Джеймс Клавел
Вихрушка (45)

45

Хотел „Интернационал“, Ал Шаргаз: 6,42 следобед.

 

— Би ли могъл да го направиш, Скраг? — попита Гавалан към залез-слънце.

— Ще е лесно да измъкна моите пет хеликоптера и момчетата от Ленгех, Анди — отговори Скрагър. — Денят ще трябва да е подходящ и да минем незабелязано под радара на Киш, но ще можем да го направим, ако момчетата искат да участвуват в лудорията. Но при всичките ни загуби? Няма начин, невъзможно.

— Би ли го направил, ако е възможно? — попита Гавалан.

Беше пристигнал с днешния полет от Лондон с всички лоши новини в бизнеса от Абърдийн — „Импириъл Еър“ упражняваше натиск, подбивайки цените в Северно море, петролните компании ги притискаха, Линбар свикваше специална среща на съвета, за да проучи „възможните“ пропуски в управлението на С-Г.

— Би ли го направил, Скраг?

— Само аз без чужда помощ, а всички други в безопасност и без да участвуват? Как ли пък не.

— Ще го направят ли момчетата ти?

Скрагър се замисли за момент и отпи от бирата си. Седяха на маса на една от безупречно чистите тераси, заобикалящи плувния басейн на този най-нов от хотелите в миниатюрното шейхство, наоколо имаше и други гости, но никой наблизо. Въздухът беше благоуханен и свеж, духаше лек ветрец, точно колкото листата на палмите да потрепват и да обещават идеална вечер.

— Ед Воси ще го свърши — ухили се Скраг. — Той притежава достатъчно австралийска крадливост и хъс на янки. Но Вили Ньорхтрайтер не. Ще му е трудно да направи толкова много нарушения, когато не е за неговия задник и не е застрашен. Какво казва Дюк Старк? А Том Локхарт и Руди?

— Все още не знам. Изпратих писмо на Дюк по Джони Хог в сряда.

— Това е опасно, нали?

— И да, и не. Джони Хог е куриер, на който може да се разчита, но е голям проблем да имаш безопасни комуникации. Том Локхарт скоро ще бъде в Ковис — знаеш ли за Загрос?

— Много добре. Ония в планините всички са щури. А какво става със стария Руди?

— Още не знам как да се свържа с него безопасно. Може би Мак ще знае. Утре сутринта пътувам със 125 до Техеран и ще трябва да поговорим на летището. После се връщам направо тук и имам резервация за нощния полет до Лондон.

— Малко насилваш нещата, а, старче?

— Имам няколко проблема, Скраг. — Гавалан гледаше втренчено чашата си, разсеяно въртеше уискито около ледените кубчета. Покрай тях минаваха други гости на хотела. Три от тях бяха момичета по бански със златист тен, дълги черни коси и небрежно преметнати около раменете им хавлии. Скрагър ги забеляза, въздъхна, после отново насочи вниманието си към Гавалан.

— Анди, може би ще трябва до ден-два да върна Касиги в „Иран-Тода“. Старият Джордж се кланя доземи, откакто Касиги се съгласи да плаща по два долара отгоре. Касиги смята, че към Коледа цената ще достигне двадесет долара на варел.

Гавалан се разтревожи.

— Ако наистина стане, това ще предизвика вълна от сътресения във всички индустриализирани страни. Инфлацията отново силно ще нарасне. Предполагам, че ако въобще някой го разбира, това са те.

В момента, в който Скрагър спомена Касиги и „Тода“, той реагира незабавно. „Струан“ осигуряваше екипажи и бази за много от корабите, построени от „Тода“, а и бяха стари съдружници.

— Преди години познавах шефа на Касиги Хиро Тода. Споменавал ли го е някога?

— Не, не, никога. Откъде го познаваш? От Япония?

— Не, от Хонконг. „Тода“ правеше бизнес със „Струан“ — компанията, в която работех. По онова време беше „Тода Шипинг“, главно корабостроене, а не огромният конгломерат, който са днес. — Лицето на Гавалан доби студен израз. — Моето семейство бяха търговци в Шанхай от време оно, но нашата компания беше повече или по-малко пометена през Първата световна война, после се присъединихме към „Струан“. Моят старец беше в Нанкин през тридесет и първа, когато японците го завладяха, после го заловиха в Шанхай точно след Пърл Харбър и така и не успя да се измъкне от лагерите. — Гавалан наблюдаваше отблясъците на чашата си с нарастваща меланхолия. — Загубихме доста тлъсти парчета в Шанхай и Нанкин. Никога няма да им простя за това, което направиха в Китай, никога, но в края на краищата ние трябва да продължаваме, нали? Трябва да заровим един ден томахавката, макар че е най-добре да не забравяме белезите от зъби.

