Джеймс Клавел
Вихрушка (72)

72

В турското село: 10,20 сутринта.

 

Азадех се стресна и се събуди. За момент не можа да си спомни къде е, после очертанията на предметите в стаята станаха по-ясни — малка сива стая с два прозореца, твърд сламеник на леглото, чисти, но груби чаршафи и одеяла — и тя си спомни, че това е селският хотел и снощи при залез-слънце, въпреки протестите й и нежеланието да остави Ерики, тя бе ескортирана дотук от майора и един полицай. Майорът отхвърли извиненията й и настоя да вечеря с нея в малкия ресторант, който се опразни веднага, щом влязоха.

— Разбира се, че трябва да ядете нещо, за да поддържате силите си. Седнете, моля. Ще поръчам същото, което ядете вие, и за вашия съпруг и ще наредя да му го изпратят. Искате ли?

— Да, моля — отвърна тя също на турски и седна, разбирайки загатнатата заплаха, а кожата й настръхна. — Мога да платя.

— Както желаете — пълните му устни помръднаха в лека усмивка.

— Благодаря ви, майор ефенди. Кога ще можем да заминем със съпруга ми?

— Ще обсъдим това с вас утре, не тази вечер. — Той направи знак на полицая да застане на пост до вратата. — Сега ще говорим на английски — каза той и предложи сребърната си табакера.

— Не, благодаря. Не пуша. Кога ще мога да си получа обратно бижутата, майор ефенди?

Той си избра цигара и започна да почуква края й по табакерата. Гледаше я.

— Веднага, щом бъде безопасно. Казвам се Абдул Икаил. Постоянната ми работа е във Ван и отговарям за целия район покрай тукашната граница. — Той щракна запалката си и издуха дима, без да откъсва очи от нея. — Били ли сте във Ван преди?

— Не, не съм.

— Това е едно малко, сънливо място. Беше — поправи се той. — Преди вашата революция, въпреки че на границата винаги е трудно. — Дръпна отново силно от цигарата. — И от двете страни има нежелани хора, които искат да пресекат границата или да бягат. Контрабандисти, наркотрафиканти, търговци на оръжие, крадци, всякакви боклуци.

Каза го небрежно, разделяйки думите с тънки струйки дим. В малкото помещение въздухът бе тежък, миришеше на престояло ядене, на хора и на евтин тютюн. Азадех усети, че следва нещо лошо. Пръстите й започнаха да си играят с презрамката на чантата.

— Били ли сте в Истанбул? — попита той.

— Да. Да, веднъж, за няколко дни, когато бях малка. Отидох с баща ми, той имаше работа там, а аз… мен ме качиха на самолет, за да ида на училище в Швейцария.

— Никога не съм бил в Швейцария. Веднъж ходих в Рим на екскурзия. И в Бон на полицейски курс, и на още един в Лондон, но никога в Швейцария.

Известно време той пушеше, потънал в мисли, после загаси цигарата в един нащърбен пепелник и направи знак на собственика на хотела, който стоеше унило до вратата, очаквайки поръчката му. Храната беше проста, но добра и сервирана с подчертано, нервно смирение, което още повече я смути. Очевидно селото не беше свикнало с такова височайше присъствие.

— Не се страхувайте, госпожо Азадех, не ви заплашва нищо — каза й той, сякаш четеше мислите й. — Дори напротив. Радвам се, че имам възможност да разговарям с вас, рядко човек с вашия… с вашия произход минава оттук. — През цялата вечеря той търпеливо и учтиво я разпитваше за Азербайджан и Хаким хан, не каза почти нищо за себе си, отказваше да говори за Ерики или за това какво ще стане. — Каквото ще стане, ще стане. Моля, разкажете ми пак вашата история.

— Аз… аз вече ви я разказах, майор ефенди. Това е истина, не е история. Казах ви истината, както и съпругът ми.

— Разбира се — каза той. Ядеше с апетит. — Моля, разкажете ми я отново.

И тя отново я разказа. Страхуваше се, разбираше погледа му и желанието в него, въпреки че той остана все така коректен и внимателен.

— Това е истината — приключи тя. Почти не се бе докоснала до храната пред себе си, апетитът й беше изчезнал. — Не сме извършили никакво престъпление, съпругът ми само защити себе си и мен — пред Бога.

— За съжаление Бог не може да свидетелства във ваша полза. Разбира се, във вашия случай аз приемам това, което казвате и в което вярвате. За щастие ние тук сме по-съвременни, ние не сме фундаменталисти, има разделение между исляма и държавата, няма самоназначили се хора, които да се вмъкват между нас и Бог, и ние просто искаме да запазим нашия начин на живот такъв, какъвто го искаме, и да попречим да ни натикат в гърлото вярата или закона на други хора. — Той спря и се заслуша внимателно. На идване в здрача бяха чули далечна стрелба и тежки минохвъргачки. Сега в тишината на ресторанта ги чуха отново. — Вероятно кюрдите отбраняват домовете си в планините. — Устните му се свиха с отвращение. — Чухме, че Хомейни изпраща армията ви и Зелените ленти срещу тях.

— Значи още една грешка — каза тя. — Поне така казва брат ми.

— Съгласен съм. Моето семейство е кюрдско. — Той стана. — През цялата нощ пред вратата ви ще има полицай. За ваша защита — добави той със същата странна полуусмивка, която силно я смущаваше. — За ваша защита. Моля ви, стойте в стаята си, докато аз… аз дойда да ви взема или изпратя за вас. Вашето съгласие помага на съпруга ви. Спете спокойно.

Тя отиде в стаята си, видя, че на вратата няма нито ключалка, нито резе, и подпря един стол под дръжката. Стаята беше студена, водата в каната — ледена. Тя се изми, избърса, помоли се, добави специална молитва за Ерики и седна на леглото.

Извади много внимателно петнадесет сантиметровата стоманена губерка, скрита в подплатата на чантата й, и я разгледа за секунда. Върхът бе много остър, ухото малко, но достатъчно, за да може да го хване здраво и да мушка. Заби губерката в долната част на възглавницата, както й бе показал Рос: „Така тя няма да е опасна за тебе — бе казал той с усмивка — и противникът няма да я забележи, а ти можеш лесно да я измъкнеш. Едно хубаво младо момиче като тебе трябва винаги да е въоръжено, за всеки случай.“

— Но, Джони, аз никога не бих могла да… никога!

