Джеймс Клавел
Вихрушка (70)

70

Ал Шаргаз: 6,34 сутринта.

 

Слънчевият диск се показа иззад хоризонта и превърна черната пустиня в алено море, обагряйки и стария пристанищен град, и Залива зад него. Мюезините започнаха молитвата от високоговорителите на джамиите, но музиката на гласовете им не зарадва Гавалан и останалите служители на С-Г на верандата на хотел „Оазис“, където привършваха бързата си закуска.

— Действа ти на нервите, а, Скраг? — попита Гавалан.

— Точно така, приятел — отвърна Скрагър. Той, Руди Луц и Петикин бяха на масата на Гавалан, всички уморени и унили. Почти пълният успех на „Вихрушка“ се превръщаше в катастрофа. Дюбоа и Фоулър още ги нямаше, в Бахрейн Макайвър още не беше вън от опасност. Том Локхарт остана в Техеран, Бог знае къде. Никакви новини за Ерики и Азадех. Предишната нощ повечето от тях не бяха спали. А днес по залез срокът изтичаше.

От мига, в който вчера започнаха да се приземяват хеликоптерите, всички бяха помагали да ги разглобят, сваляха роторите и опашките, за да ги качат на товарните самолети, когато пристигнат. Ако пристигнат. Снощи Роджър Нюбъри се върна от срещата с външния министър в двореца на Ал Шаргаз в лошо настроение: „Нищо не мога да направя, Анди. Министърът каза, че новият ирански представител или посланик го е помолил да направи с шейха лична инспекция на летището, защото видял осем или девет странни 212-ки и претендира, че това са «отвлечени» ирански машини. Министърът каза, че естествено Негово височество шейхът се е съгласил — как би могъл да откаже? Инспекцията ще бъде проведена при залез-слънце заедно с посланика, аз имам «сърдечна покана» като британски представител за проверка на документите, а ако някои от тях се окажат подозрителни, приятелю, направо загазваме!“

Гавалан не мигна цяла нощ, опитвайки се да ускори пристигането на самолетите или да намери заместители от всеки международен източник, за който можа да се сети. Не успя. Настоящите му превозвачи в най-добрия случай можеха „евентуално“ да изтеглят пристигането към утре, неделя, по обед.

— Проклетници — промърмори той и си наля още кафе. — Когато ти трябват два 747, няма нито един, а обикновено само с едно обаждане можеш да събереш петдесет.

Петикин се тревожеше не по-малко и за Макайвър в болницата в Бахрейн.

Чак на обед щяха да научат доколко сериозен е бил сърдечният удар. „Pas de probleme — бе казал снощи Жан-Люк. — Разрешиха на Джени да остане в съседната стая в болницата, докторът е най-добрият в Бахрейн, и аз съм тук. Отложих полета си за вкъщи и ще чакам, но ми изпратете утре пари, за да платя сметките.“

Петикин си играеше с чашката за кафе, закуската му бе недокосната. Вчера цял ден и цяла нощ бе помагал да приготвят хеликоптерите и не бе имал никаква възможност да се види с Паула, а тази сутрин тя трябваше да излети отново за Техеран да евакуира италианци и щеше да се върне чак след два дни. Гавалан беше наредил всички участници във „Вихрушка“ незабавно да се оттеглят от района на Залива в очакване на проверка. „Трябва да внимаваме много — бе казал той на всички. — Засега всички трябва да заминат.“

— Прав си, Анди — каза по-късно Петикин. — Но Том и Ерики? Би трябвало да оставим някого тук, аз с удоволствие ще оста…

— За Бога, Чарли, стига — избухна Гавалан. — Да не мислиш, че не се тревожа за тях? А Фоулър и Дюбоа? Трябва да вършим нещата едно по едно. Всички, които не са необходими тук, трябва да заминат пред залез-слънце и ти си един от тях!

Беше към един през нощта в офиса и Петикин бе дошъл да смени Скот, който с помътнели очи дежуреше на ВЧ-то. Цяла нощ нямаше никакви обаждания. Към пет сутринта Ногър Лейн го бе сменил и той слезе да закуси. Гавалан, Руди и Скрагър вече бяха седнали.

— Нещо ново за самолетите, Анди?

— Не, Чарли, все още най-рано утре по обед — бе отвърнал Гавалан. — Сядай да пиеш кафе.

После дойде утрото и мюезините. А сега напевът им спря. Част от напрежението изчезна от верандата.

Скрагър си наля още една чаша чай — стомахът му още бе раздразнен. Отново сякаш студен вятър премина през корема му и той забърза към тоалетната. Спазъмът премина бързо, без почти никакви резултати, но нямаше кръв. Доктор Нът бе казал, че едва ли е дизентерия. „Просто пази малко диета няколко дни, Скраг. Утре ще получа резултатите от изследванията.“ Бе казал на доктора за кръвта в урината и за болката в стомаха през последните няколко дни. Ако беше скрил, щеше непростимо да изложи на допълнителна опасност и пътниците си, и хеликоптера.

— Скраг, най-добре ще е да останеш за няколко дни в болницата — предложи доктор Нът.

— Разкарай се, пръч такъв! Знаеш ли колко работа ме чака!

Когато се върна на масата, забеляза надвисналото униние. Мразеше го, но не можеше да предложи никакво разрешение. Оставаше само да се чака. Нямаше как да минат транзитно през Саудитска Арабия, Емирствата или Оман и никаква възможност да получат разрешение до няколко дни. Беше предложил на шега да сглобят отново хеликоптерите, да разберат кога е следващият британски супертанкер през Ормузкия проток, да излетят и да кацнат на него: „… просто ще отплуваме в синевата и ще слезем в Момбаса, или ще заобиколим Африка и ще слезем в Нигерия.“

— Ей, Скраг — възхити се Воси. — Това е страхотно! Едно пътуване по море ще ми дойде добре. Какво ще кажеш, Анди?

— Ще ни арестуват и ще ни пъхнат в дранголника, преди да завъртим роторите.

