Джеймс Клавел
Вихрушка (50)

50

Околностите на въздушната база в Бандар-е Делам: 9,16 преди обед.

 

Фургонът от Субару с отличителните знаци на „Иран-Тода“ на вратите летеше в проливния дъжд по пътя. Чистачките на стъклата подскачаха като луди. Пътят беше осеян с огромни дупки, наводнен на места, шофьорът беше иранец. Скрагър седеше неспокойно зад него, със затегнат предпазен колан, а в дъното радиомеханикът японец се държеше, доколкото можеше. През плискащия проливен дъжд Скрагър виждаше някакъв стар автобус, който се тръскаше пред тях, и покрай него — насрещните коли.

— Минору, кажи му да намали — обади се той. Младият японец се наведе напред и рязко заговори на шофьора на фарси. Онзи кимна безразлично, без да му обръща внимание, натисна с длани клаксона и продължи да го натиска, докато се отклоняваше, изпреварвайки автобуса, даде газ, когато трябваше да намали, удари спирачка, пак ускори и едва успя да мине през стесняващото се разстояние между автобуса и идващата отсреща кола. Клаксоните и на трите превозни средства виеха.

Скрагър отново тихо изруга. Сияейки, шофьорът, млад мъж с брада, отклони вниманието си от пътя и каза нещо на фарси, минавайки през огромна дупка. Водата оплиска стъклото. Минору преведе:

— Казва, че с помощта на Бога след няколко минути ще бъдем на летището, капитан Скрагър.

— С помощта на Бога дано стигнем цели, а не на петдесет парчета.

Скрагър би предпочел да кара сам, но не му беше разрешено, както и на никого от персонала на „Иран-Тода“.

„Считаме, че е правилно, капитан Скрагър, при състоянието на пътищата и правилата, и иранците — беше му обяснил Уотанабе, дежурният инженер. — Но Мохамед е един от нашите най-добри шофьори и е много надежден. До довечера.“

Скрагър с облекчение видя, че наближават летището. Зелените ленти охраняваха входа. Шофьорът не им обърна внимание, просто прелетя покрай тях и заля с потоци вода цокъла на двуетажната сграда на офиса.

— Аллах-ул акбар — рече той гордо.

Скрагър въздъхна облекчено.

— Да, Аллах-ул акбар — повтори той, разкопча предпазния колан, приготви си чадъра и се огледа наоколо.

За първи път беше тук. Голяма площадка, малка кула, някои от прозорците счупени, други заковани с дъски, двуетажната сграда на офиса още по-запусната, с безброй счупени прозорци, ремаркета на компанията С-Г, хубави хангари, сега затворени заради бурята, дупки от куршуми в стените на ремаркетата. Скраг подсвирна, спомни си, че му разказаха за битката тук между Зелените ленти и муджахидините. „Трябва да е било доста по-лошо, отколкото ми го представи Дюк“ — помисли си той.

Два двумоторни пътнически самолета на Кралските ирански авиолинии бяха паркирани как да е — надписът „Кралски“ беше грубо замазан с черна боя. Гумите им бяха спаднали, прозорците на пилотските кабини бяха изпочупени…

— Безобразие — измърмори той, като видя как дъждът се излива в пилотската кабина. — Минору, сине, кажи на Мохамед да не мърда оттук, докато не се подготвим да тръгваме, окей?

Минору изпълни нареждането, след което последва Скрагър навън в дъжда. Скрагър застана до колата, без да знае къде да отиде. После вратите на ремаркето се отвориха.

— Mein Gott^[1], Скраг! Знаех си, че си ти! Какво, по дяволите, правиш тук? — Беше Руди Луц. Сияеше. След това той видя и Старк да се приближава до Руди и сърцето му подскочи от радост.

— Здравейте, момчета! — Здрависа се топло и с двамата и за момент и тримата заговориха едновременно.

— Е, добре, Дюк, това беше приятна изненада!

— Какво, по дяволите, правиш тук, Скраг?