— Това се отнася и за мен. — Скрагър вдигна рамене. — Касиги изглежда свестен.

— Къде е той сега?

— В Кувейт. Утре се връща и трябва да го закарам в Ленгех за консултации.

— Ако отидеш до „Иран-Тода“, мислиш ли, че ще можеш да прескочиш да видиш Руди? Може би и да го подпиташ?

— Точно така, това е добра идея, Анди.

— Когато видиш Касиги, спомени му, че познавам шефа му.

— Разбира се, разбира се, ще го направя. Бих могъл да го питам дали… — Той спря и погледна над рамото на Гавалан. — Виж, Анди, каква прекрасна гледка!

Гавалан се обърна назад, на запад. Залезът беше неземен — кармин и пурпур, кафе и злато обагряха далечните облаци; слънцето, почти на три четвърти под хоризонта, потопяваше в кръв водите на залива. Полъхът на вятъра трептеше в светлината на свещите върху колосаните покривки, вече постлани за вечеря на терасата.

— Прав си, Скраг — съгласи се той веднага. — Сега не е време да бъдеш сериозен, това може да почака. Няма на света гледка, подобна на залеза.

— А? — Скрагър се взираше в него с отсъстващ поглед. — За Бога, нямах предвид залеза, имах предвид тази мацка.

Гавалан въздъхна. Мацето беше Паула Джанкани, току-що излизаше от басейна под тях, с бикини, които бяха по-скоро намек, с искрящи от залеза като скъпоценни мъниста капчици вода по мургавата кожа. Тя изсуши краката, ръцете и гърба си, после отново краката, уви се в ефирна плажна наметка. Изцяло и щастливо съзнаваше, че наоколо няма мъж, който да не оценява високо нейното представление, или жена, която да не й завижда.

— Голям мръсник си, Скраг.

Скрагър се засмя.

— Една радост си имам в този живот, пръч такъв! Ама тази Паула е неповторима.

Гавалан я изучаваше.

— Е, у италианските момичета изобщо има нещо супер специално, но тази млада дама… тя не е удивително красива като Шаразад и няма екзотичната загадъчност на Азадех… но съм съгласен — Паула е голяма работа.

Заедно с всички те я загледаха как минава покрай масите, следвана от лъст, следвана от завист, докато не изчезна в широкото фоайе на хотела. Щяха да вечерят заедно по-късно всички — Паула, Джени, Мануела, Скрагър, Гавалан, Шандор Петрофи и Джон Хог. Самолетът на Паула беше отново в Дубай, няколко мили по-надолу от магистралата, и чакаше разрешение да отлети до Техеран за следващата партида италианци. Джени Макайвър я беше срещнала случайно, докато пазарувала.

Скрагър въздъхна.

— Анди, драги, така ми се ще да я опъна!

— Това няма да ти помогне, Скраг — подсмихна се Гавалан и поръча още едно уиски със сода на идеално огладения, усмихнат сервитьор пакистанец, който дойде незабавно.

Някои от гостите вече бяха елегантно и скъпо облечени за очарователната вечер по последна парижка мода — дълбоки деколтета, колосани бели смокинги — наред със скъпите всекидневни облекла. Гавалан беше в добре скроен светлокафяв тропически костюм, Скрагър — в уставна униформа: бяла риза с къси ръкави, с еполети и ленти, черни панталони и обувки.

— Бира, Скраг?

— Не, благодаря, друже. Ще си допия пиенето и ще се приготвя за вълнуващата Паула.

— Мечтател!

Гавалан се обърна към залеза, чувствайки се сигурен със стария приятел зад гърба си. Слънцето беше вече почти под хоризонта, по-красиво от всякога — напомняше му залезите в Китай едно време, отнасяше го назад към Хонконг, при Кати и Иън, при смеха в Голямата къща на Върха, когато цялото семейство беше здраво и силно, при къщата им на носа при Шек-о, когато бяха млади и заедно, а Мелинда и Скот бяха още деца и дойката се въртеше тихичко около тях… сампани, джонки и кораби от всички размери далече долу в залеза, над море без опасности.

Последното крайче на слънцето потъна в морето. Гавалан тихо, много сериозно изпляска с ръце.

— Какво правиш, Анди?

— А? О, извинявай Скраг. Едно време имахме обичай да ръкопляскаме на слънцето, Кати и аз, в секундата, в която то изчезваше. За да му благодарим, че е гряло, за уникалното представление и за това, че сме живи, за да можем да изпитаме удоволствието от него и от последния път, когато виждаш тъкмо този залез. Като тази вечер. Никога няма да видиш точно този отново.

Гавалан отпи от уискито си, наблюдавайки последното сияние.

— Първият, който ме посвети в тази идея, беше прекрасен човек, станахме добри приятели и още сме. Голяма личност. И жена му също е забележителен човек. Ще ти разкажа някога за тях.

