Джеймс Клавел
Вихрушка (41)

41

Техеран: 5,16 следобед.

 

Протестната демонстрация на жените вече беше свършила.

Тя беше започнала тази сутрин в атмосфера на нетърпеливо очакване, обхванала Техеран от два дни, защото за първи път в историята на страната жените като обществена група се готвеха да излязат на улиците, за да протестират, да демонстрират солидарността си срещу посегателството на новата власт върху правата им, извоювани с толкова усилия. Върху тях се беше протегнала и ръката на самия имам.

„Подходящото облекло за една жена е това, което покрива косата, ръцете и краката й и закрива възбуждащите й части.“

— Решила съм да бъда с чадор в знак на протест срещу шаха, Мешанг — крещеше Зара на мъжа си. — Аз си го избрах! Самата аз! Никога няма да си поставя фередже, чадор или шал против собствената си воля, никога, никога…

„Смесеното обучение, въведено от сатаната шах преди няколко години, ще бъде отменено, защото на практика е превърнало много от нашите училища в публични домове.“

— Това са лъжи! Невероятно! — беше казала Шаразад на Локхарт. — Трябва да скандираме истината дори от покривите на къщите. Не имамът казва тези неща, а фанатиците около него…

„Отхвърля се гнусният Закон за защита на семейството, въведен от сатаната шах.“

— Хусаин, изглежда, че има някаква грешка — беше намекнала предпазливо съпругата на моллата. — Не може имамът да е казвал такова нещо. Та този закон ни охранява от напускането на съпруг, многоженството и ни дава право на развод, на гласуване и защитава имуществото на всяка съпруга…

„В нашата ислямска държава всичко ще се ръководи само от Корана и шариата. Жените не следва да работят, те трябва сами да се върнат по домовете си, за да изпълняват благословеното от Аллах задължение да раждат и отглеждат деца и да се грижат за господарите си.“

— В името на Пророка, Ерики, колкото и да искам да имам деца от теб и да съм ти най-грижовната съпруга — беше заявила Азадех, — кълна се, че не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как моите по-бедни сестри ги тикат насила обратно в средновековието, лишават ги от свобода и права. Това е работа на яростните фанатици, а не на Хомейни. Ще се включа в демонстрацията, където и да се намирам…

Жените от всички части на страната бяха подготвили маршове за солидарност с Техеран. В тях се включиха Кум, Исфахан, Мешхад, Абадан, Табриз и дори малки градове като Ковис, но не и селата. Из цялата страна имаше спорове и караници между бащи и дъщери, съпрузи и съпруги, братя и сестри, изобилстващи с едни и същи битки, молби, ругатни, изисквания, обещания, забрани и, Аллах да ни пази, дори бунтове — явни и тайни. Но жените из цял Иран бяха обхванати от една и съща непоколебимост.

— Радвам се, че моят Томи го няма. Така всичко е много по-лесно — беше заявила на отражението си в огледалото Шаразад тази сутрин. Демонстрацията трябваше да започне по пладне. — Добре, че не е тук, защото, каквото и да кажеше, нямаше да го послушам.

Усети тръпка на вълнение, удовлетворение, но същевременно и болка.

За последен път проверяваше грима си в огледалото, като се погрижи да прикрие с пудра синината под лявото си око. Тя вече почти не се забелязваше. Шаразад се усмихна, доволна от това, което вижда. Косата й падаше на меки къдрици, беше облечена с топъл зелен пуловер, зелена пола, клин и руски велурени ботуши. Беше решила навън да бъде с подходящо кожено палто и шапка. „Та нали зеленото е цветът на исляма!“ — помисли си тя радостно, забравила раздразнението си.

Зад нея на леглото бяха разхвърляни скиорски дрехи и якета, които след дълги размишления, дали са подходящи, беше отхвърлила. „В края на краищата досега ние, жените, никога не сме протестирали, затова трябва да сме облечени в най-хубавите си дрехи. Колко жалко, че не е пролет, тогава щях да съм с леката си жълта копринена рокля, шапка и…“

Изведнъж я обзе тъга. Роклята и възхитителната перлена огърлица й бяха подарък от баща й за рождения й ден миналата година. „Горкият ми татко — помисли си тя и гневът й се надигна. — Аллах да ги убие тези злодеи, които му отнеха живота. В пъкъла да ги хвърли дано! Аллах да пази Мешанг, цялото семейство и моя Томи и да не дава на фанатиците да ни отнемат свободите.“

Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса. „Иншаллах помисли си тя. — Татко е в рая, където е мястото на вярващите, и аз нямам причина да скърбя. Желая единствено убийците да си получат заслуженото. Убийство! Чичо Валик, НВС. Ануш и децата. НВС! Ах, как мразя тези букви! Какво ли става с Карим?“ Не знаеше нищо за него от неделя насам — разжалван ли е, мъртъв ли е, на свобода ли е, нещо ново около телекса — нищо не й оставаше, освен да се моли.

Така и направи. Отново се помоли. Изхвърли тези проблеми от съзнанието си и ги стовари върху плещите на Аллах. Почувствува се пречистена. Докато си слагаше малката, обшита с кожа шапка, вратата се отвори и влезе забързаната Джари, облечена също с най-хубавия си костюм.

— Време е, принцесо, нейно височество Зара пристигна. Ау, колко си хубава!

Изпълнена с радостно вълнение, Шаразад грабна палтото си и изтича по коридора с развени поли, за да посрещне Зара, която я чакаше в хола.

— Знаещ ли, скъпа, изглеждаш чудесно. — Тя я прегърна. — Мислех, че Мешанг ще те спре в последния момент!

