката.