Джеймс Клавел
Вихрушка (69)

69

Техеран, близо до университета: 11,58 през нощта.

 

Шаразад стоеше в студения мрак до фалангата Зелени ленти, които задържаха масата скандиращи мюсюлмани. Бяха плътно един до друг и скандираха дружно „Аллаххх-ул акбаррр“ — жива бариера срещу две-три хиляди леви студенти и агитатори, които се приближаваха по улицата. Фенерчета и горящи факли, подпалени коли, оръжия, палки, просто тояги. Пръстите й стискаха автоматичния пистолет в джоба, гранатата беше готова в другия джоб.

— Бог е велик! — изкрещя тя.

Враговете се приближаваха бързо и Шаразад видя свитите им юмруци, възбудата и от двете страни нарастваше, виковете ставаха по-дрезгави, нервите по-опънати, тревогата растеше… „Няма друг бог, освен Бог…“ Сега вече бяха толкова близо, че можеше да различи отделни лица. Изведнъж разбра, че те не са тълпа сатанински революционери, поне не всички, че повечето от тях са студенти, мъже и жени на нейната възраст; жените бяха смели и без чадори, викаха за правата на жените, правото на глас и всички разумни, дадени от Бога, трудно извоювани неща, които нямаше да се върнат никога.

Върна се назад към замайващата възбуда на Похода на жените — всички облечени в най-хубавите си дрехи, с разпуснати коси, свободни като косите си, боркини за свобода и справедливост за всички във великата им нова ислямска република, където тя и нейният бъдещ син и Томи щяха да живеят щастливо навеки. Пред нея отново се изправи фанатикът с размахания нож, който унищожи бъдещето, но това вече нямаше значение. Ибрахим го спря, Ибрахим, водачът на студентите, той беше там, за да я спаси. „О, Ибрахим, тук ли си тази вечер, водиш ли ги така, както водеше нас? Тук ли си, пак в борба за свобода и справедливост и права на жените, или падна жертва в Ковис, както искаше, убивайки твоя зъл двулик молла, който уби баща ти, така както беше убит и моят?“

„Но… но татко бе убит от мюсюлмани, не от левичари — помисли си тя объркано. — А имамът все още е непреклонен, иска всичко да бъде както по времето на пророка… А Мешанг… А Томи бе принуден да замине. И принудителен развод, и принудителен брак с оня мръсен старец, и никакви права!“

— Какво правя тук? — възкликна тя в бъркотията. — Би трябвало да съм оттатък, при тях, би трябвало да съм оттатък при тях, а не тук… не, не, и оттатък не! Ами детето ми, бъдещият ми син, това е опасно за него и…

Някъде изгърмя пистолет, след него други, лудницата стана всеобща. Хората отпред се мъчеха да се оттеглят, отзад напираха да се включат в боя. Около Шаразад бушуваше някакво безумно море. Усети как я смазват и я носят напред, краката й едва докосваха земята. Някаква жена до нея изпищя и падна под краката на тълпата. Един старец се препъна и изчезна отдолу, мърморейки Шахадата, като едва не я повлече след себе си. Нечий лакът я удари в корема, тя извика от болка и страхът й се превърна в ужас.

— Томиии! Помогни миии… — изпищя Шаразад.

Стотина метра по-напред Том Локхарт бе притиснат от студентите към витрината на един магазин, палтото му бе разкъсано, фуражката му я нямаше. Бе по-отчаян от всякога. Часове наред бе търсил сред групите студенти, надявайки се въпреки всичко да я намери — сигурен беше, че е някъде сред тях. Къде другаде би могла да отиде? Определено не, не и в апартамента на онзи студент, който Джари каза, че били срещнали. Онзи Ибрахим, който не означавал нищо. „По-добре да е там, отколкото тук — помисли той отчаяно. — О, Господи, нека я намеря.“

Край него минаха някакви жени, повечето в западни дрехи, с джинси и якета, и в този миг той я видя. Опита се да си проправи път, но пак се бе припознал, извини се и отново се дръпна встрани, а след него се чуха няколко ругатни. Помисли, че я вижда от другата страна на улицата, но отново бе сбъркал. Момичето носеше дрехи за ски, подобни на тези на Шаразад, беше със същата прическа и на нейната възраст. Но носеше марксистко-ислямско знаме и огорчен от разочарованието си, той го наруга, мразеше го заради глупостта му. Виковете и лозунгите се набиваха в ушите му, възбуждаха го, искаше му се да грабне една тояга и да избие злобата от главите им.