— Не би могъл — засмя се Зара, перчейки се с невероятната си кожена шапка. — Започнах да му опявам още вчера на закуска, продължих през целия ден и нощта й продължих тази сутрин, че трябва да имам ново самурено палто. Казах му, че ако не го получа, ще умра от срам пред приятелките си. Той се юрна на пазара, за да се отърве от мен, и забрави за похода на жените. Хайде, идвай, да не закъснеем, чака ни такси. Спря да вали сняг, денят се очертава ясен, макар че е мразовито.

В таксито вече имаше три други жени, приятелки и братовчедки. Две от тях се фукаха с джинсите и обувките си на висок ток, скиорските си якета, разветите коси, а една беше със скиорска шапка. Всички бяха толкова развълнувани, като че ли отиваха на пикник като през предишните времена. Никоя не забеляза неодобрителното мърморене на шофьора. Изобщо не му обърнаха внимание.

— Към университета — заповяда Зара и те се разбъбриха като свраки. Две пресечки преди университета таксито трябваше да спре, защото тълпата беше плътна.

На мястото на очакваните неколкостотин бяха дошли хиляди и продължаваха да прииждат още много от всички посоки. Млади, стари, от висшите, от низшите съсловия, грамотни и неграмотни, селянки и аристократки, богати и бедни — джинси, поли, панталони, ботуши, обувки, парцали, кожи — всичките обхванати от един и същи пламък, дори и тези, които бяха с чадори. По-войнствено настроените вече държаха речи, а някои скандираха лозунги: „Няма да носим чадор насила!“, „Единство, борба, победа!“, „Жени, обединявайте се, ние отказваме да носим насила чадори и фереджета!“, „Аз бях в Дошан Тапе и се бих срещу Безсмъртните — не си проливахме кръвта, за да се предадем на деспотизма!“, „Смърт на деспотизма, под каквото и да е име!“

— Ура за жените! — извика Шаразад. — Долу налагането на чадор, фереджета и воали!

Вълнението завладя и нея, и останалите. Зара плати на шофьора, даде му солиден бакшиш, завъртя се игриво, хвана се под ръка с Щаразад и Джари и никоя от тях не чу как таксиджията изруга:

— Курви с курви.

Тълпата се носеше насам-натам безцелно, повечето бяха шашнати от огромното множество и разнообразие от жени, дрехи и възрасти. Дори няколко мъже ентусиазирано се присъединиха към тях.

— Зара, ние демонстрираме, вярно ли е, че демонстрираме?

— Разбира се, Шаразад! И сме толкова много…

Надвикваха шума и слушаха една добре облечена жена, известна техеранска адвокатка, активистка и лидерка на движението за правата на жените. Наричаше се Намджех Ленгехи. Слушаха я и няколко групи мъже, студенти и учители, едни бяха за, други против това, което тя казваше. До тях имаше и няколко молли, всичките против, които също бяха надали ухо.

— Някои духовни лица казват, че ние жените не можем да бъдем съдии, не трябва да имаме образование и сме длъжни да носим чадор. В продължение на три поколения бяхме без фереджета и имаме право на образование, а от едно поколение насам — и право на гласуване. Аллах е велик… — говореше адвокатката.

— Аллах е велик — отекна хилядната тълпа.

— Някои от нас са с повече шанс от други, по-добре образовани са, дори по-добре от някои мъже. Някои от тези жени познават съвременните закони, че дори и тези на Корана по-добре, отколкото някои мъже — защо те да не станат съдии? Защо?

— Няма причини! Нека тези жени станат съдии — извикаха Зара и стотици други.

Гласовете им заглушиха моллите и поддръжниците им, които викаха:

— Светотатство!

Когато тълпата поутихна, Намджех Ленгехи продължи:

— Ние подкрепяхме с цяло сърце аятолаха… Ликуващи викове я прекъснаха в изблик на привързаност към водача на Иран. — Поздравяваме го за това, което той извърши. Ние се бихме рамо до рамо с мъжете, не по-лошо от тях, споделяхме техните страдания по затворите, помагахме на революцията, изхвърлихме тиранина и сега сме свободни, Иран е свободен от игото на шаха и чуждестранното владичество. Но това не дава право на никого, бил той молла или дори самият аятолах, да върне назад часовника на времето…

Чуха се силни викове:

— Не! Не! Не щем деспоти. Право на гласуване за жените! Не на деспотизма, под каквато и да е форма! Ленгехи да влезе в меджлиса! Ленгехи — министър на образованието!

— О, Зара, това е чудесно! — възкликна Щаразад. — Ти някога гласувала ли си?

— Не, скъпа, разбира се, че не съм. Но това не означава, че бих се отказала, ако имах право. Сто пъти съм казвала на Мешанг, че ще го питам за кого да гласувам, но ми се иска аз самата да вляза в избирателната кабина!

— Права си! — Шаразад се обърна и извика: — Аллах е велик! Аллах е велик! Ленгехи — върховен съдия! Жените — съдии! Настояваме за нашите права…

Тимур, иранецът, обучен в ООП, който беше завзел апартамента на Шаразад и беше изпратен да наблюдава демонстрацията и да идентифицира най-активните протестиращи, я позна от снимките, които беше виждал в дома й, и кипна.

— Жените трябва да спазват законите на Аллах! — извика той. — Долу жените съдии! Жените — слуги на Аллах!

Виковете му потънаха в рева на многохилядната тълпа и никой не му обърна внимание.

Не беше ясно как започна демонстрацията. Жените просто тръгнаха и скоро множеството изпълни улиците от стена до стена, спирайки цялото движение. Носеха се радостно напред със сила, на която никой не можеше да се противопостави. От сергиите, балконите и прозорците ги гледаха с отворени уста.

Повечето мъже бяха шокирани.

— Я виж тази, малката курва със зеленото палто, разкопчала го е, та да й се виждат циците, гледай, гледай! Аллах да я убие, загдето ме изкушава…

— Я виж онази с панталоните, опънати като кожа.

— Къде? А, виждам я, със сините гащи! Аллах да ни пази! Виж как всичко й се очертава! Тя ни примамва! Като онази със зеленото палто, с която се е хванала под ръка! Шантонерка! Ей, шантаж, искаш ли да ти го туря — на всичките това ви се ще…

Мъжете гледаха и скърцаха със зъби. Похотливостта вървеше след демонстрантките.

А жените наблюдаваха и се чудеха. Все повече и повече от тях забравяха пазаруваното или изоставяха сергиите си и се присъединяваха към своите сестри, лели, майки, баби, безстрашно сваляха воали, фереджета и чадори — та не е ли това столицата, не са ли те техеранки, елитът на Иран, а не прости селянки? Тук всичко е друго, не като на село, където никога не биха се осмелили да скандират лозунги и да свалят фереджета и чадори.

— Жени, обединявайте се, Аллах е велик, Аллах е велик! Победа, солидарност, борба! Равенство за жените! Право на глас! Не на деспотизма, не на всеки деспотизъм…

Пред маршируващите жени, зад тях, около тях, по булевардите и в страничните улици започнаха да се оформят групи от мъже: на привърженици и на противници на демонстрацията на жените. Законодателството на Корана изисква от мюсюлманите да се противопоставят на всичко, което е срещу исляма. Тук-там станаха сбивания. Един извади нож, но умря от друг, забит в гърба му. Гръмнаха няколко пушки, имаше ранени. Започнаха спонтанни сблъсквания между либерали и фундаменталисти, между левичари и Зелени ленти. Имаше счупени глави, загина още един човек, загинаха и деца, други успяха да се скрият зад паркираните коли.

Ибрахим Киаби, студентският ръководител на Туде, който успя да се измъкне от засадата, в която попадна Ракоци, изтича на улицата и грабна едно от ужасените деца, докато приятелите му го прикриваха със стрелба. Потърси прикритие зад ъгъла и като се увери, че момиченцето не е ранено, извика на другарите си:

— След мен!

Знаеше, че противникът им има числено превъзходство, и си плю на петите. Бяха шестима. Хукнаха през страничните улички. Скоро бяха в безопасност и се насочиха към авеню „Рузвелт“. Туде бяха решили да избягват открити битки със Зелените ленти и да маршируват с жените, като се влеят в редиците им, за да спечелят привърженички. Киаби се радваше, че отново води активна дейност, след като беше се крил, известно време.

Половин час след залавянето на Ракоци той докладва на ръководителя си в щаба на Туде за предателството. Получи заповед да не се прибира вкъщи, а да обръсне брадата си и да стои в една тайна квартира близо до университета.

— Няма да се показваш никъде до вторник, когато е демонстрацията на жените. Присъедини се към нея заедно с твоята бойна група, както е планирано, и на другия ден заминавай за Ковис — така ще си в безопасност известно време.

— Ами Димитрий Язернов? — спомена той единственото име, под което познаваше Ракоци.

— Не се безпокой, ще го измъкнем. Разкажи ми пак как изглеждаха хората, които го хванаха.

Ибрахим му беше разказал малкото, което си спомняше за Зелените ленти и засадата. А след това го беше попитал:

— Колко души ще дойдат с мен в Ковис?

— Ти и още двама сте достатъчно за един вмирисан молла.

„Да — помисли си той, — повече от достатъчно. — Скоро ще отмъстя за баща ми.“ Ръцете му стиснаха здраво оръжието, откраднато преди седмица от арсенала на Дошан Тапе.

— За свободата! — извика той и забърза по авеню „Рузвелт“, за да се присъедини към челните редици на демонстрацията, докато приятелите му се разпръскваха сред нея.

На стотина метра зад него бавно пълзеше открит камион, пълен с младежи, заобиколени от хиляди хора, които махаха и ги окуражаваха. Возещите се бяха летци без униформи. Сред тях беше и Карим Пешади. В продължение на часове се опитваше да открие Шаразад сред демонстрантките, но напразно. Той и останалите бяха на база в Дошан Тапе, където всичко се беше объркало, комитетите едва се крепяха със заповедите и контра заповедите си, други заповеди идваха от върховното командване, което беше подчинено на министър-председателя Базарган, трети — от Революционния комитет, а някои по радиото, когато аятолах Хомейни говореше от време на време и казваше кои закони трябва да се изпълняват.

Както всички летци и офицери в Иран и Карим беше получил заповед да се яви пред комитета, за да бъде подложен на кръстосан разпит относно своето досие, политически възгледи и контакти преди революцията.

Сведенията за него бяха добри и той искрено се закле, че поддържа исляма, Хомейни и революцията. Над него тегнеше призракът на баща му и той грижливо беше потиснал желанието си за отмъщение дълбоко в душата си. Досега не го бяха закачали.

Предишната нощ се беше опитал да се промъкне в кулата на РВД на Дошан Тапе, за да намери дневника с разрешенията за полети на НВС, но го върнаха. Тази вечер пак щеше да се опита — беше се заклел пред себе си да успее. „Не трябва да се проваля — мислеше си той, — Шаразад зависи от мен… о, Шаразад, ти, която даваш смисъл на моя живот, макар че си забранена за мен!“

Той напрегнато я търсеше сред демонстрантките, знаеше, че тя е някъде тук. Снощи заедно със свои приятели беше слушал едно изключително подстрекателско радиопредаване, водено от някакъв аятолах фундаменталист, който се противопоставяше на демонстрацията на жените и призоваваше към контра демонстрация от страна на „вярващите“. Карим много се разтревожи за Шаразад, сестрите й и роднините й, знаеше, че и те ще участвуват в демонстрацията. Неговите приятели също бяха загрижени за своите близки. Затова тази сутрин се качиха на камиона и се присъединиха към протестиращите. Бяха без оръжие.

— Равенство за жените — викаше той. — Демокрация завинаги! Завинаги ислям! Демокрация, законност и ислям завина… — Той изведнъж млъкна.

Улицата пред маршируващите беше плътно преградена от много мъже. Предната редица на жените видя опасността, вдигнаха се юмруци. Протестиращите в първите десетина редици инстинктивно се опитаха да забавят ход, но не успяха. Силата на многохилядната тълпа неотвратимо ги тласкаше напред.

— Защо са сърдити тези мъже? — попита Шаразад. Радостта й се изпаряваше, натискът отзад нарастваше.

— Просто са заблудени, това са предимно селяни — отговори храбро Намджех Ленгехи. — Те искат ние да сме робини. Не се страхувайте! Аллах е велик…

— Хванете се за ръце — извика Зара. — Не могат да ни спрат! Аллах-ул акбар…

Сред мъжете, преградили улицата, беше и палачът на Яред Бакраван в затвора „Евин“. Той разпозна Шаразад в предната редица.

— Аллах е велик — измърмори той в екстаз. — Аллах ме е призвал да пратя в пъкъла гадния търговец, а сега ми дава развратната му дъщеря!

Думите му потънаха във виковете. Очите му я поглъщаха, той си я представи гола на дивана, с широко разтворени крака и щръкнали гърди, очите й изпълнени с похот, устните й влажни, чу я как го моли: „Обладай ме, обладай ме! Бързо, бързо, изпълни ме, натисни ме, за теб всичко… бързо, бързо, о, сатана, помогни ми да изсмуча Аллах от члена му…“

Той измъкна ножа си, слабините му пулсираха от ерекцията, която беше получил, и се хвърли към нея.

— Аллах е велик…

Втурна се импулсивно, прелетя през пространството, което го отделяше от жените, събори няколко, посегна да я сграбчи, но във възбудата си се подхлъзна и падна, размаха ножа. Наранените се разпищяха, той се изправи и замахна към нея. Виждаше само ужасените й очи и стискаше ножа, готов да я разпори. Оставаха му само три крачки, две, една… Главата му се замая от парфюма й, тази воня на дяволското изчадие. Вдигна ръка за смъртоносния удар, но не успя да го осъществи. Разбра, че сатаната е изпратил зъл дух да му попречи — в гърдите му избухна чудовищен взрив, стана тъмно и той издъхна с името на Аллах на уста.

Шаразад се втренчи в сгърчената фигура. Ибрахим вече беше до нея с пистолет в ръка, прииждащите жени викаха и пищяха яростно.

Чу се още един изстрел й се разпищя нова жертва.

— Напред в името на Аллах! — извика Ленгехи, преодоляла страха си.

Призивът й беше подкрепен от Ибрахим, който успокояваше Шаразад:

— Не се страхувай, напред с жените…

Тя усети увереността му и за момент го взе за братовчед си Карим. Толкова си приличаха по ръст и лице. Тогава в нея избухнаха ужасът и омразата и тя извика:

— Напред в името на баща ми… Долу фанатиците и Зелените ленти… Долу убийците! — Сграбчи ръката на Зара. — Хайде! Напред!

Преплете ръце с нея и Ибрахим, своя спасител, който толкова приличаше на Карим, все едно че са братя, и тръгнаха отново напред. На помощ им се притекоха още мъже и камионът с летците.

Появи се с викове още един, размахващ нож.

— Аллах е велик… — извика Шаразад. Тълпата поде вика. Но преди да го обезвредят, кряскащият младеж рани Намджех Ленгехи. Предните редици неумолимо напъваха напред, и от двете страни викаха: „Аллах е велик“, всички еднакво сигурни, че те са правите. И тогава съпротивата падна.

— Пуснете ги да минат — извика един мъж. — Тук са и нашите жени, поне някои, вижте, много са… много…

Мъжете, които бяха най-отпред, се оттеглиха, другите направиха път и улицата пред жените се отвори. След тях се понесе триумфален вик:

— Аллах-ул акбар… Аллах е с нас, сестри!

— Напред — отново извика Шаразад и демонстрацията продължи пътя си. Ранените биваха отнасяни настрана, където им се оказваше помощ, останалите се носеха напред като пълноводна река. Протестният марш отново стана подреден. Вече никой не им се препречваше на пътя, макар че отстрани много мъже ги гледаха мрачно, а Тимур и хората му снимаха най-активните демонстрантки.

— Това е голям успех — каза отпаднало Намджех Ленгехи, която продължаваше да върви, в предната редица. Ръката й беше пристегната с шал, за да спре кръвотечението. — Постигнахме успех — дори аятолахът ще разбере колко сме решителни. А сега можем да си вървим по домовете. Постигнахме целта си и можем да се прибираме.

— Не — заяви Шаразад. Лицето й беше бледо и изцапано, все още не бе преодоляла страха си. — Ние трябва да излезем и утре, и вдругиден, и след това, докато имамът публично се съгласи да отхвърли чадора и да зачита правата ни.

— Да — съгласи се Ибрахим. — Ако сега спрете, моллите ще ви разгромят!

— Прав сте, ага. О, просто не знам как да ви се отблагодаря, че ми спасихте живота.

— Да — рече Зара, все още разтреперана. — Утре пак ще излезем, иначе тези… тези луди ще ни унищожат!

Демонстрацията продължи спокойно. Така стана и в другите градове — първо имаше неразбории, а след тях мирен протест.

Но в селата и малките градове демонстрацията не можа дори да започне, а далече на юг, в Ковис, тишината на градския площад се нарушаваше само от плющенето на камшика и писъците. Когато демонстрантките се събраха, моллата Хусаин вече ги чакаше.

— Този протест не е разрешен. Всички жени, които не са облечени, според закона, ще бъдат наказани за разголване на публично място, което е нарушение на Корана.

Само пет-шест от стотината жени бяха облечени с палта и западно облекло.

— Къде в Корана се казва, че като не носим чадор, не изпълняваме заповедите на Аллах? — извика една жена. Тя беше съпругата на управителя на банката и беше учила в Техеранския университет. Облеклото и беше скромно — но беше с пола и разпуснати коси.

— „О, Порок, кажи на твоите жени и дъщери да се загърнат по-добре с фереджетата…“ Иран е ислямска държава… първата такава в историята… Имамът постанови закон. Той е задължителен. Върви веднага да се облечеш както подобава!

— Но вярващите жени в другите страни не са длъжни да носят чадор, нито биват принуждавани за това от ръководителите и съпрузите им.

— „Мъжете са управители на женските работи, защото така е наредил Аллах… защото добродетелните жени са покорни… А за тези, които се бунтуват, е заповядал: проснете ги на диваните и ги набийте. Ако след това ви слушат, не ги наказвайте повече!“ Върви да си покриеш косата!

— Няма. Повече от четиридесет години иранките са били с непокрити коси…

— Четиридесет удара с камшик ще сломят непокорството ти! Аллах е велик!

Хусаин махна на един от помощниците си. Други хванаха жената и я завързаха. Камшикът бързо преряза плата на дрехата на гърба й под ликуващите викове на мъжете, които наблюдаваха сцената. Когато наказанието свърши, група жени я отнесоха. Тя беше изпаднала в безсъзнание. Останалите безмълвно се прибраха по домовете си.

Вкъщи Хусаин изгледа жена си и големия й корем.

— Как се осмеляваш да се присъединиш към протеста на тези развратници и пропаднали жени?

— Сбърках — отговори тя ужасена. — Голяма грешка направих.

— Да. Забранявам ти два дни да се храниш. Ще пиеш само вода. Ако не беше бременна, щеше да те сполети това, което се случи на площада.

— Благодаря ти, че си толкова снизходителен. Аллах да те поживи и да те пази. Благодаря ти…

 

 

На летище „Техеран“: 6,40 вечерта.

 

Андрю Гавалан беше седнал до Макайвър, който подкара колата от товарната площадка към подходния път, насочвайки се към техния самолет 125, ETLL, който беше на стоянка на товарна рампа на около половин километър по-нататък. Беше пристигнал преди около час от Табриз, зареждаха го с гориво и го подготвяха за обратния полет през Персийския залив. Когато се приземи, Армстронг им изсипа куп благодарности, че са му разрешили да използува самолета. Към тях се присъедини и полковник Хашеми Фазир.

— Според капитан Хог 125 се връща в събота, господин Гавалан — каза полковникът учтиво. — Осмелявам се да ви помоля да бъдете така любезни да ни откарате в Табриз. Този път само в едната посока, няма нужда да ни чакате, ние сами ще се оправим с обратния път.

— Разбира се, господин полковник — отговори любезно Гавалан, макар че не му бяха приятни и двамата.

Когато тази сутрин пристигна от Ал Шаргаз, Макайвър веднага му разправи на четири очи защо трябва да им правят услуги.

— Ще се разправям направо с Толбът за това, Мак — заяви той, възмутен от изнудването. — Много важно, че е от специалния отдел на Централната разузнавателна служба!

Всички запушиха уши с ръце — покрай тях с рев премина транспортен самолет на военновъздушните сили на САЩ. Това беше една от многото машини, изпратени от правителството на Америка за евакуирането на служителите и персонала от посолството. Оставаха само тези, които трябваше да го пазят. Прегретият въздух от реактивните двигатели издуха снега върху тях. Когато шумът затихна, Гавалан каза:

— Толбът остави съобщение за вас, господин Армстронг, и помоли да ви предам да му се обадите възможно най-бързо.

Забеляза погледа, който двамата си размениха, и се зачуди какво може да означава.

— Каза ли къде да се срещнем, сър?

— Не, просто да се отбиете при него възможно най-бързо — отговори Гавалан.

Вниманието му бе привлечено от една голяма черна лимузина, която бързаше към тях. На калника й се развяваше официалното знаме на Хомейни. От нея слязоха двама със свирепи физиономии, козируваха стегнато на Хашеми и учтиво му отвориха вратата на колата.

— До събота и още веднъж ви благодаря, господин Гавалан. — Полковникът седна на задната седалка.

— Как да се свържем с вас, господин полковник, в случай че възникне промяна в програмата?

— Чрез Робърт. Той може да ми препредаде вашето съобщение. Мога ли да направя нещо тук за вас? Имам предвид на летището?

Макайвър бързо изрече:

— Благодаря ви, че уредихте бързо зареждането с гориво. Ако може всеки път да е така, ще ви бъдем много признателни. Също и ако уредите бързото издаване на разрешение за полет.

