Джеймс Клавел
Вихрушка (60)

60

Ал Шаргаз — хотел „Оазис“: 5,37 сутринта.

 

Гавалан стоеше до прозореца, вече облечен. Беше още тъмно, само на изток небето започваше да просветлява. На половин миля от него откъм брега се носеше мъгла на парцали и изчезваше бързо към пустинята. Небето беше зловещо безоблачно на изток, но наблизо бавно се трупаха облаци. От прозореца се виждаше по-голямата част от летището. Светлините на пистата бяха запалени, един малък реактивен самолет вече рулираше за излитане, а вятърът, обърнал се от юг, носеше миризмата на керосин. На вратата се почука.

— Влез! А, добро утро, Жан-Люк, добро утро, Чарли.

— Добро утро, Анди. Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем нашия полет — каза Петикин, като нервно сливаше думите. Той летеше до Кувейт, Жан-Люк — до Бахрейн.

— Къде е Родригес?

— Чака долу.

— Тогава най-добре тръгвайте. — Гавалан беше доволен от спокойния си глас. Петикин се зарадва, Жан-Люк промърмори: „Merde“. — С твое позволение, Чарли, предлагам да натиснем копчето в седем нула нула по плана — ако някоя от базите не дръпне щепсела преди това. В такъв случай ще опитаме утре пак. Съгласни ли сте?

— Съгласни. Някой да се е обаждал?

— Още не.

— Е, излитаме в широката синева. — Петикин едва сдържаше вълнението си. — Хайде, Жан-Люк!

Веждите на Жан-Люк скочиха нагоре.

— Mon Dieu, настъпи часът на скаутите! — рече той и се запъти към вратата. — Анди, новините за Ерики са чудесни, но как ще се измъкне?

— Не зная. Първото, което ще направя, е да се видя с Нюбъри в консулския отдел и да се опитам да му изпратя съобщение да се измъква през Турция. И двамата ми се обадете, щом кацнете. След шест часа ще бъда в офиса. До скоро.

Затвори вратата след тях. Системата беше задействана. Освен ако някоя от базите не отменеше операцията.

 

 

Ленгех: 5,49 сутринта.

 

Слабата утринна светлина едва проникваше през облаците. Облечен в шлифер, Скрагър вървеше бавно през ръмящия дъжд и локвите към кухнята, в която светеше единствената светлина в базата. Вятърът се мъчеше да му отнесе фуражката, хвърляше в лицето му ситни капчици.

За негова изненада Вили вече беше в кухнята, седеше до печката и пиеше кафе.

— Добро утро, Скраг. Кафе? Тъкмо го направих. — Той посочи с глава към ъгъла.

Един от Зелените ленти се беше свил на пода и спеше дълбоко до топлата печка. Скрагър кимна и съблече шлифера.

— За мене чай, синко. Рано си станал. Къде е готвачът?

Вили вдигна рамене и постави чайника на печката:

— Закъснява. Реших да закуся рано. Ще си приготвя няколко бъркани яйца. Да ти направя ли и на тебе?

Скрагър изведнъж почувствува, че е страшно гладен.

— Става! За мене четири и две препечени филийки, пък ще обядвам нещо по-леко. Имаме ли хляб? — Погледна към Вили, който отваряше хладилника. Три хляба, много яйца и масло. — Аха, добре! Не мога да ям яйца без препечени филийки с масло. Вкусът им е друг. — Той погледна часовника си.

— Вятърът се е обърнал почти от юг и стига до тридесет възела.

— Носът ми подсказва, че ще отслабне.

— На мене и задникът ми подсказва, че ще отслабне, но пак си е гаден.

— Бъди спокоен, приятелю — засмя се Скрагър.

— Ще съм много по-спокоен с паспорта в джоба.

— Съвсем правилно, аз също — но планът си остава. — Когато снощи се прибра от сержанта, Воси и Вили го чакаха. Далече от любопитни уши той им разказа какво беше станало.

— По-добре да предупредим Анди — каза веднага Воси и Вили се съгласи. — Може би ще трябва да се откажем.

— Не — отвърна Скрагър. — Ето как виждам нещата: ако Анди не се обади за „Вихрушка“ сутринта, разполагам с цял ден, за да взема паспортите ни. Ако се обади, това ще стане точно в седем нула нула. Значи имам достатъчно време, за да стигна до участъка в седем и тридесет и да се върна до осем. Докато ме няма, вие задействате плана.

— Господи, Скраг, ще из…

— Ед, ще ме изслушаш ли? Ще тръгнем при всички случаи, но ще заобиколим Ал Шаргаз, където знаем, че ще си имаме неприятности, и кацаме в Бахрейн — там познавам началника на пристанището. Оставяме се на милостта му — може дори да ни се случи „авария“ на брега. Междувременно, щом се измъкнем от иранското небе, се обаждаме по радиото в Ал Шаргаз някой да ни посрещне и да ни плати гаранцията. Това е най-доброто, което мога да измисля, и така поне сме осигурени и в двата случая.

„Наистина е най-доброто“ — помисли си той, докато гледаше как Вили се суети край печката. Маслото в тигана започваше да цвърчи. — Нали щяхме да ги ядем бъркани?

— Така се бъркат. — Гласът на Вили беше напрегнат.

