Джеймс Клавел
Вихрушка (23)

23

Рафинерията „Иран-Тода“, Бандар-е Делам: 12,04 по обяд.

 

Докато пълнеше с ръчната помпа главните резервоари, Скрагър беззвучно си подсвиркваше. До излъскания и готов за полет 206 беше спряла японска лекотоварна кола, от двата варела в каросерията й се проточваха дълги маркучи. Отсреща, клекнал на сянка, стоеше часовоят със зелена лента на ръкава. Облегнат на автоматичната си пушка М–16, той лениво дремеше.

Обедното слънце беше топло, а лекият ветрец правеше деня изключително приятен, тъй като издухваше тежката влага, която винаги лежеше над крайбрежието. Скрагър беше облечен съвсем леко — бяла риза с капитански нашивки, черни памучни панталони и летни обувки. На очите му стояха неизбежните черни очила, на главата му — вечната фуражка.

Скоро резервоарите преляха.

— Толкоз, синко — рече той на японеца, който беше изпратен да му помага.

— Хай, Анджин сан. Добре, господин пилот — отвърна младежът. Подобно на всички служители в рафинерията и той беше облечен в блестящо бял комбинезон и също така бели ръкавици, на гърба му беше изписано „Иран-Тода“ на японски и фарси.

Скрагър кимна и се зае с повторна проверка на машината, макар че не очакваше днес да лети. Дьо Плеси го беше помолил да изчака Касиги и да го откара, където японецът поиска, а после да го върне обратно в Ленгех, най-късно в четвъртък. Хеликоптерът беше в безупречно състояние. Доволен, Скрагър погледна часовника си, после си потърка стомаха и каза:

— Време е за кльопачка, а?

— Хай — отвърна с усмивка помощникът му и посочи камионетката, после махна с ръка към главната административна сграда, която издигаше своите четири етажа на двеста метра от тях.

— Ще ида пеша — поклати глава Скрагър и показа с два пръста, какви са намеренията му. Младежът се поклони, качи се в камионетката и потегли. Скрагър остана за миг на място, вперил поглед в очите на часовоя. След като сложи капачката на резервоара и камионетката се отдалечи, вече можеше да усети миризмата на морето и гниещите по брега водорасли. Наближаваше отливът. И тук, подобно на Червено море, имаше само по един прилив или отлив на ден. Персийският залив беше плитък и затворен воден басейн, ако не се брои тесният проток Ормуз, разбира се.

„Мястото е подбрано чудесно за рафинерия“ — помисли си той и се огледа. Беше съвсем близо до Абадан и главните петролопроводи, по които се стичаше черното злато от северните и южните петролни полета. Идеята беше да се спести огромното количество газ, което изгаряше напразно във въздуха. Наистина беше престъпление, ако се замисли човек…

Сутринта стана рано, изпи чаша зелен японски чай вместо силния индийски чай с мляко, с който обикновено закусваше, после се зае със зареждането и проверката на хеликоптера. Оттогава бяха изминали доста часове и вече изпитваше вълчи глад. Кимна едва забележимо на часовоя, който не му обърна внимание, и се насочи към административната сграда.

Касиги стоеше пред един отворен прозорец на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на висшите служители. В момента се намираше в заседателната зала — просторно ъглово помещение с дълга маса и двадесет стола около нея. Гледаше към хеликоптера и Скрагър с отсъстващ поглед, в душата му бушуваше ярост, която сдържаше с цената на върховно усилие. Цяла сутрин се беше занимавал с проверка на строителните разходи, различни сметки и счетоводни операции. Всички потвърждаваха това, което вече знаеше: за да се пусне в редовна експлоатация тази модерна рафинерия, са необходими още година и поне един милиард долара!

На вратата се почука и на прага се изправи младият помощник на главния инженер Уотанабе, който смутено започна да се извинява за безпокойството.

— Какво има? — прекъсна го самият Уотанабе и се надигна иззад широкото бюро в ъгъла на залата.

— Пристига някаква комитетска делегация, Уотанабе-сан… Касиги-сан… Идват въпреки нашите протести, вижте сами! — пребледнелият младеж посочи към прозореца до Касиги.

