Джеймс Клавел
Вихрушка (5)

5

Околностите на Ленгех: 6,42 сутринта.

 

212 с двама пилоти и пълен товар от тринадесет пътници, изпълняваше редовен полет към Ормузкия проток от базата на С-Г в Ленгех, насочвайки се над спокойните води на Залива към разработеното от французи петролно поле Сири. Слънцето току-що се бе издигнало над хоризонта и обещаваше още един чудесен, безоблачен ден, въпреки че омарата, обичайна за Залива, намаляваше видимостта до няколко мили.

— Хеликоптер EP-HST, тук контролният радар на Киш. Завийте на 260 градуса.

Подчинявайки се, хеликоптерът се насочи по новия си курс.

— 260 на 300 — отговори Ед Воси.

— Поддържайте триста. Докладвайте на Сири.

За разлика от радарите в по-голямата част от Иран този тук беше добър, със станции на островите Киш и Лаван, обслужвани от отлично обучени от Военновъздушните сили на САЩ оператори на Иранските военновъздушни сили — и двата края на Залива бяха еднакво стратегически важни и еднакво добре поддържани.

— HST, прието.

Ед Воси беше американец, бивш военен летец, тридесет и две годишен, със спортна фигура.

— Днес радарът е нестабилен, а, Скраг? — попита той другия пилот.

— Аха. По-добре е така.

Сега пред тях беше малкият остров Сири — безплоден, пуст и незначителен, с неголямо мръсно временно летище, няколко бараки за персонала, обслужващ добива на петрол, няколко огромни резервоара за съхраняване на нефт, пълнени от прокарани по морското дъно тръбопроводи, които идваха от сондажните кули на север в Залива. Островът се намираше на около шестдесет мили от иранския бряг, близо до границата, която разделяше Ормузкия проток и водите на Иран от тези на Оман и Емирствата. Хеликоптерът направи плавен вираж точно над петролните резервоари и се насочи на запад към първата си спирка на няколко мили по-нататък, върху петролната платформа Сири Три. Понастоящем находището имаше шест работещи сонди, всички управлявани от френския полудържавен консорциум „ЕПФ“, който бе разработил този басейн за „Иран Ойл“ срещу бъдещи доставки на петрол.

— Радарен контрол Киш, HST е над Сири на 300 метра — обади се Ед Воси в микрофона.

— Прието, HST. Поддържай триста — дойде веднага отговорът. — Докладвайте, преди да започнете снижаването. Имате трафик пред вас, излитат в десет часа.

— Виждаме ги. — Двамата пилоти наблюдаваха полета на четирите, събрани в плътно ядро, реактивни изтребители — те минаха покрай тях и се извисиха в небесата на път към устието на пролива.

— Бързат — забеляза по-възрастният мъж и се намести на седалката.

— Има си хас. Погледни ги само! Исусе, те са F15 на Военновъздушните сили на САЩ! — учуди се Воси. — По дяволите, не знаех, че в този район има от тях. Виждал ли си ги преди, Скраг?

— Не, приятелю — отвърна Скрагър, също толкова заинтригуван, докато настройваше силата на звука в слушалките си. Шестдесет и три годишен, той беше най-старият пилот на С-Г, старши пилот в Ленгех, съсухрен дребен мъж, много слаб, много жилав, с прошарена посивяваща коса и хлътнали светлосини очи, които сякаш винаги изучаваха хоризонта. Говореше с австралийски акцент.

— Бих искал да знам какво става, по дяволите. Радарът е подозрителен като кенгуру в торба и това е вече третият полет, който виждаме, откакто излетяхме, макар и първият на янки.

— Сигурно е отряд със специално назначение, Скраг. Или ескортиращи изтребители, които Щатите са изпратили, на Саудитска Арабия с АУАКС^[1].

Скраг седеше на лявата седалка в ролята си на обучаващ командир. Обикновено 212 използуваше конфигурация с един пилот на дясната седалка, но Скрагър беше приспособил машина с двойно управление за тренировъчни цели.

— Е — забеляза той през смях, — щом още не сме видели „Миг“-ове, сме добре.

— Червените няма да изпратят тук машини, колкото и да им се иска да пипнат пролива. — Воси бе съвсем сигурен. Той беше едва на половината на годините на Скрагър и почти два пъти по-едър. — Няма да го направят, докато им казваме да не си пъхат носа, където не им е работата, по дяволите и докато държим самолети и отряди със специално назначение и възнамеряваме да ги използуваме. — Той бързо погледна навън през омарата. — Хей, Скраг, погледни.

Един огромен, тежко натоварен супертанкер газеше дълбоко във водата, придвижвайки се тромаво на път към Ормуз.

— Обзалагам се, че е повече от петстотин хиляди тона. — Те го проследиха за момент. Шестдесет процента от петрола на свободния свят преминаваше през този плитък и тесен воден път между Иран и Оман, широк едва петнадесет мили в зоната, където проливът беше плавателен. Двадесет милиона варела на ден. Всеки ден.

— Мислиш ли, че някога ще построят танкер за един милион тона, Скраг?

— Сигурно. Сигурно ще го направят, ако поискат, Ед. — Корабът мина под тях. — Беше с либерийски флаг — отбеляза Скраг разсеяно.

— Имаш очи на орел.

— Защото спортувам и имам режим, момчето ми. — Скрагър огледа пътническия салон. Всички пътници бяха по местата си, със затегнати предпазни колани, със задължителните спасителни жилетки, със слушалки. Четяха или гледаха през прозореца. „Всичко е нормално — помисли си той. — Да, и приборите са добре, и шумовете са добре, аз съм добре, а също и Ед. Тогава защо съм неспокоен? — Обърна се още веднъж назад. — Заради специалните отряди, заради радара в Киш, заради пътниците, защото днес е рожденият ми ден и най-вече защото съм във въздуха и единственият начин да оживея тук, горе, е да съм неспокоен. Амин.“ — Той се изсмя високо.

— На какво се смееш, Скраг?

— На теб, на какво. Мислиш се за голям пилот, нали?

— Разбира се, Скраг — рече предпазливо Воси. — Окей. Кацал ли си на Сири Три?

Воси се ухили и посочи далечната сонда — тя едва се виждаше в омарата, съвсем леко на изток. Скраг засия в усмивка. — Тогава затвори очи.

— О стига, Скраг, това, разбира се, е проверочен полет, но…

— Поемам управление — каза щастливо Скраг. Воси веднага му отстъпи управлението. — Сега затвори очи, защото се обучаваш. — Младият мъж хвърли последен внимателен поглед към кулата, където щяха да кацнат, нагласи слушалките си, свали очилата, и се подчини.

Скрагър му подаде специално направените очила със затъмнени стъкла.

— Ето, сложи ги и не поглеждай, докато не ти кажа. Приготви се да поемеш управлението.

Воси си сложи очилата и плавно, все още със затворени очи, протегна ръце и крака, едва докосвайки приборите така, както знаеше, че обича Скраг.

— Окей, готов съм, Скраг.

— Започвай.

Води веднага пое управлението, стабилно, и леко, и се почувствува щастлив, че преходът мина гладко и машината запази посоката и равновесието си. Сега той летеше, воден само от собствените си уши, опитвайки се да долови и най-малката промяна в двигателите — забавяне или ускоряване, — което щеше да му подскаже, че се издигат или снижават. Сега имаше малка промяна. Той я усети навреме, дори я предвиди — носът се вдигна, двигателите набраха скорост, после хеликоптерът пикира. Той направи корекцията и възвърна положението му.