— Ще се погрижа за това. За полета в събота ще имате предимство. Ако има нещо друго, моля ви да се обръщате към Робърт. Хайде, приятелю!

— Още веднъж ви благодаря, господин Гавалан. Ще се видим в събота, ако не и по-рано — каза Армстронг.

Когато Толбът дойде, за да разбере кога пристига Армстронг от Табриз, Гавалан го заведе настрана и му се развика.

— Боже Господи! — Толбът беше шокиран. — Какво отвратително обвинение, толкова неанглийско, Андрю, ако мога така да се изразя! Разбирам, че Робърт е положил огромни усилия, за да се опита да отърве теб, компанията ти, Дънкан и Локхарт — Том е толкова добър човек, с прекрасна жена, ах, толкова ми е мъчно за баща й… да ви отърве от една катастрофа, която може да стане всеки момент. Не е ли така? — усмихна се той мило. — Разбирам, че Робърт просто е помолил за една скромна услуга, толкова лесна за осъществяване, косъм не е паднал от главата ти, Андрю.

— Той е от специалния отдел, бивш служител на Централната разузнавателна служба в Хонконг, нали така?

Милата усмивка на Толбът не слизаше от лицето му.

— Откъде бих могъл да знам? Но той наистина иска да ни направи услуга. Толкова любезно от негова страна, нали?

— Дневникът за разрешенията на полети у него ли е?

— Не бих могъл да знам за такова нещо.

— Все пак кой е този полковник Фазир?

Толбът запали цигара.

— Просто приятел. Добре е човек да си има такъв приятел.

— Това ми е ясно. Той уреди презареждането с гориво и приоритетно разрешение за полет, все едно че е Всевишният.

— Е, не е, в никакъв случай. Почти е той, но не съвсем. Господ е англичанин — изкикоти се Толбът. — И е жена. Няма толкова интелигентен мъж, който да се ебава така успешно със света. Да ти разкрия нещо: благодарение на съвета на вашия член на управителния съвет Али Киа разбрах, че ТЕ възнамеряват да национализират всички чуждестранни компании, особено вашата, ако успеят да се докопат до това проклето късче хартия.

Гавалан беше шокиран.

— Кои са тези „ТЕ“?

— Има ли някакво значение?

След като Толбът си замина, Гавалан закрачи вдървено към офиса, който днес беше претъпкан. Още не всичко беше се нормализирало, но там бяха радиооператорът, телексоператорът, управителят, началниците на складовете. Днес жените ги нямаше, защото бяха поискали разрешение да отсъстват, за да се включат в протестната демонстрация.

— Мак, ела да се поразходим.

Дънкан вдигна глава от купчината доклади и сведения.

— Веднага — отвърна той, усетил сериозността на положението.

Досега не бяха имали възможност да разговарят насаме, това беше невъзможно да стане в офиса или около него, стените имаха широко отворени очи и уши. Откакто Гавалан беше пристигнал преди няколко часа, двамата се занимаваха с преглеждането на касовите книги, все още действащите договори, спрените или анулираните, както и със състоянието на всяка база. От всичките постъпваха предпазливи сведения за минимум действия и максимум бъркотия, единствената добра новина беше разрешението, което Макайвър беше получил за извеждането от страната на трите 212, но дори и това не беше съвсем сигурно. Засега.

Двамата мъже излязоха на товарната рампа. Един самолет на „Джей Ел Ел“ се издигна с рев в небето.

— Говори се, че все още има хиляди японски техници, които си клатят краката в „Иран-Тода“ — разсеяно заговори Макайвър.

— Техният консорциум е в много тежко положение. В днешния „Файнейшъл Таймс“ пише, че са натрупали излишък от половин милион долара. Няма начин да свършат тази година и да се измъкнат, а това, както и пренасищането на пазара с превозвачи, са сериозни трудности за „Тода“.

Гавалан забеляза, че наоколо няма никого.

— Добре, че поне нашите капитални инвестиции са подвижни, Мак. Повечето от тях.

Макайвър се вгледа в сбръчканото му лице, посивелите буйни вежди, кафявите очи.

— Това ли е причината за „неотложното заседание“?

— Едната. — Гавалан му разправи какво му беше казал Толбът и възкликна: — Да се национализират! Но това означава да загубим всичко — освен ако не предприемем нещо. Знаеш ли, че Джени е права. Ние сами трябва да се оправим.

— Не мисля, че е възможно. Тя каза ли ти?

— Разбира се, но аз смятам, че можем. Да пробваме следния вариант: да кажем, че днес е Ден първи. Целият излишен персонал прекратява работа си в Иран с оглед пренасочването му или напускането му на страната; извеждаме всички резерви и запасни части, които можем, или с нашия 125, или с редовните полети на пътническите авиолинии, когато те бъдат възобновени, поради това че са морално остарели, излишни, подлежат на ремонт или са личен багаж. „Загрос Три“ се прибира в Ковис, „Табриз“ „временно“ се спира, а 212 на Ерики отива в Ал Шаргаз, оттам за Нигерия заедно с Том Локхарт от Загрос и един 212 от Ковис. Ти затваряш централата в Техеран и я прехвърляш в Ал Шаргаз, за да управляваш операциите и да контролираш трите ни бази, които остават — в Ленгех, Ковис и Бандар-е Делам, като „предстои връщането им в нормален ритъм“. За нас все още са валидни заповедите на нашето правителство за евакуирането на излишния персонал.