— Много добре знаеш, че не — рязко каза Скрагър. — Трябва да сложиш вода или мляко и…

— Слушай бе — сопна се Вили, — ако не ги искаш… Извинявай, не исках да се репча, Скраг. Извинявай.

— И аз съм прекалено нервен, приятелю. Няма проблеми.

— Те, ъ-ъ, така ги прави майка ми. Слагаш яйцата, без да ги бъркаш, белтъците се изпържват и тогава светкавично слагаш малко мляко и ги бъркаш. Така белтъците остават бели, а жълтъците — жълти… — Вили усети, че не може да спре. Беше спал лошо, сънува кошмари, имаше лошо предчувствие, а сега, на сутринта, не се чувстваше по-добре.

В ъгъла мъжът със зелената лента се размърда, миризмата на маслото стигна до носа му и той се прозя, кимна им сънливо, намести се по-удобно и отново заспа.

Чайникът кипна и Скрагър си направи чай, после погледна часовника си. Беше пет и петдесет и шест. Вратата се отвори и влезе Воси, изтърсвайки дъждовните капки от чадъра си.

— Здрасти, Скраг! Ей, Вили, дай кафе и две немного изпържени, а за гарнитура бекон и пръжки.

— Да ти приседне дано!

Всички се засмяха. Напрежението си казваше думата. Скрагър пак погледна часовника си. „Престани! Престани! — заповяда си той. — Трябва да си спокоен, тогава и те ще са спокойни.“ Личеше си, че и двамата са готови да избухнат.

 

 

Ковис: 6,24 сутринта.

 

Макайвър и Локхарт бяха в кулата и гледаха дъжда и надвисналите облаци. И двамата бяха с летателни костюми. Макайвър седеше пред радиостанцията, Локхарт беше застанал до прозореца. Не бяха запалили лампите — светеха само червените и зелените светлинки на апаратурата. Не се чуваше никакъв звук, само приятното бръмчене и не толкова приятното свирене на вятъра в счупените прозорци и тракането на антенните стойки.

Локхарт погледна ветромера. Двадесет и пет възела, на пориви до тридесет, от юг-югозапад. При хангара двама механици миеха и без това чистите 212, а също и 206, който Макайвър беше докарал от Техеран. В кухнята светеше. Бяха останали само няколко от кухненските работници, Макайвър беше казал на служителите и работниците да не идват в петък. След шока от бързата екзекуция на Есвандиари „за корупция“ не им трябваше втора покана, за да си тръгнат.

Локхарт погледна часовника си. Секундната стрелка се движеше безкрайно бавно. Отдолу мина камион. Още един. Вече беше точно шест и половина.

— Сиера Едно, тук Ленгех. — Скрагър се обаждаше по плана. Макайвър въздъхна облекчено. Локхарт се навъси още повече.

— Ленгех, тук Сиера Едно, чувам те на пет и пет. — Гласът на Скот от Ал Шаргаз беше ясен, без смущения. Сиера Едно беше кодът за офиса на летището в Ал Шаргаз, Гавалан не искаше да привлича излишно внимание към шейхството.

Макайвър превключи на предаване.

— Сиера Едно, тук Ковис.

— Ковис, тук Сиера Едно, вие сте на пет и четири.

— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам. — И двамата чуха, че гласът на Руди трепери.

— Бандар-е Делам, тук Сиера Едно, вие сте на пет и две.

След това станцията млъкна. Чуваше се само пращенето на статичното електричество. Макайвър изтри дланите си.

— Дотук добре. — Кафето му беше изстинало и имаше ужасен вкус, но той го допи.

— Руди. Беше малко напрегнат, нали? — попита Локхарт.

— Сигурен съм, че и моят глас е напрегнат. А и на Скраг. — Макайвър го погледна загрижено.

Локхарт не отвърна на погледа му, отиде и включи електрическия чайник. На бюрото имаше четири телефона — два вътрешни и два директни. Въпреки твърдостта си Локхарт провери единия от директните телефони, после другия. И двата още не работеха. „Мъртви от дни. Мъртви като мен. Няма как да се свържа с Шаразад, няма поща.“

— В Ал Шаргаз има канадски консул — дрезгаво изрече Макайвър. — Оттам могат да те свържат с Техеран.

— Сигурно.

Порив на вятъра разтърси картоните на счупените прозорци. Локхарт не обръщаше внимание на това, което ставаше отвън, мислеше си за Шаразад, надяваше се тя да дойде при него. Да дойде, но за какво? Чайникът засвири. Той го гледаше. Откакто напусна апартамента, беше заключил съзнанието си за бъдещето. През нощта то се върна отново, колкото и да се опитваше да му попречи.

От базата се чу първият призив на мюезина:

— Елате на молитва, елате при съвършенството, молитвата е по-добра от съня…

 

 

Бандар-е Делам: 6,38 сутринта.

 

Подгизнало утро, лек дъжд, по-слаб вятър от вчера. Руди Луц, Шандор Петрофи и Поп Кели седяха в караваната на Руди на тъмно и пиеха кафе. Марк Дюбоа стоеше пред вратата, за да пази от подслушвачи. Никъде в базата не се виждаха светлини. Руди погледна часовника си.

— За Бога, надявам се да е днес.

— Или днес, или никога. — Кели беше много мрачен. — Обади се, Руди!

— Още една минута.

Руди виждаше през прозореца търбуха на хангара и техните 212. Нито една от машините нямаше резервоари за далечни полети. Някъде в тъмното Фоулър Джойнс и тримата механици тихо товареха последните туби с резервно гориво, довършваха приготовленията, които бяха започнали предпазливо снощи, докато пилотите отвличаха вниманието на Нумир и постовете. Преди да си легнат и четиримата поотделно си бяха направили изчисления за далечината на полета. Разликите бяха от порядъка на десет морски мили.

— Ако вятърът се задържи с тази сила, всички сме в проклетото море — рече тихо Шандор. Трудно се чуваше поради музиката, но без нея не беше сигурно — Фоулър Джойнс беше забелязал Нумир да се навърта край караваната.

— Да — съгласи се Марк Дюбоа, — не стигат около десет километра.

— Може би да се откажем от Бахрейн и да се отклоним към Кувейт, а, Руди?

— Не, Шандор, трябва да оставим Кувейт открит за Ковис. Шест хеликоптера с иранска регистрация, и шестте да се насочат там? Ще се побъркат. Представяш ли си?

— Къде, по дяволите, са новите регистрационни номера, които ни обещаха? — попита Кели. Напрежението му растеше с всеки миг.

— Ще ни посрещнат. Чарли Петикин отива в Кувейт, Жан-Люк — в Бахрейн.

— Mon Dieu, това си е лошият ни късмет — каза с отвращение Дюбоа. — Жан-Люк винаги закъснява, винаги. Тези Pied Noirs, те мислят като араби.

— Ако Жан-Люк се издъни този път — закани се Шандор, — ще стане на кайма. Слушайте, за горивото. Може би ще успеем да вземем допълнително от „Иран-Тода“. Ще изглеждаме страшно подозрително, натоварени с толкова бензин само за да стигнем дотам.

— Обади се, Руди! Време е.

— Окей, окей! — Руди пое дълбоко дъх и взе микрофона. — Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Тук…

 

 

Щабът в Ал Шаргаз: 6,40 сутринта.

 

— … Бандар-е Делам, чувате ли ме?

Гавалан седеше пред станцията заедно със Скот. Ногър Лейн се беше опрял на едно бюро зад тях, Мануела седеше на другия стол. Всички бяха напрегнати, вперили поглед във високоговорителя, всички мислеха, че обаждането със сигурност означава неприятности, тъй като „Вихрушка“ изискваше радиомълчание преди седем нула нула и по време на самото бягство, освен при авария.

— Бандар-е Делам. Тук Сиера Едно — гърлено изрече Скот. — Вие сте на пет и две, говорете.

— Не знам какви са плановете ви за деня, но ние имаме някои планирани полети за тази сутрин и искаме да ги изтеглим напред. Одобрявате ли?

— Изчакайте една минута — каза Скот.

— Проклятие — промърмори Гавалан. — Важно е всички бази да тръгнат едновременно. — Станцията отново пропука.

— Сиера Едно, тук Ленгех. — Гласът на Скрагър бе много по-силен и ясен, и по-рязък. — Ние също имаме полети, но колкото по-късно, толкова по-добре. Как е времето при вас?

— Изчакайте минута, Ленгех — Скот погледна към Гавалан, изчакваше.

— Повикай Ковис — нареди Гавалан и всички се поотпуснаха. — Първо ще проверим, при тях.

— Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме? — Тишина. — Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме?

— Тук Ковис, говорете. — Гласът на Макайвър беше напрегнат и се чуваше на пресекулки.

— Разбрахте ли?

— Да. Предпочитам твърдата прогноза по плана.

— Това решава въпроса. — Гавалан взе микрофона. — Сиера Едно, до всички бази, времето при нас е променливо. Ще ви дадем твърда прогноза в седем нула нула.

— Разбрано. — Скрагър беше щастлив.

— Разбрано. — Руди се беше засегнал.

— Разбрано. — В гласа на Макайвър се чувстваше облекчение.

Радиостанцията отново млъкна.

— По-добре да се придържаме към плана. Не искам да тревожим излишно въздушния контрол или пък онзи досадник Сиамаки да ни създава повече трудности от обикновено. Руди би могъл да отмени, ако има нещо спешно, все още има време. — Гавалан говореше, без да се обръща специално към никого. Стана и се протегна, после отново седна. Чуваше се пращенето на статично електричество. Прослушваха и аварийния канал 121,5. Самолетът на „Пан Ам“ излетя и прозорците задрънчаха.

Мануела се размърда на стола, не се чувстваше на мястото си, нищо че Гавалан беше казал: „Мануела, ти също слушай, ти единствена от нас говориш фарси.“ Времето не я притискаше толкова. Мъжът й беше в безопасност, ранен, но в безопасност, и сърцето й пееше от радост за щастливия късмет, който го бе измъкнал от смъртоносния водовъртеж. „Точно така е, миличък“ — му беше казала тя снощи в болницата.

— Може би, но без помощта на Хусаин щях още да съм в Ковис.

„Ако не беше този молла, изобщо нямаше да те ранят“ — помисли си тя, но не го каза, не искаше да го вълнува.

— Да ти донеса ли нещо, мили?

— Нова глава!

— След малко ще ти донесат хапче. Лекарят каза, че след шест седмици ще можеш да летиш и че си як като бик.