Скрагър седна и отпъди една муха. След изгрева слънцето вече не беше толкова червено и всички носеха тъмни очила, за да се предпазят от блясъка му.

Гавалан допи кафето си.

— Е, отивам в офиса да се опитам да направя нещо. Ако ви трябвам, там съм. Кога ще свършите, Руди?

Руди отговаряше за подготовката на хеликоптерите.

— Срокът ти беше днес на обед. Значи днес на обед. — Той допи последната глътка кафе и стана. — Време е да тръгваме, meine Kinder! — Чуха се одобрителни възклицания и останалите наставаха. Тръгнаха към колите, които ги чакаха отвън.

— Анди — рече Скрагър. — Ще дойда с тебе, ако нямаш нищо против.

— Добре, Скраг. Чарли, няма нужда да ходиш с екипа на Руди, тъй като изпреварваме графика. Защо не наминеш към офиса по-късно?

— Благодаря. — Петикин му се усмихна. Паула щеше да излезе от хотела си чак към десет. Щеше да има достатъчно време, за да се види с нея. И какво щеше да й каже? Той им махна за довиждане.

Гавалан подкара през портала. Летището още беше отчасти в сянка. Няколко реактивни самолета вече подгряваха двигателите си, навигационните светлини бяха запалени. Евакуацията от Иран все още бе на първа линия. Той погледна към Скрагър и забеляза болезнената му гримаса.

— Добре ли си?

— Разбира се, Анди. Само малко ме боли стомахът. Бях закъсал много в Нова Гвинея и оттогава винаги внимавам. Ако успея да си намеря малко от еликсира на доктор Колиз Браун, ще мога да тръгна! — „Еликсирът“ бе чудесна, силно ефективна тинктура, против дизентерията по време на Кримската война, изобретена от доктор Колиз Браун, хирург от английската армия. — Шест капки и няма никакви проблеми!

— Прав си, Скраг — отвърна разсеяно Гавалан. Чудеше се дали „Пан Ам Фрейтинг“ няма някой отложен полет. — Аз никога не пътувам без „Колиз“… чакай малко! — Лицето му изведнъж светна. — Спасителният ми комплект! Там има малко. Лиз винаги ми го пъха в куфара. Лекарството на Колиз Браун, тигров балсам, аспирини, един златен суверен и кутия сардини.

— Сардини ли?

— В случай, че огладнея. — Гавалан се радваше, че може да говори за странични неща и да не мисли за надвисналата катастрофа. — Лиз и аз имаме един приятел, запознахме се преди години в Хонконг — казва се Марлоу, писател е. Той винаги си носеше една консерва за всеки случай, а ние с Лиз винаги му се смеехме. Това стана някакъв символ, който ни напомня какъв късмет всъщност имаме.

— Питър Марлоу? Онзи, който написа „Чанги“ — за лагера за военнопленници в Сингапур?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Но прочетох тази книга. Другите не, но тази я прочетох. — Скрагър изведнъж се сети за собствената си война срещу японците, а после за Касиги и „Иран-Тода“. Снощи бе звънял по хотелите, за да открие Касиги, и накрая успя — беше се регистрирал в „Интернационал“. Остави му съобщение, но той още не беше се обадил. „Може би е отвратен от това, че го провалих — рече си той, — и задето не можем да му помогнем за «Иран-Тода». Не мисли за това! Бандар-е Делам и «Иран-Тода» сякаш бяха преди две години, а не само преди два дни. И така да е, ако не беше той, още щях да бъде прикован с белезници за онова проклето легло.“

— Жалко, че не всички си имаме кутия със сардини, Анди — каза той. — Всъщност ние забравяме късмета си, нали така? Виж какъв късмет имахме да се измъкнем от Ленгех. Ами Дюк? Скоро ще се оправи напълно. Само милиметър и щеше да бъде мъртъв, но не е. Същото е и със Скот. Ами „Вихрушка“! Всички момчета се измъкнаха, а и машините ни. Ерики е в безопасност. Мак ще се оправи, ще видиш! Дюбоа и Фоулър? Все някога ще се случи, но засега не е, доколкото знаем, така че можем да се надяваме. Том? Е, той сам си го избра, но ще се измъкне.

 

 

Близо до ирано-турската граница: 7,59 сутринта.

 

На хиляда и двеста километра на север Азадех прикриваше очи с ръка срещу изгряващото слънце. Беше видяла как нещо блесна в долината под тях. Дали бе отразена светлина от оръжие, или от сбруя? Тя приготви пушката и вдигна бинокъла. Зад нея Ерики лежеше проснат на одеялата в отворената кабина и спеше дълбоко. Лицето му беше бледо и бе загубил много кръв, но според нея беше добре. През бинокъла не видя нищо повече. Пейзажът долу бе покрит със сняг, тук-там имаше по някое дърво. Пусто. Нямаше села, нямаше дим. Денят беше хубав, но много студен. Нямаше облаци, а през нощта вятърът бе стихнал. Тя бавно огледа долината. На няколко километра имаше село — не го бе забелязала преди.

Хеликоптерът беше кацнал на едно скалисто плато, сред извивките на планината. Снощи, след бягството от двореца, Ерики се беше загубил — случаен куршум бе разбил част от уредите. Боеше се да не свърши горивото и тъй като не можеше едновременно и да лети, и да спре изтичането на кръвта от ръката си, реши да рискува и да кацне, за да изчака утрото. Когато кацнаха, той измъкна килима от кабината и го разви. Азадех все още спеше спокойно. Превърза раната си, доколкото можа, и уви Азадех отново в килима, за да й е топло, извади оръжията и се облегна на ската, за да пази. Но колкото и да се опитваше, не можа да задържи очите си отворени.

Събуди се изведнъж. Предутринното небе изсветляваше. Азадех бе все още сгушена в килима, но вече го наблюдаваше.

— Значи така. Ти си ме отвлякъл!