Той обърна гръб на залеза и се наведе над масата.

— Ленгех. Мислиш ли, че е възможно?

— О, да — ако бяхме само ние в Ленгех. Все пак ще трябва да планираме много внимателно. Радарът в Киш е по-опасен от всякога, но можем да се промъкнем под него в подходящ ден. Големият проблем е, че италианският ни наземен екипаж и персонал заедно с наистина приятелски настроения, но разпален комитет и новият ни, неприятелски настроен тип от „Иран Ойл“ ще научат за минути, че сме избягали — няма как иначе, щом вдигнем всичките хеликоптери и хора във въздуха. Веднага ще се развикат в Международната организация и те ще дадат сигнал за тревога до всички точки — Дубай, Абу Даби, тук — на практика от Оман, през Саудитска Арабия и Кувейт, чак до Багдад — и ще наредят да ни задържат при кацането. Дори ако всички успеем да се доберем дотук… е, старият шейх е голям човек — и либерален, и приятел, но, по дяволите, той не би могъл да тръгне срещу иранците, когато са прави — а даже и ако не са. Той не може да предизвика битка с Иран, между неговите сунити има голям процент шиити, не толкова лоши като тези от Залива, но по-лоши от доста други.

Гавалан стана, отиде бавно до края на терасата и погледна надолу към стария град — някога голямо пристанище за лов на бисери, пиратска крепост и пазар за роби, търговски център и както Сохар в Оман, наричан Китайското пристанище. Още от древни времена Заливът е бил златната морска връзка между Средиземно море — тогава център на света — и Азия. Финикийските мореплаватели-търговци, които първоначално идвали от Оман, господствали над този невероятно богат търговски път, стоварвайки стоките си от Азия и Индия при Шат-ел-Араб, оттам по къси кервански пътища до своите пазари, за да изградят накрая собствената си, родена от морето Средиземноморска империя, основавайки градове-държави като Картаген, застрашавали дори самия Рим.

Старият, ограден с крепостни стени град беше много красив в гаснещата светлина — плоски покриви, съхранени от модерното строителство, крепостта на шейха, доминираща над всички останали сгради. През годините Гавалан беше успял да опознае стария шейх и се възхищаваше от него. Шейхството беше заобиколено от Емирства, но беше независима, суверенна територия, едва двадесет мили широка, със седем мили брегова ивица. Но на сушата и в морето, в продължение на сто мили до иранската граница, леснодостъпно за сондиране, имаше петролно езеро — милиарди варела. Така че Ал Шаргаз се състоеше от стария град и отделен нов град с дузина модерни хотели и небостъргачи и летище, достатъчно съвременно, за да обслужва големи самолети. По богатство беше нищо в сравнение с Емирствата, Саудитска Арабия или Кувейт, но имаше достатъчно за всички, стига да се използува разумно. Шейхът беше също така мъдър, както практичните му предшественици финикийците и също толкова яростно независим и макар че самият той не можеше да чете и да пише, неговите синове бяха завършили най-добрите университети в света. Той и неговото семейство, както и неговото племе притежаваха всичко, неговата дума беше закон, той беше сунит, а не фундаменталист и толерантен към своите гости и чужденците, при условие че се държат добре.

— Той също не харесва нито Хомейни, нито фундаменталистите, Скраг.

— Да, но въпреки това не се решава да предприеме битка с Хомейни — а това няма да ни помогне.

— Но няма и да ни заболи. — Гавалан се чувстваше пречистен от залеза. — Възнамерявам да наема два транспортни самолета, да ги докарам тук и когато нашите хеликоптери пристигнат, смъкваме витлата, натъпкваме им шкембетата и ги изстрелваме. Ключът е в бързината и планирането.

— Наистина ли имаш намерение да го направиш? — подсвирна Скрагър.

— Всъщност възнамерявам да видя дали можем да го направим, Скраг, и какви са шансовете ни за успех. Ужасно ще е, ако загубим всичките си ирански хеликоптери, екипировката и резервите. Свършени сме. Няма да ни дадат никакви застраховки, а ще трябва да плащаме всичко, което дължим. Ти си съдружник, довечера ще можеш да видиш всичките цифри. Донесох ги за теб и за Мак.

Скрагър мислеше за своя дял в компанията — целия капитал, който имаше, за Нел и своите деца, за внуците си в Сидни и за пасището на Балдун, което беше фамилна ферма за овце и говеда цял век. Но го бяха загубили при голямата суша и той от години искаше да си го върнат.