— Браво, младежо — одобри Скраг. — Сега отвори очи.

Воси беше очаквал обикновените тренировъчни очила, които закриваха видимостта навън, но позволяваха да се виждат приборите. Обаче попадна в пълна тъмнина. Стресна се, внезапно го обхвана паника, координацията му изчезна. За части от секундата напълно загуби ориентация, стомахът му се превъртя така, както, предполагаше, че се завърта и хеликоптерът. Но той не се въртеше. Управлението беше непоклатимо като скала в ръцете на Скраг — само че Воси не го знаеше.

— Господи! — изпъшка той. Преглътна сухо и инстинктивно посегна да свали очилата.

— Стой! Ед, това е аварийна ситуация, ти си единственият пилот, единственият пилот на борда, и си в беда — не виждаш. Какво ще направиш? Поеми управлението! Хайде! Аварийна ситуация!

Устата на Воси беше пълна с жлъчка, той се изплю, ръцете и краката му нервно потреперваха. Пое лоста за управление, направи отново корекция и почти изкрещя панически, когато машината се люшна — очакваше, че Скрагър го държи, но той не го правеше. Воси отново коригира, напълно загубил ориентация. Този път Скрагър поправи грешката.

— Успокой се, Ед! — заповяда той. — Слушай проклетия двигател! Координирай ръцете и краката си. — После продължи по-меко: — Сега внимателно. Справяш се чудесно, внимателно сега. После ще повръщаш. Сега си в аварийна ситуация, трябва да приземиш машината и имаш тринадесет пътници на борда. Аз съм тук до теб, но за беда не съм пилот, какво ще направиш?

Ръцете и краката на Воси отново задействуваха в синхрон, ушите му слушаха двигателя.

— Аз не виждам, но ти виждаш, нали? — Точно така.

— Тогава можеш да ме насочваш при кацане! — Точно така! — Гласът на Скрагър стана по-остър. — Разбира се, ти трябва да задаваш подходящи въпроси. Контрол на Киш, HST напуска триста за Сири Три.

— Разбрано, HST.

Гласът на Скрагър се промени.

— Отсега нататък името ми е Бърт. Аз съм общ работник от сондите. Нищо не разбирам от летене, но мога да разчитам стрелките — ако ми кажеш точно къде да гледам.

Воси щастливо се хвърли в играта задаваше въпросите правилно. „Бърт“ го принуждаваше да използува познанията си по техниката на пилотиране и разположението на приборите и стрелките в пълна степен, караше го да задава въпросите така, че общият работник да ги разбере и да му отговори. От време на време, когато не беше съвсем точен, „Бърт“ започваше да крещи истерично:

— Не мога да намеря стрелката! Коя точно? За Бога, та те всички ужасно си приличат. Обясни ми пак, по-бавно, о, Боже, ще ни убиеш…

Тъмнината ставаше все по-гъста. Времето стана разтегливо, нямаше ги познатите циферблати и стрелки, които да му вдъхват увереност, нямаше нищо, освен гласа, който го форсираше до крайните предели на възможностите му.

Когато вече подхождаха на петнадесет метра и „Бърт“ крещеше инструкциите си за кацане, Воси усети, че му се повдига, ужаси се от тъмнината и от мисълта, че мъничкото кръгче за кацане на петролната платформа се приближава, за да го посрещне. „Все още имаш време да минеш на втори кръг, да дадеш газ, да се махнеш оттук и да изчакаш във въздуха, но докога?“ — помисли гой.

— Сега си на три метра височина и на десет далечина — точно както трябва.

Воси веднага включи на зависване, потта се лееше от него.

— Нямаш грешка, точно над центъра си, точно както искаше.

Тъмнината беше невероятно плътна. Никога не се беше страхувал толкова. Воси измърмори една молитва и внимателно намали тягата. Струваше му се, че измина цяла вечност, и още една, и още една, докато накрая колесникът докосна земята и се приземиха. За момент Ед не можа да повярва. Облекчението му беше толкова голямо, че той почти се разплака от радост. После, сякаш от много далеч, дочу нормалния глас на Скрагър и почувствува, че управлението е поето.

— Поемам го, юначе. Беше дяволски добре, Ед. Идеално. Поех го.

Ед Воси смъкна очилата. Беше изстискан, лицето му беше бяло като тебешир. Той се отпусна на седалката. Едва виждаше какво става на работещата пред него сонда и дебело то въже, обграждащо хеликоптерната площадка, която беше едва тридесет метра в диаметър. Господи, кацнах, кацнахме и сме невредими.

Скрагър беше отнел двигателите на малка газ, нямаше нужда да ги изключва, тъй като престоят щеше да бъде кратък. Той си тананикаше „Матилда“ — нещо, което правеше само когато беше много доволен. „Момчето се справи много добре — помисли си той, — летя прекрасно. Но дали ще се съвземе бързо? Когато летиш с някого, винаги е добре да знаеш и слабите, и силните му места.“

Той се обърна и вдигна палци към човека от предната странична седалка в пътническия салон, един от френските инженери, които трябваше да провери току-що инсталираното на сондата електрооборудване за изпомпване. Останалите пътници чакаха търпеливо. Четирима бяха японци, гости на френските служители и инженери от „ЕПФ“. Скрагър се чувствуваше неспокоен, когато превозваше японци — връщаха го към спомените му за войната, към спомените му за загубите на Австралия по време на Тихоокеанската война и за хилядите, които умряха в японските лагери и на железопътната линия в Бирма. „По-точно бяха убити“ — помисли си той, а после отново насочи вниманието си към разтоварването.

Инженерът беше отворил вратата и сега помагаше на работниците да извадят кашоните от товарното помещение. На платформата беше горещо, влажно и противно, въздухът вонеше от нефтените изпарения. В кабината беше жега, както винаги, влажността беше висока, но Скраг се чувствуваше удобно. Погледна към Воси, който все още седеше отпуснат, с ръце на тила — съвземаше се.

„Добър момък“ — помисли си Скрагър. После вниманието му беше привлечено от най-високия глас в пътническия салон. Беше Жорж дьо Плеси, шефът на френското представителство и управител на района на „ЕПФ“. Седеше на облегалката на една седалка и пак изнасяше една от безконечните си лекции, този път на японците. „По-добре на тях, отколкото на мен“ — каза си Скрагър и се позасмя. Познаваше дьо Плеси от три години и го харесваше — заради френската храна, с която ги снабдяваше, и заради това, че играеше добре бридж, който и двамата обичаха, но не и заради темите на разговор. „Хората от петролния бизнес са еднакви, петролът е всичко, което знаят и което искат да знаят, и ние, останалите, съществуваме за тях само за да консумираме това нещо и да плащаме скъпо и прескъпо за него, докато сме живи — а дори и след това, нали повечето крематориуми работят на нефт. Истински ад! Цената на петрола нарасна неимоверно — на 14,80 долара за варел от 4,80 долара преди две години и от 1,80 отпреди още няколко. Проклети разбойници, всички са разбойници — и ОПЕК, и «Седемте сестри», даже и «Норд си ойл».“

— Всички тези петролни кули стоят върху дъното на морето — обясняваше дьо Плеси. — Всички са построени и се управляват от французи и всяка обслужва един кладенец… — Той беше облечен във войнишки дрехи, косата му бе рядка, жълтеникавокафява, лицето — загоряло. Другите французи бъбреха и спореха помежду си. „И това е всичко, което правят — помисли си Скрагър, — освен да ядат, да пият вино и да разправят най-безцеремонно разни истории за гащите на всяка… мацка. Като оня негодник Жан-Люк, най-големият самохвалко сред тях! На това отгоре всички са индивидуалисти, всеки се пише различен. Японците пък са ниски, подвижни, много спретнати и всички облечени по един и същи начин: бяла риза с къси ръкави, тъмна вратовръзка, тъмни панталони и тъмни обувки, еднакви кварцови часовници, тъмни очила; единствената им разлика е във възрастта. Като сардини в консерва са!“

— … Водата на това място, както и в целия Залив, е много плитка, мосю Касиги — продължаваше дьо Плеси. — Тук тя е едва трийсетина метра — нефтът се достига лесно до около триста. Имаме шест кладенеца в тази част на находището, Сири Три, и всички текат — тоест свързани са с тръбопроводи и изпомпват петрола в резервоарите за съхранение на остров Сири. Капацитетът на резервоарите е три милиона варела и сега всичките резервоари са пълни.