— Карай по ред, сине. Това е Минору Фуяма, радиомеханик от „Иран-Тода“. Моето УКВ работеше по пътя насам — аз изпълнявам прекрасния чартър от Ленгех. Минору извади кутията, в колата е, можеш ли да я замениш?

— Няма проблеми. Елате с мен, мистър Фуяма — Руди отиде до съседната врата и извика Фоулър Джойнс, за да се разпореди.

— Страшно се радвам да те видя, Скраг. Имаме да обсъдим много неща — каза Старк.

— Проблемите на времето например и разни вихрушки, а?

— Да, да, бих казал, че времето много ме занимава в последно време. — Старк изглеждаше остарял, очите му оглеждаха базата. Проливният дъжд се засилваше още повече, денят беше топъл и лепкав.

— Видях Мануела в Ал Шаргаз, същата е като преди, красива като картинка — малко е изнервена, но е добре.

Руди отново се присъедини към тях, цапайки в дъжда, и пое обратно към офиса си в ремаркето.

— Няма да летите в такова време, Скраг. Ще пийнеш ли бира?

— Не, благодаря, приятелю, но бих пийнал чаша кафе. — Скрагър го каза автоматично, въпреки че умираше за студена бира. Но още от първия преглед при Нът, скоро след като беше продал „Шейк Ейвиейшън“ на Гавалан, докторът го беше предупредил: „Скраг, ако не махнеш пушенето и не намалиш бирата, ще те спрем от полети след една-две години“, и той вече много внимаваше. „Съвсем прав си е докторът — помисли си той. — Никакви цигари, никакъв алкохол, здрава храна и много мацки.“

— Още ли те снабдяват, Руди? В Ленгех става трудно, само дьо Плеси има вино.

— Открих малко на един танкер, на котва в пристанището — извика Руди от кухнята, като сложи чайника на печката. — Спешен случай, моряк с разбита глава и лице. Капитанът каза, че бил паднал, но приличаше повече на тежък побой. Наистина не е за учудване — корабът е на котва от три месеца. Mein Gott, Скраг, видя ли струпването на пристанището на идване? Трябва да има поне стотина кораба — и всички чакат да ги разтоварят или да натоварят нефт.

— Същото е в Харг и по цялото крайбрежие, Руди, навсякъде е задръстено. Пристанищното пространство е затрупано от кошове, бали и… Господ знае с какво, всичко оставено да гние на слънцето или в дъжда. Но стига за това. Какво правиш тук, Дюк?

— Прекарах един 212 от Ковис вчера. Ако не беше времето, щях да тръгна призори — радвам се, че не го направих.

Скрагър усети напрежението в гласа му и се огледа. Не забеляза никой да ги подслушва.

— Проблеми? — Видя, че Старк поклаща глава. Руди включи касетофона. Вагнер. Скрагър мразеше Вагнер.

— Какво става?

— Просто съм предпазлив — тези проклети стени са прекалено тънки. Вече хванах един от персонала да слухти наоколо. Мисля, че повечето от тях са шпиони. После, имаме нов управител на базата — Нумир, казваме му Гадния Нумир. Днес отсъства, иначе трябваше да му обясняваш защо сте трима тук. — Руди снижи гласа си. — Имаме да говорим за вихрушки, Скраг. Но какво правиш тук, защо не ни се обади?

— Дойдох с чартър в „Иран-Тода“ заради едно приятелче на име Касиги, голям изкупвач на суров нефт на Сири и важна клечка от „Иран-Тода“ — Жорж дьо Плеси го уреди. Тук съм само днес, тръгвам утре рано. Анди ме помоли да мина да те видя и чуя и едва сега успях да дойда. Не можах да се свържа с теб по УКВ — може би заради бурята… Просто исках да се вместя във времето. Не можах да взема разрешение да дойда тук, така че за всеки случай изтеглих една жица от двигателя и поисках „спешен ремонт“. Дюк, каза ли ти Анди какво говорихме в Ал Шаргаз?

— Да, да, каза ми. И сега ти по-добре знаеш, че положението е още по-сериозно. Казали са на Анди, че са ни забранили да летим в очакване на национализацията и имаме само пет дни — само пет сигурни дни. Ако ще го правим, то трябва да стане най-късно до петък.

