Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бан Батил (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

БОЯН БОЛГАР

ЗВЕЗДАТА НА БАН БАТИЛ

Роман

С/о Jusautor, Sofia

 

Редактор Методи Бежански

Художник на корицата и илюстрациите Стоян Шиндеров

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически радактор Маргарита Воденичарова

Коректор Мария Бозева

Първо издание. ЛГ Детско-юнош. Тематичен №23

95 373 22211

6056-26-80

Дадена за набор на 27.V.1980 година. Подписана за печат на 21.IX.1980 година. Излязла от печат на 30.IX.1980 година.

Поръчка № 152 Формат 84×108/32. Тираж 35141 броя. Печатни коли 8,75. Издателски коли 7,35 УИК. 6,81. Цена на книжното тяло 0,41 лева. Цена 0,49 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

София — 1980 г.

История

  1. — Добавяне

12
ПОД ЕДИН ПОКРИВ С ВРАГОВЕТЕ

Вечерта напредна, нощта се спусна, Батил и Алчо все още вървяха през гората. Нахраниха се пътем. Батил превърза конопената торба, пълна с ечемик и овес, под муцуната на Алчо, а сам, отпуснал юздата, взел в едната ръка комата хляб, в другата — парчето твърдо сирене, здравата си похапна.

Кон и ездач утолиха жаждата си от поточе, провряло се между паднали сухи клонаци, мъхести балвани и кичури здравец.

— Не е лошо да се нагълташ с горска водица, която ти дъха на здравец, а, Алчо?

Навремени из дълбочината на леса долиташе далечна гълголеща песен на глухар. Понякога между дърветата прехвърчаше бухал с тежки крила, чуваше се крясък на сова и мигом чинките и гривиците, накацали по вейките да нощуват, се раздвижваха смутени. После лесът отново глъхнеше и само равномерното туп-туп на конските копита по меката горска земя нарушаваше тишината.

Може би наближаваше полунощ, когато капналият за сън ездач и умореният кон стигнаха до странноприемницата, която местните жители наричаха, било манастирска, било соколарска, защото недалеч от нея в едната посока се намираше метох, а в другата се издигаше скалиста чука, под която стар ловец опитомяваше соколи.

Портата на странноприемницата беше залостена отвътре, когато Батил пожела да влезе. Той трябваше настойчиво да чука с дръжката на меча си по дебелата дъбова врата, докато се появи с димящо маслениче в ръка стопанинът, стар, коремест селяк с бръчкаво лице и подпухнали очи.

— Какво искаш, човече, по никое време?

Кръчмарят оглеждаше Батил и едновременно мяташе поглед в тъмнината, за да долови сам ли е тоя среднощен посетител, или разбойническа грабителска шайка ще нахлуе заедно с него в страноприемницата.

— Ще ме приемеш ли за нощуване?

Старият изсумтя, приближи мъждукащия масления до лицето на Батил.

— Какъв си такъв пътник, когато всичко живо спи?

— Заблудих се.

Старият пак изсумтя.

— Накъде си тръгнал?

— Към Карвуна.

— Е, да, може и оттук…

Отново очите на гостилничаря засноваха из тъмнината.

— Сам ли си?

— Аз и конят.

Алчо стоеше зад своя господар, навел умерена глава.

Гостилничарят се колебаеше. Спретнатият вид на войводата не му вдъхваше недоверие, но старикът имаше и друга причина да се двоуми. В кръчмата пребиваше от няколко дни отряд савойци, които наглеждаха околните пътища. Наистина тази вечер се бяха отдали на веселие, всеки изпи голям бъкел вино, сега хъркат, захлупени върху масата. Но одърът, с който странноприемницата разполага, им е предоставен. Трима костеливи едва се наместват на него реб-ром. А тия синковци са охранени. Ако поизтрезнеят и пожелаят да легнат като хора, какво ще последва?

Батил извади пунгия с медни пари, пораздруса я, за да чуе кръчмарят звъна на монетите, пъхна я в ръката му.

Държането на домакина се промени.

— Влез, твоя светлост! Хора сме, може ли? Тесничко е при мене, имам и други трима пътници. Ще се сместим някак.

— Най-напред да видя къде ще настаниш коня ми — каза Батил.

— Прав си. Добиче не се оставя нощем на открито в тия маренски усои. На сутринта можеш да го намериш разкъсано от вълци.

Старият тръгна към обора, Батил поведе Алчо след него. Влязоха. Тъмнината леко се озари от масленичето. Батил забеляза гърбовете на два коня. Лъхна го топлият и остър дъх на отдавна непочистен конски тор.

— Оборът ми е за шест коня. Добър обор. Пет са сега. Тия два са мои, тия три са на гостите. Има място за твоя, ей тук до моите.

Батил потупа Алчо по хълбока, намести го, където старият посочи.

— Слушай сега, твоя светлост — заговори домакинът, след като спусна мандалото на оборската врата и двамата тръгнаха към кръчмата, — гостите ми са чужденци. От савойците, приятели на карвунския господар. Заели са одъра. Ще ти постеля в кръчмата, няма къде другаде.

На Батил му стана твърде противно, като узна, че ще дели нощта с тия, срещу които се бореше с всички сили. Махна се от Кривата странноприемница зарад оня негодник, на когото може би нямаше да подари живота, ако с него не беше младата жена, претърпяла премеждие. Сега пак омразните савойци!

Но нямаше как. Преуморен е, Алчо е накрай сили, а и нощта е пълна.

— Добре — каза неохотно, — разпореди се!

И помисли: „Пъхам си главата в торбата. Ще трябва утре да се измъкна по тъмно, преди тримата да са станали, за да избягна каквато и да е ставка с тях.“