— Ще можеш, когато — ако! — някога се наложи, и трябва да бъдеш подготвена за това. И щом си въоръжена, знай как да използваш оръжието, каквото и да е то, и приеми, че може да ти се наложи да убиеш, за да се защитиш. Тогава никога, никога няма да се страхуваш. — През онези красиви месеци в планините той й бе показал как да я използува. — Само два сантиметра там, където трябва, са повече от достатъчни, достатъчно смъртоносни… — Оттогава тя винаги я носеше със себе си, но никога преди не й се беше налагало да я използва, дори в селото. „Селото! Остави селото на нощта, не на деня.“

Пръстите й докоснаха ухото на иглата. „Може би тази нощ — помисли си Азадех. Иншаллах! Ами Ерики? Иншаллах!“ Това я подсети как Ерики казваше: „Иншаллах е добро оправдание, Азадех, чудесно оправдание, но Бог, както и да се казва, от време на време има нужда да му помага някоя земна ръка.“

„Да. Обещавам ти, че съм готова, Ерики. Утре е утре и аз ще помогна, мили мой. Ще те измъкна някак си.“

Успокоена, тя духна свещта, сви се под чаршафите и завивките, все още облечена с пуловера и клина. През прозореца влизаше лунна светлина. Скоро се стопли. Топлината, изтощението и младостта я поведоха към сън без сънища.

През нощта изведнъж се събуди. Дръжката на вратата тихо се въртеше. Ръката й докосна иглата и замря, очите й наблюдаваха вратата. Дръжката се завъртя докрай, вратата помръдна, но не поддаде, подпряна здраво от стола, и изскърца под натиска. След малко дръжката се върна тихо в първоначално положение.

Отново тишина. Нито стъпки, нито дишане. И дръжката не помръдна отново. Тя се усмихна. Джони й беше показал също как да постави стола. „Ах, мили мой, надявам се да намериш щастието, което търсиш“ — помисли си Азадех и заспа отново с лице към вратата.

Вече беше будна и отпочинала и знаеше, че е много по-силна от вчера, по-подготвена за битката, която скоро щеше да започне. „Да, за Бога“ — рече си тя, чудейки се какво я бе събудило. Шум от коли и улични продавачи? Не, не това. На вратата отново се почука.

— Кой е, моля?

— Майор Икаил.

— Един момент. — Тя обу ботушите си, опъна пуловера и си оправи косата. Ловко отмести стола. — Добро утро, майор ефенди.

Той погледна стола и се позасмя.

— Разумно сте постъпили, като сте блокирали вратата. Не го правете пак, поне не без разрешение. — После я огледа внимателно. — Изглеждате отпочинала. Добре. Поръчах ви кафе и топъл хляб. Какво друго бихте желали?

— Просто да ни оставите да си вървим, съпругът ми и аз.

— Така ли? — Той влезе в стаята и затвори вратата, взе стола и седна с гръб към светлината, която струеше през прозореца. — С ваше съдействие това може да се уреди.

Когато той влезе в стаята, тя, без да бие на очи, се бе отдръпнала и сега седна на края на леглото, ръката й бе на сантиметри от възглавницата.

— Какво съдействие, майор ефенди?

— Би било разумно да избегнем конфронтацията — каза той някак си странно. — Ако съдействате… и се върнете в Табриз по собствена воля тази вечер, съпругът ви ще остане задържан тази вечер, а утре ще бъде изпратен в Истанбул.

— Изпратен къде в Истанбул? — чу тя гласа си.

— Първо в затвора, с оглед на сигурността, където неговият посланик ще може да го посети и ако такава е Божията воля, ще бъде освободен.

— Защо трябва да бъде изпращан в затвора? Не е направил ни…

— Има награда за главата му. Жив или мъртъв. — Майорът леко се усмихна. — Необходима му е защита — има дузини ваши сънародници в селото и наблизо, които умират от глад. Не се ли нуждаете и вие от защита? Нима не сте идеалната жертва за отвличане, нима ханът няма да откупи единствената си сестра веднага и щедро? А?

— С радост ще се върна, ако това ще помогне на съпруга ми — отвърна тя веднага. — Но ако се върна, каква… каква гаранция имам, че съпругът ми ще бъде защитен и изпратен в Истанбул, майор ефенди?

— Никаква. — Той стана и се надвеси над нея. — Алтернативата е, ако не съдействате по ваша собствена воля, да бъдете изпратена до границата днес, а той… той ще трябва да се осланя на съдбата си.

Тя не стана и не отдръпна ръката си от възглавницата. Нито погледна към него. „Бих го направила с радост, но щом си отида, Ерики ще остане беззащитен. Да съдействам? Означава ли това да легна с този мъж по собствена воля?“

— Как трябва да съдействам? Какво искате да направя? — попита тя и се ядоса, защото гласът й бе много неуверен.

Той се засмя ехидно:

— Да направите това, което всички жени намират за трудно: да бъдат послушни и да правят това, което им се каже, без да спорят, и да престанат да се правят на умни. — Обърна се на пети. — Ще останете тук в хотела. Аз ще се върна по-късно. Надявам се дотогава да сте готова… да ми дадете правилен отговор. — И излезе.

„Ако се опита да ме изнасили, ще го убия — помисли тя. — Не мога да легна с него. Съпругът ми никога няма да ми прости, а и аз няма да си простя, защото и двамата знаем, че това няма да гарантира неговата свобода или моята, дори и така да беше, той не би могъл да живее с тази мисъл и ще иска да си отмъсти. Нито пък аз бих се примирила със себе си.“

Стана и се приближи до прозореца, погледна навън към оживеното село и покритите със сняг планини. Границата беше съвсем наблизо.

— Единственият шанс за Ерики е аз да се върна — промърмори тя. — Но аз не мога, не без разрешението на майора. А дори и тогава…

 

 

В полицейския участък: 11,58 по обед.

 

Ерики дръпна и долният край на средния железен прът се изтръгна. По пода се посипа цимент. Той го набута бързо обратно в дупката, погледна през вратата по коридора. Не се виждаше никакъв пазач. Натъпка бързо малките парченца цимент и мазилка около основата, за да я замаскира. Беше дърпал желязото почти цяла нощ, без да го изпуска — както куче не би изпуснало кокал. Сега имаше оръжие и лост, за да огъне останалите пръчки.

„Ще ми трябва половин час, не повече“ — помисли си той и седна доволен на леглото. Снощи, след като бяха донесли храната, полицаите го бяха оставили сам, уверени в здравината на решетките. Тази сутрин му донесоха кафе с гаден вкус и парче черен хляб и го гледаха, без да разбират, когато попита за майора и жена си. Не знаеше как е на турски „майор“, нито името на офицера, но когато посочи с жест ревера си и имитира ранга му, те го разбраха и само вдигнаха рамене. Казаха нещо на турски, но той не разбра, и си отидоха. Сержантът не се появи повече.

