Боян Болгар
Звездата на бан Батил (15)

15
ВЕРНИЯТ АЛЧО СПАСЯВА ГОСПОДАРЯ СИ

Алчо постоя доста време в гората. И друг път е чакал господаря си на затулени места. Има твари, предани на човека — кучета, коне, соколи, — които усвояват нрава на своя стопанин и знаят какво иска от тях. Дори преди да ги е насочил, вършат това, което той очаква.

От време на време конят навеждаше глава, хрупаше трева, тя му се нравеше: горската трева е по-крехка, по-малко жилава от полската. Навехнатият крак почти не го болеше, не му тежеше ездачът, а и не му се налагаха напрегнати движения, тревата изобилствуваше наоколо.

Обаче господарят не идваше. Конят вече надигаше глава, остреше уши, оглеждаше се, слухтеше. Тишина. Само прелитането и чуруликането на птичките из дърветата смущаваше горския покой.

Слънцето се вдигна доста високо. Жребецът ставаше неспокоен. Ровеше с копито, пръхтеше. Изцвили. Веднъж, дваж. Вирна глава, ослуша се. Не се чу подсвирване. Онова сладко подсвирване, с което се споразумяваха кон и господар.

Повя ветрец. Поразлюля листата на дърветата. Алчо дигна глава, престана да хрупа трева. Влажните му ноздри душеха, дано с някой полъх долети миризмата на господаря, особеният дъх, с който конят така е свикнал!

Нищо. Нито човешката сянка, нито неговият глас, нито мирисът му.

Конят бавно тръгна натам, откъдето беше дошъл. Навехнатият крак почти не му пречеше. Ето го откритото каменисто място при ръба на гората, където кон и господар се разделиха. Пусто е.

Конят наведе глава, подуши земята. Да, точно тук ездачът скочи от седлото, опипа левия преден крак на своя Алчо, плесна го силно.

Жребецът пак вирна глава, наостри уши, огледа се, ослуша се, изцвили.

Тогава се дочу подсвирването, което винаги е означавало: „Алчо, ела, чакам те“.

Животното трепна. Откъде иде зовът? Копитата му затопуркаха. Завъртя се около себе си. Искаше му се незабавно да припне. Но накъде? Откъде иде зовът?

Пак изцвили. Ново подсвирване. След миг то се повтори.

Без да види своя ездач, конят тръгна към зова Няколко крачки и ето го при ръба на урвата. Спря се, озърна се, поклати глава: нататък не може.

Тогава от дъното на сипея се чу гласът на Батил.

— Алчо! Алчо!

Гласът почти кънтеше из фунията на пропастта, макар че Батил нямаше сили да извика.

Конят съзря своя господар. Изпръхтя. Ала как да стигне до него? Изцвили.

— Алчо! Алчо мой! — чу се там, отдолу.

Алчо вече вървеше по ръба на пропастта, диреше място да заслиза. Надолу към равнината ярът ставаше дълбок, но нагоре към чуката беше плитък. Между раздробените скали конят намери проход, спусна се предпазливо, с бавни лъкатушки стигна до сипея.

Може ли да се опише това, което изпитва вярно животно, когато стопанинът му е изпаднал в беда? Възможно е Алчо да не долавяше, че господарят лежи разкостен като пребит и набира воля да се при-дигне. Но конят лижеше с топлия си език лицето и ръцете на Батил, вършеше това, което беше по силите му.

Неизмерима нежност изпълни очите на Батил. Такова присъствие в истински безнадеждни минути!

— Алчо, братко, зле си изпатихме.

Изохка.

— Да видим, ще можем ли да се измъкнем.

Конят пак олиза лицето на Батил.

Войводата се опита да стане, да го възседне. Невъзможно. Болки в кръста, в краката.

— Здравата съм се натъртил, братко.

Заобмисля какво да направи. Едничкото поне засега е да върже поясния си ремък за седлото и конят да го тегли.

— Ела, Алчо, ела по към мене!

Конят внимателно пристъпяше, за да не притисне господаря с копитото.

— Още, още, добри ми Алчо!…

Батил успя да пъхне ремъка в едното стреме, закопча катарамата, навря до лакът дясната си ръка в образувалата се халка.

— Сега, Алчо, ще ме влачиш, макар и ти да си пострадал. Хайде, братко!

Конят се напъна, повлече човека. Но едри камъни се препречваха, трудно ставаше, вярното животно въртеше глава. Може би се спираше, не само защото товарът му тежеше, а и от предпазливост.

— Тегли, тегли! Поне до пътя да стигнем! Все ще мине някой. Пътищата са за хора.