После престорената й студенина изчезна и тя се промъкна в прегръдките му, целуваше го и му благодареше, че е разрешил така мъдро дилемата и за тримата, и му каза речта, която си беше репетирала:

— Знам, че една съпруга не може да направи много срещу съпруга си, Ерики — всъщност почти нищо. Дори в Иран, въпреки че сме цивилизовани, дори тук една жена е почти робиня, а имамът е съвсем наясно относно съпружеските задължения, и в Корана… в Корана и Шариата нейните права са съвсем ясни. Знам освен това, че съм омъжена за неверник, и открито се заклевам, че ще се опитвам да избягам поне веднъж на ден, за да се върна и да изпълня клетвата си. И въпреки че ще ме е страх и че знам, че ще ме хващаш всеки път и че ще ме държиш без пари, или че ще ме биеш и че ще трябва да се подчинявам на всичко, което наредиш, ще го направя. — Очите й преливаха от щастливи сълзи. — Благодаря ти, мили, толкова се боях…

— Би ли го направила? Да се откажеш от своя Бог?

— О, Ерики, колко се молех Бог да те напъти.

— Би ли го направила?

— Сега няма нужда дори да мислим за немислимото, нали, моя любов?

— А — рече той разбиращо. — Значи си знаела, така ли? Знаела си, че ще постъпя така!

— Знам само, че съм твоя съпруга, обичам те, трябва да ти се подчинявам, ти ме отведе без моя помощ и против волята ми. Не е необходимо никога вече да го обсъждаме. Моля те!

Той я погледна замаян и объркан. Не можеше да разбере как така е толкова бодра и толкова лесно се е събудила след приспивателното. Приспивателното!

— Азадех, трябва да поспя поне един час спокойно. Съжалявам, не мога да продължа. Без поне един час да си почина не мога. Тук би трябвало да сме в безопасност. Ти пази, би трябвало да сме в безопасност.

— Къде сме?

— Все още в Иран, някъде близо до границата. — Той й подаде заредения автомат — знаеше, че може да го използва. — Един от куршумите разби компаса. — Той тръгна към кабината, олюля се, примъкна някакви одеяла и легна. Заспа мигновено. Докато чакаше да се разсъмне, тя си мислеше за бъдещето и за миналото им. Трябваше да му обясни за Джони. „Колко е странен животът. Хиляди пъти си мислех, че ще се разпищя, увита в този гаден килим, докато се преструвах, че съм упоена. Като че ли съм толкова глупава да се упоя, при положение че може де се наложи да помогна да се отбраняваме! Толкова лесно беше да заблудя Мина и моя любим Ерики, и дори Хаким. Вече не го обичам. «Вечната й душа е по-важна от преходното й тяло!» Той би ме убил. Мен! Своята любима сестра! Но аз го надхитрих.“

Беше много доволна от себе си и от Айша, която й обади шепнешком за тайните места за подслушване, така че когато излезе от стаята, преструвайки се на ядосана, и остави Хаким и Ерики сами, побърза да чуе какво си говорят. „О, Ерики, бях ужасена, че ти и Хаким няма да повярвате, че наистина ще наруша клетвата си, и се тревожех, че намеците, които ти правех цяла вечер, няма да помогнат за идеалния ти план. Но ти беше дори по-добър от мен, ти дори уреди и хеликоптера. О, колко хитър беше, и аз бях, заедно бяхме. Аз дори направих така, че ти да вземеш чантата ми и торбичката с бижутата от Нажуд, която измъкнах от Хаким, така че сега сме богати и в безопасност, стига да успеем да се измъкнем от тази забравена от Бога страна.“

„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.

— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?

— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?

— Да.

Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.

— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.

— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.

После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.

Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.

— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.

— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.

— Насам ли идват?

— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.

— Търсят ни. — Лицето й бе пребледняло. Тя се сгуши в Ерики. — Хаким сигурно е вдигнал тревога навсякъде.

— Не би го направил. Той ми помогна.

— Това беше, за да избягаш. — Тя нервно огледа платото, дърветата и планината, после отново погледна двамата мъже. — Но щом вече си избягал, той ще действа като хан. Не познаваш Хаким, Ерики. Той е мой брат, но преди всичко е хан.

През бинокъла той видя полускритото край пътя село. Слънчевите лъчи проблясваха по телефонните жици. Безпокойството му нарасна.

— Може би са само селяни, любопитни да видят кои сме. Но няма да чакаме, за да разберем. — Той й се усмихна уморено. — Гладна ли си?

— Да, но съм добре. — Тя забързано започна да сгъва килима, който бе много стар, безценен и един от любимите й. — Повече съм жадна, отколкото гладна.

— И аз, но сега се чувствам по-добре. Сънят му помогна. — Погледът му обходи планините, сверявайки видяното с онова, което помнеше от картата. Погледна за последен път към мъжете, все още далече долу. За известно време бяха в безопасност, освен ако нямаше други наоколо. Той тръгна към кабината. Азадех набута килима отзад и затвори вратата. Забеляза в нея дупки от куршуми, които не бе виждала преди. В гората, много по-близо до тях, проблесна слънчево отражение, но никой от двамата не го видя.

Главата на Ерики го болеше, чувствуваше се слаб. Натисна пусковия бутон. Загряване — незабавно и точно. Бърза проверка на уредите. Оборотомерът беше разбит, нямаше компас, нямаше автоматичен засечник. Някои от уредите не му бяха нужни — шумът на двигателите щеше да му подскаже кога стрелките са навлезли в зеления сектор. Стрелките на резервоарите обаче бяха застинали на една четвърт. Нямаше време да проверява дали са в изправност и дали има други повреди, а дори и да имаше, какво би могъл да направи? „Всички богове — големи и малки, стари и нови, живи или мъртви, или вие, които тепърва ще се родите, бъдете днес на моя страна, ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми дадете.“ Погледът му падна върху кукрито — смътно си спомняше, че го бе пъхнал в джоба на седалката. Несъзнателно протегна ръка и го докосна. Допирът до него го опари.