„Всеки от нас знае какво да прави — помисли той. — Азадех и аз, всеки от нас е изложен на риск, всеки ще направи всичко възможно. Но ако я докоснат или наранят, никакъв Бог няма да помогне на този, който я е докоснал, докато съм жив. Кълна се.“

Вратата в края на коридора се отвори и пред килията застана майорът.

— Добро утро — поздрави той. Ноздрите му се свиха от лошата миризма.

— Добро утро, майоре. Къде е жена ми, моля, и кога ще ни пуснете да си вървим?

— Съпругата ви е в селото, в пълна безопасност, отпочинала. Видях я лично. — Майорът го изгледа замислено, забеляза мръсотията по ръцете му, погледна внимателно ключалката, решетките на прозореца, пода и тавана. — Нейната сигурност и отношението към нея зависят от вас. Разбирате ли?

— Да, да, разбирам. И като старши полицейски служител тук ще ви държа отговорен за нея.

— Добре — засмя се ехидно майорът, после усмивката му изчезна. — Изглежда, че е най-добре да избегнем конфронтацията. Ако съдействате, ще останете тук тази вечер, а утре ще ви изпратя под стража в Истанбул, където вашият посланик може да ви види, ако иска, за да ви съдят за престъпленията, в които ви обвиняват, или да бъдете екстрадиран.

Ерики отхвърли мисълта за собствените си проблеми.

— Доведох съпругата си тук против волята й. Тя не е направила нищо лошо, трябва да си отиде у дома. Можете ли да й осигурите ескорт?

— Това зависи от вашето съдействие.

— Ще я помоля да се върне. Ще настоявам, ако имате предвид това.

— Тя би могла да бъде изпратена обратно — каза майорът. Явно го дразнеше. — О, да. Но, разбира се, възможно е по пътя към границата или дори от хотела да бъде „отвлечена“ отново, този път от бандити, ирански бандити, лоши бандити, да бъде държана в планините един-два месеца и евентуално да бъде предадена срещу откуп на хана.

— Какво искате да направя? — Лицето на Ерики бе станало пепелявосиво.

— Недалеч оттук е железопътната линия. Тази нощ биха могли тайно да ви изведат и да ви откарат в Истанбул. Обвиненията срещу вас биха могли да бъдат отменени. Ще можете да получите добра работа, да летите и обучавате наши летци в продължение на две години. В замяна вие се съгласявате да станете наш таен агент, предоставяте ни информация за Азербайджан, по-специално за онзи руснак, когото споменахте — Мжитрик, информация за Хаким хан: къде и как живее, как може човек да влезе в двореца и всичко останало, което ви поискат.

— А съпругата ми?

— Тя остава във Ван по собствена воля като залог за вашето поведение… за един-два месеца. След това ще може да се присъедини към вас, където и да сте.

— При условие че бъде ескортирана обратно до Хаким хан днес, в безопасност, невредима и бъде доказано пред мен, че е в безопасност и невредима, ще направя каквото искате.

— Или сте съгласен, или не — рече нетърпеливо майорът. — Не съм дошъл тук да се пазаря с вас!

— Моля ви, тя няма нищо общо с някакви мои престъпления. Моля ви, пуснете я. Моля ви.

— Да не мислите, че сме глупаци? Съгласен ли сте, или не?

— Да! Но първо искам тя да е в безопасност. Първо!

— Може би първо искате да гледате как я пребиват? Първо.

Ерики се опита да го сграбчи през решетките, цялата врата се разтресе от удара. Но майорът стоеше извън обсега му и се изсмя на голямата ръка, която безсилно се мъчеше да го хване. Беше преценил разстоянието точно. Имаше твърде голям опит, та да се остави да го изненадат, беше твърде опитен следовател и знаеше как да дразни, да заплашва и да изкушава, как да се подиграва и преувеличава, и да използува страха и ужаса на затворника, как да усуква истините, за да проникне през завесата от неизбежни лъжи и полуистини, за да стигне до истинската истина.

Неговите началници го бяха оставили сам да реши какво да прави с тези двамата. Той вече бе решил. Без да бърза, извади револвера си и го насочи в лицето на Ерики. И дръпна ударника. Ерики не се отдръпна, само държеше решетките с огромните си ръце и дишаше тежко.

— Добре — каза спокойно майорът и прибра револвера. — Бяхте предупреден, че вашето поведение определя отношението към нея. — И си тръгна. Когато остана сам, Ерики се опита да откъсне вратата от пантите й. Вратата изстена, но устоя.

 

 

Ал Шаргаз, международното летище: 4,39 следобед.

 

Седнал зад волана на колата си, Гавалан наблюдаваше как люкът на товарния самолет 747 се затваря зад половината 212-ки, сандъците с резерви части и роторите. Пилотите и механиците трескаво товареха втория самолет. Оставаше да се натоварят само още един корпус, дузина сандъци и купища куфари.

— По график сме, Анди — каза Руди, който ръководеше товаренето, преструвайки се, че не забелязва колко е пребледнял приятелят му. — Половин час.

— Добре. — Гавалан му подаде някакви документи. — Ето разрешенията всички механици да заминат с него.

— А пилоти?

— Не. Всички пилоти са с полет на „Бритиш Еъруейз“. Но се погрижи до шест и десет довечера всички да са в Имиграционната служба. „Бритиш Еъруейз“ не може да забавя полета. Погрижи се всички да са там, Руди. Трябва да се качат на този полет, аз гарантирах за това.

— Не се безпокой. А Дюк и Мануела?

— Те вече заминаха. Доктор Нът тръгна с тях, така че всичко е наред. Аз… това май е всичко. — На Гавалан му бе трудно да мисли.

— Ти и Скраг все още ли сте с полета в осемнадесет и тридесет и пет за Бахрейн?

— Да. Жан-Люк ще ни посрещне. Вземаме и Касиги, за да организираме работата му и да го подготвим за машините за „Иран-Тода“. Аз съм последен.

— Ще се видим в Абърдийн. — Руди стисна здраво ръката му и хукна. Гавалан настъпи съединителя, включи със стържене на скорост и изруга, после подкара обратно към офиса.

— Има ли нещо, Скраг?

— Не, не, още не, приятелю. Касиги се обади. Казах му, че работата е опечена, дадох му регистрационните номера на хеликоптерите, имената на пилотите и механиците. Той имал резервация за нашия полет за Кувейт тази вечер, после щял да пътува с кола до Абадан, после до „Иран-Тода“. — Скрагър бе не по-малко учуден от останалите от вида на Гавалан. — Анди, осигурил си се срещу всякакви възможности.