— Чувствам се като смачкано пиле.

Тя се беше засмяла.

Остави мислите си да се носят без притеснение, не беше нужно да се измъчва от чакането като другите, особено Джени. Оставаха две минути. Пращене. Пръстите на Гавалан барабаняха. Излетя някакъв частен реактивен самолет, тя виждаше и друг самолет в заход към пистата с цветовете на „Алиталия“. Дали това не беше полетът, с който Паула се връща от Техеран?

Минутната стрелка на часовника докосна 12 и Гавалан взе микрофона.

— Сиера Едно до всички бази: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?

— Сиера Едно, тук Ленгех. — В гласа на Скрагър се долавяше оживление. — Разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.

— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.

Тишина. Секундите течаха. Гавалан несъзнателно прехапа долната си устна. Изчака, след това превключи на предаване:

— Ковис, чувате ли ме?

 

 

Ковис: 7,04 сутринта.

 

Макайвър и Локхарт бяха вперили поглед в станцията. Почти едновременно погледнаха часовниците си.

— За днес е отменено — промърмори Локхарт, изпотен от облекчение, и си помисли: „Отлагане на присъдата с още един ден. Може би телефоните ще проработят, може би днес ще говоря с нея…“

— Все пак трябва да се обадят, това е част от плана, при всички случаи ще се обадят.

Макайвър изключи и включи отново. Всички лампи изгаснаха, а също и скалите.

— По дяволите! — изруга той и включи на предаване. — Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме? — Мълчание. Той повтори още по-тревожно: — Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме?

Мълчание.

— Какво им става? — процеди през зъби Локхарт.

— Ленгех, тук Ковис, чувате ли ме? — Никакъв отговор. Изведнъж Макайвър се сети, скочи и изтича до прозореца. Главният кабел към антената висеше свободно и се мяташе от вятъра. Проклинайки, Макайвър отвори рязко вратата към покрива и излезе на студа. Пръстите му бяха силни, но гайките бяха много ръждясали и не мърдаха. Видя, че запоеният кабелен пръстен е прояден от ръждата и се е счупил. — Проклетия…

— Дръж. — Локхарт беше до него и му подаваше клещите.

— Благодаря. — Макайвър започна да изстъргва ръждата. Дъждът още не беше спрял, но и двамата не го усещаха. Някъде далеч проехтя гръмотевица. Над Загрос блеснаха светкавици, по-голямата част от планината беше закрита от облаци. Докато работеше, Макайвър набързо разказа на Локхарт как Вазари бе оправял кабела. — Когато дойдох сутринта, направих едно рутинно обаждане и разбрах, че работи, чувахме се ясно в шест и тридесет, в шест и четиридесет също. Сигурно след това вятърът е изтръгнал кабела… — Клещите му се изплъзнаха, той си поряза пръста и изруга.

— Дай на мене.

— Не, няма нищо. Само секунда.

Локхарт се върна в кулата. Седем и седем минути. Още беше тихо. По-нататък, във въздушната база, се движеха няколко камиона, но никакви самолети. Долу при хангара двамата им механици продължаваха да бърникат нещо по хеликоптерите, както беше по план. Фреди Еър беше при тях. В този момент той видя Вазари с колелото по вътрешния път. Сърцето му подскочи:

— Мак, Вазари идва от базата.

— Спри го. Кажи му каквото щеш, но го спри. — Локхарт се спусна по стълбите. Сърцето на Макайвър биеше до пръсване. — Хайде, за Бога — каза той и се наруга, че не бе проверил кабела. Проверявай, проверявай и пак проверявай, сигурността не е авария, тя се планира!

Клещите отново изпуснаха. Той ги стисна пак и гайките вече се завъртяха по болта. Едната страна вече беше затегната. За секунда се изкуши да рискува, но предпазливостта надви нетърпението му и той затегна и другата. Дръпна кабела за проверка. Затегнат. Забърза обратно, от него се лееше пот. Седем и шестнадесет минути.

За миг сърцето му спря. „Хайде, Макайвър, за Бога!“ Пое си дълбоко дъх и това помогна.

— Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме?

— Ковис, Сиера Едно, говорете — веднага се чу разтревоженият глас на Скот.

— Имате ли някаква информация за времето за нас?

Изведнъж долетя гласът на Гавалан, още по-разтревожен:

— Ковис, изпратихме следното съобщение точно в седем нула нула: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?

— Разбрано — въздъхна Макайвър, — и ще внимаваме за малки вихрушки. Другите приеха ли?

— Потвърждавам, да…

 

 

Щабът в Ал Шаргаз.

 

— … повтарям: да — повтори Гавалан в микрофона. — Какво стана?

— Няма проблеми — чу се отново гласът на Макайвър. Сигналът беше слаб. — Ще се видим скоро, край.

Радиото пак млъкна. В стаята изведнъж избухнаха радостни възгласи, Скот прегърна баща си и изохка от болката, която прониза рамото му, но в бъркотията никой не забеляза. Мануела целуна Гавалан и каза:

— Отивам да се обадя в болницата, Анди, връщам се след секунда. И хукна.

Ногър подскачаше от радост нагоре-надолу, а Гавалан рече щастливо:

— Мисля, че всички, които не са пилоти, заслужават по голяма бутилка бира!

 

 

Ковис.