„О, Господи, помогни ми да я намеря!“

— Бог е велик — промърмори той и въпреки че страшно се тревожеше за Шаразад, сърцето му ликуваше. „Сега, когато съм мюсюлманин, всичко е различно. Сега те ще ме приемат, аз съм един от тях, мога да отида на хадж в Мека, мога да влизам във всяка джамия, цветът или расата не означават нищо за Бог. Само вярата. Вярвам в Бог и че Мохамед е бил пророк на Бога. Няма да бъда фундаменталист, нито шиит. Ще бъда ортодоксален сунит. Ще си намеря учител и ще науча арабски. Ще летя за «Иран Ойл» и за новия режим и ще бъдем щастливи, Шаразад и аз…“

Някой стреля наблизо, във въздуха лумнаха пламъци от горяща барикада от гуми, малки групи крещящи студенти се хвърлиха срещу редиците зелени, отново се стреля, цялата улица изригна в крещящи притискащи се тела, по-слабите бяха смазани отдолу. Някакви полудели младежи го повлякоха със себе си към мястото на боя.

На осемдесет метра от него Шаразад пищеше, бореше се за живота си, опитваше се с блъскане и удари да си пробие път встрани, където щеше да е в относителна безопасност. Чадорът й беше разкъсан, фереджето изчезна. Беше натъртена и коремът я болеше. Хората около нея вече се бяха превърнали в тълпа, налитаха срещу противниците си, всеки за себе си, но всички заедно, като някакво огромно животно. Боят пламваше ту тук, ту там, никой не знаеше кой е приятел или враг, освен моллите и зелените, които викаха и се мъчеха да контролират безредието. Ислямската тълпа се поколеба за миг, после с пронизителен рев тръгна напред. Слабите паднаха и бяха смазани. Мъже, жени. Писъци и викове, и хаос, всеки призоваваше собствения си Бог.

Студентите отчаяно продължаваха да се борят, но бяха повлечени. Безмилостно. Мнозина паднаха. Стъпкаха ги. Останалите разкъсаха редиците си, започна разгромът и двете страни се смесиха.

Локхарт използва ръста и силата си, за да си пробие път, и застана между две коли, защитен от тях за момент. На няколко метра встрани видя малка крива уличка, която водеше към порутена джамия — там би могъл да намери убежище. Някъде напред избухна резервоарът на кола, пръснаха огромни пламъци. Щастливците умряха веднага, ранените запищяха. В светлината на пламъците му се стори, че я мерна, после някаква група бягащи младежи налетя върху него, в гърба му се стовари юмрук, изблъскаха го от пътя и той падна в краката им. Шаразад бе само на тридесет метра. Косата й беше разрошена, дрехите й разкъсани, все още бе притисната от тълпата, влачена от неумолимата й сила, продължаваше да пищи, но никой не я чуваше и не се интересуваше от нея.

— Томиии… Помогни миии…

Тълпата за миг се раздели. Тя се втурна към пролуката и си проправи път към затворените, заключени магазини и паркираните коли. Безредието намаляваше. Ръцете се опитваха да разчистват пространство, изтриваха потта и мръсотията; мъжете започнаха да забелязват съседите си.

— Проклета комунистическа блудница — извика мъжът зад нея; очите му се бяха изцъклили от гняв.

— Не съм, не съм, аз съм мюсюлманка — извика тя, но ръцете му хванаха якето й, дръпнаха ципа, ръката му потъна вътре и я хвана за гърдите.

— Блудница! Мюсюлманките не се показват, мюсюлманките носят ча…

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя.

— Блудница! Проклета да си! Нашите жени носят чадор.

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя отново и се опита да се откъсне. — Няма друг…

— Блудница! Курва! Сатана! — крещеше той, глух за думите й, полудял, усещането на гърдата й през копринената риза и фланелката допълнително го възпламеняваше. Пръстите му се забиха в коприната и я разкъсаха, той вече стискаше гърдата й, с другата ръка я притискаше към себе си, за да я остави без дъх, а тя риташе и пищеше. Околните ги блъскаха или се опитваха да ги заобиколят, трудно беше да се види в мрака само на светлината на огньовете, не знаеха какво става — само че някой бе хванал някаква курва от левите тук, сред редовете на вярващите. „За Бога, тя не е от левите, чух я да вика за Имама…“ — извика някой, но викове отпред го заглушиха, някъде пак се сбиха и мъжете се забутаха напред, за да помогнат, други пък си пробиваха път с лакти назад — и онзи, който я беше познал, изруга.

Тя се бореше с нокти, с крака и зъби, дъхът му и мръсните думи я задушаваха. С последни усилия призова Бога за помощ, замахна нагоре, не улучи и се сети за пистолета. Стисна го в ръка, опря го в нападателя и натисна спусъка. Мъжът изпищя, куршумът разкъса гениталиите му, той се строполи с вой. Изведнъж около нея настъпи тишина. Хората се отдръпнаха. Тя измъкна ръката си от джоба, продължаваше да държи пистолета. Някакъв мъж до нея го грабна.