— Дали? Съмнявам се, Скраг. Не можах да измъкна Ерики и Азадех. — През нощта, до много късно по лондонско време, Гавалан бе въртял на всички важни хора, за които се бе сетил. Финландският посланик бе шокиран: „Но това е невъзможно! Наш сънародник не би могъл да се забърка в такава история. Невъзможно! Къде ще бъдете утре по това време?“ Гавалан му каза, след това дълго наблюдава как нощта се превръща в ден. Нямаше как да се свърже с Хаким хан, освен чрез Нюбъри, а Нюбъри вече го правеше. — Гадна работа, Скраг, но това е положението. — Вдигна сковано слушалката, пак я остави. — Изнесохте ли се всички от хотела?

— Да. Касиги ще ни чака на портала. Изпратих всичките ни куфари на терминала за регистрация на багажа. Можем да останем тук до последния момент и да идем направо там.

Гавалан гледаше втренчено към летището. Оживен, нормален, спокоен ден.

— Не знам какво да правя, Скраг. Просто вече не знам какво да правя.

 

 

В полицейския участък в турското село: 5,18 следобед.

 

— … както кажете, ефенди. Вие ли ще уредите необходимото? — говореше почтително майорът по телефона. Седеше зад единственото бюро в малката мръсна канцелария, а сержантът стоеше наблизо, на бюрото бяха поставени кукрито и ножът на Ерики. — … Добре. Да… да, съгласен съм. Салаам. — Той затвори телефона, запали цигара и стана. — Ще бъда в хотела.

— Да, ефенди. — Очите на сержанта блестяха развеселени, но той внимаваше това да не проличи на лицето му. Гледаше как майорът оправи куртката си, приглади коса и си сложи феса, завиждаше му за чина и властта. Телефонът иззвъня. — Полицията?… О, здравейте, сержант. — Слушаше с нарастващо удивление. — Но… да… да, много добре. — Остави безизразно слушалката върху вилката. — Беше… беше сержант Курбел от границата, майор ефенди. Пристига камион на иранските ВВС със Зелени ленти и един молла, идват да вземат хеликоптера, затворника и жената и да ги закарат в Ир…

— За Бога, кой допуска неприятели през границата, без да е бил упълномощен? — избухна майорът. — Има постоянна заповед относно моллите и революционерите!

— Не зная, ефенди — отвърна сержантът, изплашен от внезапния му гняв. — Курбел каза само, че размахват някакви официални документи и настояват… Всички знаят за иранския хеликоптер, така че той ги е пропуснал да влязат.

— Въоръжени ли са?

— Не каза, ефенди.

— Събери хората си, всички, с автомати.

— Но… ами затворника?

— Зарежи го! — каза майорът, изруга и излезе.

 

 

Край селото: 5,32 следобед.

 

Камионът на иранските ВВС беше с двойно предаване. Отби от пътя, който не бе нещо повече от пътека, мина по снега, смени скоростта и се насочи към хеликоптера. Полицаят на пост се запъти да го посрещне.

Половин дузина въоръжени младежи със зелени ленти наскачаха от камиона, а след тях — трима невъоръжени униформени от иранските ВВС и един молла. Моллата свали автомата „Калашников“ от рамото си.

— Салаам. Дойдохме, за да влезем във владение на нашето имущество в името на имама и народа — каза важно моллата. — Къде са похитителят и жената?

— Аз… не зная нищо. — Полицаят се обърка. Имаше ясна заповед: „Стой на пост и пази никой да не се приближава, докато не ти кажат нещо друго.“ — Най-добре ще е първо да идете до полицейския участък и да попитате там. — Видя единия от авиаторите да отваря вратата и да наднича в кабината, другите двама развиваха маркучи за зареждане. — Ей, вие тримата, нямате право да се приближавате до хеликоптера без разрешение!

Моллата се изпречи пред него.

— Ето пълномощията ни! — Размаха някакви хартии пред лицето на полицая и го смути още повече, защото той не можеше да чете.

— Най-добре първо да идете в участъка… — заекна той, после с облекчение видя, че колата на участъка се носи към тях по пътя от селото. Тя зави в снега, занесе няколко метра и спря. Майорът, сержантът и двама полицаи слязоха с автомати в ръце. Заобиколен от зелените, моллата тръгна към тях, без да се плаши.

— Кои сте вие? — попита грубо майорът.

— Молла Али Миандири от комитета на Хвой. Дойдохме да влезем във владение на нашето имущество, похитителя и жената в името на имама и народа.

— Жена? Имате предвид Нейно височество сестрата на Хаким хан?

— Да. Нея.

— „Имам“? Имам кой?

— Имам Хомейни, мир нему.

— А, аятолах Хомейни — каза майорът, засегнат от титлата. — И кой „народ“?

По същия груб начин моллата бутна хартиите в лицето му.

— Народът на Иран. Ето пълномощията ни.

Майорът взе листовете, разгледа ги внимателно. Бяха два, надраскани набързо на фарси. Сержантът и неговите двама души се бяха разгърнали и заобиколили камиона с автомати в ръце. Моллата и зелените ги гледаха презрително.

— Защо не са изготвени в съответната правна форма? — попита майорът. — Къде са полицейският печат и подписът на шефа на полицията в Хвой?

— Не ни трябват. Подписани са от комитета.

— Какъв комитет? Нищо не знам за комитети.

— Революционният комитет на Хвой има пълномощия в тази област и над полицията.

— Тази област? Тази област е Турция!

— Искам да кажа пълномощия над областта до границата.

— Пълномощия от кого? Къде са пълномощията ви? Покажете ми ги!

През младежите сякаш премина ток.

— Моллата ви ги показа — каза войнствено един от тях. — Комитетът подписа документа.

— Кой го е подписал? Вие ли?

— Аз го подписах — отвърна моллата. — Законно е. Съвсем законно. Комитетът е властта. — Видя, че авиаторите го гледат втренчено. — Какво чакате? Зареждайте хеликоптера!

Преди майорът да успее да каже нещо, единият от тях рече почтително:

— Извинете, ваше преподобие, таблото е разбито, някои от уредите са счупени. Не можем да летим, преди да направим пълна проверка. Ще бъде по-безопасно да…

— Неверникът е летял безопасно чак от Табриз през нощта и през деня, кацнал е безопасно, защо вие да не можете да летите през деня?

— Просто ще бъде по-сигурно да го прегледаме, преди да летим, ваше преподобие.

— По-сигурно? Защо по-сигурно? — намеси се грубо един от зелените и тръгна към него. — Ние сме в ръцете на Бога и вършим Божието дело. Искате ли да забавите Божието дело и да оставите хеликоптера тук?