 

Макайвър изключи апарата и се отпусна на стола. Идваше на себе си. Чувствуваше се странно замаян, ръцете му тежаха. „Няма значение, тръгваме!“ — рече си той. В кулата беше тиха, само вятърът клатеше със скърцане вратата, която беше оставил отворена в бързината. Затвори я и видя, че дъждът е спрял. Облаците все още помрачаваха небето. Забеляза, че пръстът му продължава да кърви. До станцията имаше хартиени салфетки, той откъсна парче от една и го уви грубо около раната. Ръцете му трепереха. Импулсивно излезе и коленичи до кабела. Напрегна всички сили, за да го изтръгне. След това провери отново кулата, избърса потта от челото си и слезе по стълбите.

Локхарт и Вазари бяха в офиса на Есвандиари. Вазари беше небръснат и мърляв, във въздуха се носеше някакво любопитно напрежение. „Няма време да се безпокоя за това — помисли си Макайвър. — Скраг и Руди са вече във въздуха.“

— Добро утро, сержанте — поздрави любезно Макайвър, чувствайки внимателния поглед на Локхарт. — Мислех си, че днес съм ви освободил — нямаме важни полети.

— Да, капитане, така е, но аз, ъ-ъ, не можах да заспя и… Не се чувствам в безопасност в базата. — Вазари забеляза зачервеното лице на Макайвър и грубата хартиена превръзка. — Добре ли сте?

— Да, всичко е наред, просто си порязах пръста на счупения прозорец. — Макайвър погледна Локхарт, който се потеше не по-малко от него. — По-добре да тръгваме, Том. Сержанте, ще правим наземни изпитания на 212. — Видя острия поглед на Локхарт.

— Слушам, сър. Ще информирам базата — каза Вазари.

— Не е необходимо. — За миг Макайвър се почуди, после се сети какво да му каже. — Във ваш интерес е, щом сте тук, да се подготвите за посещението на министър Киа.

— Какво? — Кръвта се дръпна от лицето на сержанта.

— Трябва скоро да пристигне за обратния полет до Техеран. Нали вие бяхте единственият свидетел срещу него и горкия перко Есвандиари?

— Да, но аз ги чух — избухна Вазари. Трябваше да се оправдае. — Киа е копеле и лъжец, както и Перкото, и замисляха престъпление. Забравихте ли, че той нареди да набият Еър? Можеха да го убият, забравихте ли това? Всичко, което казах за Есвандиари и Киа, е вярно, вярно е.

— Сигурен съм, че е така. Вярвам ви. Но Киа ще бъде дяволски обезпокоен, ако ви види, нали? Служителите — също, те бяха много ядосани. Положително ще ви издадат. Може би ще успея да отклоня Киа — каза Макайвър, за да го предразположи, надяваше се да го задържи на тяхна страна, — а може би не. На ваше място бих се разкарал. Не се мотайте наоколо. Хайде, Том. — Макайвър се обърна да тръгне, но Вазари застана на пътя му.

— Не забравяйте, че аз предотвратих кървавата баня, като казах, че товарът на Шандор се е изместил. Ако не бях аз, щеше да е мъртъв, ако не бях аз, щяха да изправят всички ви пред някой комитет… трябва да ми помогнете… — По лицето му вече течаха сълзи. — Трябва да ми помогнете…

— Ще направя каквото мога — каза Макайвър и излезе. Жал му беше за Вазари. С мъка се сдържа да не изтича при другите, виждаше тревогата им. Локхарт го настигна.

— „Вихрушка“ ли? — попита той. Едва успяваше да върви в крак с Макайвър.

— Да, Анди натисна копчето по план. Скраг и Руди са приели и вероятно вече са на път. — Думите излитаха от устата на Макайвър една през друга. Не забеляза внезапното отчаяние на Локхарт. Вече бяха стигнали при Еър и механиците. — Вихрушка! — дрезгаво извика той и гласът му прозвуча като бойна тръба.

— Чудесно. — Гласът на Фреди Еър беше спокоен, за разлика от другите той сдържаше възбудата си. — Защо се забавихме? Какво стана?

— Ще ти кажа по-късно. Пускай двигателите и да тръгваме! — Макайвър се насочи към първия 212, Еър — към втория. Механиците вече скачаха в кабините. В този момент една служебна кола с полковник Чангиз и няколко войници зави в двора и спря пред офиса. Всички войници бяха с автомати и зелени ленти на ръкавите.

— А, капитане, вие ли ще летите с министър Киа за Техеран? — Чангиз изглеждаше объркан и ядосан.

— Да, да, аз. В десет, в десет маса.

— Получих съобщение, че иска да изтегли пътуването си по-рано — в осем часа, но вие няма да заминавате преди десет, за колкото е разрешението ви. Ясно?

— Да, но…

— Щях да ви се обадя, но телефоните ви пак не работят, а и радиото ви нещо не е наред. Не поддържате ли оборудването си? Работеше, след това прекъсна. — Полковникът погледна към трите хеликоптера, наредени един до друг, и тръгна към тях. — Не знаех, че днес имате служебни полети.

— Само наземни изпитания на едната машина, а на другата трябва да се провери апаратурата за смяната на екипа на сонда Абу Сал утре, полковник — рече бързо Макайвър и добави, за да отклони вниманието му: — Какъв е проблемът с министър Киа?