Шаразад се взря с невиждащ поглед в нападателя си, който се гърчеше и стенеше в праха.

— Бог е велик — промълви тя, после забеляза разкъсаните си дрехи и се загърна с якето, вдигна поглед и видя омразата около себе си. — Той ме нападна… Бог е велик, Бог е велик…

— Тя го казва само така, лъже, тя е от левите… — изпищя някаква жена.

— Вижте дрехите й, тя не е от нашите…

Само на няколко метра Локхарт се надигаше от праха, главата го болеше, ушите му бучаха, едва виждаше и чуваше. С мъка се изправи и се запровира към пряката и безопасността. Други си бяха помислили същото и малката уличка вече бе задръстена. В този миг гласът й, примесен с чужди викове, стигна до него и той се обърна.

Видя я в отчаяно положение, опряна на стената, а около нея тълпа; дрехите й бяха разкъсани, ръкавът на якето отпран. Държеше граната. В този миг някакъв мъж тръгна към нея, тя дръпна халката и той замръзна, всички започнаха да се отдръпват. Локхарт проби кордона и се спусна към нея, хвана гранатата и я стисна.

— Оставете я на мира! — изрева той на фарси и застана пред нея, за да я защити. — Тя е мюсюлманка, кучи синове! Тя е мюсюлманка и моя съпруга! И аз съм мюсюлманин!

— Ти си чужденец, а тя е левичарка! — изкрещя един мъж.

Локхарт се спусна към него и юмрукът му, брониран с гранатата, разби челюстта му.

— Бог е велик — изрева Локхарт. Други подеха вика, а онези, които не му вярваха, не направиха нищо, страхуваха се от него, но повече се страхуваха от гранатата. Локхарт хвана Шаразад със свободната си ръка и я поведе, почти я понесе към първата редица, стиснал гранатата в ръката си. — Моля, пропуснете ни, Бог е велик, мир вам. — Първата редица се раздели, после и следващата и той мина напред, мърморейки: — Бог е велик… Мир вам. — Повтаряше го непрекъснато, докато излезе от кордона и тръгна по улицата, препъвайки се в мръсотията и дупките, блъскайки тук-там хора в тъмното. До джамията имаше няколко светлини. Той спря пред чешмата и с една ръка плисна малко вода в лицето си, мислите му още се въртяха в безпорядък. — Господи — промърмори Том и се наплиска пак.

— О, Томиии! — извика Шаразад. Гласът й беше далечен и непознат, на пресекулки. — Откъде дойде, откъде, о, аз… толкова се страхувах, толкова се страхувах.

— И аз — заекна той, думите излизаха с мъка от гърлото му. — Търся те от часове, мила. — Той я привлече към себе си. — Добре ли си?

— О, да, да. — Тя го прегърна здраво и зарови лице в рамото му.

Изведнъж се чу стрелба, виковете се усилиха. Той инстинктивно я притисна здраво, но усети, че тук нямаше опасност. Тълпите, които, минаваха край тях, едва се различаваха в полумрака, стрелбата се чуваше все по-далече и шумът на бунта намаляваше.

„Най-после сме в безопасност. Не, още не, ами гранатата — няма халка, за да я обезопасим, няма как да я обезопасим. — Над главата й и над главите на минувачите видя една изгоряла сграда до джамията, от другата страна на малкия площад. — Мога да се отърва от нея там, без опасност“ — убеждаваше се той. Все още не мислеше ясно, държеше Шаразад в прегръдките си и набираше сили от нея. Тълпата бе нараснала и задръстваше пътя им. Докато не намалееха хората, щеше да е трудно и опасно да се изхвърли гранатата.

Том придърпа Шаразад към чешмата, където беше по-тъмно.

— Не се безпокой. Ще почакаме малко и после ще тръгнем. — Говореха на английски, тихо — толкова много имаха да си разказват, толкова много въпроси. — Сигурна ли си, че си добре?

— Да, о, да. Как ме намери? Как? Кога се върна? Как ме намери?

— Аз… пристигнах тази вечер и отидох в къщата, но тебе те нямаше. Шаразад, аз станах мюсюлманин — изрече той на един дъх.

Тя ахна.

— Но… нали беше само номер, да се измъкнем, от тях!

— Не, кълна се! Наистина. Кълна се. Казах Шахадата пред трима свидетели — Мешанг, Зара и Джари, и вярвам. Наистина вярвам. Сега вече всичко ще бъде наред.