— Разбира се, че не, разби…

— Тогава се подчини на моллата и го зареди! Веднага!

— Да, да, разбира се — рече примирено пилотът. — Както желаете.

Тримата побързаха да изпълнят нареждането. Майорът беше шокиран, като видя, че пилотът — капитан от ВВС, допуска така лесно да бъде смачкан от младия нахалник, който сега го гледаше с безизразен, предизвикателен поглед.

— Комитетът има юрисдикция над полицията, ага — говореше моллата. — Полицаите служеха на сатанинския шах и са заподозрени. Къде са похитителят и… сестрата на хана?

— Къде са пълномощията ви да минавате границата й да питате каквото и да било? — Направи се на ядосан майорът.

— В името на Бога, това са достатъчни пълномощия! — Моллата заби пръст в документите. Един от младежите зареди оръжието си.

— Недей — предупреди го майорът. — Ако натиснете само един спусък на наша територия, армията ни ще мине през границата и ще изгори всичко оттук до Табриз!

— Ако е такава Божията воля! — Моллата му отвърна със същия втренчен поглед, тъмните му очи и черната брада подчертаваха решителността му. Той презираше майора и разпуснатия режим, който представляваше пред него този човек с униформата си. Война сега или по-късно — за него бе все едно, той бе в ръцете на Бога и вършеше Божието дело, а словото на имама щеше да ги отведе до победа — през всички граници. Но сега не беше време за война, имаше много неща да се направят в Хвой, трябваше да смачкат левите, да потушат бунтовете, да унищожат враговете на имама и затова в тези планини всеки хеликоптер бе безценен.

— Аз… аз искам да влезем във владение на нашето имущество — рече той по-спокойно и посочи към маркировката. — Ето нашата регистрация, това доказва, че е наша собственост. Хеликоптерът е бил откраднат от Иран — трябва да знаете, че не е имал разрешение да напусне Иран, юридически е все още наша собственост. Заповедта — той посочи листовете в ръката на майора, — заповедта е законна, пилотът е отвлякъл жената, така че ще вземем и тях. Моля.

Майорът бе в капан. Не би могъл в никакъв случай да предаде финландеца и жена му на някакви незаконни лица на основание на незаконен лист хартия — това би било грубо неизпълнение на дълга и щеше да му струва главата. Ако моллата прибегнеше до сила, той трябваше да се съпротивлява и да защити полицейския участък, но за това хората му очевидно бяха малко, явно беше, че няма да удържи на сблъсъка. Беше убеден и че моллата и зелените са готови да умрат, а той — не.

Реши да блъфира.

— Похитителят и госпожа Азадех бяха изпратени тази сутрин във Ван. За да ги екстрадирате, трябва да се отнесете до щаба на армията, не до мене. Поради… поради важността на сестрата на хана армията ги взе и двамата.

Лицето на моллата замръзна. Един от зелените рече мрачно:

— Откъде да знаем, че това не е лъжа?

Майорът се завъртя към него, младежът отскочи назад, зелените зад камиона вдигнаха автоматите, невъоръжените авиатори слисани се хвърлиха на земята. Майорът беше хванал револвера си.

— Спрете! — извика моллата. Подчиниха му се, дори и майорът, който се ядоса на себе си, че бе допуснал гордостта и рефлексите да надделеят над самодисциплината му. Моллата се замисли за момент за възможностите. После каза:

— Ще отнесем въпроса във Ван. Да, точно така ще направим. Но не днес. Днес ще вземем имуществото си и ще си вървим. — Стоеше леко разкрачен, с автомат на рамо, безкрайно уверен.

Майорът се помъчи да скрие облекчението си. За него и за началниците му хеликоптерът нямаше никаква стойност, беше просто глупава пречка.

— Съгласен съм, че маркировката е ваша — рече той рязко. — Що се отнася до собствеността, не зная. Ако подпишете разписка, в която оставите открит въпроса за собствеността, можете да го вземете и да тръгвате.

— Ще подпиша разписка за нашия хеликоптер.

Майорът написа условията си на гърба на заповедта.

Моллата се обърна и се скара на авиаторите, които забързано прибраха маркучите, а пилотът застана отново до кабината и започна да чисти снега.

— Готов ли сте, пилоте?

— Всеки момент, ваше преподобие.

— Ето — каза майорът на моллата и му подаде листа.

С едва прикрит присмех моллата го подписа, без да го чете, и пак попита:

— Готов ли сте вече, пилоте?

— Да, ваше преподобие, да. — Младият капитан погледна майора и майорът видя — или си помисли, че видя, — мъката в очите му и неизказаната молба за убежище, което не можеше да му даде. — Мога ли да включвам?

— Включвай — рече заповеднически моллата. — Включвай, разбира се. — Двигателите запяха сладката си песен, роторите набираха скорост. — Али и Абрим, вие се върнете в базата с камиона.

Двамата послушно се качиха при шофьора. Моллата им направи знак да тръгват и махна на останалите да се качат в хеликоптера. Роторите разсичаха въздуха. Той изчака, докато всички се качат, после свали автомата, седна до пилота и затвори вратата.

Двигателите набираха мощност, издигането бе непохватно. Сержантът вдигна ядосано автомата.

— Мога да разкарам тия фъшкии от небето, майоре.

— Да, да, бихме могли. — Майорът извади табакерата си. — Но ще оставим това на Бога. Може би той ще го направи вместо нас. — Щракна запалката с трепереща ръка, вдъхна дима и се загледа след отдалечаващия се хеликоптер и камиона. — На тези кучета трябва да им се даде един добър урок по възпитание. — Той отиде при колата и се качи. — Остави ме в хотела.

 

 

В хотела.

 

Азадех се беше навела през прозореца, оглеждаше небето. Бе чула, че хеликоптерът излита, и бе изпълнена с невъзможната надежда, че Ерики е успял да избяга по някакъв начин. „О, Господи, дано да е вярно…“

Селяните също гледаха към небето и тя видя хеликоптера — доста далеч, на път към границата. Стомахът й се преобърна. „Дали е заменил своята свобода за моята? О, Ерики…“

После видя полицейската кола да пристига на площада. Спря пред хотела, майорът слезе, оправяйки униформата си. Кръвта се дръпна от лицето й. Тя решително затвори прозореца и седна на стола с лице към вратата, близо до възглавницата. Чакаше. Чакаше. Стъпки. Вратата се отвори.

— Последвайте ме — каза той. — Моля.

— Какво? — За миг тя не можа да разбере.

— Последвайте ме. Моля.