— Така е, но…

— Нека да довърша, момко. Да кажем, че за тридесет дни се оправим с подготовката и планирането на всичко. Тридесет и първият нека да бъде Ден първи. В точно определен час от него, или на Ден втори, в зависимост от времето или Бог знае още от какво, изпращаме по радиото парола от Ал Шаргаз. Всички пилоти и хеликоптери излитат едновременно и се насочват през Персийския залив към Ал Шаргаз. Там демонтираме роторите, скриваме хеликоптерите в транспортни самолети 747, които ще съм намерил отнякъде, и те ще ги откарат в Абърдийн — приключи Гавалан със светнали очи.

Макайвър се втренчи в него.

— Напълно си откачил, Китайче! В този план има толкова пробойни… просто си мръднал.

— Посочи поне една.

— Петдесет мога да ти покажа! Първо…

— Само полека, момко, внимавай за кръвното си налягане. Между впрочем, как си с него — Джени ме помоли да те питам?

— Идеално е и не започвай да се заяждаш. Първо, едно и също време за излитане на всички: полетите на машините от различните бази ще са с различна продължителност поради нееднаквите разстояния. В Ковис ще трябва да презаредят — иначе е невъзможно да се прелети Персийският залив.

— Това ми е известно. Ще направим отделни под планове за всяка от трите бази. Всеки командир на база сам ще си направи план как да се измъкне — ние носим отговорност за пристигането на машините. Скраг лесно ще се прехвърли през Персийския залив, също и Руди от Бандар-е Де…

— Не може. Нито Руди от Бандар-е Делам, нито Старк от Ковис ще могат с един полет да достигнат Ал Шаргаз и да прелетят през залива. Ще трябва да преминат през въздушното пространство на Кувейт, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства и Бог знае дали няма да ни задържат, затворят или глобят. Същото се отнася и за Ал Шаргаз. — Макайвър поклати глава. — Емирствата са безсилни без съответните разрешения за полет от Иран. Тях ги гони диво шубе, че революцията на Хомейни ще им се стовари на главите, шиитските малцинства при тях са значителни, а военноморските и военновъздушните им сили изобщо не могат да се мерят с тези на могъщия съсед, ако той реши да се разлюти.

— Едно по едно — започна спокойно Галаван. — Прав си по отношение на хеликоптерите на Руди и Старк, но да предположим, че те имат разрешения да летят над всичките тези територии?

— Какво?…

— Пратих телекс на всеки РВД в залива за разрешение и получих потвърждения, че се разрешава прелитането на транзитно преминаващите хеликоптери на С-Г.

— Да, но…

— Едно по едно, момко. Второ. Да кажем, че всичките машини са с възстановена британска регистрация — та те са английски, НАШИ хеликоптери, ние плащаме за тях и ги притежаваме независимо с какъв номер могат да ни излязат съдружниците. При това положение те не са подвластни на Иран. Нали така?

— След като напуснат страната — да, но няма да успееш да накараш администрацията, на иранската гражданска авиация да се съгласи на трансфера, затова не можеш да им върнеш британската регистрация.

— Да предположим, че въпреки това я възстановя.

— Как, по дяволите, ще го направиш?

— С молба. Като се помолиш на регистраторите в Лондон да направят това. В действителност аз го направих, преди да излетя оттам. „Абе в Иран е голяма бъркотия“ — казвам им аз. — „Да бе, приятел, абсолютна лудница“ — отговарят те. „Бих искал да си върна британската регистрация на хеликоптерите, макар и временна, докато положението се нормализира. Естествено, че съответните ирански власти са съгласни, но просто не мога да получа в момента подписа им, нали виждате как е сега там?“ „Разбира се, приятел — казват те. — Така си е при всяко правителство, включително и нашето. Ами че това са си твои хвърчила, няма никакво съмнение, е, малко нещо не е съвсем наред, но това е дреболия, на която никой няма да обърне внимание. Ще пийнем ли довечера по една бира?“

Макайвър спря да крачи и го погледна изненадан.

— И те съгласиха ли се?

— Все още не са. По-нататък?

— Имам още сто „по-нататък“, но…

Раздразнен, Макайвър отново закрачи. Беше твърде студено да стои на едно място!

— Но?

— Но ако ги давам едно по едно, очаквам отговор от теб заедно с възможно решение на проблема. Обаче аритметиката пак няма да излезе.

— Съгласен съм с Джени. Ще трябва сами да уредим работата.

— Вероятно е така, но трябва всичко да бъде координирано. И още едно нещо. Имаме разрешение да изведем три 212, може би ще успеем да измъкнем и останалите.

— Трите машини още не са напуснали страната, Мак. Съдружниците, не говорим за правителството, няма да ни изпуснат от хватката си. Я виж „Гърни“ — всичките им четиридесет и осем машини са задържани, включително 212. Това са поне тридесет милиона долара замразени пари.

Погледнаха към пистата. Приземяваше се един „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили. Гавалан продължи:

— Толбът ми съобщи, че до края на седмицата всичките техници и инструктори от английската армия, флота и военновъздушни сили ще бъдат изтеглени от страната и в посолството ще останат само трима, между които и той. Изглежда, че в бъркотията при американското посолство някой се е промъкнал и като я е използвал, е разбил сейфове, откраднал е шифри…

— Ама те още ли държат там секретни документи? — попита ужасен Макайвър.

