Боян Болгар
Звездата на бан Батил (2)

2
НОЩ И ДЕН В ОТКРИТО МОРЕ

Прекараха деня в открито море. Може би бяха на двайсетина сажена от брега, защото той не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен прав кръгозор, изтеглен като с конец. Полека-лека дармаданът утихна, а след него и вълните Не се укротиха изведнъж, но поне загубиха гривата си, не удряха плесници на лодката, не обливаха гребците с пръски. Търкаляха се под черупката й като валяци, подигаха я върху облите си гърбове, спускаха я, пак я подигаха, пак я спускаха. И така от изгрев до залез…

Набегът на смелчаците в Йововата лодка беше отлично премислен. Всичко се осъществи, кажи-речи, според предвиденото. Само за едно не бяха се досетили: да си вържат храна в торбичка.

Престояха целия ден гладни и жадни. А понеже не бяха опали и през нощта, силите им се изчерпаха.

— Да бях взел поне една-две въдици — мърмореше Йово, — щяхме да уловим някой, и друг сафрид или барбун… Рибата се яде и сурова, в нея има сокове, които утоляват жаждата…

А нямаше и място за повече от един да си полегне. На кърмата имаше седалка за тоя, който държеше кърмилното весло, носът беше покрит с дъска да отбива водните плисъци. Останалото пространство заемаха гребците Върху тази дъска можеше да се свие човек и да си почине. Батил се разпореди:

— Най-напред Радуша, като най-млада, после отец Инокентий, като най-стар, после Делян, като неопитен в мореплаването… Накрая ще полегнем и ние двамата, Йово.

— Аз, бате Батиле, съм изкарвала не едно бдение в морето, особено при риболов на месечина, когато рибата се качва на повърхността. На мене не ми е тежко. Тежко е на тоя, който не познава морето… Ей го отец Инокентий, премалява му…

На дебърчанина наистина му прилошаваше. От люлеенето ли, от глада ли?

— Свети Кукузеле, не съм мислил, че в морето ще свърша. Помогни да стъпя на твърдо… — бръщолевеше полугласно и с последни сили стискаше ръчките на веслата, когато някоя голяма вълна дигаше лодката на хребета си и я тласкаше в глъбината като обрулен лист.

Облаците се тътриха по кръгозора през целия ден. Издути платна на някакъв небесен кораб, те влачеха небосвода към заника. От време на време слънчев лъч се провираше през тях, като че меч ги разпорваше, и морето почваше да искри, сякаш подводно божество запалваше дълбинен огън. Едва преди свечеряване походът на облаците спря и небето се забради с пембените забрадки на залеза.

— Хайде, полека-лека обратно! — каза Батил. — Вярвам, че ще се приберем безпрепятствено.

Загребаха унило. Вечерта се спускаше, когато в далечината се появи неравната черта на брега. Никаква друга лодка не се мяркаше.

— Както личи, не мислят вече за нас — прецени Радуша.

— Или пък са сложили ръка на всяка българска ладия — допусна войводата.

— Какво ли е станало с другата ми шлюпка и с къщурката? — въздъхна Йово.

Скоро мракът се сгъсти. Гребяха с последни сили. Навлязоха в лагуната, шмугнаха се в тръстиковите меандри. Най-сетне ще пийнат водица, ще хапнат кора хляб, ще се наспят…

— Стига савойците да не са открили скривалището, ако кражбата в саета ги е накарала да се разшетат из крайбрежието.

Всичко си беше на място. И колибата, издигната от Делян и покрита с клони и тръстика, и стомната с вода, и хлябът, и сиренето в торбата на чела, и конете, завързани за дървото, и клетката с гълъбите, закрепена между два клона на същото дърво.

— Алчо, изгуби ли надежда, приятелче?

Батил потупа жребеца по врата. Алчо изпръхтя.

Дадоха зоб на конете, смениха водата на гълъбите, хвърлиха им просо, седнаха на земята, похапнаха, пийнаха водица и налягаха един до друг върху нахвърляната шума в колибата.

Имаха право да си починат. И какво право!