— Защо? — попита тя с подозрение. Очакваше някакъв капан и не искаше да напусне близостта на скритата игла. — Какво става? Съпругът ми ли лети с хеликоптера? Той се връща? Обратно ли го изпратихте? — Усети как смелостта й я напуска, тревогата й, че Ерики се е предал в замяна на нейната безопасност, я подлудяваше. — Той ли лети?

— Не, вашият съпруг е в полицейския участък. Дойдоха иранци за хеликоптера, за него и за вас. — Сега, когато кризата бе отминала, майорът се чувствуваше много добре. — Хеликоптерът бе с иранска регистрация, не е имал разрешение да напуска Иран и затова те все още имаха права върху него. А сега — последвайте ме.

— Къде?

— Мисля, че бихте искали да видите съпруга си. — Харесваше му да я гледа, харесваше му опасността, чудеше се къде ли е тайното й оръжие. Такива жени винаги имат по някакво оръжие или отрова, някаква смърт дебне непредпазливия изнасилвач. Лесно можеш да ги надвиеш, ако си готов, ако следиш ръцете им и не си заспал. — Е?

— Има… има ли иранци в полицейския участък?

— Не. Това е Турция, не е Иран, не ви чакат чужденци. Елате, няма от какво да се боите.

— Аз… Идвам. Веднага.

— Да. Да, веднага — каза той. — Не ви трябва чантата, само якето. Побързайте, преди да съм променил решението си. — Видя, че тя побесня и го досмеша. Но този път тя се подчини, кипеше отвътре, но облече якето си и слезе по стълбите, мразейки безпомощността си. Преминаха площада един до друг, проследени от безброй погледи. В участъка влязоха в същата стая като преди. — Моля, почакайте тук.

После затвори вратата и отиде в канцеларията. Сержантът му подаде слушалката.

— На телефона е капитан Таназак, ефенди, дежурният офицер на граничния пункт.

— Капитане? Майор Икаил. Границата е затворена за всички молли и зелени до второ нареждане. Арестувайте сержанта, който е пропуснал един камион преди два часа и го изпратете във Ван, вгорчете му живота. Камионът се връща към вас. Наредете да го изтормозят двадесет часа, и хората в него. Що се отнася до вас, вие подлежите на военен съд затова, че не сте осигурили постоянни инструкции за преминаването на въоръжени лица! — Той затвори телефона и погледна часовника си. — Колата готова ли е, сержант?

— Да, ефенди.

— Добре. — Майорът излезе и тръгна по коридора към килията, сержантът вървеше след него. Ерики не стана. Само очите му помръднаха. — Сега, господин пилот, ако сте спокоен и се владеете, и не правите повече глупости, ще доведа жена ви да ви види.

Гласът на Ерики бе дрезгав.

— Ако вие или някой друг я докосне, кълна се, че ще ви убия, ще ви разкъсам на парчета.

— Съгласен съм, че е трудно човек да има такава жена. По-добре да има грозна, отколкото такава като нея — освен ако не я държи в харем. Сега, искате ли да я видите, или не?

— Какво трябва да направя?

Раздразнен, майорът отвърна:

— Да бъдете спокоен, да се владеете и да не нравите повече глупости. — И каза на сержанта на турски: — Иди я доведи.

Мисълта на Ерики очакваше някаква катастрофа или измама. После я видя в края на коридора, и че беше невредима, и едва не заплака от облекчение, както и тя.

— О, Ерики…

— Слушайте ме и двамата — рече рязко майорът. — Въпреки че ни причинихте доста неудобства и притеснения, реших, че и двамата казвате истината. Ще бъдете изпратени веднага с охрана за Истанбул, дискретно, и ще бъдете предадени на вашия посланик, също дискретно… за да бъдете изгонени. Съвсем дискретно.

Те го гледаха втрещени.

— Ще ни освободите? — рече тя, държейки се за решетките.

— Веднага. Очакваме също да бъдете дискретни и това е част от сделката. Ще трябва да дадете официално писменото си съгласие. Дискретност. Това означава да не изтича информация, да не се хвалите публично или другояче с бягството си или приключенията си. Съгласни ли сте?

— О, да, да, разбира се! — отвърна Азадех. — Но нали няма, няма никакъв номер?

— Не.

— Но… но защо? Защо след… защо ни пускате? — Ерики търсеше думи, все още не му вярваше.

— Защото подложих и двама ви на изпитание, и двамата издържахте изпитанията, не сте извършили постъпки, които бихме определили като престъпления — вашите клетви са между вас и Бог и не са подчинени на никой съд — и за ваше щастие заповедта за задържането ви бе незаконна, и следователно неприемлива… Комитет! Промърмори той с отвращение, после забеляза как се гледат. За миг го обзе страхопочитание. И завист.

Интересно, че Хаким хан бе допуснал комитетът да издаде заповедта и да я подпише, а не полицията, която би уредила легално екстрадиране. Той направи знак на сержанта.

— Пусни го. Вас двамата ще ви чакам в канцеларията. Не забравяйте, че трябва да ви върна бижутата. И двата ножа.

И си тръгна.

Вратата на килията се отвори шумно. Сержантът се поколеба, после си тръгна. Нито Ерики, нито Азадех го забелязаха, не забелязваха и мръсотията в килията гледаха се един друг, тя отвън, все още с ръце на решетките, той отвътре, също стиснал железата. Не помръдваха. Само се усмихваха.

— Иншаллах? — рече тя.

— Защо не? — И тогава, все още объркан от освобождаването им от този честен човек, когото само допреди малко би разкъсал на части като олицетворение на злото, Ерики си спомни какво бе казал майорът за харема и колко желана е тя. И въпреки желанието си да не развали чудото на доброто, изтърси: — Азадех, бих искал да оставим всичко лошо тук. Можем ли? Какво стана с Джон Рос?

Усмивката й не се промени. Тя знаеше, че са на ръба на бездната. Скочи уверено в нея, радваше се на възможността.

— Много отдавна, още когато те залюбих, аз ти казах, че съм го познавала, когато бях много млада. — Гласът й бе нежен въпреки тревогата й. — В селото и в базата той ми спаси живота. Когато го срещна отново, ако го срещна, ще му се усмихна и ще бъда щастлива. Моля те и ти да направиш същото. Миналото е минало и трябва да остане в миналото.

„Приеми го и приеми и него, Ерики, сега и завинаги — повеляваше му тя, — или нашият брак ще свърши бързо не по моя воля, а защото ти ще се лишиш от мъжеството си, ще направиш живота си непоносим и няма да ме искаш край себе си. Тогава аз ще се върна в Табриз и ще започна нов живот, тъжно е, защото е вярно, но така реших да постъпя. Няма да ти напомням за обещанието, което ми даде, преди да се оженим, не искам да те унижавам — но колко лошо от твоя страна да забравиш! Прощавам ти само защото те обичам. О, Господи, мъжете са толкова странни, толкова е трудно да ги разбереш, моля те, напомни му веднага за клетвата му!“

— Ерики — прошепна тя, — нека миналото остане в миналото. Моля те! — Очите й молеха така, както могат да молят само очите на жена.