— Боже Господи! — Скрагър почувствува, че сърцето му се стяга. — Дюк, няма начин да се подготвя до петък.

— Анди каза, че ще изтеглим само 212-ките.

— А?

Старк му обясни какво се беше случило в Ковис и какво се надяват да се случи в петък, ако Анди каже „Давай“.

— Остави „ако“ — то. „Когато“. Анди трябва да го направи. Въпросът е ще си заложим ли кожата?

Старк се засмя.

— Ти вече си го направил. Аз казах, че ще участвам само ако всички останали участвуват — с два 212 за мен ще е възможно и при положение, че… е, при положение, че хеликоптерите ни получат британска регистрация, веднага щом се измъкнем, всичко става законно.

— Става, по дяволите — потвърди Руди. — Просто не е законно. Казах ти миналата нощ и Поп Кели се съгласи. Скраг, как са…

— Поп тук ли е?

— Да — отвърна Старк. — Пристигна с мен. — Той обясни защо и после добави: — Хотшот одобри „заема“, двама от нашите се измъкнаха със 125, а останалите са планирани за четвъртък, но не съм толкова сигурен за тях. Полковник Чангиз каза, че за в бъдеще всяко движение на персонала трябва да е предварително одобрено от него, не само от Хотшот.

— Как ще се върнеш?

— Ще взема 206. — Старк погледна навън към дъжда. — Проклет фронт!

— Ще премине до довечера, Дюк — рече уверено Скрагър.

— Как ще измъкнеш хората си, Скраг? — попита Руди.

— Ако трябва да измъкна само моите два 212, това прави задачата много по-проста. Много по-проста. — Скрагър наблюдаваше как Руди пие на големи глътки леденостудената си бира, мехурчетата по кутията блестяха. Жаждата му нарасна. — Петък ще е подходящ ден за лудорията, защото иранците ще са на молитвени събрания или нещо подобно.

— Не съм толкова сигурен, Скраг — отвърна Руди. — В петък те ще имат дежурни на радара — ще разберат, че се подготвя нещо, като видят моите четири хеликоптера да прелитат над залива, да не говорим за твоите три и двата на Дюк. Абадан е много подозрителен, когато става въпрос за хеликоптери — особено след НВС.

— Имаше ли други запитвания за него, Руди?

— Да. Миналата седмица Абаси мина насам — той е пилотът, който го гръмна. Същите въпроси, нищо повече.

— Той знае ли, че брат му е пилотирал НВС?

— Не още, Скраг.

— Том Локхарт е извадил голям късмет! Голям късмет!

— Всички извадихме голям късмет. Досега. Освен Ерики. — Той разказа на Скрагър малкото неща, които знаеха за него.

— Господи, какво ще правим сега? Как ще изпълним „Вихрушка“, щом той ще е още в Иран?

— Не можем, Скраг, така мисля аз — каза Руди. — Не можем да го изоставим.

— Така е, но може би… — Старк отпи от кафето. Знаеше, че е изнервен и може да стане заядлив. — Може би Анди няма да натисне копчето. Междувременно ще се молим на Бога Ерики да се измъкне или да го пуснат до петък. След това Анди ще може. Гадост! Ако зависеше само от мен, да ме вземат дяволите, ако рискувам „Вихрушка“.

— Аз също. — Руди също беше нервен.

— Ако това бяха твоите хеликоптери, твоята компания и твоето бъдеще, обзалагам се, че щеше да го направиш. Зная, че аз бих го направил — Скрагър се ухили. — Аз съм за „Вихрушка“. Трябва да съм за нея, просто заради риска, никоя компания не би ме наела на моята възраст, така че аз трябва да поддържам Мръсния Дънк и Анди Гав, ако искам да продължа да летя. — Чайникът засвири. Той стана. — Аз ще го направя, Руди. А ти?

