Боян Болгар
Звездата на бан Батил (17)

17
ЛЕЧЕНИЕ С КРОМИД, СОЛ, ТЛЪЧНИК И НЕЩАВЕНИ ЯРЕШКИ КОЖИ

Добре, че беше още рано за предвечерната молитва. Слънцето скланяше към чуката, но блестеше над нея. Манастирският двор пустееше. Монахините бяха в килиите си, свободни да се занимават с каквото искат: да се кърпят, да се перат, да се решат, да плетат или просто да се излежават, да си мечтаят.

Този промеждутък им се нравеше и всички се възползуваха от него, още повече, че в следобедните часове дворът много се напичаше.

А килиите бяха на втория кат (на приземния се намираха магерницата, трапезарията, складовете за храни, за дърва, оборите), обиколен ходник ги делеше от двора и прозорците им гледаха навън към чуката.

Теодосия беше доволна, че свариха двора безлюден. Влязоха, спряха двуколката при дъбовото стълбище.

— Сега, странниче, да видим как да те настаним.

Батил беше снажен и ако трябваше да го носят, Теодосия и Параскева биха се затруднили. Слава богу, той можа да пристъпи, хвана се за раменете им, двете жени го държаха под мишниците, попридигаха го и така той успя да преодолее стъпалата до втория кат, където в дъното на ходника се намираха покоите на игуменката: неголяма приемна с одър, лавици, маса и столове, до нея молитвена стая, най-отзад — спалня.

— Ще останеш тук, странниче. В килиите са монахините, манастирът ни е малък. Тук ще бъдеш необезпокояван.

Двете жени помогнаха на пострадалия да се добере до одъра, Теодосия донесе отвътре възглавница, добре натъпкана със слама, подложи я под главата на Батил. Той се отпусна, почувствува облекчение.

— Благодаря, сестро.

— Наричай ме майка Теодосия. Игуменката съм. А ти кой си?

Докато го караха насам върху таргата на двуколката, войводата премисляше дали да прикрие личността си заради тайното поръчение, възложено му от царя. Накрая си каза: „Защо пък? Моето име не е свързано със задачата. Нея трябва да прикривам.“

— Казвам се Батил. Средечки войвода съм.

Опитната възрастна жена се позамисли. Човекът може би говори истината, образът му има добри черти. Но колко пъти под благовиден образ се е крила измама?

— Че как така си тръгнал сам, войводо? Пътищата, особено нашите, не са без разбойници. Иди ги гони в гъстите лесове. Защо не си взел охрана?

— Бях във Ведреник. Имам там близки. Тази крепост не е далеч от Калацерка, където отивам.

Батил скри, че иде от Търновград. Нека поспести името на българската столица: Добротица има приумицата неговата Калацерка да се равни с Търновград.

— Калацерка?! — не можа да се сдържи и да не възкликне Параскева.

Батил я погледна. Очите й заблестяха някак особено.

— Да — каза. — Имам там приятели, съученици.

— Съученици? — пак възкликна Параскева.

Игуменката я погледна строго. Знаеше защо така възклицава осемнайсетгодишното момиче.

— Послушница Параскева ще ти бъде в услуга, войводо. Нашият ред не допуска да престояват мъже в обителта. Аз го наруших, защото си в беда. Ще моля света Богородица, наша покровителка, да ми прости.

Батил направи движение на признателност.

— Послушнице Параскево, иди, разпрегни коня, закарай го в обора. Закарай там и коня на войводата.

— Моят кон отговаря на име Алчо. С навехнат ляв преден крак е — побърза да поясни Батил.

— После ще мислим за навехнатия крак на коня. Нека по-напред те пооправим.

Игуменката направи знак на послушницата.

— Върви и веднага ела тук, преди клепалото да е ударило за предвечерно молебствие.

Параскева се поклони, излезе.

— Сега, войводо, трябва да разберем какво те е сполетяло и как да те лекуваме. Имаш ли сили да по-разкажеш?

— Имам — промълви Батил.

И описа случката с тримата пияни савойци, които тая сутрин го подгониха откъм странноприемницата. И как навехнатият крак на Алчо влоши работата и я докара дотук.

— Бедата не е голяма — намери сили да се усмихне. — Ден-два ще ви досаждаме, Алчо и аз, не повече.

— Дано, войводо, дано! Но ще трябва да наложим ставите ти с лук и сол, да увием в ярешка кожа коленете, кръста… здраво си се натъртил, щом като едва пристъпваш.

Младата монахиня се върна, спря се чинно при вратата.

— Послушнице Параскево, ние сме в божиите ръце и затова редът ни е строг. Не бива да се разчуе, че сме приютили мъж, бил той и ранен. Видяха ли те, когато откарваше конете?

— Не, мисля, майко игуменко.

— Мислиш или знаеш?

— Знам, майко игуменко.

— Иди в склада и донеси няколко глави кромид, сол, тлъчник и няколко от нещавените ярешки кожи.

— Отивам, майко игуменко.

Очите на Параскева светеха. Тя изживяваше случката като същинско свое приключение: животът в манастира беше толкова мъчително равен!

— За коня на войводата ще измислим нещо.

— Може да е бил подгонен от вълк или чакал, докато ездачът си е похапвал и почивал в странноприемницата. Конят е оседлан, колчан със стрели и лък висят на седлото. И вълци, и чакали бродят наоколо. Чуваме ги да вият нощем…

Параскева изрече бързо това и наведе глава, защото игуменката я погледна укорно.

— Послушнице Параскево, ти имаш буйно въображение. Лошо е. Разбива чертозите на смирението.

А си помисли: „Находчиво момиче! Добро обяснение за прибрания от нас кон.“