Неверието й изчезна, като видя радостта му. Той й разказваше отново и отново какво се бе случило.

— О, това е чудесно, Томи — рече тя извън себе си от щастие и същевременно безкрайно сигурна, че за тях нищо няма да се промени. „Нищо няма да промени Мешанг — помисли си тя. — Мешанг ще намери начин да ни унищожи, независимо дали Томи е вярващ, или не. Нищо няма да се промени, разводът ще остане, бракът ще остане. Освен…“ Страхът й изчезна. — Томи, можем ли да напуснем Техеран тази нощ? Можем ли да избягаме тази нощ, мили?

— Няма нужда, не и сега. Имам чудесни планове. Напуснах С-Г. Сега, когато съм мюсюлманин, мога да остана и да летя за „Иран Ойл“, не разбираш ли? — И двамата не забелязваха тълпите, които се бяха сгъстили, нетърпеливи да се приберат. — Няма нужда да се тревожиш, Шаразад.

Някой се препъна и се блъсна в него, после още един, тълпата се люшна към тях, застрашаваше малкото им убежище. Шаразад видя как Том отблъсна един човек и останалите започнаха да ругаят.

— Да си вървим вкъщи, съпруже — рече тя високо, на груб фарси. Искаше да го предупреди, стисна здраво ръката му и му прошепна: — Говори на фарси! — После малко по-високо: — Тук не е безопасно, ще можем да си поговорим по-добре вкъщи.

— Да, да, жено. По-добре да вървим вкъщи.

По-добре беше да вървят, така беше по-безопасно, Шаразад беше тук и утре щяха да решат, утре, а тази вечер щеше да има вана, сън и храна, и сън без никакви сънища, и само щастие.

— Ако искахме да заминем тайно тази нощ, бихме ли могли? Бихме ли могли, Томи?

Умората го надвиваше и той едва не й се скара. Не разбираше ли какво й бе казал току-що? Но сдържа гнева си и само отвърна:

— Сега не е необходимо да бягаме.

— Ти си напълно прав, съпруже, както винаги. Но бихме ли могли?

— Да, да, предполагам — рече той уморено и й каза как. Спираха и тръгваха отново с останалите пешеходци. Уличката се стесняваше все повече.

Шаразад сияеше. Беше съвсем сигурна, че ще го убеди. Утре ще заминат. „Утре сутринта ще събера бижутата си, ще се престоря пред Мешанг, че ще се срещнем с него на пазара по обед, но дотогава вече ще летим на юг с хеликоптера на Томи. Той може да долети до държавите в Залива, до Канада, до където и да е, където можеш да бъдеш мюсюлманин, без да те заплашва нищо — така ми казаха, когато отидох в посолството. И скоро, след месец-два, ще се върнем у дома в Иран и ще живеем тук завинаги.“

Доволна, тя се притисна още по-силно до него. Скрити в тълпата и мрака, двамата вече не се страхуваха, бяха сигурни, че бъдещето им ще е чудесно. „Сега вече, когато е правоверен, той ще отиде в рая, Бог е велик, Бог е велик, и аз ще отида в рая, ще бъдем заедно, с Божията помощ ще народим синове и дъщери. А после, когато остареем, ако той умре пръв, на четиридесетия ден аз ще се погрижа духът му да бъде почетен както подобава и после ще прокълна по-младата му жена или жени и техните деца, после ще си уредя работите и спокойно ще чакам да се присъединя към него — когато Бог повели.“

— О, толкова те обичам, Томи, и така съжалявам, че си имал толкова неприятности… неприятности заради мен…

Излязоха от тясната пряка на някаква по-широка улица. Тълпите бяха още по-гъсти, запълваха я цялата, но имаше някаква лекота във всички — мъже, жени, молли, Зелени ленти, млади и стари. Нощта бе прекарана добре и Божието дело бе свършено.

— Аллах-ул акбар! — извика някой и думите заехтяха отново и отново, повторени от хиляди гърла. Някъде зад тях една нетърпелива кола подскочи, блъсна няколко пешеходци, те се блъснаха в други, които пък блъснаха други сред ругатни и смях — изпопадаха като плочки на домино. Шаразад и Локхарт бяха сред падналите, но никой не пострада. Той я бе хванал здраво и смеейки се, двамата поседяха на земята за момент. Том все още здраво стискаше гранатата. Не чуха предупредителното й съскане — без да усети, при падането си той бе пуснал дръжката за миг, но това бе достатъчно. Един безкраен миг той й се усмихваше и тя му се усмихваше.

— Бог е велик — рече тя радостно и той отвърна със същата увереност. И в същия миг умряха.