Двамата японци пристъпиха натам. Пред главния вход на рафинерията беше спрял пълен с въстаници камион, следваха го още няколко. Въоръжени мъже започнаха да скачат от тях и да се събират на групички.

Скрагър ги видя, спря за миг, после продължи към портала. Извикаха му да спре и на територията на рафинерията се появи голям мерцедес. От задната му част слезе едър мъж с черна роба и черен тюрбан, с гъста бяла брада. Придружаваше го доста по-млад мъж с мустаци, облечен в летен костюм и отворена яка на ризата. И двамата носеха очила.

— Кои са пък тези? — учуди се Уотанабе и смукна въздух през стиснатите си зъби.

— Не зная, но всеки аятолах означава неприятности… Този е аятолах, моллите носят бели тюрбани…

Заобиколени от половин дузина телохранители, двамата влязоха във входа на сградата.

— Такео, покани ги тук с всички любезности — извърна се Уотанабе към помощника си, изчака го да излезе и добави: — Само веднъж досега сме били посещавани от аятолах, това стана миналата година, по време на пожара в Абадан… Дойде, събра всичките ни ирански работници, наруга ги за две-три минути, после им нареди да започнат стачка. — Лицето му потъмня: — Оттогава започнаха неприятностите ни и все още не можем да се оправим.

— А сега какво? — попита Касиги.

Уотанабе сви рамене, приближи се до бюрото си и взе една снимка на Хомейни, която лежеше отгоре.

— Трябва да бъдем любезни — иронично се усмихна той и я закачи на стената. — По-добре да седнем, те ще очакват да ги приемем официално. Моля ви, заемете председателското място.

— Не, Уотанабе-сан — поклати глава Касиги. — Аз съм тук временно, вие ръководите обекта.

— Както желаете — отвърна Уотанабе и зае председателското място.

— Какъв беше проблемът с онзи пожар в Абадан, за който споменахте? — любопитно го погледна Касиги.

— А, прощавайте — погледна го извинително Уотанабе, но дълбоко в душата си беше потресен, че Касиги не е чувал нищо за това събитие, което беше объркало всичките им планове. — Случи се миналия август, по време на Рамадана. Това е техен свят празник, по време на който никой правоверен не може да яде и пие преди залез-слънце. Нервите на всички са опънати до крайност, всичко друго остава на заден план. Протести срещу шаха почти нямаше, с изключение може би на Техеран и Кум, но и те лесно бяха потушавани от полицията и САВАК. На петнадесети август някакви типове подпалили кино „Рекс“ в Абадан, „случайно“ всички изходи били залостени, в настъпилата паника намерили смъртта си петстотин души, предимно жени и деца…

— Ужасно!

— Наистина. Цялата нация изпадна в ярост, всички обвиняваха САВАК, следователно шаха. Той от своя страна обвини левите сили и се закле, че с пожара нямат нищо общо нито полицията, нито САВАК. Естествено, назначи и правителствено разследване, което се проточи седмици. За нещастие то не можа да открие виновника. — Уотанабе млъкна и се ослуша за стъпки в коридора, после продължи: — Това беше искрата, която обедини враждуващите фракции под ръководството на Хомейни и свали династията Пахлави от трона…

— А кой според вас запали киното? — попита Касиги след кратка пауза.

— Кой иска да свали шаха? Много е лесно за всичко да се обвинява САВАК! — Уотанабе чу, че асансьорът спря на етажа, и добави: — Какво са петстотин жени и деца за един фанатик?

Вратата отвори помощникът му Такео. В помещението важно пристъпиха аятолахът и цивилният му помощник, след тях нахлуха и въоръжените им пазачи. Уотанабе и Касиги станаха и любезно се поклониха.

— Добре дошли — започна на японски Уотанабе, макар че говореше фарси отлично. — Аз съм Нага Уотанабе, отговорник за всички дейности тук, а това е господин Касиги от централата ни в Япония. С кого имам честта, моля?

Такео, който също говореше отлично фарси, започна да превежда, но цивилният, който вече беше успял да седне, важно го прекъсна.

— Говорите ли френски? — грубо се обърна той към Уотанабе.

— Не — отвърна на японски инженерът.

— Аз владея до известна степен, този език, господине — обади се колебливо Касиги. — В замяна на това говоря английски, също и господин Уотанабе!