— А доковете на Сири, мосю Плеси? — поинтересува се Касиги, посивяващият японски представител на ясен и правилен английски. — Не можах да ги видя, докато прелитахме над острова.

— Засега товарим в морето. Планираме да построим пристан догодина. Междувременно няма да имаме проблеми да натоварим вашите средноголеми танкери, мосю Касиги. Гарантираме бързо обслужване и бързо товарене. В края на краищата, ние сме французи. Утре ще се убедите. Вашият „Рикомару“ не закъснява, нали?

— Не. Ще бъде тук по обед. Какъв е пределният капацитет на находището?

— Безграничен — отвърна французинът през смях. — Сега добиваме само по седемдесет и пет хиляди варела на ден, но, mon Dieu, под морското дъно има цяло нефтено езеро.

— Капитан екселенц! — До страничния прозорец на Скрагър, със сияещо от щастие лице, стоеше младият Абдула Турик от екипа за противопожарната охрана. — Аз много добре, много добре, много-много добре. Вие?

— Тип-топ, млади момко. Как я караш?

— Аз радвам теб да видя, капитан екселенц. Преди година базата на Скрагър в Ленгех беше вдигната под тревога по радиото — на тази сонда имаше КАЗЕВАК. Беше мръсна нощ, иранският мениджър бе съобщил, че пожарникарят сигурно има спукване на апендикса и беше попитал могат ли да стигнат колкото е възможно по-бързо на сутринта — нощните полети в Иран бяха забранени, освен при аварийни ситуации. Скрагър беше дежурен тогава и бе тръгнат веднага — да тръгнеш веднага беше правило за компанията, дори и при минимални условия за летене, а и част от техните специални услуги. Беше взел младежа, беше го закарал направо в иранската военноморска болница в Бандар-е Аббас и бе убедил лекарите да го приемат. Ако не беше той, младежът щеше да умре.

Оттогава насам Абдула винаги идваше да го посрещне с добре дошъл и веднъж месечно в базата се получаваше пресен кози бут, въпреки усилията на Скрагър да се противопостави заради скъпотията. Веднъж беше посетил селото на младежа — то се намираше на брега на Ленгех. Обикновено село: без канализация, без електричество, без вода, с мръсни подове и стени, измазани е кал. Иран беше много примитивен извън градовете, но все пак по-добре от повечето държави на Залива в това отношение. Семейството на Абдула живееше като всички останали — нито по-добре, нито по-зле. Много деца, облаци от мухи, малко пилета и кози, няколко неплодородни акра земя и както беше казал баща му, „един ден в скоро време ние ще имаме свое собствено училище, екселенц, и собствено водоснабдяване, и един ден дори електричество. Да, истина е, че сега се изхранваме много по-добре с нашия петрол, който експлоатират чужденците — да благодарим на Бога, че ни е дал петрола. Да благодарим на Бога, че синът ми Абдула оживя. Беше Божия воля, че Абдула оживя, по Божията воля екселенц пилотът се съгласи да си даде толкова много труд. Да благодарим на Бога!“

— Как е, Абдула? — повтори Скраг. Харесваше младежа заради по-съвременните му разбирания — за разлика от баща му.

— Добре. — Абдула се приближи и почти залепи лицето си на прозореца. — Капитане — запъна се той, усмивката изчезна от лицето му, гласът му заглъхна и Скраг трябваше да се наведе, за да го чуе. — Скоро много неприятности… комунисти, Туде, муджахиднни и федаини. Пушки, експлозиви — може би кораб на Сири. Опасност. Моля, моля, не казвай нищо кой ти казва, да? — После Абдула отново надяна усмивката на лицето си и извика весело:

— Щастливи кацания и ела отново, ага. — Махна с ръка веднъж и прикривайки нервността си, се върна при останалите.

— Разбира се, разбира се, Абдула — промърмори Скрагър.

Наблюдаваха ги много иранци, но това беше обичайно. Пилотите бяха ценени, защото бяха единствената връзка с КАЗЕВАК. Той забеляза, че диспечерът му дава знак с вдигнат палец, обърна се автоматично и отново се увери, че всичко е затворено и всички са си по местата.

— Да потеглям ли, Ед?

— Разбира се, Скраг.

На триста метра Скрагър хоризонтира и се отправи към Сири Едно, където трябваше да слязат оставалите пътници. Беше много обезпокоен. „Избий си тези мисли от главата. Само бомба може да потопи остров Сири в залива.“ За първи път се носеше слух за опасност. В находището Сири никога досега не беше избухвала стачка, както в другите — нали затова ги закриха, главно, както предполагаха, че Франция беше дала убежище на Хомейни. Саботаж? „Нали япончето каза, че утре трябвало да пристигне някакъв танкер? Да, каза. Какво да правя? Засега нищо, просто остави Абдула за по-късно — сега не му е времето, не и докато си в полет.“

Той погледна Воси. Ед се справи добре, много добре, по-добре от… по-добре от кого? Мислите му обходиха всички пилоти, които бе обучавал толкова години. Стотици. Летеше от петнадесетгодишна възраст, на седемнадесет през тридесет и трета беше в Кралските австралийски военновъздушни сили, през тридесет и девета като летец-лейтенант на огнехвъргачките, после се преквалифицира на хеликоптер през четиридесет и пета. Беше в Корея през четиридесет и девета и после бе уволнен след двадесетгодишна служба, все още летец-лейтенант, все още опак и само на тридесет и седем. Засмя се. Във военновъздушните сили винаги беше на мушка.

— За Бога, Скрагър, защо се заяде с маршала по радиото? Този път наистина прекали…

— Но, полковник, англичанинът започна пръв — рече, че ние, австралийците, всички сме крадци, че сме имали белези от вериги по ръцете и че сме произлизали от каторжници!

— Така ли? Проклетите англичани са все едни и същи, Скраг, макар че в твоя случай той, може би, е бил прав, тъй като семейството ти винаги е живяло в Австралия, но както и да е, ти все пак си понижен в чин и ако не се държиш прилично, ще те сваля на земята завинаги!