— Няма проблеми — отвърна Чангиз раздразнено, после погледна часовника си и реши да не проверява хеликоптерите. — Накарайте някой да ви оправи радиото, а вие елате с мене. Молла Хусаин иска да ви види. Ще се върнем навреме.

— С удоволствие ще докарам капитан Макайвър след малко — почна Локхарт. — Тук има някои неща, които той трябва…

— Хусаин иска да види капитан Макайвър, не вас — веднага! Вие се занимайте с радиото! — Полковникът нареди на хората си да го чакат, седна зад кормилото и посочи на Макайвър да седне до него. Невъзмутим, Макайвър се подчини. Чангиз подкара, а шофьорът му тръгна към офиса. Войниците се пръснаха, занадничаха в хеликоптерите. И двата 212 бяха натъпкани с последните важни резервни части, натоварени предната вечер. Като се опитваха да изглеждат безгрижни, механиците затвориха вратите на кабините и започнаха да ги лъскат.

Еър и Локхарт гледаха след заминаващата кола.

— Ами сега какво? — попита Еър.

— Не знам. Не можем да тръгнем без него. — На Локхарт му се гадеше.

 

 

Бандар-е Делам: 7,26 сутринта.

 

Четирите 212 бяха изкарани от хангара и готови за излитане. Фоулър Джойнс и другите трима механици се мотаеха в задната част на кабините и чакаха нетърпеливо. Тежките четиридесет-галонови варели с резервно гориво бяха завързани по местата им. Имаше и много кашони с резервни части. Куфарите бяха завити с брезент.

— Айде бе, тяхната мила ма… — изпсува Фоулър и изтри потта си. Въздухът в кабината беше наситен с керосинови изпарения.

През отворената врата на кабината виждаше Руди, Шандор и Поп Кели, които още чакаха в хангара. Всичко беше готово по плана, липсваше само последният пилот, Дюбоа. Закъсняваше с десет минути и никой не знаеше дали управителят на базата Нумир или някой от Зелените ленти не го е спрял. В този момент видя Дюбоа да излиза и едва не припадна. С галско безразличие Дюбоа беше понесъл куфара си, а шлифера си беше преметнал през ръка. Докато минаваше покрай офиса, на прозореца се появи Нумир.

— Да тръгваме — изграчи Руди и влезе в кабината колкото можеше по-спокойно, щракна колана и натисна „Пуск двигатели“. Шандор го последва. Поп Кели включи секунда след тях, роторите им набираха скорост. Без да бърза, Дюбоа метна куфара си на Фоулър, постави внимателно шлифера върху един кашон и седна на пилотската седалка. Включи веднага, без изобщо да закопчава колана или да прави проверки. Фоулър ругаеше несвързано. Двигателите чудесно набираха обороти и Дюбоа си тананикаше някаква песничка, намести слушалките си и сега вече, когато всичко беше готово, закопча колана. Не видя как Нумир изтича от офиса.

— Къде отивате? — крещеше Нумир на Руди през страничния прозорец.

— „Иран-Тода“, пише го в документите — Руди продължаваше процедурата по пуска. Стрелките навлизаха в зеления сектор.

— Но не сте искали разрешение за „пуск на двигателите“ от Абадан и…

— Днес е Свещен ден, ага, можеш да го направиш вместо нас.

— Това е ваша работа! — извика ядосано Нумир. — Трябва да изчакате Затаки. Трябва да изчакате полков…

— Точно така, искам да съм сигурен, че хеликоптерът ми ще бъде готов, щом той пристигне — много е важно да остане доволен, нали?

— Да, но защо Дюбоа носеше куфар?

— А, нали ги знаете французите — отвърна Руди първото, което му дойде на ума. — Много държат на дрехите, а той е сигурен, че ще го базират в „Иран-Тода“ и си носи резервна униформа. — Палецът му застана над превключвателя на лоста за управление. „Недей — заповяда си той — не бъди нетърпелив, всички знаят какво да правят, не бъди нетърпелив.“

В този момент през праха зад Нумир Руди видя как камионът на зелените бавно влиза през главния портал и спира. Не се чуваше от шума на двигателите. Но не беше Затаки, само обикновени зелени гвардейци, които слязоха и застанаха на групичка, наблюдавайки с любопитство хеликоптерите. Никога досега четири машини не бяха стартирали едновременно.

— Готов съм, mon vieux — чу той гласа на Дюбоа в слушалките, след това се обади Поп Кели, след него — Шандор. Руди превключи на предаване и каза в микрофона: — Давай! — Наведе се към прозореца и направи знак на Нумир: — Няма нужда и останалите да чакат, аз ще чакам.

— Но заповедта ви е да се движите в група и разрешението… — Гласът на управителя на базата беше заглушен от включените на пълна мощност двигатели. Процедурата на аварийно излитане по плана, която пилотите тайно бяха договорили предната вечер, вървеше нормално. Дюбоа излетя надясно, Шандор — наляво, Кели — право напред: пръснаха се като ято бекасини. За секунди бяха във въздуха и надалече, летяха ниско над земята. Лицето на Нумир стана мораво: — Нали ви се каза…

— Това е за твоята безопасност, ага, опитваме се да те предпазим — надвика Руди воя на двигателите и му махна с ръка да се приближи. Всички стрелки вече бяха в зелените сектори. — Така е по-добре, ага, така ще свършим работата и няма да има проблеми. Трябва да предпазим и тебе, и „Иран Ойл“. — Чу в слушалките тревожния глас на Дюбоа, който наруши задължителното радиомълчание:

— Някаква кола е почти пред портала!