— Добре тогава — кимна цивилният, преминавайки на английски със силен френски акцент. — Ще разговаряме на английски. Аз се казвам Музадех и съм заместник на министър-председателя Базарган за абаданската област…

— Но законите се коват не от Базарган, а от самия имам! — рязко го прекъсна аятолахът. — Той назначи временно Базарган за министър-председател — дотогава, докато нашата ислямска държава бъде оформена с помощта на Аллаха! — Беше надхвърлил шестдесетте мъж с кръгло лице, веждите му бяха бели, съвсем като брадата. — И тя ще бъде под ръководството на имама! — натърти той.

— Да, разбира се — кимна Музадех, после продължи, сякаш изобщо не беше прекъсван: — … Информирам ви официално, че от този момент нататък „Иран-Тода“ преминава под нашия пряк контрол. След три дни ще проведем заседание, на което ще уточним организацията и бъдещите операции. Всички подписани до този момент договори стават невалидни. Аз ще назнача нов контролен съвет, оглавен лично от мен, в него ще има представител на нашите работници, на японските служители, вие също ще бъдете негов член…

— Аз също, а освен мен и един молла от Бандар-е Делам — намусено го изгледа аятолахът.

Музадех ядосано премина на фарси:

— И по-късно можем да уточним състава на комитета! Сега най-важното е да включим в него представител на работниците!

— Най-важното е да се подчиняваме на Аллаха!

— В случая точно това правим, уреждаме участието на народа!

— Не и ако това участие е продиктувано от Сатаната!

Шестимата телохранители напрегнато се размърдаха и се разделиха на две групи. В едната бяха четирима, в другата — само двама. В тишината рязко изщрака вдигнат предпазител.

— Доколкото разбирам, вие искахте да съставим нов комитет? — побърза да се намеси Уотанабе и с облекчение видя, че е успял да прекъсне опасния спор.

— Точно така — кимна Музадех и с усилие на волята откъсна пламналите си очи от лицето на аятолаха. — Трябва да подготвите за проверка всички документи, ще ви държа лично отговорен за всякакъв пропуск, за всякакви престъпления срещу Иран, независимо дали са минали или настоящи!

— Още от самото начало на строителството ние сме партньори с правителството на вашата…

— С шаха, а не с народа на Иран! — остро го прекъсна Музадех.

Телохранителите зад гърба му, повечето почти хлапета с едва наболи бради, заплашително се размърдаха.

— Това е вярно, господин Музадех — отвърна Уотанабе, без да трепне! Беше провеждал многобройни дискусии на тази тема през последните месеци. — Но ние сме японци. „Иран-Тода“ беше изградена от японски специалисти, с помощта на ирански работници наистина, но изцяло със средства на нашата държава!

— Това няма нищо общо.

— Знаем — повиши глас аятолахът и заглуши гласа на Музадех. — Знаем това и именно поради този факт сте добре дошли в Иран. Знаем, че японците нямат нищо общо с проклетите американци и коварните англичани, и въпреки че не сте мюсюлмани и за ваше нещастие душите ви не са просветлени от Аллаха, ние ви приветстваме на наша земя. Но днес с помощта на Аллаха ние отново сме господари на страната си и трябва да поемем в ръцете си всичко, от което зависи нейното бъдеще… Нашите хора ще останат тук и ще Ви задават въпроси. Много ви молим да им сътрудничите, без да се страхувате от нищо. Не забравяйте, че искаме завършването на строителството не по-малко от вас. Аз се казвам Ишмаел Ахвази и съм аятолах на тази област. — След тези думи аятолахът рязко се изправи и хората от охраната стреснато подскочиха. — Ще се върнем точно след три дни!

— Имаме други заповеди за тези чуждестранни… — започна разгорещено на фарси Музадех, но аятолахът не му обърна внимание и напусна залата.

Той ядосано изруга и го последва, хлапаците с пушките също се изнизаха.

Когато се увери, че са сами, Касиги измъкна кърпичка и избърса челото си. Младият Такео шокирано мълчеше, а Уотанабе ровеше из джобовете си за цигари. Такео излезе от вцепенението си, пъргаво приближи бюрото и измъкна запечатан пакет от едно чекмедже.