Така и не го направиха. И как можеха да го направят? Наляво-надясно — следвай командната стрелка, нагоре-надолу — следвай командната стрелка, шестнадесет унищожени вражески самолета и три пъти повече успешно изпълнени задачи от всеки друг в Кралските австралийски военновъздушни сили. И днес още лети, а това беше всичко, което искаше от живота, опитваше се все още да бъде най-добрият и най-надеждният и искаше да избегне катастрофата и да приземи пътниците невредими. „Щом караш хеликоптер, няма начин машината да не ти погоди някой номер“ — помисли си той. Съзнаваше, че е бил страхотен късметлия. Не като някои, също така добри пилоти, на които късметът им бе изневерил. Трябва да си късметлия, за да бъдеш добър пилот. Той отново погледна, към Воси, доволен, че няма война — това беше най-голямото изпитание за пилотите. „Не бих искал да загубя младия Ед, той е един от най-добрите в С-Г. Че кой от тези, с които си летял, е по-добър от него? Чарли Петикин, разбира се, но пък той трябва да е по-добър, след като е бил пустинен пилот и е минал през пресата. Том Локхарт също. Мръсникът Дънкан Макайвър е все още най-добрият от всички, въпреки че е спрян от полети — да пукне дано с неговите тримесечни медицински прегледи, — но и аз щях да съм толкова гаден, ако ме бяха спрели от полети, а пък си летя на шестдесет и три като момченце. Горкото копеле.“

Скрагър изтръпна. „Ако САА^[2] въведе новите правила за възраст и задължително пенсиониране, свършено е с мен. Щом ме свалят на земята, аз съм направо за оня свят.“ Сири Едно беше все още много далече. Беше кацал там три пъти седмично повече от година. Въпреки това подготвяше захода, като че ли му беше за първи път.

— Безопасността не е случайност, тя трябва да бъде подготвяна. Днес ще направим един хубав, елегантен визуален заход и…

— Скраг.

— Кажи, момче.

— Изкара ми ангелите.

— Това е урок номер едно. Какво друго научи?

— Мисля, че научих колко дяволски лесно можеш да се паникьосаш, колко самотен и безпомощен се чувстваш и да благославям очите си — почти избухна Воси. — Мисля, че научих колко съм смъртен, дявол да го вземе. Господи, Скраг. Уплаших се — до смърт.

— Когато се случи с мен, аз го направих в гащите.

— Кво?

— Летях от Кувейт на 47G2, беше през шестдесетте години. — 47G2 беше малкият, топчест „Бел“ с бутален двигател, използуван сега от повечето служби за ръководство на полети и от полицията. — Беше чартърен полет за един доктор и един инженер в „Екс Текс“. Трябваше да отидат до някакъв оазис след Вафра, там имаше КАЗЕВАК — някакъв нещастник си беше напъхал крака в сондата. И тъй, летяхме с отворени врати, както обикновено, защото беше лято, почти четиридесет и пет градуса, сухо и гадно и за хората, и за хеликоптера, така както може да бъде само в пустинята — далеч по-лошо, отколкото е в центъра на Австралия. Но ни бяха обещали двойно заплащане и премия, тъй че моят стар приятел Форси успя да ме кандърдиса. Не беше лош ден, както поначало са дните в пустинята. Ед, въпреки че вятърът беше като от пеш и поривите му ни играеха номера, знаеш как е: внезапни вихрушки засмукват пясъка в облаци от прах, навсякъде смерчове. Бях на сто и петдесет метра и захождах, и изведнъж влязохме в облак прах — ама толкова фин, ме нищо не се виждаше. Един Бог знае как проникна през очилата ми, но, да ти кажа, в един момент бяхме добре, а в следващия кашляхме и кихахме, а на мен и двете ми очи се напълниха и бях сляп като бухал на слънце.

— Баламосваш ме!

— Не. Истина е, кълна се в Бога! Не можех да виждам нищичко, не можех да си отворя очите, а бях единственият пилот на борда с двама пътници.

— Божичко, Скраг. И двете очи?

— И двете. Люляхме се в небето адски дълго, докато горе-долу го стабилизирах и сърцето ми отново си дойде на мястото. Докторът не можа да изчисти праха и всеки път, когато той или аз се опитвахме да го извадим, едва не се обръщахме с корема нагоре — знаеш колко чувствителен е G2. Те се паникьосаха не по-малко от мен, а това изобщо не помагаше. И тогава се сетих, че единствената възможност е да го приземя слепешком. Ти каза, че си бил уплашен до смърт — е добре, когато допрях колесника до земята, бях направил всичко в гащите, до капка.

— Господи, Скраг, наистина ли го приземи? Точно както днес, но не на шега, а с двете очи, пълни с прах? Не ме баламосваш, а?

— Накарах ги да ми казват накъде да карам, точно така, както го направихме с теб, поне докторът казваше, защото другият, бедничкият, припадна. — Очите на Скрагър не се откъсваха нито за момент от сушата. — Как ти изглежда?

— Не много добре. — Сири Едно беше точно пред тях, площадката за кацане беше издигната над водата. Виждаха ръководителя за кацане и задължителната противопожарна кола, спряла отстрани. Ръкавът за вятъра беше полупразен и не помръдваше.

Обикновено Скрагър би докладвал на радарната кула и би започнал постепенно снижаване. Но сега каза:

— Днес ще останем високо, младок, ще заходим под голям ъгъл и ще го оставим да кацне сам.

— Защо, Скраг?

— За разнообразие.

Воси се намръщи, но не каза нищо. Отново обходи с поглед приборите, търсейки нещо, което да не е наред. Нямаше нищо такова. Освен нещо странно у възрастния човек.

Когато бяха в позиция високо над сондата, Скрагър включи предавателя.

— Киш радар, HST напуска триста към Сири Едно.

— Окей, HST. Докладвайте, когато сте готови.

— HST, прието.

Бяха се нагласили за стръмен заход, използуван обикновено, когато точката за кацане беше заобиколена от високи сгради, дървета или пилони, Скрагър отне тягата точно колкото трябваше. Хеликоптерът започна да снижава, всичко беше наред. Двеста и петдесет метра, двеста, сто и петдесет, сто. И двамата едновременно почувствуваха вибрацията в управлението.

— Исусе — изпъшка Воси, но Скрагър вече рязко беше отпуснал носа, натискайки шага надолу. Хеликоптерът започна да снижава много бързо. Петдесет метра, четиридесет, тридесет… вибрациите се увеличаваха. Очите на Воси скачаха от прибор на прибор, после до точката на приземяване и отново към приборите. Той седеше вцепенен на мястото си, съзнанието му крещеше: „Опашното витло е свършило! Или предавката…“

Площадката за приземяване връхлиташе върху тях, наземният персонал панически се разпиля, пътниците увиснаха на коланите, парализирани от ужас от рязкото снижаване. Воси се бе вкопчил за седалката, за да е по-стабилен. Сега цялото арматурно табло вибрираше, шумът на двигателите се промени. Той очакваше всеки момент да загубят опашното витло и тогава с тях беше свършено. Висотомерът отчиташе двайсет метра… петнайсет… десет… пет… Ръцете му понечиха да сграбчат управлението, за да започне изравняване, но Скрагър го изпревари с част от секундата, подаде пълна газ и изравни съвършено. За секунда хеликоптерът изглеждаше като застинал във въздуха само на метър височина, с ревящи двигатели, после кацна твърдо, но не прекалено, на близкия край на кръга, плъзна се напред и спря на две крачки от центъра.

— Ега ти! — промърмори Скраг.

— Господи, Скраг — едва успя да промълви Воси. — Беше идеално.

— О, не, не, не беше, на две крачки встрани съм. — Скрагър с усилие откъсна ръцете си от управлението. — Изключи го, Ед, колкото може по-бързо. — Той отвори вратата си и се измъкна бързо навън, шибан от въздушния поток на перките, отиде до вратата на пътническия салон и я отвори.