— Няма нужда да гледам цифрите, Анди. Щом ти казваш, че е толкова лошо, значи е толкова лошо. — Той наблюдаваше шарките по небето. — Виж какво, ще се погрижа за Ленгех, ако можеш да направиш план и ако другите участвуват. Дай след вечеря да седнем да помъдруваме час-два, така че да приключим на закуска. Касиги няма да се върне от Кувейт преди девет сутринта. Все ще измислим нещо.

— Благодаря ти, Скраг. — Гавалан го потупа по рамото, надвесвайки се над него. — Дяволски съм доволен, че си тук, дяволски съм доволен, че беше с нас през всичките тези години. Мисля, че за първи път имаме шанс и че не сънувам.

— Едно условие, приятел — добави Скрагър.

Гавалан веднага застана нащрек.

— Не мога да оправя медицинското ти, ако не е подписано. Няма начин да…

— Стига де! — Махна с ръка Скрагър. — Мръсникът Дънкан не може да направи нищо с моето медицинско — ще успее, когато стана на седемдесет и три. Не, условието е на вечеря ти да седнеш до вълнуващата Паула, Джени — от другата й страна, Мануела — до мен, а този недодялан унгарец Шандор — на другия край на масата заедно с Джони Хог.

— Готово!

— Цар си! Сега не се безпокой, друже. Разкарван съм от достатъчно много генерали в пет войни, така че все съм научил нещо. Време е да се преоблечем за вечеря. Ленгех и без това започва да ми омръзва. — Той се отдалечи — слаб, изправен, стегнат.

Гавалан подаде кредитната си карта на усмихнатия сервитьор.

— Няма нужда, сахиб, само подпишете сметката, моля — каза сервитьорът, после меко добави: — Бих ли могъл да ви посъветвам нещо, ефенди? Когато плащате, не използвайте „Американ Експрес“, тя е най-скъпата за управлението.

Учуден, Гавалан остави бакшиш и си тръгна.

От другата страна на терасата двама мъже наблюдаваха как си отива. И двамата бяха добре облечени, на около четиридесет години, единият беше американец, другият — от Близкия изток. И двамата носеха миниатюрни подслушвателни устройства. Този от Близкия изток въртеше в ръцете си старомодна писалка и когато Гавалан мина покрай добре облечен арабин и много привлекателно европейско момиче, задълбочени в разговор, любопитството му се изостри, насочи писалката към тях и престана да я върти. Двамата мъже веднага чуха гласовете в слушалките си:

— Мила моя, пет хиляди американски долара са много над пазарната цена — говореше мъжът.

— Зависи кои пазарни сили те засягат — отговори тя с приятно средноевропейско произношение и се усмихна спокойно. — Таксата обхваща най-хубавото бельо, което искаш да разкъсаш на парчета, и клизмата, която искаш да ти направим в момента на твоето откровение. Искаш да имаш работа с експерти, а специалните услуги изискват специално третиране… Стига графикът ти да позволява, ще се видим между шест и осем утре вечер…

Гласовете изчезнаха, когато мъжът завъртя капачката с кисела усмивка и сложи писалката на масата. Той беше красив и мургав, вносител и износител на фини килими като поколенията свои прадеди, с американско образование. Казваше се Аарон бен Аарон и беше майор от Израелската специална разузнавателна служба.

— Никога не съм предполагал, че Абду бин Талак е извратен — изрече сухо той.

Другият мъж изсумтя.

— Всички са извратени. Аз пък не мислех момичето за проститутка.

Дългите пръсти на Аарон си играеха с писалката, не искаха да я изпуснат.

— Страхотна джунджурия, Глен, спестява страшно много време. Ех, да имах такава навремето!

— КГБ пуснаха нов модел тази година. Добра за обхват от сто метра. — Глен Уесън отпи от своя бърбън с много лед. Той беше американец, от дълго време търговец на петрол. Истинската му професия бе офицер от ЦРУ. — Не е толкова малка като тази, но е ефективна.

— Можеш ли да вземеш няколко за нас?

— За теб е по-лесно да го направиш, накарай твоите хора да помолят Вашингтон. — Те видяха как Гавалан изчезна във фоайето. — Интересно.

— Какво мислиш? — попита Аарон.

— Че можем да хвърлим британската хеликоптерна компания на вълците на Хомейни, когато поискаме — заедно с всичките им пилоти. Това ще съсипе напълно Толбът, Робърт Армстронг и цялото М-16. Не е лоша идея — Уесън леко се усмихна. — Толбът има нужда от време на време да му се дава урок. Какъв е проблемът на С-Г, мислиш ли, че са прикриваща М-16 операция?