Азадех побърза да се качи при него. Вихърът от роторите, които набираха скорост, я блъскаше и от това й стана още по-студено. Тя седна и заключи вратата, отвръщайки очи от петната съсирена кръв по седалката и на пода. Усмивката й застина, като видя замисления му, странен вид — ръката му почти стигаше до кукрито. Отново се зачуди защо го е взел.

— Добре ли си, Ерики? — попита тя, но той сякаш не я чу. „Иншаллах. По Божията воля той е жив, и аз съм жива, заедно сме и почти в безопасност. Но отсега аз трябва да поема товара и да се погрижа за нас. Той още не е моят Ерики нито на вид, нито по дух. Сякаш чувам лошите мисли, които се блъскат в главата му. Скоро злото отново ще надделее над доброто. Бог да ни пази.“ — Благодаря, Ерики — каза гласно тя и взе слушалките, които той й подаде. Мислено се подготвяше за битка.

Той провери дали коланът й е закопчан и регулира звука в слушалките.

— Чуваш ме добре, нали?

— О, да, мили. Благодаря.

Част от вниманието му бе насочено към шума на двигателите — трябваше да минат още една-две минути, преди да могат да излетят.

— Нямаме достатъчно гориво, за да стигнем до Ван, където е най-близкото летище в Турция — бих могъл да отида на юг до болницата в Резайех за гориво, но е твърде опасно. Ще карам малко на север. Видях натам едно село и път. Може би това е пътят Хвой-Ван.

— Добре, да побързаме, Ерики, тук не се чувствам в безопасност. Има ли някакви летища наблизо? Хаким сигурно е алармирал полицията, а те са съобщили на авиацията. Можем ли да излетим?

— Само още няколко секунди, двигателите са почти готови. — Той видя безпокойството и красотата й и представата за нея и Джон Рос заедно отново изникна в ума му. Насила я отпъди. — Мисля, че има летища в граничния сектор. Ще летим докъдето можем. Според мен имаме достатъчно гориво, за да минем границата. — Ерики се опита да изглежда безгрижен. — Може би ще успеем да намерим бензиностанция. Мислиш ли, че ще приемат кредитна карта?

Тя се засмя нервно и вдигна чантата си, увивайки дръжката около китката си.

— Няма нужда от кредитни карти, Ерики. Ние сме богати — ти си богат. Аз говоря турски и ако не мога с просия, купуване или подкуп да пробия път, да не съм от племето Горгони! Но къде ще отидем? В Истанбул? Отдавна ти трябва почивка, Ерики. В безопасност сме само благодарение на теб, ти направи всичко, помисли за всичко.

— Не, Азадех, ти го направи. — „Ти и Джон Рос“ — понечи да извика той и погледна отново към уредите, за да се овладее. „Но без Рос Азадех щеше да е мъртва и следователно и аз щях да съм мъртъв. Не мога обаче да живея с мисълта за вас двамата заедно. Сигурен съм, че ти ме оби…“

Невярващите му очи забелязаха конниците, които изскочиха от гората на триста метра от тях от двете им страни. Сред тях имаше полицаи. Спуснаха се в галоп през каменистата равнина, за да им пресекат пътя. Ушите му подсказаха, че двигателите са вече готови. Ръцете му дадоха изведнъж пълна газ. Времето сякаш спря. Бавно се отлепиха от земята. Нападателите сега биха могли да ги свалят много лесно — милиони години време, за да дръпнат юздите, да се прицелят и да стрелят — който и да е от тях. Ето, жандармът в средата, сержантът, извади своята М-16 от калъфа на седлото!

Времето изведнъж се върна с пълна скорост. Ерики наклони машината, завиваше ту на едната страна, ту на другата, очакваше всяка секунда да се окаже последна, после се спуснаха с рев в дефилето, почти докосваха дърветата.

— Не стреляйте! — извика сержантът на възбудените конници, които бяха спрели на ръба на пропастта, целеха се и стреляха, а конете им лудуваха. — В името на Бога! Казах ви, че ни е наредено да ги заловим, да спасим нея и да убием него! Не бива да убиваме и нея! — Те неохотно се подчиниха и когато стигна при тях, той видя, че хеликоптерът е доста надолу в долината. Извади уоки-токито и го включи: — Щаба. Говори сержант Зибри. Засадата не успя. Двигателите му работеха, преди да се приближим. Но го изгонихме от скривалището му.

— Накъде отиде?

— Зави на север към пътя Хвой-Ван.

— Видя ли Нейно височество?

— Да. Изглеждаше ужасена. Кажи на хана, че видяхме похитителя да я връзва за седалката и като че ли бе вързал и китките й. Тя… — Сержантът възбудено продължи: — Хеликоптерът зави на изток, лети на около два или три километра южно от пътя.

— Добре. Много добре. Ще алармираме авиацията…

 

 

Техеран, щабът на вътрешното разузнаване: 9,54 сутринта.

 

Сюлейман ал Вайли от Група Четири взе телекса от полковника от САВАМА. Пръстите му трепереха.

Шефът на Вътрешното разузнаване полковник Хашеми Фазир е убит снощи, докато предвождаше смело атаката, срещу която бе превзет щаба на левите муджахидини, заедно с английския съветник Армстронг. Двамата са били изгорени, когато предателите взривили сградата.

Шеф на полицията

Табриз.

Сюлейман още не бе преодолял уплахата си от внезапното повикване; беше ужасен, че този служител вече е намерил уличаващите документи за убийците от Група Четири в сейфа на Фазир — сейфът беше отворен и празен. „Моят господар не може да е бил толкова небрежен, не и в собствения си кабинет!“

— Иншаллах, ваше превъзходителство — рече той и върна телекса, потискайки гнева си. — Иншаллах. Вие ли сте новият ръководител на вътрешното разузнаване, ваше превъзходителство?

— Да. Какви бяха вашите задължения?