— Изглежда, че е така. Както и да е, според Толбът това проникване е причинило сърцебиене на всички стожери на западната, съветската и арабската дипломация. Всички посолства се затварят. Най-изплашени са арабите. Никой от петролните шейхове не иска революцията на Хомейни в страната си и е готов и способен да изхарчи сума петродолари, за да я предотврати. Толбът каза: „Залагам петдесет лири, че сега Ирак е разтворил джоба си, кюрдите също, както и всички, които са араби, просунитски и антихомейнистки настроени. Целият Персийски залив е на ръба на експлозията.“

— Но междувременно…

— Междувременно Толбът не беше така нахакан, както преди няколко дни, и не беше уверен, че Хомейни ще се оттегли тихичко в Кум. „Иран е за иранците, приятелю, стига те да са за Хомейни и моллите — каза той. — С хомейнизма е свършено, ако левичарите убият първо аятолаха, а след него видят сметката на всичко от доброто старо време. А това сме ние.“

Гавалан удряше ръцете си в ръкавици една в друга, за да се постоплят.

— Мак, дяволски измръзнах. От счетоводните книги е ясно, че тук здравата сме я загазили. Сами трябва да се погрижим за себе си.

— Това е голям риск. Струва ми се, че ще загубим някои от нашите хвъркала.

— Само ако късметът ни изневери.

— Прекалено много залагаш на късмета, Анди. Я си спомни за онези механици в Нигерия, които отидоха в затвора за четиринадесет години само защото подготвиха един 125, който напусна страната нелегално.

— Това стана в Нигерия и механиците останаха там. Ние ще изтеглим всички.

— Ако остане дори един чужденец, ще го хвърлят, в затвора като заложник за всички нас и хеликоптерите, освен ако си готов да му хвръкне главата. Ако не си, ще го използуват, за да ни накарат насила да се върнем, и като дойдем, ще са много ядосани. Ами иранските ни служители и работници?

— Ако нямаме късмет, каквото и да направим, всичко ще се провали. Мисля, че трябва да изработим план с всички подробности, като предвидим всички възможни варианти. Това ще ни отнеме седмици и най-добре ще е да го държим в строга тайна само между нас — настояваше упорито Галаван.

Макайвър поклати глава.

— Ще трябва да се посъветваме с Руди, Локхарт и Старк, ако се заемем сериозно с това.

— Както кажеш — отвърна му Гавалан. Гърбът му се беше схванал и той се протегна.

— Щом съставим правилния план… Дотогава няма защо да слагаме край на работата.

Известно време се разхождаха мълчаливо. Снегът под краката им силно скърцаше. Стигнаха почти до края на товарната рампа.

— Ще подложим момчетата на прекалено голямо изпитание — обади се Макайвър.

Гавалан сякаш не го чу.

— Не можем просто ей така да зарежем петнадесет години работа, да си захвърлим спестяванията, моите, твоите, тези на Скраг и изобщо всичко — говореше той. — С нашия Иран е свършено. Повечето от колегите ни тук избягаха, укриха се или са мъртви — или се обърнаха срещу нас, независимо дали са искали, или не. Работата е сведена до минимум. Тук имаме двадесет и шест хеликоптера, от които работят само девет. И за малкото, което правим, не ни се плаща. Мисля, че работата ни е спукана.

— Нещата не са чак толкова лоши, както ги мисля. Партньо… — твърдоглаво почна Макайвър.

— Мак, трябва да разбереш, че не мога да отпиша просто ей така пари, които ни се дължат, плюс хвъркалата и резервните части, и да остана в бизнеса. Не мога така. Нашите тринадесет 212 струват тринадесет милиона щатски долара, деветте 206 — още милион и триста хиляди, трите „Алует“ — още милион и половина, и три милиона долара резервни части — кажи-речи двадесет милиона. Не мога да се откажа от тези пари. Иън ме предупреди, че тази година „Струан“ очаква помощ, няма свободни пари, Линбар е взел някои неправилни решения и… Е, знаеш какво мислим с него един за друг. Но той продължава да е тайпан. Не мога да разтрогна новите договори за хеликоптерите Х–63, не мога да се сражавам с „Импириъл“, които ни съсипват в Северно море с двойното счетоводство на парите на данъкоплатците. Няма да стане.

— Прекалено много ще искаш от момчетата, Китайче.

— И от теб, Мак, не забравяй себе си. Това трябва да е колективно начинание, а не само аз да се уредя, пък ако може и те, ако ще е гарга — рошава да е.

— Повечето от момчетата ни могат лесно да си намерят работа. Пазарът е жаден за квалифицирани пилоти на хеликоптери, обслужващи нефтодобивната промишленост.

— Е, и какво? Обзалагам се, че повечето ще предпочетат да работят за нас. Ние се грижим за тях, плащаме им по най-високите тарифи, безопасността на труда при нас е на най-високо ниво — С-Г е най-добрата хеликоптерна компания в света и те го знаят! И двамата знаем, че сме част от „Ноубъл Хаус“ и това също означава нещо. — В очите на Гавалан изведнъж се появи нескриван блясък. — Ще бъде голяма глупост, ако се откажем. Така ми се иска да натрия муцуната на Линбар. Като му дойде времето, ще попитаме момчетата. Междувременно всички системи са в изправност и функционират, нали, момко?

— Естествено — каза Макайвър без въодушевление. — Дай да почваме с плана.

Гавалан го погледна.

— Мак, толкова добре те познавам. Скоро ще гориш от нетърпение да се махаме и аз ще бъда този, който ще ти казва: „Почакай, ами какво ще правим за еди-какво си…“

Но Макайвър не го слушаше. Умът му се опитваше да състави някакъв план, независимо че такъв беше почти невъзможен, като се изключи британската регистрация. Дали това би могло да повлияе с нещо?

— Анди, относно плана. Я по-добре да му дадем кодово название.

— Джени казва, че трябва да го наречем „Вихрушката“ — понеже в такава сме попаднали.