— Не сме сигурни какво се канят да правят, Глен. Подозираме точно обратното, затова мислех, че трябва да ги подслушаш. Прекалено много съвпадения. На пръв поглед те са легитимни, но пък имат френски пилот, Сесон, който спи и издържа тясно свързана с ООП куриерка, Саяда Бертолин, имат и финландец, Ерики Йоконен, тясно свързан с Абдула хан, който сигурно е двоен агент, клонящ повече към КГБ, отколкото към нас и е открит и яростен антисемит; Йоконен е много близък с човек от финландското разузнаване — Кристиан Толонен, който поначало е подозрителен. Семейните връзки на Йоконен го правят идеално законспириран съветски резидент, току-що дочухме слуха, че той е в Сабалан със своя 212 и помага на Съветите да демонтират навсякъде тайните си радарни постове.

— Господи, сигурен ли си?

— Не, казах слух. Но го проверяваме. След това канадецът Локхарт — жената на Локхарт е от известно антиционистко търговско семейство, в момента в апартамента му живеят агенти на ООП…

— Да, но ние чухме, че го изгонили насила, а и не забравяй, че той се опита да помогне на онези поддържащи шаха произраелски офицери да избягат.

— Да, но ги застреляха изневиделица и всички са мъртви, а странно защо, той не е. Валик и генерал Селади щяха сигурно да са в или близо до всяко правителство в изгнание — ние изгубихме още двама много важни резиденти. Локхарт е подозрителен, неговата съпруга и семейството й са за Хомейни, а значи против нас — Аарон се усмихна язвително. — Според теб не сме ли ние големият Сатана? После американецът Старк помага да се потуши атака на федаините при Бандар-е Делам, става голям приятел с друг фанатизиран противник на шаха и израелците, Затаки, който…

— Кой?

— Борец против шаха, интелектуалец, сунит, който организира стачките в нефтените полета на Абадан, взриви три полицейски поста и сега оглавява Абаданския революционен комитет и няма дълго да просъществува. Нещо за пиене?

— Да, благодаря. Същото. Ти спомена Саяда Бертолин — ние също я наблюдаваме. Мислиш ли, че можем да я вербуваме?

— Не бих й се доверил. Най-добре е просто да я наблюдаваме и да видим при кого ще ни заведе. По следите сме на нейния контрольор, но още не можем да го засечем.

Аарон поръча бърбън за Уесън и водка за себе си.

— Да се върнем на С-Г. — И така, Затаки е враг. Старк говори фарси, както и Локхарт. И двамата имат лоша компания. После Шандор Петрофи: унгарски дисидент, семейството му е още в Унгария, друг потенциален конспиратор на КГБ или поне инструмент на КГБ. Руди Луц, немец с близки роднини зад Желязната завеса, винаги подозрителен, Ньорхтрайтер в Ленгех — същия. — Той кимна към мястото, където беше Скрагър. — Старецът е просто опитен убиец, убиец, нает за нас, вас, който и да е, все едно. Гавалан? Ще трябва да накараш хората си от Лондон да го проверят — не забравяй, че той избра всички останали, не забравяй, че е британец — много е възможно цялата му операция да е прикритие за КГБ…

— Няма начин — прекъсна го Уесън внезапно раздразнен. „По дяволите — помисли си той, — защо тези момчета са такива параноици — даже и старият Аарон, който е най-добрият ни тук.“ — Всичко си е на място. Няма начин.

— Защо не? Той може да те прави на глупак. Британците са стари майстори в това отношение — като Филби, Маклейн, Блейк и всички останали.

— Като Крос — устните на Уесън се разтегнаха в тънка ивица. — Тук си прав, стари момко.

— Кой?

— Роджър Крос — точно преди десет години, майстор-шпионин, но отдавна погребан.

— Кой беше Крос?

— Бивш шеф и приятел на Армстронг от Специалния отдел на Хонконг в старите времена. Официално незначителен заместник-директор на М-16, но в действителност главният при най-важните операции на Специалната разузнавателна служба. Предател, който беше убит от КГБ по негова молба точно преди да го пипнем, копелето.

— Доказахте ли го? Че те го убиха?

— Разбира се, отровна стреличка от близко разстояние, техен начин на ликвидиране. Бяхме го притиснали в ъгъла, нямаше начин да се измъкне като другите. Бяхме го пипнали. Троен агент. По това време имахме таен агент в съветското посолство в Лондон — човек на име Броднин. Той ни посочи Крос, после изчезна, бедното копеле, някой сигурно го е издал.

— Проклети от Господа британци, те развъждат шпиони като въшки.

— Не е вярно, те имат и велики разузнавачи. А и всички имаме предатели.

— Ние не.

— Не бъди толкова сигурен, Аарон — отвърна Уесън кисело. — Предатели има навсякъде — при всичките ни загуби в Техеран, преди и откакто шахът напусна, трябва да има и друг високопоставен предател от наша страна.

— Толбът или Армстронг?

Уесън трепна.

— Ако е някой от тях, ние просто трябва се махнем.