Но той отбягваше погледа й, смазан от собствената си глупост и ревност. „Азадех е права — крещеше умът му. — Това е минало. Азадех ми разказа за него честно и аз й обещах по своя воля, че ще мога да живея с това, а той й спаси живота. Тя е права, но дори и така да е, сигурен съм, че го обича!“

Измъчен, той я погледна в очите, в главата му се затръшна някаква врата, той я заключи и хвърли ключа. Обхвана го старата топлина, пречисти го.

— Права си и аз съм съгласен! Права си! Обичам те — теб и Финландия, завинаги! — Той я прегърна, вдигна я и я целуна, и тя отвърна на целувката му, после го прегърна, а той, по-щастлив от всякога, я понесе без усилие по коридора. — Дали имат сауна в Истанбул, дали ще ни разрешат да се обадим по телефона, само веднъж, мислиш ли, че…

Но тя не го слушаше. Усмихваше се.

 

 

Бахрейн, международната болница: 6,03 вечерта.

 

Телефонът иззвъня приглушено в спалнята на Мак и събуди Джени от приятния й унес на верандата. Мак дремеше на сянка във фотьойла до нея. Тя стана, без да вдига шум, не искаше да го събуди, и вдигна слушалката.

— Стаята на капитан Макайвър — рече тихо тя.

— О, извинете, че ви безпокоя, свободен ли е капитан Макайвър? Обажда се помощникът на господин Нюбъри от Ал Шаргаз.

— Съжалявам, той спи, обажда се госпожа Макайвър, мога ли да приема някакво съобщение за него?

Гласът се поколеба.

— Може би да го помолите да ми се обади. Аз съм Бертрам Джоунс.

— Ако е важно, по-добре кажете на мен.

Отново колебание, после се чу:

— Много добре. Благодаря ви. Става въпрос за един телекс от щаба ни в Техеран за него. Пише: „Моля, информирайте капитан Д. Макайвър, управителен директор на IHC, че един от неговите пилоти, Томас Локхарт, и съпругата му са загинали при нещастен случай по време на демонстрация.“ — Гласът леко се усили. — Съжалявам за лошата новина, госпожо Макайвър.

— Ня… няма нищо. Благодаря ви. Ще се погрижа моят… моят съпруг да научи. Благодаря. — Тя затвори тихо телефона. Видя се в огледалото. Лицето й беше безцветно, разголило мъката си.

„О, Господи, не мога да допусна Дънкан да ме види или да разбере, той ще…“

— Кой беше, Джен? — попита Макайвър сънено.

— Ня… няма нищо, миличък. Спи.

— Резултатите от изследванията са добри, нали? Резултатите бяха отлични.

— Чудесни… връщам се след секунда. — Тя отиде в банята, затвори вратата и наплиска лицето си. „Не мога да му кажа, просто не мога… трябва да го предпазя. Да се обадя ли на Анди? — Погледна часовника си. — Не мога, Анди вече трябва да е на летището. Ще… ще изчакам, докато пристигне, точно така ще направя… Ще ида да го посрещна с Жан-Люк и… дотогава няма да правя нищо… О, Господи! О, Господи, горкият Томи, горката Шаразад… горките, милите…“

Сълзите потекоха от очите й и тя завъртя кранчетата, за да заглуши хлипанията си. Когато се върна на верандата, Макайвър спеше доволен. Тя седна и се загледа в залеза, но не го виждаше.

 

 

Ал Шаргаз, международното летище, на залез-слънце.

 

Руди Луц, Скрагър и всички останали чакаха на изходната бариера и поглеждаха неспокойно към оживеното фоайе. Пристигащите и заминаващите пътници сновяха насам-натам.

— Последно повикване за полет 532 на „Бритиш Еъруейз“ за Рим и Лондон. Моля, всички пътници да се явят на гишето.

През огромните прозорци виждаха слънцето, което бе почти на хоризонта. Всички бяха нервни.

— Анди трябваше да задържи Джони и 125-ицата за подсигуряване, за Бога — промърмори нервно Руди.

— Трябваше да ги изпрати в Нигерия — защити го Скот. — Но пък нямаше избор, Руди. — Видя, че Руди не го слуша, сви рамене и каза разсеяно на Скрагър: — Наистина ли ще се откажеш от летенето, Скраг?

Набръчканото старо лице се смръщи.

— За една година, само за една година. — Бахрейн е чудесно място за мене, Касиги е готин, а аз няма съвсем да се откажа от летенето, о, не, драги. Не мога, синко, настръхвам само като си го помисля.

— И аз. Скраг, ако беше на моите години, би ли… — Той спря, тъй като един раздразнен служител мина през охраната, приближи се към Руди и каза нервно: — Капитан Луц, това е наистина последното ви повикване! Машината вече закъснява с пет минути. Не можем да я задържаме повече! Или качете останалата част от групата си, или ще тръгнем без вас!

— Добре — каза Руди. — Скраг, кажи на Анди, че сме чакали докато можем. Ако Чарли не успее, хвърли го в Gottverdamsticker арест! Проклети да са „Алиталия“, задето подраниха! Всички да се качват. — Той подаде бордната си карта на една привлекателна стюардеса, мина през бариерата и застана от другата страна, проверяваше ги, докато минаваха: Фреди Еър, Поп Кели, Вили, Ед Воси, Шандор, Ногър Лейн. Скот бе последен, мотаеше се до последния момент, после викна:

— Ей, Скраг, много здраве на Стареца!

— Дадено, приятел. — Скрагър му махна, проследи го с поглед, докато се изгуби в охраняваната зона, после се обърна и се запъти към своя изход на другия край на терминала. Касиги вече чакаше там. Ухили се — видя Петикин да тича през тълпата, ръка за ръка с Паула, Гавалан едва ги настигаше. Петикин прегърна набързо Паула и се спусна към бариерата.

— За Бога, Чарли…

— Не ме бави, Скраг, и без това трябваше да чакам Анди — отвърна Чарли почти без дъх. Подаде бордната си карта, изпрати въздушна целувка на Паула, мина през бариерата и изчезна.

— Какво се мъти, малката? — попита Скраг. Паула също беше без дъх, но сияеше. Пъхна ръка под неговата и леко го прегърна.