— Останете по местата си за момент — извика той през заглъхващия рев на двигателите, отдъхвайки си от облекчение, че всички са с предпазните си колани и никой не е пострадал. Те покорно останаха по местата си, двама бяха пепеляво сиви. Четиримата японци зяпаха невъзмутимо. Студенокръвна, противна нация!

— Mon Dieu, Скраг — извика Жорж дьо Плеси. — Какво стана?

— Не знам, мисля, че е опашното витло. Веднага, щом поспре, ще…

— По дяволите, Воси, какви са тези игрички! — Гафари, иранският ръководител кацане, бе залепил лицето си на стъклото на кабината и се тресеше от ярост. — Как смееш да спираш двигателя с тренировъчна цел на тази сонда? Ще подам рапорт срещу теб за опасно летене!

Скрагър се нахвърли върху него.

— Управлявах аз, а не капитан Воси! — Внезапно огромното му облекчение, че се бе приземил благополучно, се смени с отдавнашната му омраза към този човек и възпламени гнева му. — Измитай се, Гафари, измитай се или ще те цапардосам така, че няма да станеш! — Юмруците му се свиха, беше готов да го направи. — МАХАЙ СЕ!

Всички наблюдаваха ужасени. Воси пребледня. Гафари, по-едър и по-тежък от Скрагър, се закани с юмрук, изруга на фарси, после закрещя на английски, искаше да го предизвика:

— Чуждестранна свиня! Как се осмеляваш да ме псуваш и да ме заплашваш? Ще се погрижа да те свалят на земята и да те изхвърлят от Иран. Ти, кучи сине, мислиш нашето небе за свое…

Скрагър се хвърли напред, но Воси успя да се мушне между тях и спря атаката с огромния си гръден кош.

— Добре де, как я мислиш тая работа, братче? Ей, извинявай, Скраг! Я по-добре да погледнем витлото. Скраг, Скраг, стари негоднико, да видим опашното витло, а?

Съзнанието на Скраг се проясни. Сърцето му биеше лудо и той забеляза, че всички го гледат втренчено. С огромно усилие овладя яростта си.

— Пра… прав си, Ед. Да. — После се обърна към Гафари: — Има… имахме авария. — Гафари се ухили подигравателно и яростта на Скраг се надигна отново, но този път той я овладя.

Отидоха до задната част на хеликоптера. Хората от сондата, иранци и европейци, се струпаха около тях. Опашното витло спря. От едната перка липсваха десетина сантиметра, счупеното място беше нащърбено. Воси провери главния лагер — беше съвсем разхлабен. Гигантските вибрации, предизвикани от дисбаланса на перките, го бяха разнебитили напълно. Един от пътниците отиде до ръба на платформата и повърна.

— Господи! — промърмори Воси. — Мога да го отчупя с два пръста.

Гафари пак се развика:

— Определено лошо обслужване, излагане на опасност живота на…

— Млъкни, Гафари! — извика ядосано дьо Плеси. — Merde, всички сме живи и дължим живота си на капитан Скрагър. Никой не можеше да предвиди това, стандартите на С-Г са най-високите в Иран.

— Това ще бъде докладвано, мистър дьо Плеси, и…

— Да, направете го, моля, и запомнете, че ще похваля капитан Скрагър за летателните му способности.

В яростта си дьо Плеси беше величествен. Отвращаваше се от Гафари, считайки го за демагог-агитатор, в един момент поддръжник на Хомейни, подстрекаващ работниците да стачкуват — стига само наблизо да няма прошахски настроени военни или полицаи, а в следващия — раболепен привърженик на шаха, наказващ работниците на сондата за незначителни нарушения.

— Чуждестранна свиня, а? Запомнете също, че това е френско-иранско смесено предприятие и Франция не е, как да се изразя, Франция никога не е била неприятелски настроена към Иран в момент на нужда.

— Тогава би трябвало да настоявате Сири да бъде обслужвана само от французи, и то не от старци! Ще докладвам за този инцидент веднага. — Гафари се отдалечи.

Преди Скрагър да успее да каже или да направи нещо, дьо Плеси сложи ръцете си на раменете му и го целуна по двете бузи, после стисна ръката му със същата топлота.

— Благодаря ви, mon cher ami^[3]!

Откъм французите се чуха силни одобрителни възгласи, всички започнаха да се поздравяват, струпаха се около Скрагър, запрегръщаха го тържествено. Касиги също пристъпи напред.

— Домо — произнесе той тържествено и за още по-голямо смущение на Скрагър четиримата японци му се поклониха в унисон с продължаващите аплодисменти на французите и множеството хвалебствия.

— Благодарим ви, капитане — изрече Касиги тържествено. — Да, ние разбираме и ви благодарим. — Той се усмихна, подаде му визитната си картичка, с двете си ръце и пак се поклони. — Йоши Касиги, „Тода Шипинг“. Благодаря.

— Не беше лошо, мистър, ъ-ъ, мистър Касиги — отвърна Скрагър. Мъчеше се да преодолее смущението си. Вече бе овладял яростта си и се контролираше, но си обеща да спипа скоро Гафари на сушата насаме.

— Ние, ъ-ъ, ние имаме приспособления за кацане на вода, имахме достатъчно място и можехме да кацнем на водата. Това ни е работата, работата ни е да приземяваме хеликоптерите благополучно. Ед например… — Скрагър се усмихна сърдечно на другия пилот, съзнавайки, че с намесата си той го беше спасил от разправията, която не би могъл да спечели. — … капитан Воси би направил същото. Без проблеми. Не беше трудно… Просто исках да ви спестя намокрянето, въпреки че водата е топла и приятна, но не се знае как е с акулите…

Напрежението изчезна и всички се разсмяха, макар и малко нервно, защото по-голямата част от Залива и устията на реките, вливащи се в него, гъмжаха от акули. Топлите води, изобилието от хранителни отпадъци и необработени канализационни води, които народите от Залива изливаха в него от хилядолетия, привличаха всякакви риби. Особено акулите. И понеже всички хранителни отпадъци и човешки изпражнения от сондата се изхвърляха във водата, беше напълно възможно акулите да се навъртат наоколо.

— Виждали ли сте някога голям екземпляр, капитане?

— Да. Има една риба чук, която се спотайва край остров Харг. Бях там за две години и съм я виждал, о, един или два пъти на всеки няколко месеца. Дълга е осем-десет метра. Виждал Съм и много гигантски скатове, но тя е най-голямата.

Дьо Плеси потръпна.

— Merde на всички акули. Веднъж една в Сири едва не ме докопа, аз бях, как се казва, на плиткото, да-да, само шляпах в плиткото, но тя се хвърли към мен и плуваше толкова бързо, че се заби в брега. Беше почти три метра. Стреляхме в нея шест пъти, но тя продължаваше да се мята на пясъка и се мъчеше да ни хване… Минаха часове, преди да умре, но дори и тогава никой от нас не се престраши да се приближи до нея. Пфу, акули! — Той погледна отново счупената перка. — Аз, аз съм много щастлив, че съм на платформата.

Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.

— Просто за късмет, а, Скраг?

— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.

— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.

— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.

— Oui. Espece de con! Не ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или „Алует“, за да ни прибере на части?

— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.

— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша „Шабли“ с лед.

— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.

Дьо Плеси вдигна вежди.

— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.

Всички, освен Касиги го последваха.

— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?

— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: „Защо тях, а не мен?“. — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?

— Кога ще бъде това?

— Преди залез-слънце. Защо?

Касиги погледна назад към перката.