— Аз съм агент, ваше превъзходителство — каза Сюлейман. Подмазваше се, доколкото това се очакваше от него, без да обръща внимание на миналото време. Страхът започна да го напуска. Ако тези кучета подозираха нещо, той нямаше да е още тук, а щеше да гърчи в някоя тъмница. Увереността му нарастваше. Тези тъпанари изобщо не заслужаваха да живеят. — Полковникът ми нареди да живея в Джалех, да си отварям очите и ушите и да надушвам комунисти. — Лицето му оставаше безизразно, но той презираше този слаб надут човек, който седеше зад бюрото на Фазир.

— От колко години работите?

— Три или четири години, не помня точно, ваше превъзходителство, пише го в картона ми. Може и да са пет, не помня. Трябва да го има в картона ми, ваше превъзходителство. Около четири години, и работя много, и ще ви служа предано.

— САВАМА поема Вътрешното разузнаване. Отсега нататък ще докладвате на мен. Искам копие от докладите ви, откакто сте започнали работа.

— Иншаллах, ваше превъзходителство, но аз почти не мога да пиша, пиша много лошо и негово превъзходителство Фазир никога не искаше писмени доклади — излъга невинно Сюлейман.

Зачака мълчаливо и запристъпва от крак на крак, правеше се на тъп. „И САВАК, и САВАМА — всички са лъжци и най-вероятно тъкмо те са уредили убийството на господаря ми. Проклети да са — тия кучета развалиха плана на господаря. Лишиха ме от идеалната ми работа! Идеалната ми работа с истински пари, истинска власт и истинско бъдеще. Тези кучета са крадци, те ми откраднаха бъдещето и сигурността. Сега нямам нито работа, нито определени врагове на Бога, които да убия. Няма бъдеще, няма сигурност, няма защи… освен… Освен ако не използвам ума и уменията си, за да продължа оттам, където беше спрян моят господар!

Копелета мръсни! Защо не? По Божията воля той е мъртъв, а аз съм жив, той е жертва, а аз не. Защо да не направя още екипи? Знам техниките на господаря и част от плана му. Още по-добре ще е да претърся къщата му и да опразня сейфа в мазето, за който той така и не разбра, че знам. Дори и жена му не знае за него. Сега, когато е мъртъв, би трябвало това да стане лесно. Да, и по-добре да го направя тази вечер, да стигна там пръв, преди тези презрени лайнари. Какви ли богатства би могъл да съдържа — трябва да съдържа! — този сейф? Пари, документи, списъци — господарят обичаше списъците, както кучето — лайна! Огън да ме гори, ако в този сейф няма списък на останалите от Група Четири. Нали покойният ми господар се мислеше за днешния Ал Сабах! Защо да не бъда аз вместо него? С убийци, истински убийци, които вече не се боят от смъртта и се стремят да станат светци, което ще бъде техният гарантиран пропуск за рая…“

Едва не се изсмя на глас и се оригна, за да прикрие смеха си.

— Извинете, ваше превъзходителство, не съм добре, може ли да си вървя?

— Къде държеше полковник Фазир документите си?

— Документи ли, ваше превъзходителство? Да пукна, ваше превъзходителство, но какво би могъл да знае човек като мен за документи? Аз съм прост агент, докладвах му и той ме отпращаше най-често с ритник и ругатни — ще бъде страхотно да работя за човек като вас. — Той зачака търпеливо. „Какво би искал Фазир да направя сега? Определено да бъде отмъстено за него, което ясно означава да се премахне Пахмуди, който е отговорен за смъртта му, и това куче, което се осмелява да седи на бюрото му. Защо не? Но не и преди да изпразня истинския сейф.“ — Моля ви, мога ли да си вървя, ваше превъзходителство? Червата ми са препълнени, пък и страдам от оная, паразитната болест…

Полковникът с отвращение вдигна поглед от картона, който не му говореше нищо. В сейфа нямаше никакви архиви, само пари. „Чудесен пишкеш за мене — помисли си той, — но къде са архивите му? Фазир не може да не е държал някъде архив. У дома си?“

— Да, можеш да вървиш — рече той раздразнено, — но ми докладвай веднъж седмично. Лично. И не забравяй: ако не вършиш добра работа… Няма да държим на работа мързеливци.

— Да, ваше превъзходителство, разбира се, ваше превъзходителство, благодаря ви, ваше превъзходителство, ще направя всичко каквото мога, за Бог и за имама, но кога да ви докладвам?

— В деня след Свещения ден, всяка седмица. — Полковникът махна с ръка. Сюлейман се измъкна и си обеща, че преди следващия ден за доклад този полковник вече няма да го има. „Кучият му син, защо не? Властта ми вече стига до Бейрут и до Бахрейн.“

 

 

Бахрейн: 12,50 по обед.

 

На хиляда и сто километра на юг Бахрейн бе слънчев и спокоен, плажовете бяха пълни с почиващи за уикенда, сърфистите край брега се радваха на приятния вятър, около на терасата на хотела бяха насядали оскъдно облечени мъже и жени, които се припичаха на приятното пролетно слънце. Сред тях беше и Саяда Бертолин.

Върху бикините си беше облякла прозрачна плажна рокля, отпиваше лимонов сок и седеше сама. Масата беше разположена в сянката на един зелен чадър. Наблюдаваше безучастно плуващите и децата, които си играеха на плиткото — едно малко момче приличаше на нейния син. „Би било толкова хубаво да съм си отново вкъщи — помисли си тя, — да прегърна отново сина си и да, да, дори да видя отново мъжа си. Толкова дълго бях далеч от цивилизацията, от хубавата храна и приятните разговори, хубавото кафе, кроасаните и виното, от вестниците, радиото и телевизията и от всички чудесни неща, които приемаме като дадени. Но не и аз. Аз винаги съм ги ценяла и винаги съм работила за по-добър свят и справедливост в Близкия изток.“

Но сега? Радостта й изчезна.

