Боян Болгар
Звездата на бан Батил (21)

21
ГЛАВНАТА КРЕПОСТ НА ДОБРОТИЦА

Калацерка беше здрава крепост, стъпила върху скален нос, прострял се петнайсет сажена навътре в морето. Почти отвесните му скатове имаха двеста лакти височина и падаха в морето сред хаос от канари, които правеха брега недостъпен за по-големи морски съдове. Но дори и рибарските лодки не се доближаваха до канарите, защото там водната бездна винаги клокочеше, вълните се разбиваха безредно и смазваха или поне продънваха лодките. Само белокоремни тюлени се разполагаха по скалните подстъпи и делфини се шмугваха под тях, защото из тия дълбини рибата се въдеше необезпокоявано.

Малък пристан за нуждите на владетеля беше построен откъм южния склон върху дебели дъбови палоси, превързани с вериги за големи балвани и спуснати във водата. От тоя пристан се виеше до крепостта стръмна пътека, изрязана в скалите. А в залива, заварден от скалния нос, бяха закотвени корабите на деспотството и достъпът до тях беше лек, удобен.

Изключително добро местоположение. Затова предпазна стена не опасваше калацерската крепост отвсякъде, а само откъм равнината. Там — три бранителни пояса: ров и две стени една зад друга. Пространството между първата и втората крепостна стена беше достъпно само за стражата, а във вътрешната крепост се намираха дворците на владетеля, на владиката и на дворцовата стража.

Занаятчиите, търговците, дребното духовенство, лечителите, гадателите, рибарите, корабостроителите заемаха външния град. Той образуваше широка дъга около крепостта и също беше защитен с ров и стена, хванали като скоба деспотовата крепост.

Батил пристигна по светло. Пътят лъкатушеше в равнината, която докосваше морето с дълбок остър спусък, и пътникът можа добре да види не само пищните болярски дворци върху скалния нос, осветени от залеза и сякаш позлатени, но и просторния залив със закотвените карвунски и савойски кораби. Савойските бяха събрани отделно и личаха добре, защото бяха по-обемисти. А и Батил ги познаваше отлично, дебнал ги е, сражавал се е с тях.

Във външния град войводата можа безпрепятствено да влезе. Мостът над рова беше спуснат, вратата — отворена. Заедно с него се прибираха много хора — едни от лозята и градините си, други от риболов, трети от сеч из близката гора или от беритба на гъби. Минаваха магарешки каручки, двуколки, конници. Мина и Батил.

Попита за странноприемницата. Насочиха го към малък площад, от едната страна на който имаше хубава черква, пред нея — кладенец, а насреща се кипреше странноприемницата — двукатна каменна постройка с кръчма долу и горе няколко стаи за пътници.

Гостилничарят беше дебеличък усмихнат човек, на име Фотий. Прие да му се заплати „както пожелаеш, твое благородие, и в константинополски драхми, и в савойски пистоли, и в милански берлинги, и в перпери, сечени било в деспотството, било в Търновград“.

Батил плати с Иваналександрови монети и се устрои прилично. Стаята му беше не над обора, където настаниха Алчо, а над кръчмата. Имаше дебел сламеник върху одъра, маса и стол. Фотий донесе вода в стомна и каза с чувство на гордост:

— От черковния кладенец е. Няма по-студена и по-пивка от тая.

Батил си припомни разказа на Параскева за „кладенеца със студената и пивка вода“, където Иванко отпил от моминското ведро и това променило участта на девойката.

„Може би е същият кладенец.“ Погледна през прозореца, после дигна стомната да вкуси от водата.