— Благодаря — пое предложената цигара Уотанабе и се отпусна в стола. После вдигна очи към Касиги и промълви: — Значи всичко започва отново!

Касиги понечи да отговори, но в този момент навън изтрещя къс автоматен ред. За миг двамата останаха неподвижни, после се втурнаха към прозореца. Четири етажа по-долу положението беше доста напрегнато. Аятолахът и Музадех стояха на стъпалата пред входа, а на няколко метра от тях се беше изправил мъж с насочена към главите им автоматична пушка. Той беше заобиколен от свои съмишленици, а хората на аятолаха стояха на групички край камионите и крещяха нещо. Зад тях, незабелязан от никого, се беше изправил Скрагър, който предпазливо започна да отстъпва. Аятолахът вдигна ръце и започна да говори нещо. Уотанабе не можеше да чуе, затова внимателно открехна прозореца.

— В името на Аллаха — започна да превежда той, — предайте оръжието си и се поставете на разположение на имама. Всички сте чули предаването по радиото, затова ви повтарям — предайте оръжието си!

Думите му бяха последвани от яростни крясъци, двете враждебни групировки заплашително размахваха юмруци една срещу друга. Двамата японци видяха как Скрагър тихо се отдалечава и изчезва зад ъгъла на съседната сграда. Уотанабе отвори прозореца широко и се наведе навън, за да чува по-добре.

— Не мога да видя онзи с насоченото оръжие… — прошепна той. — Не зная дали носи зелена лента или не… Аха, сега виждам. Няма лента, значи е от Туде или федаин…

Долу настъпи напрегнато мълчание, въоръжените мъже предпазливо се местеха в търсене на по-добра позиция, следяха с присвити очи противника. Мъжът с пушката вдигна оръжието си и напрегнато просъска на аятолаха:

— Заповядай на хората си да приберат оръжието!

Музадех пристъпи крачка напред и вдигна ръка. Не искаше сблъсъкът да стане точно сега и на това място, противникът беше далеч по-многоброен.

— Престани, Хасан! — рече той. — Ти ще…

— Не сме се сражавали и умирали, за да си предаваме оръжието на разни молли! — отряза го онзи.

— Не на тях, а на правителството! — отвърна Музадех и повиши глас: — Слушайте всички! Можете да задържите оръжието си, но после трябва да го предадете в моята канцелария, защото аз съм представител на новото…

— Не си! — викна внезапно аятолахът. — В името на Аллаха, всички войници немюсюлмани да оставят пушките си на земята и да си вървят с мир! Второ, правителството е подчинено на Революционните комитети под прякото ръководство на имама! Трето, този Музадех все още не е утвърден за представител на правителството, следователно няма никаква власт! Изпълнете заповедта ми или ще бъдете обезоръжени насила!

— Аз представлявам правителството! — кресна Музадех.

— Не!

— Аллах е велик! — викна някой от тълпата и натисна спусъка на автомата си.

Куршумите просвириха и се забиха в гърба на Хасан, който залитна и започна краткия танц на смъртта. Започна безразборна стрелба, войниците се пръснаха да търсят прикритие. Битката беше кратка и смъртоносна. Много хора загинаха на място, но в крайна сметка привържениците на Музадех се оказаха обградени отвсякъде. Зелените ленти бяха безмилостни. Няколко от тях сграбчиха Музадех и насила го повалиха на колене, принуждавайки го да моли за милост.

Аятолахът така си и остана на стълбите. Гърдите и коремът му бяха направени на решето от дълъг автоматен ред, той лежеше в ръцете на някакъв младеж и кръвта бавно квасеше черната му роба.

— Аллах е велик… Аллах е велик! — промърмори неясно той и алена струйка боядиса бялата му брада.

— Господарю! — проплака младежът, който го придържаше. — Кажи на Аллах, че се опитахме да те защитим, кажи го и на Пророка!

— Аллах е… велик — отново промърмори духовникът.

— Какво ще правим с тоя Музадех? — попита някой.

— Това, което иска Аллах! — отвърна друг. — Убий го, както си длъжен да убиеш всеки враг на исляма! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е негов пророк!…

Заповедта беше изпълнена бързо и без милост. Аятолахът умря с усмивка и Божието име на уста, останалите плачеха и му завиждаха, че ще види рая…