„Сега съм не само симпатизантка и куриерка на ООП, но и агент на ливанската християнска милиция, на техните израелски господари и техните господари от ЦРУ — слава Богу, имах късмет и чух те как си шепнат заедно, когато си мислеха, ме вече съм си тръгнала, след като получих заповедта им да се върна в Бейрут. Все още никакви имена, но достатъчно, за да се разбере произходът им. Кучета! Мръсни, злобни кучета! Християни! Предатели на Палестина! Трябва да си отмъстя. Смея ли да кажа на мъжа си, който ще съобщи на останалите в Съвета? Не смея. Те знаят твърде много.“

Обърна очи към морето и се стресна. Сред сърфистите разпозна Жан-Люк, който се носеше към брега, стъпил на нестабилната дъска, отпуснат елегантно срещу вятъра. В последната секунда той се изви по вятъра, скочи на пясъка и остави платното да падне. Тя се усмихна.

„Ах, Жан-Люк, Колко си влюбен в себе си! Признавам обаче, че имаш усет. В много неща си превъзходен — като готвач, като любовник — о, да, но само от време на време, не си достатъчно разнообразен и склонен към експерименти като нас от Изтока, които разбираме еротиката, и се занимаваш прекалено много със собствената си красота.“

— Признавам, че си красив — промърмори тя и се подмокри приятно при мисълта за него. „В леглото си над средното ниво, cheri, но не повече. Не си най-добрият. Първият ми съпруг беше най-добрият, може би защото бе пръв. После Тимур. Тимур беше уникален. Ах, Тимур, не се боя да мисля за теб сега, когато вече съм далеч от Техеран. Там не можех. Няма да те забравя, няма да забравя и какво направиха с теб. Един ден ще отмъстя на християнската милиция за теб.“

Погледът й следеше Жан-Люк, тя се чудеше какво ли прави тук; бе въодушевена от присъствието му и се надяваше да я забележи, не искаше тя да направи първата крачка и да изкуши съдбата; бе готова да изчака, за да види какво й е приготвила тя. Хвърли поглед към малкото си огледало, добави малко гланц на устните си и парфюм зад ушите. Отново зачака. Той тръгна нагоре по брега. Тя се престори, че се е загледала в чашата си, наблюдаваше отражението му в нея, остави всичко на шанса.

— Саяда! Mon Dieu, cherie! Какво правиш тук?

Тя се престори, че е изненадана, после той я целуна, тя усети солта на морето и аромата на плажно масло и пот, и реши, че в края на краищата следобедът ще бъде идеален.

— Току-що пристигнах, cherie. Пристигнах снощи от Техеран — отвърна тя задъхана, остави се желанието да я изпълни. — Чакам да ме включат в следобедния полет на „Мидъл Истърн“ за Бейрут утре. Ти какво правиш тук, това е сякаш чудо!

— Точно така, какъв късмет имаме! Но не можеш да летиш утре, утре е неделя. Утре ще си направим барбекю, омари и стриди!

Беше толкова уверен, истински французин, и чаровно убедителен, че тя си помисли: „Защо не? Бейрут може да почака. Аз чаках толкова много, един ден няма да е от значение.“

А той си мислеше: „Колко е хубаво! Уикендът ще бъде катастрофа, но този следобед ще има любов, а после сиеста. След това ще избера идеална вечеря, ще потанцуваме малко, ще се любим нежно и ще спим дълбоко, готови за още един чудесен ден утре.“

— Cherie, отчаян съм, но трябва да те оставя за около час — рече той с идеално отмерена тъжна нотка. — Ще обядваме тук — ти нали си отседнала в този хотел? Чудесно, аз също — стая 1623. Около един и тридесет, два без четвърт? Не се преобличай, изглеждаш чудесно. C’est bon? — Той се наведе и я целуна, отпусна ръката си за миг на гърдите й, усети тръпката и бе доволен.

 

 

В болницата: 1,16 по обед.

 

— Добър ден, доктор Ланоар. Как е капитан Макайвър, добре ли е? — попита Жан-Люк на френски.

Бащата на Антон Ланоар беше от Кан, майка му бе бахрейнка, дъщеря на неграмотен рибар, учила в Сорбоната, а той продължаваше да лови риба така, както бе правил винаги, все още живееше в колиба, нищо че бе мултимилионер и собственик на петролни кладенци.

— По средата.

— Колко по средата?

Докторът разпери ръце. Беше хубав мъж, тридесет и няколко годишен, учил в Париж и Лондон, говореше три езика — арабски, френски и английски.

— Няма да знаем точно още няколко дни: трябва да направим още изследвания. Ще знаем дали е наистина добре, или зле, когато направим ангиограма след месец. Но засега капитан Макайвър реагира добре на лечението и няма болки.

— А ще се оправи ли?

— Ангина пекторис е нещо обикновено. Разбрах от жена му, че през последните няколко месеца е бил изложен на много силен стрес, а и през последните няколко дни се е занимавал с това ваше начинание, „Вихрушка“ — така че няма нищо чудно. Какъв кураж! Поздравявам го, и вас, и всички, които са взели участие. Същевременно бих препоръчал настоятелно всички пилоти и екипажи да получат два-три месеца отпуск.

— Бихте ли ми написали това, моля? — Жан-Люк засия. — Двата месеца отпуск ще бъдат с пълно заплащане и компенсации, нали? Като по болест?

— Разбира се. Всички сте свършили чудесна работа за вашата компания, рискували сте живота си и трябва да получите заслужената си награда! Чудя се как и други не са получили сърдечен удар. Двата месеца са за възстановяване, Жан-Люк, но е важно е да си направите основен преглед, преди да продължите да летите.

Жан-Люк се притесни.

— Всички ли можем да очакваме сърдечен удар?

— О, не, не, съвсем не — усмихна се Ланоар. — Но би било много разумно да се прегледате основно — просто за всеки случай. Виждате ли, ангина пекторис се предизвиква от внезапно блокиране на движението на кръвта. Ударът е същото, но става в мозъка. Артериите се запушват и край! Иншаллах. Може да стане всеки момент.

— Така ли? — Тревогата на Жан-Люк нарасна. Каква гадост! — Значи както си говорим, мога да получа сърдечен удар?