— С ваше позволение, бих искал да летя обратно с вас.

— Това… това зависи от капитан Воси. Официално той е капитан на този полет.

Касиги прехвърли вниманието си към Воси. Младият пилот познаваше неприязънта на Скрагър към японците, но не можеше да я разбере. Точно преди излитането му беше казал:

— По дяволите, Скраг Втората световна война е била преди милиони години. Сега Япония е наш съюзник — единственият ни голям съюзник в Азия.

Но Скрагър беше казал:

— Зарежи това, Ед.

И той го бе направил.

— Би било, ъ-ъ, най-добре ще е да се върнете с другите, мистър Касиги, не се знае колко ще се забавим.

— Хеликоптерите ме изнервят, бих предпочел да летя с вас, ако нямате нищо против. — Касиги погледна отново към Скрагър, неумолимите му очи светеха на одухотвореното лице. — Беше лош късмет. Нямахте почти никакво време, но успяхте да се завъртите на по-малко от сто метра и да направите идеално кацане на това малко местенце. Невероятен полет! Забележителен. Само едно не разбирам: защо бяхте на висок ъгъл, защо захождахте от висок ъгъл? — Той улови беглия поглед на Воси към Скрагър и разбра, че младият мъж се чуди за същото. — Нямаше причина в ден като днешния, нали?

Скрагър се втренчи в него още по-объркан.

— Вие карате хеликоптер?

— Не, но съм се возил достатъчно много, за да знам кога има нещо. Бизнесът ми е в танкерите, а също и в петролните находища тук, в Залива, в Ирак, в Аляска, навсякъде, дори в Австралия… — Касиги знаеше, че предизвиква омразата му. Беше свикнал с това. Знаеше причината, защото имаше доста сделки в Австралия дори много. Част от омразата бе основателна. Част. Но това нямаше значение, австралийците щяха да се променят, щеше да им се наложи. В края на краищата японците притежаваха значителна част от суровините и скоро щяха да притежават още повече. „Чудно, че така добре се справяме икономически с това, с което не можахме да се справим по военен път“ помисли Касиги и продължи:

— Защо днес избрахте заход от висок ъгъл? При нормален заход сега вече щяхме да сме под водата, на дъното. Защо?

Скрагър вдигна рамене, искаше да приключи този разговор.

— Капитане — попита Воси, — защо го направихте?

— Късмет.

Касиги се поусмихна.

— Ако ми разрешите, бих искал да летя на връщане с вас. Живот за живот, капитане. Моля, пазете визитката ми. Може би един ден ще мога да ви върна услугата. — Той се поклони учтиво и се отдалечи.

 

 

11,56 преди обед.

 

— Експлозиви на Сири ли, Скраг? — Дьо Плеси беше шокиран.

— Може да има — отговори Скрагър също така тихо. Бяха на края на платформата, далеч от всички, и той току-що му бе предал онова, което му бе прошепнал Абдула.

Вторият 212 беше отдавна тук и чакаше дьо Плеси да даде нареждане за стартиране и да отведе него и неговите гости на Сири, където трябваше да обядват. Механиците вече бяха демонтирали по-голямата част от задния отсек на Скрагъровия 212 и бяха напреднали доста в поправянето му. Воси ги наблюдаваше внимателно. Новото витло и предавката бяха вече на мястото си.

Секунда по-късно дьо Плеси каза безпомощно:

— Експлозиви може да има къде ли не, къде ли не! Дори и малък заряд може да разруши цялата ни изпомпваща система. Mon Dieu, това ще е идеален начин да разгромят надеждите на Бахтияр — или на Хомейни да нормализират положението в Иран.

— Да. Но внимавайте как ще използувате тази информация — и за Бога, не казвайте на никого.

— Разбира се. Този човек на Сири Три ли беше?

— В Ленгех.

— Тогава защо не ми казахте още сутринта?

— Нямаше време. — Скрагър се огледа, за да се увери, че не ги подслушват. — Бъдете внимателен, каквото и да направите. Тези фанатици пет пари не дават за каквото и да е и за когото и да било, особено ако решат, че отнякъде изтича информация, тоест, че някой им е изменил… ще има трупове, носещи се по вода оттук до Ормуз.

— Съгласен съм. — Дьо Плеси беше много разтревожен. — Казвали ли сте на някого другиго?

— Не, приятелю.

— Mon Dieu, какво мога да направя аз? Сигурността… как можеш да си сигурен в Иран? Харесва ли ни, или не, но ние сме в ръцете им… Благодаря ви още веднъж. Трябва да ви призная, че очаквах по-голям саботаж на Харг и в Абадан, да се създава хаос е в полза на левите, но никога не съм предполагал, че ще стигнат дотук.

Той се облегна унило на парапета и се загледа в морето, което лениво миеше подпорите на платформата. Акулите кръжаха наоколо и ядяха. „Сега ни заплашват терористи. Резервоарите и помпите на Сири са добър обект за саботаж. А ако извадят Сири от строя, ще изгубим години от планирането, години на доставка на петрол, от който Франция така отчаяно се нуждае. Може да се наложи да купуваме петрол от ония кучи синове, англичаните, от техните смърдящи на лайна находища в Северно море — как може да са такива късметлии и да имат един милион и триста хиляди варела на ден, че и да увеличават!

Защо няма петрол край нашите брегове или край Корсика? Бог да убие тия англичани, толкова са двулични. Дьо Гол беше прав да ги държи вън от Европа. А сега, когато от добро сърце ги приехме, въпреки че всички знаем, че са лъжливи копелета, изобщо не мислят да поделят кьоравото с нас, своя партньор. Само се преструват, че са с нас в ЕИО — винаги са били против нас и винаги ще бъдат. Великият Шарл беше прав за тях, но невероятно грешеше за Алжир. Ако си имахме още нашия Алжир, нашата земя и следователно нашия петрол, щяхме да бъдем богати и задоволени, а Англия, Германия и всички останали щяха да ни целуват отзад.

А междувременно какво да правя?

Иди на Сири и обядвай. Като се наобядваш, ще мислиш по-добре.

Да благодарим на Бога, че все още можем да получаваме запаси от здравомислещите цивилизовани дубайци, шариатци и алшаргазци и ежедневно от Франция бри, камамбер, пресен чесън и масло, както и истинско вино, без което все едно че сме умрели. Е добре, почти умрели…“

Забеляза, че Скрагър го гледа втренчено.

— Да, mon brave?

— Попитах: какво възнамерявате да правите?

— Ще наредя да се провеждат тренировки за отбрана — отвърна дьо Плеси царствено. — Струва ми се, че съм забравил член 56/976 от френско-иранския ни договор, който гласи, че на всеки шест месеца, в продължение на няколко дни, трябва да се прави проверка на охраната срещу всякакви нарушители за… за славата на Франция и ъ-ь, Иран! — Прекрасните очи на дьо Плеси светнаха — беше възхитен от собствената си хитрост. — Да. Разбира се, моите подчинени са забравили да ми напомнят, но сега всички ние ще се хвърлим, изпълнени с френски ентусиазъм, да го направим. Навсякъде — на Сири, на сондите, на брега и дори в Ленгех. Les cretins! Как смеят дори да си помислят, че могат да саботират дългогодишната ни работа! — Той се огледа. Все още нямаше никой наблизо. Останалата част от групата се беше събрала близо до втория 212. — Ще трябва да кажа на Касиги заради танкера му — прошепна той. — Може това да им е целта.