— Точно това е, което врагът иска да направите — да се махнете и да вървите по дяволите от Близкия изток. Ние не можем и поради това мислим по различен начин — каза Аарон. Очите му бяха тъмни и студени, лицето — неподвижно. Той наблюдаваше Уесън внимателно. — Като стана дума за това, защо на нашия стар приятел полковник Хашеми Фазир ще му се размине убийството на новия терорист от САВАМА генерал Джанан?

Уесън пребледня.

— Джанан е мъртъв? Сигурен ли си?

— Бомба в колата. Понеделник през нощта. — Аарон сви очи. — Защо толкова съжаляваш? От вашите ли беше?

— Можеше да бъде. Ние, ъ-ъ, ние преговаряхме. — Уесън се поколеба, после въздъхна. — Но Хашеми още ли е жив? Мислех, че е в списъка на неотложно осъдените от революционния комитет.

— Беше. Сега не е. Тази сутрин чух, че името му е отстранено, рангът му е потвърден, вътрешното разузнаване е възстановено в предишното си състояние — вероятно всичко е с височайше одобрение. — Аарон отпи от питието си. — Ако отново се радва на благоразположение след всичко, което направи за шаха и за нас, той трябва да има протекции от много високо.

— От кого? — Уесън видя, че другият свива рамене, преброждайки с очи терасите. Усмивката му изчезна. — Това би могло да означава, че той е работил за аятолаха през цялото време.

— Може би. — Аарон отново се заигра с писалката. — Друга любопитна подробност. Във вторник са видели Хашеми да се качва в 125 на С-Г на техеранското летище с Армстронг; отишли до Табриз и се върнали точно след три часа.

— Проклет да съм!

— Какво излиза от всичко това?

— Господи, не знам, но мисля, че ще е добре да разберем — Уесън снижи гласа си още повече. — Едно е сигурно: за да си върне благоразположението, Хашеми трябва да знае къде са погребани някои много важни тела, а? Такава информация може да се оцени много високо… много високо, да кажем от шаха.

— Шаха? — Аарон започна да се усмихва, но спря, като видя израза на Уесън. — Да не мислиш сериозно, че шахът има шанс да се върне?

— Странни неща се случват, приятелю — заяви Уесън уверено и довърши питието си. „Защо тези хора не разбират какво става по света? — мислеше си той. — Време е да поумнеят и да престанат да мислят толкова едностранчиво за Израел, ООП и целия Близък изток и да ни дадат пространство за маневриране.“ — Разбира се, че има шанс, въпреки че е по-добре да се заложи на сина му — щом Хомейни умре и го погребат, ще стане гражданска война, армията ще поеме управлението и те ще имат нужда от фигурант. Реза би бил чудесен конституционен монарх.

Аарон бен Аарон едва скриваше недоумението си, поразен от това, че Уесън все още може да бъде такъв наивник. „След всички години, прекарани в Иран и Залива! — помисли си той. — Как е възможно все още да бъркаш експлозивните сили, разкъсващи Иран?“

Ако беше друг човек, той би го наругал за демонстрираната му глупост, за стотиците пренебрегнати тревожни сигнали, за куповете секретни разузнавателни доклади, събрани с толкова много кръв и захвърлени непрочетени, за годините на молби и увещания на политици, генерали и разузнавателни служби — американски и ирански — предупреждаващи за надигащия се огромен пожар.

Всичко нахалост. Години наред. „Воля божия — помисли си той, — Бог не иска да ни е лесно. Лесно? През цялата ни история, никога не ни е било лесно. Никога, никога, никога.“

Забеляза, че Уесън го наблюдава.

— Какво?

— Почакай и ще видиш. Хомейни е стар човек, няма да доживее годината. Той е стар, а времето е с нас — почакай и ще видиш.

— Ще чакам. — Аарон не искаше да спорят. — Междувременно сегашният проблем: С-Г може да служи за параван на вражески групи. Ако се размислиш, пилотите на хеликоптери, специализирани в петролни съоръжения, могат да бъдат ценни агенти за всички видове саботажи, ако нещата се влошат още повече.

— Сигурно. Но Гавалан иска да е вън от Иран. Нали го чу.

— Може би знае, че го подслушваме, или пък прави някаква маневра.

— Хайде, Аарон. Аз мисля, че всичко е наред при него, а всичко останало е съвпадение — Уесън въздъхна. — Окей, ще го сложа под наблюдение и той дори няма да сере без твое знание, но, по дяволите, ти, старче, и приятелчетата ти виждате врагове под леглото, на тавана, под килима — навсякъде.

— Защо не? Имаме ги много наоколо — познати или непознати, активни или пасивни.