— Аз ли? Да, разбира се, ако вие и двамата участвате и ако е възможно — но тази работа хич не ми харесва. Направо ти казвам, че ще изведа моите четири хеликоптера само ако наистина преценя, че имаме шанс. Говорихме с другите пилоти нощес, Скраг. Марк Дюбоа и Поп Кели са „за“, Блок и Форсайт отговориха: „Благодаря, не“, така че имаме трима пилоти за четири 212. Казах на Анди да ми изпрати доброволец. — Руди почувствува безпокойството му. — Но, дяволите да го вземат! Трябват ми четирима, за да излетя някак си, всички в едно и също време. Пък и как ще ни дадат разрешение за излитане — Зелените са навсякъде из базата, нашият радиооператор Джахан не е идиот, а пък и това копеле Нумир… — Веждите му се повдигнаха.

— Нямаш проблеми, братче — засмя се Скрагър безгрижно. — Кажи им, че ще направиш парадно прелитане за победоносен салют на Хомейни над Абадан!

— Глупости, Скраг! — Музиката свърши и Руди превъртя касетката. После лицето му стана сериозно. — Но съм съгласен с теб, че Анди ще натисне копчето и че това ще бъде в петък. Що се отнася до мен, бих казал, че ако един от нас напусне, всички ще напуснем — съгласен ли си?

— Ако Анди каже „давай“, аз тръгвам. Трябва да го направя — отговори Скрагър.

 

 

Пристанището на Бандар-е Делам: 3,17 следобед.

 

Фургонът на Скрагър отби от булеварда на огромния шумен град в някаква улица, после зави към площад с джамия. Мохамед шофираше както обикновено, натискаше клаксона почти постоянно. Дъждът беше поотслабнал, но денят все още беше мрачен. На задната седалка Минору дремеше под звуците на радиото. Скрагър гледаше разсеяно напред, имаше да мисли за толкова много неща — планове, кодове, ами Ерики? Бедният стар приятел! Но ако някой можеше да го направи, това беше той. „Заклевам ти се, стари приятелю, ще го направя някак си. Но какво ще стане с работа ти, ако ти или Анди не натиснете копчето? За това ще мисля утре.“ Не забеляза полицейската кола, която изскочи от една странична улица, занесе се по хлъзгавата повърхност и се блъсна в тях отзад. Мохамед не можеше да избегне инцидента, а скоростта на полицейската кола, прибавена към тяхната, ги запрати напречно на пътя срещу уличните сергии и тълпата — прегазиха една възрастна жена, главата на друга отхвръкна, имаше много ранени. После колелата попаднаха в канавката и от инерцията колата се преобърна и се блъсна в някаква висока стена. Чу се страхотен трясък на метал.

Скрагър инстинктивно закри лицето си с ръце, но последният удар блъсна главата му в страничната стена и го зашемети за момент. За щастие предпазният колан го защити от истинско нараняване. Шофьорът проби предното стъкло и сега беше наполовина вътре, наполовина вън от колата, тежко ранен. В задната част седалката беше предпазила Минору и той се окопити пръв, радиото все още беше в скута му. Сред виковете и общата бъркотия той успя да отвори вратата и изпълзя навън, прикриван от мелето от пешеходци и ранени. Не му обърнаха внимание — японецът от „Иран-Тода“ изглеждаше съвсем нормално на градската улица.

В този момент хората от полицейската кола, която се беше извъртяла полунапречно на пътя със смачкана предница, се втурнаха към тях. Проправиха си път през тълпата до фургона, хвърлиха поглед на шофьора, после отвориха другата врата и измъкнаха Скрагър.

Яростни крясъци „американец“, викове и шум. Скрагър все още беше полузашеметен.

— Бла… благодаря, аз съм… аз съм добре… Но те го държаха здраво и му викаха.

— За Бога… — изпъшка той. — Аз не карах… Какво стана, по дяволите…

Около него беше врява от фарси, паника, гняв. Един от полицаите му сложи белезници, после грубо го избутаха в другата кола, блъснаха го с ругатни на задната седалка и влязоха. Шофьорът потегли.

На другата страна на платното Минору напразно се опитваше да се промъкне през тълпата, за да помогне на Скрагър, но колата изфуча по улицата и той се спря обезсърчен.