— Можете ли да му се доверите? Имам предвид, да направи всичко тихомълком?

— Да, ще трябва, mon ami. Ще трябва да го предупредим, да, ще трябва да го направим. — Дьо Плеси усети, че червата му къркорят. „Боже мой — помисли си той, много обезпокоен, — надявам се, че е просто от глад и не ме очаква жлъчна криза, въпреки че няма да се учудя след всичко това, което се случи днес. Първо, замалко да катастрофираме, после нашият пилот първенец едва не се сби с тази бъчва тор, Гафари, а сега революцията може да достигне и до нас.“ — Касиги попита дали би могъл да лети на връщане с вас. Кога ще бъдете готови?

— Преди залез-слънце, но не е нужно да ни чака, може да се върне и с вас.

Дьо Плеси се намръщи.

— Разбирам защо не обичаш японците — аз… аз също все още не обичам немците. Но трябва да бъдем практични. Той е добър клиент и щом като е помолил, аз бих се радвал, ако вие бихте… бихте, ъ-ъ… бих помолил и Воси да го превози с хеликоптера, mon cher ami. Да, сега ние сме близки приятели, вие спасихте живота ни и бяхме заедно в… в Божата работа! Сега можем… — Той се оживи. — Да, и ако той е с вас, това би било много удобен случай да му разкажете за сигурността — сигурен съм, че можете да му го изложите идеално.

— Но той…

— Той е един от нашите много добри клиенти — заяви дьо Плеси категорично. — Много добри. Благодаря ви, mon ami. Ще го оставя на Сири. Когато сте готови, вземете го оттам. Отлично, така решаваме. И ви уверявам, че ще ви препоръчам на властите и лично на Гавалан. — Той отново засия. — Тръгваме. Ще се видим утре.

Скрагър го наблюдаваше как си отива. Изпсува. Дьо Плеси беше шефът и нищо не можеше да се направи. Така че същия следобед, на път за Сири, той седна отзад в пътническия салон, цял потънал в пот и изпълнен с омраза.

— Божичко, Скраг — каза Воси шокиран, когато разбра, че той ще пътува отзад. — Като пътник? Наред ли си? Сигурен ли си, че…

— Просто искам да видя как е отзад — отвърна Скрагър раздразнено. — Тури си задника на капитанското място, иди да вземеш този педераст от Сири и приземи хеликоптера като перце в Ленгех, или ще дам рапорт срещу теб.

Касиги чакаше на хеликоптерната площадка. Нямаше сянка, беше му горещо и задушно и той се потеше. Дюните покрай тръбопроводите и комплекса от резервоари бяха мръснокафяви от праха.

Скрагър наблюдаваше как пустинните дяволчета — мънички пясъчни вихрушчици — танцуват по земята и благодареше на щастливата си звезда, че може да лети и не му се налага да работи на такива ужасни места. „Да, хеликоптерите са шумни, винаги има вибрации, същност са скапани — помисли си той, — и да, липсва ми летенето във висините, летенето сам във висините със самолет, гмуркането, преобръщането и орловото пикиране, за да се издигнеш отново нагоре — но летенето си е летене, а аз все пак мразя да летя в проклетия пътнически салон. За Бога, тук е дори по-лошо, отколкото в редовната авиация!“ Мразеше летенето без приборите за управление и никога не се чувствуваше сигурно, а и се ядосваше, че бе кимнал на Касиги да седне до него, преди да затръшне вратата. Двамата механици дремеха на седалките отсреща, белите им комбинезони бяха покрити е нетна от пот. Касиги нагласи спасителната си жилетка и закопча предпазния колан.

Щом излетяха, Скрагър се наведе към него.

— Няма друг начин да ви го съобщя, освен да ви го кажа бързо, така че ето какво: може би в Сири ще има нападение на терористи, на една от сондажните кули, а може би дори и срещу вашия кораб. Дьо Плеси ме помоли да ви предупредя.

Касиги подсвирна.

— Кога?

— Не знам. И дьо Плеси не знае. Но е повече от вероятно.

— Как? Как ще извършат саботажа?

— Никой не знае. Огнестрелно оръжие или експлозиви, може би бомба със закъснител, така че ще е добре да стегнете охраната.

— Тя е винаги на ниво — веднага отвърна Касиги и изведнъж забеляза, че в очите на Скрагър проблясва гняв. За секунди не можа да проумее защо, но после си спомни какво беше казал току-що. — О, съжалявам, капитане, нямах намерение да се хваля. Просто ние винаги поддържаме високо равнище в тези води, моите кораби са… — Насмалко не каза „на бойна нога“, но се усети навреме, сдържа раздразнението си заради чувствителността на летеца. — В тези води всеки трябва да внимава. Моля да ме извините.

— Дьо Плеси искаше да знаете. А също така иска да си мълчите — да си държите езика зад зъбите — и да не вземате никакви иранци по поддръжката.

— Разбира се, ценните ви сведения ще останат в тайна. Благодаря ви още веднъж.

Касиги видя как Скрагър рязко кимва и се обляга на седалката. Дощя му се и той да кимне и с това да приключат всичко, но понеже австралиецът беше спасил живота на неговите другари и собствения му живот, а следователно им беше дал възможност да служат и в бъдеще на компанията и на своя ръководител Хиро Тода, той се почувствува задължен да направи опит за помирение.

— Капитане — каза той толкова тихо, колкото му позволяваше ревът на реактивните двигатели. — Разбирам защо вие, австралийците, мразите нас, японците, и моля за извинение за всички затвори като Чанги, за всички пътища в Бирма и за всички зверства. Мога само да ви кажа истината: тези събития се изучават добре в нашите училища и не се забравят. Това, че те са се случили, е наш национален срам.

„И това е вярно — помисли той разгневено. — Да се извършват такива зверства беше безсмислено, дори и тези глупаци да не бяха разбрали, че ги вършим — в края на краищата враговете ни бяха страхливци, поне повечето, и покорно се предавахме десетки хиляди и по този начин се отказваха от правата си на човешки същества според нашия Бушидо — нашия кодекс, който казва, че за един войник най-голямото безчестие е да се предаде. Няколко грешки на шепа садисти, на няколко необразовани селяни между надзирателите в затвора — повечето от които бяха ядящи чесън корейци — и всички японци трябва завинаги да страдат. Това е срам за Япония! И още по-голям срам е, че нашият върховен главнокомандуващ се провали в изпълнението на своя дълг и принуди императора да поеме срама от необходимостта да прекрати войната.“

— Моля, приемете моите извинения от името на всички нас.

Скрагър се втренчи в него. После каза простичко.

— Съжалявам, но не мога. Една от причините за това е, че бившият ми съдружник Форси беше първият затворник в Чанги и никога не се съвзе от това, което видял там. Другата е, че твърде много от моите приятели, не само военнопленници, скъпо заплатиха за войната. Твърде скъпо. Не мога да забравя. Не мога, защото, ако го забравя, това ще бъде последното предателство към тях. Ние ги предадохме с мира — какъв мир? Предадохме ги всичките, това мисля аз. Съжалявам, но е така.

— Разбирам, но дори и да е така, ние можем да се помирим — вие и аз. Нали?

— Може би. Може би с времето.