— Чарли ме покани да прекарам отпуската му с него, caro, в Южна Африка. Аз имам роднини близо до Кейптаун, сестра ми и семейството й, така че си рекох: защо не?

— Защо не, наистина! Значи ли това, че…

— Извинявай, Скраг! — извика Гавалан. Пухтеше, но се бе подмладил поне с двадесет години. — Извинявай, говорих по телефона половин час, май че сме изгубили проклетия договор с „Екс Текс“ в Саудитска Арабия и част от договорите за Северно море, но да вървят по дяволите! — Имам страхотни новини! — Още десет години изчезнаха от лицето му. Зад гърба му слънцето докосна хоризонта. — Ерики се обади, когато вече бях на прага, — в безопасност е, и Азадех също, в безопасност са в Турция и…

— Ура! — надвика го Скрагър, а от дъното на чакалнята до охраняемата зона се чуха радостните възгласи на останалите, Петикин им бе казал новината.

— … и после ми се обади един приятел от Япония. Колко време имаме?

— Много, двадесет минути. Защо?

— За малко изпусна Скот, праща ти много здраве.

Гавалан се усмихна.

— Добре. Благодаря. — Вече дишаше нормално. — Ще те настигна, Скраг. Изчакай ме, Паула, само минутка. — Приближи се към гишето. — Добър вечер. Бихте ли ми казали кога е следващият ви полет от Бахрейн за Хонконг?

Служителят зачука по клавишите на компютъра.

— В двадесет и три и четиридесет и две довечера, саид.

— Отлично. — Гавалан извади билета си. — Отменете резервацията ми за „Бритиш Еъруейз“ за Лондон тази вечер и направете резервация за… — Високоговорителите оживяха и го заглушиха с всепроникващия призив за молитва. Летището моментално затихна.

А високо горе в широките простори на планината Загрос, на осемстотин километра на север, Хусаин Ковиси слезе от коня си и помогна на малкия си син да накара камилата да коленичи. Върху черната си роба носеше овчи кашкайски кожух, беше с бял тюрбан и на гърба му висеше „Калашников“. И двамата бяха сериозни, лицето на момчето бе подпухнало от сълзи. Заедно вързаха животните, постлаха молитвените си килимчета, обърнаха се с лице към Мека и започнаха молитвата. Около тях свиреше студен вятър, навяваше сняг от високите пресни. Небето беше забулено, имаше само един тесен син процеп. Облаците вещаеха бури и сняг.

Свършиха молитвата.

— Тази вечер ще направим лагера тук, синко.

— Да, татко. — Малкото момче послушно помогна да разтоварят, по бузите му отново потекоха сълзи. Вчера бе умряла майка му. — Татко, мама ще бъде ли в рая, когато стигнем там?

— Не зная, синко. Мисля, че ще бъде. — Хусаин се насилваше да не показва мъката си. Раждането бе дълго и жестоко, не можеше да направи нищо, за да й помогне, освен да държи ръката й и да се моли да бъдат запазени и тя и детето, а акушерката да е опитна. Акушерката беше опитна, но детето бе мъртвородено, кървенето не спираше и предопределеното се случи.

„Иншаллах“ — бе казал той. Но този път това не му помогна. Погреба я, и мъртвороденото дете също. Отиде при братовчед си, който беше и молла, даде на него и на жена му двамата си малки синове, за да ги отгледат, даде му и мястото си в джамията, докато богомолците изберат друг вместо него. После заедно с момчето обърнаха гръб на Ковис.

— Утре ще бъдем долу в равнините, синко. Ще бъде по-топло.

— Много съм гладен, татко — рече момчето.

— И аз, сине — отвърна той тихо. — Някога да е било иначе?

— Ще станем ли скоро светци?

— Когато Бог реши.

Момчето бе на шест години и бе открило, че му е трудно да разбере много неща, но не и това. „Когато Бог реши, отиваме в рая, където е топло и зелено, където има повече храна, отколкото можеш да изядеш, и студена чиста вода за пиене. Ами…“

— Има ли нужници в рая? — попита то с тънкия си слаб глас, докато се гушеше в баща си, за да се стопли.

Хусаин го прегърна.

— Не, синко, май няма. Нито нужници, нито нуждата от тях. — Той продължи непохватно да чисти оръжието си с намаслено парцалче. — Няма нужда от нужници.

— И е хубаво, татко, хубаво е, нали? Защо тръгнахме от къщи? Къде отиваме?

— Първо на северозапад, надалеч, сине. Имамът спаси Иран, но мюсюлманите от север, юг, изток и запад са заобиколени от врагове. Те имат нужда от помощ и напътствия, и от Словото.

— Имамът, Бог мир да му даде, той ли те е изпратил?

— Не, синко. Той не нарежда нищо, той само насочва. Аз отивам да върша Божието дело свободно, по свой избор, човек е свободен да избира какво да прави. — Видя как малкото момче се намръщи и го прегърна леко, с обич. — Сега ние сме войници на Бога.

— А, добре. Аз ще бъда добър войник. Ще ми кажеш ли пак защо остави онези поклонници на дявола да си вървят, онези на нашата база, и ги остави да вземат летящите ни машини?

— Заради водача, капитана — каза търпеливо Хусаин. — Мисля, че той бе оръдие на Бога, той ми отвори очите за посланието на Бога… че трябва да търся живот, а не мъченичество, да оставя времето на мъченичеството на Бога. И освен това, защото той ми даде едно непобедимо оръжие срещу враговете на Исляма — християните и евреите: знанието, че те считат живота на отделния човек за неприкосновен.

Малкото момче потисна прозявката си.

— Какво означава неприкосновен?

— Те вярват, че животът на отделния човек е безценен, на всеки човек. Ние знаем, че целият живот идва от Бога, принадлежи на Бога, връща се при Бога и всеки живот има стойност само ако се върши Божието дело. Разбираш ли, сине?

— Мисля, че да — отвърна момчето. Вече бе много уморено. — Ако вършим Божието дело, ще идем в рая, а раят е вечен.

— Да, сине. Като използва онова, на което ни научи пилота, един вярващ може да стъпи на врата на десет милиона. Ние ще разнесем това слово, ти и аз… — Хусаин бе много доволен, че целта му бе ясна. „Странно — помисли си той, — че тъкмо Старк ми показа пътя.“ — Ние не сме нито от Изтока, нито от Запада, само от исляма. Разбираш ли, сине?

Но отговор нямаше. Малкото момче бе заспало дълбоко. Хусаин го гушна, загледан в умиращото слънце. Изчезна и последният лъч.

— Бог е велик — рече той на планините и на небето, и на нощта. — Няма друг Бог, освен Бог…