В този миг и Руди я видя и позна Затаки на предната седалка. Включи двигателите на максимална мощност.

— Ага, ще го вдигна на няколко метра, броячът на оборотите ми подскача…

Нумир викаше нещо, но думите му се изгубиха в шума. Затаки беше на по-малко от сто метра. Руди усети как роторите захапаха въздуха, машината се издигна. За миг изглеждаше, че Нумир ще скочи на ската, но той се сниши и се дръпна встрани, ската го закачи и той падна. Руди набра инерция и бавно се отдалечи. Останалите бяха заели позиция над блатото. Приближи се към тях, поклати хеликоптера настрани, вдигна палец и поведе полета към Персийския залив, на четири мили от тях.

Нумир се изправи. Задавяше се от ярост. Колата на Затаки спря до него.

— Какво става, за Бога? — викна побеснял Затаки и скочи от колата. Хеликоптерите вече изчезваха в мъглата и шумът на двигателите заглъхваше. — Трябваше да ме чакат!

— Зная, зная, полковник, казах им, но те… те просто излетяха и… — Юмрукът го удари в лицето, Нумир извика и падна. Останалите зелени гледаха безразлично, свикнали с такива избухвания. Един вдигна Нумир и го плесна, за да се свести.

Затаки ругаеше към небето и когато гневният му изблик премина, нареди:

— Вземете това камилско лайно и ме последвайте. — Профуча край отворения хангар и видя двата 206 в задната му част, около тях имаше резервни части, един вентилатор сушеше прясно боядисани места — грижливият камуфлаж на Руди, който трябваше да им даде още няколко минути преднина. — Ще накарам тия кучета да съжаляват, че не са ме изчакали — промърмори Затаки. Главата пак го болеше.

Ритна вратата на офиса и изтича до радиопредавателя:

— Нумир, веднага ме свържи с тях!

— Но Джахан, нашия радиооператор, го няма още, а аз…

— Действай!

Ужасен, Нумир включи радиото. Устата му кървеше.

— Базата вика капитан Луц! — изфъфли той, изчака, след това повтори й добави: — Спешно!

 

 

В хеликоптерите.

 

Бяха само на три метра над блатистата местност и на неколкостотин метра от летището, когато ядосаният глас на Затаки наруши тишината:

— Всички хеликоптери да се върнат в базата, да се върнат в базата! Върнете се!

Руди регулира малко мощността на двигателя и баланса. Видя как Марк Дюбоа в най-близкия хеликоптер му маха, а после показва среден пръст на слушалките. Руди се усмихна и направи същото, след това усети, че по лицето му тече пот.

— ВСИЧКИ ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ! ВСИЧКИ…

 

 

На летището.

 

— … ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ — крещеше Затаки в микрофона. — ВСИЧКИ ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ!

В отговор се чу само пращенето на статично електричество. Затаки рязко тупна микрофона на масата.

— Свържи ме с кулата в Абадан! БЪРЗО! — извика той и ужасеният Нумир, с кръв по брадата, превключи каналите. След шестото повикване, този път на фарси, се свърза.

— Тук е кулата в Абадан, слушаме ви, ага — долетя нечий глас.

Затаки изтръгна микрофона от ръката му.

— Говори полковник Затаки от Революционния комитет на Абадан — каза той на фарси. — Обаждам се от летище Бандар-е Делам.

— Мир вам, полковник — Гласът беше изпълнен с уважение. — Какво можем да направим за вас?

— Четири от нашите хеликоптери излетяха без разрешение, отиват към „Иран-Тода“. Върнете ги веднага.

— Един момент, моля. — Чуваха се приглушени гласове. Затаки чакаше, по лицето му бяха избили петна. Чакаше и чакаше, след това се чу: — Сигурен ли сте, ага? Не ги виждаме на екрана на радара.

— Разбира се, че съм сигурен. Върнете ги!

Отново се чуха приглушени гласове, отново чакаха. Затаки щеше да се пръсне. После някакъв глас каза на фарси:

— Нарежда се на четирите хеликоптера, които са излетели от Бандар-е Делам, да се върнат в базата си. Моля, потвърдете, че се връщате. — Съобщението беше предадено неумело, след това повторено. — Може би радиото им не работи, ага, Бог да ви благослови — добави гласът.

— Продължавайте да ги викате! Летят ниско и се насочват към „Иран-Тода“!

Пак се чуха приглушени гласове, после пак нещо на фарси като преди и изведнъж се намеси някакъв глас с американски акцент:

— Окей, аз ги поемам! Говори контролна кула Абадан. Хеликоптери по направление 090 градуса, чувате ли ме?

 

 

Кабината на Дюбоа.

 

Посоката му по компаса беше 091 градуса. В слушалките отново се чу резкият глас:

— Тук контролна кула Абадан, хеликоптери по направление 090 градуса на една миля от брега, чувате ли ме? — Пауза. — Контролна кула Абадан, хеликоптери по направление 090, превключете на канал 121,9… чувате ли ме? — Това беше аварийният канал, който всички летателни апарати трябваше да прослушват автоматично. — Хеликоптери по направление 090 градуса, на една миля от брега, върнете се в базата. Чувате ли ме?