„Ах, времето — помисли си Касиги смаяно. — Днес аз отново бях на косъм от смъртта. Колко ли време имаме ние, ти и аз? Не е ли илюзия времето, а целият живот просто илюзия в илюзията? А смъртта?“ Предсмъртната поема на неговия почитан праотец самурай го бе обобщила съвършено: „Какво са облаците, освен извинение на небето. Какво е животът, освен бягство от смъртта?“

Праотецът му беше Ябу Касиги, даймьо на Изу и Бака и поддръжник на Йоши Торонада, първия и най-великия от шогуните Торонада, които, син след баща, бяха управлявали Япония от 1603 до 1871 година, когато императорът завинаги бе заличил шогуната и бе обявил цялата класа на самураите извън закона. Но Ябу Касиги не бе запомнен с лоялността си към своя господар, нито пък с храбростта си в битките като своя прочут племенник Оми Касиги, който се бе сражавал за Торонада във великата битка при Секигахара с отсечена ръка, но пак бе повел атаката, която бе разбила врага.

О, не, Ябу бе изменил на Торонада, или се бе опитал да му измени, и затова му заповядали да си направи сепуко — ритуална смърт чрез изкормване. Ябу беше почитан заради красотата на предсмъртната си поема и заради смелостта, с която си бе направил сепуко. Коленичил пред събралите се самураи, той с презрение освободил втория самурай, който трябвало да стои зад него с дълъг меч, за да сложи бързо, край на агонията му, като му отсече главата и така да предотврати срама от изкрещяването. Взел късия нож и го забил дълбоко в корема си, после, без да бърза, си направил четирите разреза, най-трудното сепуко от всички, — напречно и надолу, отново напречно и нагоре, — после измъкнал навън собствените си вътрешности и умрял, без дори да изпъшка.

Касиги изтръпна пред мисълта да направи същото. Съзнаваше, че не би му достигнала смелост. Съвременните войни са нищо пред онези времена, когато са можели да ти заповядат да умреш по такъв начин просто по прищявката на господаря…

Забеляза, че Скрагър го наблюдава.

— Аз също участвувах във войната — каза той неволно. — На самолет. Летях в Китай, Малая и Индонезия. И в Нова Гвинея. Храбростта във войната е по-различна от… храбростта сама за себе си… имам предвид, не във война, нали?

— Не разбирам.

„Не съм се сещал за моята война от години — помисли Касиги. Обзе го внезапен ужас — спомни си постоянния страх да не загине или да не бъде осакатен, страх, който го бе погълнал изпяло — като днес, когато беше сигурен, че всички ще загинат, и той, и неговите другари — всички вцепенени от ужас. — Да, ние днес направихме това, което правехме през всички онези военни години: спомнихме си наследството ни в Земята на боговете, преглътнахме ужаса си, както, са ни учили от деца — престорено спокойствие, престорено равновесие, за да не се посрамим пред другите, летяхме срещу врага в изпълнение на бойна задача, поставена от императора, възможно най-добре, а после, когато той кажеше да спрем, спирахме с благодарност, колкото и голям да беше срамът.

Неколцина не понесоха срама и се самоубиха по старинния начин, с чест. Загубих ли си честта, като не го направих? Не. Аз се подчиних на императора, който ни нареди да понесем непоносимото, после отидох във фирмата на братовчед си и му служих вярно за славата на Япония. От руините на Йокохама помагах да се изгради «Тода Шипинг», една от най-големите японски фирми, строяща големи кораби, фирма, която изобрети супертанкерите, все по-големи с всяка изминала година — скоро килът на първия милион-тонен танкер ще бъде поставен. Сега нашите кораби са навсякъде, внасят суровини в Япония и изнасят готовите продукти. Ние, японците, наистина сме световното чудо. Но сме — о! — толкова уязвими! Просто трябва да имаме петрол или ще загинем.“

Забеляза през един от прозорци те някакъв танкер, плаващ нагоре по Залива, и още един, на път за Ормуз. „Мостът не прекъсва — помисли той. — Най-малко по един танкер на всеки сто мили по целия път оттук до Япония, ден след ден, за да снабдяват нашите фабрики, иначе ще умрем от глад. Всички от ОПЕК го знаят, те ни изнудват и злорадствуват. Като днес. Днес запазването на външно спокойствие ми отне самообладанието, докато се занимавах с този… този противен французин, вонящ на чесън и на онази отвратителна, смърдяща, изпускаща миризма на бълвоч смес, наречена бри, който безочливо искаше по два долара и осемдесет цента повече от безбожните четиринадесет и осемдесет, и аз, с моето древно самурайско потекло, трябваше да се пазаря с него като хонконгски китаец.“

— Но, мосю дьо Плеси, вие разбирате, че при тази цена, като прибавим и транспортните разходи и…

— Много съжалявам, мосю, но са ми дадени строги инструкции. Както се бяхме споразумели, трите милиона варела с нефт от Сири се предлагат първо на вас. „Екс Текс“ се бяха обърнали към нас за квота, както и още четирима наши големи клиенти. Ако се отказвате…

— Не, но договорът изрично упоменава „текущата цена на ОПЕК“ и ние…

— Да, но вие сигурно знаете, че всички доставчици от ОПЕК вземат премия. Не забравяйте, че Саудитска Арабия възнамерява да намали добива си този месец, че всички главни наредиха да започне нова всеобхватна вълна от форсмажорни съкращения, че Либия също съкращава добива си.

Идваше му да зареве от ярост. Спомни си, че когато накрая се съгласи, разчитайки да получи всичките три милиона варела на една и съща цена, французинът се усмихна и каза мило:

— Разбира се, при предварителното условие, че ще натоварите за седем дни — при положение, че и двамата знаеха, че това е невъзможно. Беше им известно също, че в момента на посещение в Кувейт е румънска държавна делегация, за да търси три милиона тона суров нефт или поне три милиона варела, за да компенсират преустановяването на собствените си ирански доставки, които стигаха до тях по иранско-съветските тръбопроводи. И че имаше и други купувачи, безброй, чакащи да вземат опцията му в Сири, както и всичките му други опции — за нефт, течен природен газ, нафта и други нефтопродукти.

— Много добре, седемнадесет и шестдесет за варел — каза Касиги учтиво. Но в себе си се закле да си го върне по някакъв начин.

— Само за този танкер ли, мосю?

— Разбира се, че само за този — отвърна той.

„А сега австралийският пилот ми шепне, че дори и този единствен танкер не е в безопасност. Странен мъж, твърде стар, за да лети, и все пак толкова опитен, толкова интелигентен, толкова прям и толкова безразсъден — безразсъдно прям, — защото да си прям значи да се поставяш във властта на другия.“ Той отново погледна Скрагър.

— Казахте, че може би ще можем да се помирим с времето. Днес времето и на двама ни изтече — ако не бяха умението и късмета ви, макар че ние наричаме това карма. Аз наистина не знам колко време ни остава. Утре корабът ми може да бъде взривен. Аз ще съм на борда. — Той повдигна рамене. — Карма. Но нека да бъдем приятели, само аз и вие — не мисля, че предаваме другарите си във войната, вашите и моите. — Той протегна ръка. — Моля ви.

Скрагър погледна ръката му. Касиги чакаше. После Скрагър отстъпи, кимна леко и стисна твърдо ръката на японеца.

— Добре, приятелю, нека бъде така.

В този момент видя, че Воси се обръща и му дава знак. Веднага тръгна към пилотската кабина.

— Има повикване за КАЗЕВАК, Скраг, от Сири Три. Някой от персонала на платформата е паднал през борда…

Тръгнаха веднага. Тялото плуваше близо до подпорите на сондажната платформа. Акулите вече бяха разкъсали краката, едната ръка липсваше. Главата и лицето бяха страшно обезобразени. Беше Абдула Турик.