— О, да — любезно се усмихна докторът. — Познавах пациенти на тридесет-четиридесет години с напълно нормално кръвно налягане, нормален холестерол и нормални ЕКГ — електрокардиограми — и пуф! — Той направи изразителен жест с ръце. — За няколко часа — пуф!

— Пуф? Ей така? — Жан-Люк чак седна от притеснение.

— Аз не съм пилот, но предполагам, че летенето предизвиква значителен стрес, особено на места като Северно море. А стресът е може би най-големият причинител на ангината. При нея част от сърцето умира и…

— Господи, сърцето на стария Мак е умряло? — шокира се Жан-Люк.

— О, не, само част от него. Всеки път, когато имаш пристъп на ангина, колкото и да е слаб, някаква част е загубена завинаги. Мъртва. — Доктор Ланоар се усмихна. — Естествено можеш да караш доста дълго, преди да ти се свърши тъканта.

„Mon Dieu — помисли си с отвращение Жан-Люк, — това изобщо не ми харесва. Северно море? Дръжки! Ще подам молба да ме прехвърлят, преди още да съм стигнал там!“

— Колко време ще остане Мак в болницата?

— Четири или пет дни. Бих предложил днес да го оставим тук, а вие да дойдете утре. И не го претоварвайте. Трябва му поне един месец отпуск, а след това допълнителни изследвания.

— Какви са шансовете му?

— Един Господ знае.

Горе, на верандата на приятната стая с изглед към водната синева, Джени дремеше в едно кресло. Сутрешното издание на лондонския „Таймс“, донесено с ранния полет на „Бритиш Еъруейз“, бе отворено в скута й. Макайвър лежеше удобно на чистото легло с колосани чаршафи. Морският бриз го докосна и той се събуди. „Вятърът се е обърнал — помисли си той. — Пак е от североизток, както обикновено. Това е добре.“ Той се премести, за да вижда по-добре Залива. Лекото му движение моментално събуди Джени. Тя сгъна вестника и стана.

— Как се чувстваш, миличък?

— Добре. Сега съм добре. Нямам болка. Симо съм малко уморен. Чух те, че говори нещо с доктора. Какво каза той?

— Всичко е наред. Ударът не е бил лош. Ще трябва да почиваш няколко дни, после един месец отпуск и после още някои изследвания — доста е обнадежден, защото не пушиш и си в чудесна форма, като се имат предвид обстоятелствата. — Джени застана до леглото. Беше срещу светлината и той не можеше да види лицето й, но видя истината в него. — Няма да можеш да летиш повече. Като пилот — добави тя и се усмихна.

— Неприятно — рече той сухо. — Свърза ли се с Анди?

— Да. Обадих се снощи и тази сутрин и ще проверя пак след около час. Няма още нищо за Марк Дюбоа и Фоулър, но всички машини са в безопасност в Ал Шаргаз и ги разглобяват за товарене утре. Анди толкова се гордее с тебе — и Скраг също. Тази сутрин говорих и с него.

— Ще бъде хубаво да се видим със стария Скраг. — По лицето му пробяга лека усмивка. — Ти добре ли си?

— О, да. — Тя докосна рамото му. — Толкова се радвам, че си по-добре, наистина ме изплаши.

— Аз също се изплаших, Джен. — Той се усмихна, хвана ръката й и каза дрезгаво: — Благодаря, госпожо Макайвър.

Тя сложи ръката му на бузата си, после се наведе и докосна с устни неговите, стоплени от обичта, изписана на лицето му.

— Толкова ме изплаши!

Той забеляза вестника.

— Днешен ли е, Джен?

— Да, мили.

— Имам чувството, че от години не съм виждал вестник. Какво ново?

— Обикновените неща. — Джени сгъна вестника и го сложи небрежно встрани, не искаше той да види онова, което четеше, за да не се разтревожи. — Срив на борсата в Хонконг. — „Това сигурно ще засегне «Струан» и онова копеле Линбар — помисли си тя, — но дали ще стигне ли до С-Г и Анди? Дънкан не може да направи нищо, така че няма значение.“ — Стачки, Калахан е объркал горката стара Британия повече от всякога. Казват, че може би ще предизвика преждевременни избори тази година, а ако го направи, Маги Тачър има добър шанс. Ще бъде чудесно, нали? За разнообразие някой разумен да застане начело.

— Защото е жена ли? — Той се усмихна кисело. — Все едно да пуснеш лисица в кокошарник. Боже Господи, жена министър-председател! Не знам как изобщо успя да измъкне ръководството от Хийт… Сигурно има железни гащи! Само да не се пречкаха проклетите либерали… — Гласът му заглъхна и тя видя, че той гледа към морето — преминаващите корабчета бяха много красиви.

Тя приседна тихо и зачака, искаше да го остави да заспи отново или да поговори малко, както решеше. „Сигурно е по-добре, отколкото да се заяжда с либералите“ — помисли си Джени, отпусна се и загледа морето. Косата й помръдваше от вятъра, който миришеше на морска сол. Беше приятно да седи ей така и да знае, че той вече е добре, че „реагира на лечението, не се тревожете, госпожо Макайвър.“ Лесно бе да се каже, но трудно да се направи.