Аарон методично наблюдаваше около себе си, щателно оглеждайки новодошлите, очаквайки врагове, съзнавайки колко много са вражеските агенти в Ал Шаргаз и Залива. „Знаем за враговете ни тук, и в стария град, и в новия, нагоре по пътя за Оман и надолу по пътя за Дубай, Багдад и Дамаск, в Москва, Париж и Лондон, през морето до Ню Йорк, на юг до двата носа и на север до Арктическия пояс — навсякъде, където има хора, които не са евреи. Само евреите не се заподозират автоматично, но дори и тогава трябва да си много внимателен.

Мнозина между избраните не искат Сион, не искат да отиват на война или да плащат за войната, не искат да разберат, че Израел балансира с шаха, единствения ни съюзник в Близкия изток и единствен доставчик на петрол от ОПЕК за нашите танкове и самолети, сега прогонен; не искат да знаят, че сме притиснати до Стената на плача и трябва да се сражаваме и умираме, за да защитим дадената ни от Бога земя на Израел, която си възвърнахме с Божията помощ на такава цена!“

Погледна към Уесън със симпатия, прощавайки му грешките, възхищавайки му се като професионалист, но съжалявайки го: той не беше евреин и поради това беше сред заподозрените.

— Радвам се, че съм се родил евреин, Глен. Това прави живота толкова по-лесен.

— Как?

— Знаеш къде ти е мястото.

 

 

В дискотеката, хотел „Шаргаз“: 11,52 вечерта.

 

В залата имаше предимно американци, англичани и французи, както и няколко японци и други азиатци. Повечето бяха европейци, многократно повече мъже от жените, на възраст, варираща между двадесет и пет и четиридесет и пет години — чуждестранната работна сила в Залива трябваше да бъде млада, силна и за предпочитане неженена, за да оцелее при тежкия безбрачен живот. Неколцина бяха пияни, някои — шумни. Грозни и не толкова грозни, дебели и не толкова дебели, повечето много слаби, разочаровани и избухливи. Малцина шаргазци и други от Залива, но само богатите, поевропейчените, изтънчените и само мъже. Повечето от тях седяха в горната част, пиеха безалкохолни напитки и хвърляха многозначителни погледи, а малкото, които танцуваха на дансинга, бяха с европейки: секретарки, персонал от посолствата, служителки на авиокомпаниите, сестри или друг хотелски персонал — партньори на хонорар.

Паула танцуваше с Шандор Петрофи, Джени — със Скрагър, а Джони Хог беше буза до буза с момичето, с което се бе запознал тази вечер. Полюшваха се бавно.

— Колко време ще останете, Александра? — промърмори той.

— До следващата седмица, само до края на следващата седмица. После трябва да придружа съпруга си в Рио.

— О, но вие сте твърде млада, за да сте омъжена! Съвсем сама ли сте дотогава?

— Да, сама, Джони. Тежко е, нали?

Той не отговори, само я притисна по-силно и благослови късмета си, че е вдигнал книгата, която тя беше изпуснала във фоайето. Мигащите светлини го заслепиха за момент, после забеляза Гавалан в горната част, стоящ до парапета, мрачен и вглъбен в мислите си, и отново почувствува жалост към него. Следобед неохотно беше уредил утрешния нощен полет до Лондон, опитвайки се да убеди Гавалан да си отдъхнат един ден.

— Зная как ви се отразяват непрекъснатите полети, сър.

— Няма проблеми, Джони, благодаря ти. Излитането ни за Техеран остава в десет сутринта.

— О, да, господине. Разрешението ни за излитане е още с предимство — както и чартърът ни по-нататък до Табриз.

— Да се надяваме, че всичко ще мине гладко, само дотам и направо обратно.

Джон Хог почувствува слабините на момичето до своите.

— Ще вечеряш ли утре? Ще се върна около шест.

— Може би, но не преди девет.

— Идеално.

Гавалан гледаше надолу към танцуващите, но едва ли ги виждаше, после се обърна, слезе по стълбите и излезе на приземната тераса. Нощта беше нежна, луната огромна, нямаше облаци. Наоколо се простираха огромни дискретно осветени, грижливо поддържани градини, заобиколени със зидове. По моравите работеха пръскачки.

„Шаргаз“ беше най-големият хотел в шейхството. От едната му страна беше морето, от другата — пустинята, основната сграда беше осемнадесет етажна, с пет ресторанта, три бара, салон за коктейли, кафе, дискотека, два плувни басейна, сауни, парна баня, тенискортове, здравен център, търговски център с дузина бутици и антикварни магазинчета, магазин на „Аарон“ за килими, фризьорски салони, видеотека, сладкарски магазин, електроника, телекс-офис, машинописно бюро. Стаите и апартаментите, както в повечето модерни европейски хотели, бяха с климатична инсталация, бани и бидета, имаше двадесет и четиричасово обслужване по стаите — главно усмихнати пакистанки, химическо чистене същия ден, моментално гладене, цветен телевизор във всяка стая, филмотека, канал с информация за фондовата борса и сателитна телефонна връзка с всички столици в света.