Дюбоа виждаше през мъглата как брегът бързо се приближава, беше на по-малко от половин миля, но летяха много ниско и се съмняваше, че ги виждат на радара. Погледна наляво. Руди посочи към слушалките и след това вдигна пръст към устните си да запазят мълчание. Марк вдигна палец и предаде съобщението на Шандор, който летеше вдясно, обърна се и видя Фоулър Джойнс да идва от кабината, за да седне до него. Посочи му резервните слушалки, които висяха над седалката. Гласът вече беше по-нервен:

— Всички хеликоптери по направление от Бандар-е Делам към „Иран-Тода“, върнете се в базата! Чувате ли ме?

Фоулър вече имаше връзка с него чрез слушалките и каза в интеркома:

— Да се запуши ефирът дано!

Гласът се обади отново и усмивките им изчезнаха:

— Контролна кула Абадан вика полковник Затаки. Чувате ли ме?

— Да, говорете.

— Доловихме за миг следа на радара, може би нищо не е, но би могло да бъде хеликоптер или хеликоптери в плътна група по направление 090… — Предаването заглъхна. — … това ще ги отведе направо към…

 

 

На летището.

 

— … „Иран-Тода“. Да не искат разрешение за пуск на двигателите и да не поддържат радиовръзка, са сериозни нарушения. Моля, дайте ни позивните им и имената на пилотите. Радиото на „Иран-Тода“ още не работи, иначе щяхме да се свържем с тях. Предлагам да изпратите някой там да арестува пилотите и да ги доведе веднага във „Въздушен контрол“ в Абадан, да отговарят за нарушаване на въздушните разпоредби. Чувате ли ме?

— Да… да, разбирам. Благодаря. Един момент. — Затаки бутна микрофона в ръцете на Нумир. — Отивам в „Иран-Тода“! Ако се върнат, докато ме няма, арестувайте ги! Съобщете на „Въздушен контрол“ каквото искат да знаят! — Той изфуча навън, като остави трима души с автомати в базата.

— Контролна кула Абадан — започна Нумир, — тук Бандар-е Делам: HVV, HGU, HKL, HXC, и четирите са 212. Пилоти Руди Луц, Марк Дюбоа…

 

 

В кабината на Поп Кели.

 

— … Шандор Петрофи и Игнейшъс Кели, преведени от „Иран Ойл“ със заповед на полковник Затаки в „Иран-Тода“.

— Благодаря, Бандар-е Делам, дръжте ни в течение.

Кели погледна надясно и ентусиазирано вдигна палец на Руди, който прие сигнала…

 

 

Кабината на Руди.

 

… и го предаде на Дюбоа, който също прие. После отново се взря в мъглата.

Плътно групираните хеликоптери бяха почти над бреговата линия. „Иран-Тода“ беше вляво от тях, на около половин миля, но Руди не я виждаше поради мъглата. Той ускори малко, за да излезе напред, след това зави и вместо на юг се насочи на изток. При това положение курсът им целенасочено минаваше точно над инсталацията и той увеличи височината само малко, колкото да минат над постройките. Комплексът беше под тях, но той знаеше, че хората на земята са разбрали за тях от внезапния вой на двигателите при появяването им. Когато преминаха, той отново се сниши и задържа на този курс, сега се насочи към сушата в продължение на малко повече от десет мили. Земята тук беше пуста, наоколо нямаше села. Според плана им той отново зави на юг към морето.

Видимостта изведнъж започна да се влошава. Тук долу, на височина пет-шест метра, видимостта беше едва четвърт миля, на места границата между небето и морето се размиваше и релефът изобщо не се различаваше. Някъде напред, на около шестдесет мили, беше остров Харг с изключително мощния си радар, а след още двеста и двадесет мили първата суша — Бахрейн. Поне два часа полет, а с този вятър дори повече — югоизточният вятър от тридесет и пет възела беше преминал в относително постоянен насрещен вятър със скорост двадесет възела.

Над вълните беше опасно, но само така можеха да се изплъзнат под радара, ако някой следеше екрана, и да избегнат прехващащите изтребители, ако ги изпратят след тях.

Руди мръдна лоста, разклати хеликоптера, след това докосна за миг бутона на предавателя.

— Делта четири, делта четири — каза ясно той кода за Ал Шаргаз, който означаваше, че и четирите хеликоптера от Бандар-е Делам са в безопасност и напускат брега. Видя Дюбоа да сочи нагоре — искаше да се издигнат по-високо. Поклати глава, посочи напред и надолу — нареждаше им да останат ниско и да се придържат към плана. Те послушно се разгърнаха, заедно напуснаха сушата и навлязоха в сгъстяващата се мъгла.

 

 

Ал-Шаргаз, офисът на С-Г.

 

Гавалан говореше развълнуван по телефона с болницата.

— Свържете ме с капитан Старк, моля ви… Ало, Дюк, обажда се Анди, исках само да ти кажа, че получихме „делта четири“ от Руди преди минута, нали е чудесно?

— Чудесно, страхотно! Фантастично! Четири се измъкнаха, остават пет!

— Да, но са шест, не забравяй Ерики…