Боян Болгар
Звездата на бан Батил (27)

27
БЯГАЙ, СПАСИТЕЛЮ МОЙ

Един граф Амадей Савойски, родственик на императори и крале, можеше да вземе със себе си при поход една Лолита Морено, дъщеря на циркови глумци, но не можеше да я заведе на вечеря у един владетел.

А вечерите у деспот Добротица бяха обилни и траеха до зори. Това идеше от старите кумански обичаи за гостоприемство, пък и да не беше наследие, приемите трябваше да покажат богатство, самоувереност, владичество. Варени миди и моруни, печени фазани и овни, гъби в саламура, червено и бяло вино, по-пресен и по-втасал кумис се поднасяха непрестанно.

Друг път Лолита е тропала с крак, хвърляла е възглавници, късала е скъпи одежди. Тя обичаше да се изтъква, такава беше нейната циркова кръв, жадна за зрелищност. Сега прие кротко отсъствието на своя граф. Не се разкрещя: „Вещ ли съм аз?“

А и Амадей я остави с ласкави думи:

— Мила, ще се позабавляваш малко без мене. Извикай, ако желаеш, свирачи. Попей, потанцувай! Имаш такъв хубав дар!

Лолита кимаше небрежно, заета със себе си пред огледалото.

— Но преди това поогледай ме! Дали всичко по мене е на място?

Графът се появи, облечен в зелено копринено кадифе, с полупелерина, обръбена с бяла дантела, високи, добре прилепнали бели копринени чорапи и зелени обувки с висок ток и сребърна тока. За големите приеми си беше избрал зеленият цвят на надеждата, не го сменяше и в обществото на знатните често го наричаха „конте верде“, зеления граф.

— Чудесен си — каза Лолита с присмех в гласа, — като че си излязъл от картината на Маестро Божин. Върви! Колкото за мене, ще съумея да прекарам времето си.

Беше наумила нещо зрелищно. Изчака нетърпеливо нощта да се спусне. Безвездна нощ, толкова по-добре! Обиколи ходниците на двореца. Безмълвие. Прислугата спеше. Само двамата сменни стражи при дворцовия вход бодърствуваха. Но те не я занимаваха. Тя нямаше работа откъм южната страна на двореца, граничещата с улицата, а откъм северната, висящата над пропастта.

Знаеше, че от корабите бяха пренесени и складирани в двореца въжета, харпуни, весла, бомбарди, за да бъдат по-добре охранявани. Къде е складът? Боса, за да е безшумна, с маслениче в ръка обходи изби, тавани. Блъскаше нозете си в едно, в друго. Може би ги беше разранила. Не обръщаше внимание на себе си.

Най-сетне намери, каквото търсеше: навито въже и харпун — една от тия куки, прикрепени за дълъг прът, които се употребяваха при морска битка, когато трябва да издърпаш приближилия се вражески кораб, да се метнеш на палубата му и да начене ръкопашен бой.

„Хайде, остава най-важното!“

Помъкна тежкия навой въже и дългия харпун нагоре към отходните места, които бяха над затворническата клетка малко встрани от желязната решетка (едва ли поради внимание към затворения, просто поради това, че така е налагал строежът).

„И тук никой — за щастие!“

С оная страст, която я обземаше, когато предстоеше цирково представление — забравената сякаш артистична страст, — Лолита надяна през глава и през ръка навоя въже, бавно изтегли вън от прозореца дългия харпун, закачи куката му за перваза, хвана се с ръце и крака за висящия прът и се заспуска.

Не погледна към бездната, не помисли за нея. Мисълта й отиваше към нейния спасител, синеокия горски смелчага. Освен това тя беше цирково дете, дъщеря на акробат.

Лакът надолу, втори, трети, четвърти… Ето я желязната решетка откъм лявата й страна. Хвана се за нея: с лявата ръка, сетне с дясната, премести единия крак, после другия.

Решетката се поотвори, две здрави ръце прихванаха Лолита. Сега тя вече можеше да си вземе въздух: едно дихание — дълго, дълбоко, като след изпитание — и младата жена се усети подета така, както нейният спасител я свали примряла от коня си там пред Кривата странноприемница.

Безмълвна прегръдка! Има прегръдки, от които блика радост и надежда, има други, които изразяват скръб, трети скриват уплаха, четвърти са белег на смирение или на почит, или само на вежливост. Каква беше тази?

Спасената спасява спасителя си. Спасителят съзира тази чудна проява на взаимност — прегръдката му е изблик на признателност.

А прегръдката на спасената, станала спасителка? Тази прегръдка съдържаше нещо, което не може да се опише. Не е отплата, не. Отплата е твърде малко казано. Не се ли явяват такива преломи в живота, когато изведнъж се докосваме до желания избор, но е твърде късно да го направим?

В скалната хралупа тъмнината беше още по-гъста. Батил не можеше да види просълзените очи на Лолита. Но съзнаваше, че тя му отвръща със същото, което той направи за нея там, всред разярените глигани.

— Мерси!

Каза й същата дума, която тя му каза пред Кривата странноприемница.

— Бягай, спасителю мой!

Лолита шепнеше и сваляше от рамото си навоя корабно въже.

— Бягай! Ето въжето!

Батил не разбираше думите й, но знаеше точно какво трябва да направи. Привърза края на въжето за решетката. Навоят се спусна надолу и се размота.

— Бягай! Искам да покажа на ония графове и маркизи коя е Лолита Морено.

Всъщност не това целеше някогашното цирково момиче в дъното на сърцето си.

— Искам да им покажа, че знам какво е човещина, ако те не знаят.

Младата жена говореше с тържествуваща и болезнена възбуда, а Батил, наведен над бездната, се опитваше да си даде сметка докъде стига въжето. Нищо не съзираше. Въжето беше видимо няколко лакти, после мракът поглъщаше всичко, чуваше се само грохотът на морето, което се блъскаше о скалите.

Войводата провери още веднъж здравината на възела, след това поривисто прегърна Лолита, притисна я до гърдите си.

— Сбогом! Не вярвам да се видим отново, но ще нося винаги в себе си едно голямо благодаря.

Лолита вече не се сдържаше. Скимтеше като коте пред затворена врата.

— Сбогом! — промълви още веднъж витошанецът и се заспуска.

Хванала се за решетката, жената го гледаше, докато очертанието му се загуби, а може би някоя издатина на скалата го затулваше.