„В живота ни ще настъпи огромна промяна, трябва да настъпи… Е, загубихме Иран и всичките си неща там, но повечето от тях бяха стари боклуци, които няма да ни липсват. Сега вече «Вихрушка» завърши — сигурно съм била луда, като я предложих, но всичко стана толкова добре! Повечето ни момчета са в безопасност — не мога да не мисля за Том и Марк, и Фоулър, и Ерики, и Азадех, или Шаразад, Бог да ги пази, — но най-доброто ни оборудване е спасено, и достойнството също, и ще продължим да работим, а нашият дял в С-Г все струва нещо. Няма да сме без пари, а това е направо Божа благословия. Чудя се колко ли ще можем да вземем за нашите акции? Все би трябвало да имаме някакъв дял. А какъв беше оня «срив на борсата»? Надявам се, че това не ни е провалило отново.“

„Би било хубаво да имаме пари, но не ме интересува, стига Дънкан да се оправи. Може би ще се пенсионира, а може би не. Всъщност не бих искала да се пенсионира, това би го убило. Къде да идем да живеем? В Абърдийн? Или в Единбург, близо до Сара и Тревър, или в Лондон, при Хеймиш и Кати? Не и в Лондон, там е неприятно и не бива да живеем твърде близо до някое от децата. Не искам да им пречим, въпреки че би било хубаво да можем да наминаваме от време на време, дори да наглеждаме децата. Не искам да ставам досадна тъща за Тревър или дори за малката Кати — толкова мило момиче. Кати, Катлийн, Кати: Андрю и Кати, а понякога да ходим до Ейвисярд… Андрю и Морийн, и малката Електра. Не бих искала да съм сама, не искам Дънкан да…

Не искам да преживявам отново ужаса, гърмящия тракащ мрак, нищо не се вижда, двигателите вият, воня на бензин — Боже Господи, как издържат на този шум и тръскането часове наред — и през цялото време Дънкан дишаше тежко, не знаех дали е жив или мъртъв, на два пъти извиках: «Мъртъв е, мъртъв е», но никой не чуваше и нямаше кой да помогне, нямаше как, а милият Чарли летеше насам колкото може по-бързо, другият човек, иранският сержант — как му беше името, а, да, Вазари — Вазари беше добър, но от него нямаше полза. О, Господи, това беше ужасно, ужасно и продължи цяла вечност… Но сега всичко е наред и слава Богу, че бях там. Дънкан ще се оправи. Ще се оправи. Трябва да се оправи.

Какво ли ще стане с Вазари? Изглеждаше толкова изплашен, когато полицаите го отведоха. Аха, Жан-Люк нали каза, че чул, че вероятно ще го освободят под попечителството на Анди като политически изгнаник, ако Анди гарантира, че ще го изведе от Бахрейн и ще му намери работа?

Проклета революция! Колко досадно, че не можах да се върна да си прибера някой неща. Там остана старият тиган, който никога не залепваше, и чайникът на баба, в който ставаше толкова хубав чай дори от пликчета и с водата на Техеран. Уф! Вода! Скоро вече няма да има нужда да клеча и да използвам вода вместо хубава, мека хартия. Уф! Дано да не ми се налага да клеча отново…“

— Защо се усмихваш, Джен?

— Моля? А, да, мислех си за това, че ми се налагаше да клеча, за всички онези скитници рано сутрин над канавките и шишетата им с вода, горките хора. Винаги, изглеждаше толкова ужасно и същевременно смешно. Горките хора. Вече няма да клечим, моето момче, връщаме се у дома. — Тя забеляза как очите му се промениха и безпокойството й се върна. — Това не е лошо, Дънкан. Да се върнем у дома. Няма да е лошо, обещавам.

Той кимна сякаш на себе си.

— Да почакаме и ще видим, Джен. Няма да решаваме още нищо. Няма нужда да решаваме какво ще правим след месец или два. Първо да се оправя и после ще решим. Не се тревожи, а?

— Вече не се тревожа.

— Добре, няма нужда да се тревожиш. — Морето отново привлече вниманието му. „Няма да прекарам останалата част от живота си в борба с проклетото английско време, това би било ужасно. Да се пенсионирам? Господи, ще трябва да измисля нещо. Ако трябва да спра да работя, ще полудея. Може би ще успея да си намеря някакво малко място край морето, за да прекарвам зимата в Испания или Южна Франция. Ще постъпя много лошо, ако оставя Джен да замръзне, да остарее и да се прегърби преди време — при този проклет, ужасен солен вятър от Северно море! Никога, за Бога. Ще имаме пари повече от достатъчно сега, след като «Вихрушка» успя. Девет от десет 212-ки! Чудесно! Не мога да мисля сега за Дюбоа или Фоулър, Том или Ерики, Азадех или Шаразад.“

Тревогата му се върна и той потръпна, тръпката засили тревогата, а тя предизвика още по-силно потръпване…

— За какво си мислиш, Дънкан?

— Мисля си, че денят е чудесен.

— Да, да, наистина.

— Би ли се свързала с Анди, Джен?

— Разбира се. — Тя вдигна слушалката и набра номера — знаеше, че за него ще е по-добре да поговори малко. — Ало? О, здравей Скот, как си, Джени се обажда. — Тя се заслуша и после рече: — Това е добре. Татко ти там ли е? — Отново се заслуша, после каза:

— Не, само му кажи, че съм се обаждала вместо Дънкан — той е добре и може да се свърже с него тук, на вътрешен 455. Просто иска да го чуе. Би ли помолил Анди да се обади, като се върне? Благодаря, Скот… Не, наистина е добре, кажи и на Чарли. Чао. — Тя замислено остави слушалката.

— Нищо ново. Анди е на международното летище със Скраг. Имат среща с оня жълтия — знаеш го, от „Иран-Тода“. Извинявай, не бих му го казала в лицето, но такъв си е. Още не мога да им простя за онова, което направиха през войната.

— Знаеш ли, Джен, може би е време да простим. — Макайвър се намръщи. — Касиги определено помогна на Скраг. Тази история с „Греховете на бащите“ не оправя нещата. Може би трябва да започнем нова епоха. Това е, Джен, независимо дали ти харесва, или не. Идва нова епоха. А?

Тя видя усмивката му и едва не се разплака пак. „Не бива да плача, всичко ще бъде добре. Новата ера ще бъде добра и той ще се оправи, трябва да се оправи — о, Дънкан, толкова ме е страх!“

— Знаеш ли какво, моето момче — рече тя весело. — Когато се оправиш напълно, ще отидем на почивка в Япония и тогава ще видим.

— Дадено. Дори бихме, могли да посетим пак Хонконг. — Той хвана ръката й и я стисна. И двамата скриха страха си от бъдещето, страха си един за друг.