„Вярно — помисли си Гавалан, — но все пак гето. И въпреки че управниците на Ал Шаргаз, Дубай и Шаржа са либерални и толерантни, така че чужденците си пият в хотелите и дори си купуват спиртни напитки — макар че Бог да ти е на помощ, ако ги препродадеш на мюсюлманин, че нашите жени могат да карат коли, да пазаруват и да се разхождат, няма гаранция, че това ще продължи. На неколкостотин метра оттатък зидовете шаргазците си живеят така, както са живели векове наред, на няколко мили зад границата спиртните напитки са забранени, жените не могат да карат кола и трябва да покриват косата, ръцете и раменете си и да носят шалвари, а там отвъд, в истинската пустиня, хората съществуват в безмилостни условия на живот.“

Преди няколко години беше взел един рейнджроувър и водач и заедно с Макайвър, Джени и новата си съпруга Морийн излязоха в пустинята, за да прекарат деня в един от оазисите оттатък Руб-ал-Хали — Празния квартал. Беше прекрасен пролетен ден. Минути, след като отминаха летището, пътят се превърна в пътека, която бързо изчезна и те се бъхтеха през каменистата пустош под купола на небето. Обяд на открито, после пак нататък — на места песъчливо, на места скалисто, обикаляха пустошта, където никога не валеше и не растеше нищо. Нищо. Пак нататък. Когато спряха и изключиха двигателя, тишината надвисна над тях като физическо присъствие, слънцето ги притисна, пространството ги обгърна.

Нощта беше синьо-черна, звездите — огромни, палатките — хубави и килимите — меки, а тишината стана дори по-голяма, пространството също — толкова много пространство, че беше невъобразимо.

— Мразя я, Анди — беше прошепнала Морийн. — Тя ме плаши до смърт.

— Мен също. Не знам защо, но ме плаши — около палмите на оазиса във всички посоки пустинята достигаше до хоризонта, неземна и надсмиваща се. — Необятността сякаш изсмуква живота от теб. Представи си какво е през лятото!

Тя потрепери.

— Кара ме да се чувствам по-малка от песъчинка. Смачква ме — някак ми е отнела равновесието. Ох, мили, един път ми е достатъчно. Аз съм за Шотландия, Лондон в краен случай, но и никога вече тук.

И тя никога не се върна. „Както и Нел на Скраг — помисли си той. — Не ги осъждай. Достатъчно трудно е за мъже в Залива, а пък за жени…“ Той хвърли поглед наоколо. Джени излизаше на терасата, за да подиша чист въздух. Изглеждаше много по-млада, отколкото в Техеран.

— Здравей, Анди. Умник си ти, вътре е толкова натъпкано и задимено, ух!

— Никога не съм бил голям танцьор.

— И аз танцувам единствено когато Дънкан не е с мен. Той е толкова консервативен. — Тя се поколеба: — Мислиш ли, че бих могла с утрешния полет…

— Не — любезно отказа той. — Не още. След около седмица — нека да улегне прахът.

Тя кимна, без да крие разочарованието си.

— Какво отговори Скраг?

— Да, ако участвуват и другите и ако е осъществимо. Добре си поговорихме. И ще закусваме заедно. — Гавалан я обгърна с ръка и я притисна към себе си. Не се тревожи за Мак, ще проверя дали е добре.

— Имам още една бутилка уиски за него, нямаш нищо против, нали?

— Ще я сложа в куфара си — предупредиха ни да не държим никакъв алкохол в багажниците на самолетите. — Няма проблем, ще я занеса.

— В такъв случай май ще е по-добре да не я вземаш сега. — Сериозността му, така необичайна за него, я объркваше. Горкият Анди, на всички беше ясно, че не е на себе си от безпокойство.

— Анди, мога ли да ти дам една идея?

— Разбира се, Джени.

— Използвай този полковник и Робърт, не Армстронг, а виповете, които трябва да превозите до Табриз. Защо не ги помолиш да те изпратят обратно през Ковис, кажи, че трябва да вземеш няколко двигателя за поправка, а? Тогава ще можеш да говориш направо с Дюк.

— Много добра идея. Заслужаваш шестица.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна сестрински.

— И ти заслужаваш шестица. Добре, ще се връщам в навалицата — не съм била толкова популярна от войната насам. — Тя се засмя, той също. — Лека, Анди.

Гавалан се върна в хотела си, който беше малко по-надолу по пътя. Не забеляза хората, които го следяха, нито че стаята му е била претърсвана, а книжата му преглеждани, нито пък че сега стаята му се наблюдаваше, а телефонът се подслушваше.